Арчибалд Кронин
Канарските острови (14)

14.

Постепенно дъждът остана зад тях.

Пътят от Оротава до Санта Круц бе кратък. „Ауреола“ се нареди край вълнолома под лъчите на ослепителното слънце.

След като разгледа от палубата града, който се беше сгушил като блестящо цвете в недрата на планината, Сузана изтича към брат си:

— Най-после, Роби, най-после пристигнахме.

Тя беше оживена от мисълта, че са достигнали целта на пътуването и радостна от отсъствието на Елиза. Веднага щом затвори вратата на каютата, тя спря. Възторгът й угасна.

Наведен над един куфар, с гръб към нея, Робърт стягаше коланите толкова припряно, че личеше, че е станал набързо и си придава вид на зает човек.

— Да не съм забравила нещо? — попита Сузана, която, както винаги, се бе натоварила със събирането на багажа на брат си.

— Този ремък — измърмори той, — не беше добре стегнат, затова…

Без да отговори, тя го наблюдаваше, докато той разсеяно се мъчеше да затегне ремъка.

— Чувствате ли се по-добре? — попита тя, когато той се изправи със зачервено от усилието лице.

— Да.

— Бях малко разтревожена тази сутрин — продължи тя. — Даже щях да помоля доктор Лийт да ви види.

Той се изчерви по-силно.

— О, не! — каза той припряно. — Няма нужда.

— Тогава какво ви е, Роби?

Въпросителният й поглед потърси очите му, но той упорито гледаше през люка.

— Нищо ми няма, абсолютно нищо!

Тя почака малко и енергично продължи:

— Учудена съм, че не се качихте на палубата, когато Санта Круц вече се виждаше. Изглежда, че е голям град. Забелязах Лагуна, високо в планината, като че ли на половината път към небето. Местността ми се видя много красива: зелени долини и обширни палмови горички. Не мислех, че палмите са толкова високо. Изглеждаше толкова екзотично и много ми хареса. Сигурна съм, че престоят ни там ще бъде значителен етап от живота ни. Предчувствам го, Роби. Що се отнася до пътниците, те почти всички слязоха на брега. Тази ужасна Хемингуей изчезна мигновено. На кея я чакаха две жени. Изглеждаха някак особено. Като я видяха, хвърлиха се на врата й и започнаха да се целуват… сякаш нямаше край! Коркоран също тръгна, празнично облечен, с нова връзка. Толкова бързаше, че едва успя да си вземе сбогом. — Тя спря, после продължи: — И ние трябва да побързаме.

Без да се обърне Робърт продължаваше да гледа навън.

— Кога трябва да дойде господин Роджърс?

— Трябваше да ни посрещне на кея. Не си ли спомняте какво ни казаха в Арукас, Роби? Време е да се сбогуваме с капитана. Той беше много любезен и внимателен с нас.

Тя се поколеба:

— Чух го да казва, че не обича мисионерите. Струва ми се, че успяхме да променим малко мнението му.

Робърт отсечено махна с ръка и се обърна неохотно. Устните му трепереха. Ноздрите му бяха разширени като на непокорен жребец.

— Сузана!

— Какво има?

Той извика като луд:

— Не виждате ли как… в какво… състояние съм?

Сериозните очи на Сузана бяха устремени през всичкото време към брат й. Тя стисна ръцете му в своите.

— Разбирам, всичко разбирам, Роби! И… О, да знаете колко се възхищавам от вас!

Изумен, той повтори:

— Възхищавате ли се?

— Разбира се! — отговори тя буйно. — За сляпа ли ме мислите. Считате, че не виждам колко сте нещастен? Бог ми е свидетел, предчувствах това от първата минута. Колко е трябвало да се борите, Роби! Затова и победата е по-славна.

— Но, Сузана — изстена той.

— Мълчете! — отсече тя. — Разбирам ви и ви съчувствам. Тя е толкова красива! Никога досега не се бяхте сблъсквал с такава опасност. Но това е една лоша жена, Роби, много лоша. Ако не бяхте устояли, ако бяхте проявили слабост, цялото ви съществуване щеше да е пропиляно. Не виждахте ли колко се тревожех? Толкова се молих да бъдете силен! Слава богу, сега тя е далеч!

Той я гледаше глупаво, с отворена уста и блестящи очи.

— Спомнете си — продължи тя с тъжен и успокояващ глас, — той също е бил изкушаван. Това трябва да намали горчилката в сърцето ви.

Робърт изстена. От устните му се изтръгнаха няколко несвързани думи. Той беше толкова възбуден, почти истеричен от угризенията, които го разкъсваха, че беше готов да заговори и облекчи душата си, но в този миг на вратата се почука. Сузана и Робърт се обърнаха към новодошлия.

Той беше висок рус мъж, с очила. Костеливата му мършава фигура правеше раменете му да изглеждат високи, а белия му костюм — много широк. В краищата на устните му бе застинала горчива гънка. Мрачните му очи излъчваха вътрешна сила, която тлееше като покрити с пепел въглени.

