Арчибалд Кронин
Канарските острови (11)

11.

Същата вечер в шест часа, когато слънцето огряваше в розово с последните си лъчи върховете на Санта Ана, Робърт и Сузана се качиха последни на борда, защото Коркоран се беше върнал много по-рано. Обувките им бяха прашни. Те не бяха взели кола на връщане, за да пестят. Раменете на Сузана бяха отпуснати и тя изглеждаше изморена. Робърт се държеше стоически, с вида на човек, който не се е забавлявал, а е изпълнил дълга си.

Погълнати от мислите си, те бавно и мълчаливо се качиха по мостчето. Щом Сузана стъпи на палубата, тя забеляза Харви, който се разхождаше напред-назад близо до главния люк за каютите. Изведнъж очите й светнаха и тя се изправи, сякаш освободена от умората и страха. Нещо в нея пееше: „Той се е върнал, изглежда добре, много добре!“. Грубоватата й фигура за миг стана лека и подвижна, един слънчев лъч позлати безцветните й коси. Със светнало лице тя спря за миг в края на мостчето, преди да последва брат си към каютите.

— Доволна съм, че се прибрахме, Робърт — каза тя, — денят беше изморителен.

Той не отговори. Очите на Сузана отново потъмняха, но тя каза простичко:

— Ще си полегна малко, главата ме боли. Вие се чувствате добре, нали, Робърт? Ще можете ли да изкарате без мен до вечеря?

Той се стегна и в гласа му прозвучаха нотки на оскърбена добродетел:

— Струва ми се, че винаги съм много добре — и с вдигната глава напусна каютата, като внимателно затвори вратата след себе си.

Наистина ли беше добре? Изправен пред огледалото, той огледа разсеяно образа си и лицето му се видя чуждо и бледо. Объркан, той седна на леглото и отпусна глава в ръцете си. Това посещение в Арукас, от което отчасти зависеше и успехът на мисията му, бе за него истинско мъчение. Разсеян и невнимателен, дори когато разискваха проблема за прокламацията на испански, той щеше да забрави препоръчителното писмо, което трябваше да занесе на господин Роджърс в Лагуна. Едно-единствено нещо занимаваше мисълта му — Елиза! Защо само името й, даже без да го произнесе на глас, го караше да се черви? Имаше ли някаква причина? Не, никаква. Сузана, пътниците, всички клюкари на света можеха да го сочат с пръст, да го подозират и да се съмняват в чистотата на чувствата му. Но той знаеше добре, че те грешат. Неговото усърдие беше благородно и чисто, изпитваното вълнение го приближаваше до Бога, душата и съвестта му бяха спокойни. Елиза! Колко е красива! Това обаче беше ли срамно? Красотата е дар от Създателя. Той сам я е вложил в диханието, което оживи грубата глина и й даде безсмъртна душа. И трябваше ли той да я осъди, само защото тази жена беше грешница, и да продължи пътя си, без да й протегне ръка за помощ? Не, хиляди пъти не! Той ще подкрепи тази жена, ще я откъсне от порока, беше си го обещал още първия ден, когато я видя. Мисълта, че днес се бе отделил от нея и бе пропуснал възможността да прекарат три дълги часа заедно, го изпълваше с болезнено съжаление. Да, болезнено, нямаше друга дума. О! Да я спаси! Едно прекрасно видение застана пред очите му. Елиза до него, възродена, пречистена! Каква възвишена мечта! В нея се смесваха хаос от звуци, цветове, пърхане на ангелски крила, които бавно се разперват, триумфални тромпети, тръбящи небесни мелодии, въздушни бели одежди, розови и сладки устни, златни прегради, отворени към вечността и гърди за отмора… О! Това беше много, твърде много за едно нещастно човешко сърце. Той вдигна очи. Кръвта нахлу в главата му, ноздрите му потрепваха. Той извика:

— Христос е силата ми. С неговата подкрепа мога да опитам всичко, даже и невъзможното.

За момент той остана седнал, обърнал поглед към небето. После стана, изми ръцете и лицето си, смени яката на ризата си и се качи на палубата.

