Арчибалд Кронин
Канарските острови (10)

10.

Мери Филдинг също чу Рентън да хвали прелестите на Лас Кантерас и изпита желание да види този малко известен плаж. Сега лежеше изтегната на сгорещения от слънцето пясък и топлината проникваше през още влажния й костюм, капчици вода блестяха по гладката кожа на краката й. Ободреното от вълните й тяло беше изпълнено с живот. Извивката на малките й гърди беше грациозна като цвете и лека като полет на лястовичка. През спуснатите си клепачи, сякаш да задържи в себе си прекрасното чувство, което изпитваше, тя наблюдаваше красотата наоколо. Позлатеният плаж със заоблени очертания, водата, по-синя от небето, линията на скалите, в които вълните се разбиваха с гръмотевичен шум и изхвърляха струи пяна, далечният връх, блестящ и могъщ като бог. Колко е щастлива, че дойде!

Тук тя можеше най-после да диша свободно, с полепнал по голото й тяло пясък, да усеща същината си. В душата й се зараждаше някакво неопределено чувство, по-чисто от белотата на пяната, по-блестящо от снежния връх. Един спомен, един стремеж, а може би и двете. Тя никога досега не си бе давала сметка колко изкуствен, лъжлив и празен е всекидневният й живот. И никога не бе го мразила и презирала толкова много. Фалшивите светски маниери, традициите на Бъкден! Да, струваше й се, че даже Бъкден, с тухлените си, покрити с плесен стени, я смазваше под вековното и тайнствено достойнство на времето.

Върната за миг към първичността на природата, сега всичко това й се струваше далечно и неясно, чезнещо като пясъка, който се плъзгаше между пръстите й.

Тя се надигна, за да погледне Дибс и Елиза, седнали малко по-далеч под сянката на огромен чадър. Мисис Бейнъм не се бе съблякла, тъй като морската вода не била полезна за кожата й, но Дибс, подтикнат от някаква старческа живост, бе оголил набръчканата си кожа и се пъчеше по шорти като мумия, изложила стария си скелет на милувките на вятъра.

Мери се подпря на лакът и се заслуша в брътвежа им, раздразнена от дребнавостта им.

— Елиза — казваше Дибс, — не можете да ме убедите, че скучаете тук.

Без да му обръща внимание, Елиза продължи да пудри грижливо върха на носа си. Само за един час, тя ставаше жертва на желанието си за съвършенство.

— Знаете много добре, че скучая винаги и навсякъде — каза тя най-после, когато никой вече не се надяваше, че ще отговори. — Тук няма мъже!

— Как така? — изхихика Дибс. — Няма мъже ли? Ами аз?

— Вие!

Такъв беше разговорът им. След няколко минути тя каза:

— Искам цигара. И я запалете, моля. Внимавайте само да не я намокрите, че ще получа нервна криза.

Тя добави, след като размисли:

— Сега, когато вашето тяло не е тайна за мен, аз ви измислих прякор, който идеално ви пасва. От днес нататък ви кръщавам „Сексапил“.

Той откри една ахатова табакера в малката й ръчна чанта от златна мрежа, извади от нея със старческите си пръсти с издути вени една цигара и внимателно я запали.

— Подайте ми я, без да ме карате да се обръщам — каза тя и протегна ръка през рамо. — Като гледам кожата ви, се разболявам.

— Кожата ми ли? — извика обиден той. — Какво й има на кожата ми? Всички жени досега са я оценявали по достойнство.

— Сигурно, но това е било преди да сложите корсет, миличък.

Дибс се ядоса и изпита желание да си отмъсти.

— Много сте глупава, Елиза. Между другото, не разбирам, защо оставяте тоя тип, Трентър, да тича подире ви.

— Да, той е много скучен, но се е заел със спасението ми!

— По-добре кажете, че този глупак е лудо влюбен във вас.

— Той не си дава сметка за това. — Тя смукна от цигарата и продължи: — Ако не беше толкова досаден, може би щях да задоволя тази си прищявка. Само един път, колкото да се позабавлявам. Нали, Дибс, пардон, Сексапил?

— Прекалявате, Елиза — отвърна Дибс и изправи кокалестия си гръб. — Преминавате границата. Наистина виждам, че вече не съм в крак с модата. Младото поколение направо ме смайва. По мое време ние изживявахме малки приключения, но бяхме дискретни, проявявахме тактичност, и поне бяхме учтиви!

— И никога не забравяхте да кажете: „Ако позволите“, нали така Дибс, сърце мое.

Той подскочи ядосан.

— О, Елиза, вие сте направо безсрамна!

— Безсрамна? — Тя размисли за миг. — Не, само съм безочлива. Не се смятам безсрамна, докато не ме заварят в нечие чуждо легло.

Мери се вслушваше в разговора им с напрегнато лице. При последните им реплики тя направи отчаяно движение:

— Не говорете така, Елиза, моля ви — каза тя сериозно с отправен към морето поглед, — вие разваляте всичко. Това е ужасно!

— Развалям всичко ли? Малка Мери, вие сте очарователна! Кой ме домъкна в този загубен край, където скучая до смърт? Кой отклони поканата на Кар да ни заведе на обяд в Куней? Кой настояваше да дойдем тук? Всъщност на него никак не му се искаше. Изглежда достойнството му бе накърнено!