В този момент жестокият му поглед се спря на Робърт и Сузана. Най-после той подаде ръката си — суха, покрита с къдрави червеникави косми, с мазолеста длан.

— Точни сте — забеляза той със суров носов глас, като че ли ставаше дума да бъдат точни за обяд след преминаване на малка река. — Бъдете добре дошли. Готов ли е багажът ви? Колата ми е на кея.

— А! — Сузана трепереше от вълнение. — Вие сте господин Роджърс, нали?

— Да, Арон Роджърс, плантатор от Джеймс Ривър. Зарязах всичко, тъкмо когато трябваше да се пръскат лозята. От три години живея на този остров, където има само лози, лимони, банани и неверници! Щастлив съм да ви предложа гостоприемството си, докато се настаните.

Той вдигна живо очи и погледна Робърт.

— Радвам се на пристигането ви, братко. Тази страна е пълна с мръсотия. Тя тъне в разврат, невежество и безчестие.

Под неговия проницателен поглед Робърт отстъпи. Той се поколеба и се зачерви.

— Не сте по-щастлив от нас, господине — измърмори той сдържано. — Радваме се да ви видим.

— Нивята са готови за жътва — продължи Роджърс. — Ако не побързате да спасите душите им, всички тези неверници ще горят в ада.

След кратка пауза той продължи, подчертавайки думите си с мрачно задоволство:

— Пристигате точно в момент на най-ужасната епидемия, нападала от години тази страна — жълтата треска! Казват, че я пренесли с параход от Либерия. Но за мен това е предупреждение от Бога, нищо друго. Злото се разпространява със светкавична бързина.

— Чухме за това, но говореха за единични случаи — каза Сузана.

— Единични случаи ли? Епидемията е ужасна. Правят опити да я ограничат, но както е вярно, че Бог е мой създател и съдия, така можете да ми вярвате, че доста време ще мине, докато ликвидират тази напаст.

Сузана сви устни:

— Има ли случаи и в Лагуна?

— Да, цялата планина е обхваната. И понеже усилията са хвърлени главно да ограничат бедствието в Санта Круц, нямат време да ни изпратят необходимата помощ. Най-лошото е, че болестта се разпространява на запад и се разпростира върху другите острови. Миналата седмица съобщиха за няколко случая в Лас Палмас. Лагуна е в центъра на този ужас. Близо до моята плантация има едно имение. Казва се „Къщата на лебедите“ и е собственост на една малоумна стара испанка. — Гласът му стана злобен. — Тези глупаци тук я наричат маркиза! Синята кръв обаче не я е спасила от разорение. Земите й стоят неизорани, запечени и буренясали поради липса на вода. И докато съм тук, ще имам грижата да не я получи. При нея треската върлува с най-голяма сила. Половината от пеоните, които имаше, умряха, нещастниците. Вече няма място в гробищата!

Той замълча след тези безнадеждни думи.

Робърт въздъхна дълбоко и с привидно въодушевление каза:

— Доста работа ни чака. Да вървим!

— Да вървим! — повтори сухо Роджърс. — Свалете багажа си.

Той пръв излезе от каютата.

Слънцето избухваше в пламъци и лъчите му сякаш криеха ужасна заплаха.

Робърт, допреди минута безучастен, сега се разбърза, следен от ледения поглед на Роджърс. Вместо със снизхождение да наблюдава как Сузана върши всичко, той я отстрани и се засуети около куфарите и денковете. Тя си сложи ръкавиците — без тях на сушата би се почувствала съблечена — и го погледна за момент, след което излезе бавно и се качи на палубата.

Рентън излизаше от навигаторската каюта.

Тя тъкмо се канеше да му каже: „Дойдох да се сбогувам“, но той й попречи:

— Търсих ви — отсече той със зачервено лице.

Беше замислен, поколеба се малко, но бързо взе решение:

— Исках да поговоря с вас. Във връзка с тази треска. Страхувам се, че работата е много по-сериозна, отколкото мислех отначало. Положението в Лагуна е особено тревожно. Защо ще ходите в устата на вълка? Останете в Санта Круц, докато епидемията затихне. Може да останете на кораба, докато си намерите жилище в града. Ние вдигаме котва чак утре вечер.

На устните й се появи слаба усмивка:

— Аз не се страхувам. В Санта Круц ще бъдем ли по-малко застрашени? По всяка вероятност треската е вече там, както е и в Лас Палмас, според думите на господин Роджърс. Ако се съобразяваме с нея, не трябва изобщо да слизаме от кораба.

Рентън измърмори нещо неразбираемо и гъста червенина заля лицето му. Свикнал на строга дисциплина, той трудно отстъпваше.