Елиза беше там, в един закътан ъгъл. Въпреки надеждата си, Робърт толкова малко очакваше да я открие там, че всичката кръв нахлу в сърцето му. Малко по-далеч, близо до капитанската каюта, мама Хемингуей се бе отпуснала в едно кресло и можеше лесно да мине за куп въжета или някакви други корабни принадлежности.

Тя не бе мръднала през целия ден и хитрите й наблюдателни очи бяха нащрек.

Трентър, без да я забележи, се запъти направо към Елиза.

Тя вдигна глава.

— Вие съвсем се изгубихте — вяло му каза Елиза.

Харесваше й да бъде обожавана и робската преданост, изписана върху лицето на Робърт, я правеше почти учтива.

— Принуден бях да направя едно посещение. Беше невъзможно да откажа — бързо обясни той. — Но… През целия ден съм мислил за вас…

Тя се прозина и безсрамно оголи белите си зъби, правилно наредени в широката й начервена уста.

— Вие сте уморена — каза той. — Много сте се измъчила днес!

Съчувствието му беше чисто братско. Но тогава защо не отправи част от него и към Сузана, също изморена и с главоболие?

— Скучах до смърт. Денят беше абсолютно неинтересен — каза Елиза.

— Мога да кажа същото — отговори той, подпря се на перилата и й се усмихна. — Въпреки че скука е една дума, която никога не трябва да използвам, когато съм доволен, че съм изпълнил дълга си. Нашето посещение в Арукас сигурно ще е от полза. Искам да кажа, що се отнася до успеха на мисията ми. Хората, с които се видяхме, обещаха да подпомогнат финансово нашето дело. Дадоха ни препоръчително писмо до един от най-богатите плантатори в Лагуна. Сега можем без страх да вървим напред.

Той размисли един миг:

— Чудно нещо! През целия ден не изпитах влечение към моите проекти за работа, а сега, докато разговаряме, просто не мога да се сдържа. Чувствам се пълен с енергия и това е толкова важно за мен…

— Защо?

— През целия си живот не съм имал друга цел, освен своята работа. Бях озарен от божията милост и мислех за своето спасение още като дете. Но бях беден, трябваше да се боря, за да се издигна и да постъпя в семинарията, да водя упорита борба, за да стана достоен орач на Господната нива.

Тя го измери със скептичен поглед. Наистина ли е искрен? Не й се вярваше. Тя подхвърли:

— Историята на живота си ли ще ми разказвате?

— О, не, разбира се — протестира той. — Просто изпитвам желание да ви говоря… за всичко, което ме засяга, за това, което съм аз всъщност. И не съумявам да се сдържа.

Настъпи мълчание. Любопитството на Елиза беше подразнено. Тя запита вдигнала леко вежди:

— Никога ли не сте докосвали жена?

— Никога.

— Наистина ли?

Той кимна отрицателно и устреми в нея блестящите си, широко отворени очи, които я гледаха с кучешка преданост.

— Дявол да го вземе — прошепна тя на себе си, — значи е вярно, макар че пътят от Кънектикът до тук е толкова дълъг!

— Моля?

— Казах, че трябва да ви наричам Йосиф.

Той се изчерви, без да я разбере.

— Йосиф? Но моето име е Робърт.

— Винаги ще мисля за вас като Йосиф. Според мен това име е било предопределено за вас. И още… не зная… Ще видим.

Въпреки че изглеждаше сериозна, той изпита ужасното подозрение, че му се подиграва и затова извика със сериозен и патетичен глас:

— За мен е необикновено щастие, че ви срещнах. Такова щастие, че просто не мога да свикна с мисълта, че вие ще изчезнете от моя живот като… — и с особено усърдие, подкрепяйки думите си с жестикулиране, той изрече надуто и блудкаво, — като кораб, който се плъзга в нощта! Не е възможно срещата ни да е била случайна и от нея трябва да се родят плодове. Да, трябва! Разговорите, които сме водили, няма да бъдат напразни, защото съм готов да жертвам дясната си ръка, само за да стана оръдие за вашето спасение.

Гласът му отслабна и заглъхна. Смазан от вълнение, той постави умолително ръката си върху рамото на Елиза. После каза с проникновен глас:

— Искам да ви дам някакво доказателство за чувството, което изпитвам към вас. Позволете ми да ви подаря за спомен един предмет, който няма голяма стойност, но за мен е особено скъп. Това е една малка книжка с благочестиви правила. Даде ми я моята майка и от двадесет години винаги я нося със себе си. Ако я приемете, ще бъда много радостен.