— Не ме осведомиха за истинското положение — каза кратко той. — Нашият агент ще си има работа с мен. Болестта протича по-остро, отколкото той ми каза. Сега научих как стоят работите. Послушайте ме, останете в Санта Круц. Тук епидемията още не е избухнала с цялата си сила. Все някак ще уредите нещата. Защо ще предизвиквате съдбата? Послушайте здравия разум.

— Здравият разум невинаги е най-доброто.

Ядосан, той размаха книжата, които носеше.

— Значи слизате на брега, въпреки всичко?

— Да.

Той внимателно я изгледа. Погледът му омекна малко и гласът му прозвуча не толкова груб:

— Желая ви успех — и й протегна ръка. — Пазете се от нощния въздух и не се ядосвайте.

Тя усети, че се е издигнала в очите му и й стана приятно. Отново се усмихна:

— Аз не съм от тези, които лесно се ядосват.

И като се сбогува, слезе по стълбата и прекоси коридора. Изведнъж погледът й трепна. Срещу нея идваше Харви. Тя машинално отстъпи встрани, но с това излишно движение само му препречи пътя. Спряха един срещу друг. Няколко секунди мълчание застана между тях. После тя промълви:

— Ние заминаваме. Току-що се сбогувах с капитана.

Той я изгледа втренчено, без да мигне, от което лицето му заприлича на маска. Сузана си помисли, че отново открива върху неподвижното му лице и в безжизнените му очи горчивината от първите дни.

— Е, добре — каза той най-сетне, — сбогом.

Тя се изчерви и отново усети жестоката му способност да я наранява. Едновременно мисълта, че никога повече няма да го види, я изпълни с ужас.

— Ще ми позволите ли да мина? — уморено каза той. — Или трябва да изпеем заедно една последна религиозна песен?

— Почакайте — извика тя. — Не си тръгвайте, не си тръгвайте така.

Тласната от силното желание да го задържи, тя посегна и го хвана за ръкава. Усети ръката му под тънкия плат и от този допир настръхна цялата. Тръпката завладя и кръвта й и тя се засрами.

— Искате ли да ми обещаете… Да ми обещаете нещо преди да се разделим? — Тя почти заекваше и трудно си даваше сметка за изречените думи.

— Защо да ви обещавам нещо? Аз не ви дължа нищо.

— На мен не дължите — задъхано продължи тя. — Дължите го на себе си! О, в този момент аз мисля само за вас.

Той втренчено погледна нещастното лице, лишено от чар, обърнато към него, което тръпнеше от сдържана възбуда.

— Аз страдам — продължи буйно тя. — Страдам от това, че вие не обръщате внимание на себе си. Днес не дойдохте да закусите. Не се храните. Не се грижите за себе си. Съвсем се изоставяте.

Тя спря рязко. После продължи с нова смелост, гледайки го умолително с вдъхновени очи:

— Зная, че съм смешна. Зная, че съм ви неприятна, но това не ме интересува и не може да ми попречи. Нещо отвътре ме кара да ви помогна, въпреки вас самия. Някакво сляпо доверие, увереност, че ще извършите велики дела. Вие сте страдал много и аз не желая да страдате повече. Не мога да го понеса! Много ви моля, обещайте да не се отнасяте с пренебрежение към себе си, обещайте да се грижите за себе си и да не се изоставяте и ще си тръгна щастлива.

Ръката й пусна ръкава му и потърси ръката на Харви.

— Не правете това — извика той и отдръпна ръка, сякаш нещо го опари.

— Зная, зная. — В гласа й прозвуча ревност. — Зная, че я обичате. Забелязах го, но това не ме отблъсва. Тя не мисли за вас като мен. Освен това тя замина. И аз също заминавам, но моите мисли ще ви следват, където и да отидете. Вие няма да избягате от тях и аз ще се моля за вас, ще ви помогна с молитвите си!

Настъпи мълчание. Чуваше се само тежкото й дишане.

— Моля ви — прошепна той тъжно, — успокойте се. Напразно и без причина се измъчвате.

От слабата ирония в гласа му Сузана подскочи. Тя се канеше да му отговори, но един глас зад нея й попречи.

— Ние сме готови. Чакаме ви.

Беше Роджърс, който я гледаше проницателно. До него стоеше Робърт.

Тя остана неподвижна. Ръката й отчаяно се отпусна. Погледна Харви, после се обърна и с наведена глава се отправи към вратата, без да промълви нито дума повече.

Робърт измънка нещо за сбогом и протегна студена и безжизнена ръка. Къде останаха самохвалството и сърдечните му ръкостискания?

Роджърс неодобрително огледа Харви и без да поздрави, отмина, като вдървено стъпваше върху тънките си като на щъркел крака.

Харви остана неподвижен и безчувствен. Проследи ги с поглед, докато слязоха на брега и се качиха в колата. До него достигна шум от звънчета, чаткане на копита и облак прах. Той невъзмутимо ги гледаше да се отдалечават по пътя за Лагуна. Лагуна, където върлуваше жълтата треска.