Погледът на Елиза се спря върху Робърт, после тя се обърна:

— Тази отвратителна жена там ни гледа. За мен е без значение, но за вас?

Той хвърли поглед назад и срещна очите на мама Хемингуей, която го наблюдаваше.

— На мен — заяви той, — ми е безразлично.

И леко смутен дръпна ръката си.

— Донесете ми този спомен след вечеря — каза Елиза, — през нощта, когато параходът напусне пристанището. Този миг ще бъде тайнствен и очарователен и ще бъде приятен край за деня.

Той беше възхитен и я погледна с възторг.

Зад тях мама Хемингуей, след като задоволи любопитството си, се измъкна от одеялата, с които беше омотана и тръгна към стълбата като влачеше крака.

— Каква дъртачка! — прошепна тя. — Санта Мария! Какъв идиот! Сигурно няма друг такъв на земята! И отгоре на това призовава Бога, за да благослови тази комедия. Ще умра от смях. Не издържам. Трябва да го разкажа на някого!

И като се тресеше от злобна радост, тя се заклатушка като жаба по коридора и влезе в каютата, където лежеше Сузана с мокра кърпа на челото.

— Хей! — извика подигравателно и безсрамно мама Хемингуей. — Подремнахте си малко, а? Много добра идея. Трябва да се грижите за себе си в тази страна, иначе ще ви хванат дяволите! Трябва да си поживее човек, съкровището ми, както прави малкото ви братче горе, на палубата.

Сузана едва-едва отвори очи.

— Брат ми ли?

— Същият — извика мама Хемингуей от сърце. — Същият симпатичен млад джентълмен, който така добре свири на хармониум. Санта Мария, в този момент сигурно не свири! Има право, бога ми! Давам благословията си! Хайде, хайде! Човек трябва да си поживее добре. Такива са принципите ми.

Сузана отвори очи.

— Какво искате да кажете?

Старата се закикоти:

— Не се безпокойте, миличка! Малкият Роби нищо не рискува. Само дето не е от дърво, това е всичко… Има право човекът, нали? Най-после, защо Бог е създал фустите?

Сузана отпусна глава и затвори очи. Върху лицето й се изписа отвращение.

— Ще ви помоля за малко тишина. Боли ме главата.

Но мама Хемингуей беше неуморима.

— Бедничката, боли я главата! Разбирам ги аз тези работи, и мен ме е боляла глава, особено след някой гуляй. Не искам да ви отегчавам, миличка. Исках само да ви предупредя, че братчето ви Роби се забавлява добре с мисис Бейнъм. Ръка за ръка, „сърцето ми е твое“ и „дай ми устните си“!

Развеселена тя започна да тананика, клатеше глава и се превземаше:

Oh, waltz me around Willie,

Around, around, around,

The music is dreamy, it’s peachy creamy

And don’t let my feet touch the ground.^[1]

После продължи с обикновения си глас:

— Любовта е красива мечта! Няма що. От всичко това ожаднях.

И като надигна гарафата, тя отпи едра глътка и шумно се изжабурка.

Сузана се надигна от леглото и объркана гледаше дебеланата. Тя измъчено стана и бавно излезе от каютата, докато мама Хемингуей, която явно бе забелязала всичките й движения, въпреки че бе обърната с гръб към нея, й извика:

— Вземете шала ми, миличка, слънцето вече залязва и ще ви бъде студено на открито.

После се отпусна върху леглото, притисна ръцете си до гърдите и започна да се тресе в необуздан пристъп на смях.

Сузана се изкачи по стълбата цялата скована, с объркани мисли. Тя обходи с поглед палубата и видя, че Робърт го няма там. Най-вероятно се беше прибрал в каютата си. Мисис Бейнъм обаче все още седеше в креслото, потънала в лениви размисли. Елегантната й сладострастна фигура се очертаваше на фона на небето, подчертана от светлината на залеза. Нещо в тази обаятелна външност заслепи Сузана и я ужаси. Устните й се свиха, а по лицето й се изписа страх. Но тя притежаваше сила, която трудно можеше да бъде победена.

Сузана се отправи към другата жена.

— Защо не оставите брат ми на мира? — попита я без колебание, с нисък и дълбок глас.

Елиза вдигна очи, но веднага отклони погледа си.

— Параходни клюки, така ли? — измърмори тя. — Явно сте разговаряли на религиозни теми със старата клюкарка, тази испанска уличница.

— Не мислете, че можете лесно да ме смутите — каза студено Сузана. — Отдавна си давам сметка, че брат ми е увлечен по вас.

— Тогава защо не се обърнете към него?

— Говорих, но той не иска да разбере. Толкова е заблуден. Никога не съм го виждала такъв.

Елиза извади огледалце от чантата си и внимателно се напудри.

— Това е, защото вие се ужасявате от мисълта да не го загубите. Толкова е ясно. Години наред сте го обожавали и глезили и сега, когато той за пръв път се осмелява да погледне друга жена, вие правите трагедии!

Сузана пребледня и ръцете й нервно се сгърчиха.

— Не е вярно. — Гласът й трепереше, но беше твърд и категоричен. — Аз искам само да бъде щастлив. Любовта ми към Робърт е безкористна и никой няма да бъде по-щастлив от мен, ако той обикне една… една честна жена.

— Господи! — въздъхна Елиза и небрежно затвори пудриерата си. — Всичко това е толкова старомодно! Спестете ми тези глупави наставления.

— Съжалявам — каза студено Сузана, — но няма да го направя и ви моля да имате предвид думите ми.

— А сега ме оставете — каза Елиза, която започваше да се ядосва. — Моля ви, оставете ме. Възбудата ви ме изморява. Приличам ли ви на млада мъченица, хвърлена на лъвовете да я разкъсат на арената? Колко драматично!

— Подигравките няма да помогнат — каза Сузана със задавен глас, защото почти се задушаваше от възмущение. — Ще се закълнете, че… че…

Небрежното държане на Елиза изчезна за миг, сякаш тя захвърли от себе си ненужна дреха. Тя вдигна бавно глава и впи в Сузана поглед, пълен с нахалство и презрение:

— Вие сте една малка глупачка и истински започвате да ме отегчавате. Изглежда вие, „светиците“, не можете да оставите хората на мира. Искате всички да бъдат като вас. Какъв нечуван егоизъм! А отгоре на всичко си позволявате да се налагате. Не ви ли стига, че заключвате малкия си Роби под предлог, че бил второ издание на Спасителя? Уверявам ви, пет пари не давам кого ще покръствате. И няма да си пъхам носа във вашите работи. Но защо, дявол да го вземе, трябва да ви давам сметка с кого ще споделям леглото си?

— Не трябва… — промълви Сузана, — не трябва да говорите така… Това е ужасно!

Елиза се изсмя злобно, после стана.

— Поговорихме си приятелски и се позабавлявахме — каза тя безочливо с покровителствен тон. — Но мисля, че трябва да спрем до тук. Аз слизам долу.

И като остави одеялото, което държеше в ръцете си, да се повлече подире й, тя мина покрай Сузана с грациозна стъпка и се отправи към стълбата.

Сузана остана неподвижна, с треперещи колене. Цялото й същество се разкъсваше. Тя пламтеше. Струваше й се, че вътре в нея нещо се стяга, смалява се и се загубва в мрака. Но поне беше разговаряла. Каза всичко, което й тежеше на душата. Да, тази мисъл малко я успокои. Тя вдигна лице към небето, откъдето слънцето изпращаше последните си лъчи, подобни на златни вериги, спуснати направо от Божия престол.

Господ Бог! Той е там, горе. Тя беше доволна, че още можеше да се моли. Почувства се утешена. С поглед към висините, тя раздвижи устни и с неразбираем шепот отправи последната си молитва.

Изведнъж, като след черковна служба в катедрала, камбаната удари три пъти. Този звън събуди кораба. Във водата изплискаха въжета, машините заработиха и на задната палуба се чуха викове, които постепенно заглъхнаха. Лек, едва доловим ветрец раздвижи спокойния въздух и параходът заплува все по-бързо и по-бързо напред.

„Ауреола“ бе отново в открито море.