Тя направи дупка в пясъка и с деликатни движения зарови цигарата си.

— Изпитвам ужас от елегантните ресторанти — промълви Мери, сякаш се извиняваше. — Всичко в тях е изкуствено, надуто и скучно. Ето защо предложих да дойдем тук. Толкова е живописно, местността е прекрасна. Що се отнася до Кар, на него му е безразлично. А ако не му се харесва, да не идва.

— Ще дойде. Ето защо съм толкова спокойна — каза Елиза. — Той си глътна езика щом ви видя.

При тези думи Мери изпита отвращение. Тя разтърси глава, за да се освободи от него и отблъсна една неоформена мисъл.

— Отивам да се изкъпя — каза тя.

Изправи се с лекота и се втурна към кипящата вода. След първите вълни, които достигаха с бяла пяна до кръста й, водата ставаше опалово синя, като въздуха, като шарената светлина в пещера с кристални стени. Краката й се отделиха от хладния пясък и тя с удоволствие заплува към сала, който се люлееше на половината път до скалите.

Тя плуваше с увлечение. После с радостен вик се хвана за сала и се покатери очарована върху покритите с рогозки дъски. Отпусна се с разперени ръце и опряла буза до влажното лико остана неподвижна, безкрайно облекчена, че е далеч от отровния език на Елиза.

След малко усети, че не е сама. Бавно обърна глава. В самия край на сала лежеше Харви Лийт.

Те се гледаха един друг известно време, което се стори на Мери цяла вечност. Без дрехите, тялото на Харви беше неочаквано елегантно и атлетично. Раменете му бяха широки, бедрата тесни, а краката мускулести и прекрасно издължени. Младата жена усети, че го разглежда и засрамено сведе очи.

— Не знаех… Не мислех, че ще ви намеря тук.

— И аз съм учуден. Но както виждате, тук съм!

— И аз съм тук! — засмя се тя. — Ние пак пътуваме заедно, но с друг кораб. Не е ли забавно?

Нищо не беше по-банално от тези няколко думи, но все пак под привидната шега изплува онова странно безпокойство, което я обхващаше толкова често. От далечното минало в нея като че извираше някаква жизнена сила, която я теглеше към нейната орис. Това дихание преобразяваше живота й и оцветяваше настоящия миг с багрите на мечтите й. Тя не разбираше, чувстваше се беззащитна. Пръстите й нервно мачкаха стръкче тръстика. Не намираше сили да погледне Харви.

— Колко е хубаво — каза тя възбудено, — морето, слънцето, снежният връх! Толкова хубаво, че имам чувството, че вече съм виждала тази местност.

Той не отговори. Седеше безучастен, леко полюляван от движението на сала, сякаш плуваше между небето и морето като в омагьосано царство. Погледът му беше неподвижен, мисълта му погълната от грациозността на това женско тяло. „Толкова е хубаво“, беше казала Мери. Харви си повтаряше тези думи и чувстваше как кръвта бие в слепоочията му. Красотата! Интересувала ли го е тя някога? Опитвал ли се е поне веднъж да разгадае нейната тайна? Досегашният му живот беше суров и строг, подчинен на неумолими закони и направляван от търсенето на истината. Но защо? От любов към човечеството? За да му помогне? Не, разбира се. Той се подчиняваше само на студения разум. Днес нещо непознато озаряваше душата му, всичко беше преобразено и някакво непознато досега чувство вълнуваше сърцето му.

— Наричат този остров „Grand Canaria“ — каза Мери тихо. — Тези думи са толкова съдържателни и живи, че ще си ги повтарям винаги, когато искам да си спомня за това пътуване.

Думите й едва достигаха до Харви и новата светлина, която проникваше до дълбините на неговата същност, ги караше да звучат някак нечувани досега, изненадващи и странни.

— Утре ли напускате кораба? — попита той.

— Да, ще останем в Оротава.

Това беше фатално, неизбежно. Тя щеше да замине. Тази вечер „Ауреола“ ще навлезе отново в открито море, ще доплува в топлата нощ до друг остров и после, когато настъпи утрото, Мери ще изчезне.

— Оротава е много спокойно място — продължи тя. — А аз преди всичко търся спокойствие. Господин Кар се е погрижил за нас. Ангажирал е апартамент в „Сейнт Джордж“. Господин Кар е агент на мъжа ми на островите.

— Разбирам — каза той.

Цялата му напрегнатост изчезна. Изчезна и онова чувство за светлина. Но все пак, нещо бе останало… Не всичко е свършено. Той стисна устни и я погледна втренчено.

— Сигурен съм, че ще се забавлявате в Оротава.

— А вие? Ще продължите ли с „Ауреола“?

— Да, ще се върна с кораба.

Мълчанието, което последва, натежа от неизказаните им мисли. После тя направи едно движение с ръка, сякаш да задържи някаква изчезваща радост.

— Елате да обядваме заедно, в дървените бараки. Там има едно малко прелестно заведение. Моля ви! Господин Кар ще ни намери там и за мен ще е истинско удоволствие, ако дойдете с нас.

Харви съзнаваше, че не може да приеме, но тази покана породи в него удоволствие, смесено с мъка.

— Съжалявам, но не съм сам. Тук ме доведе Коркоран.

Той посочи към морето. Далече навътре се виждаше Джими, който играеше като стар тюлен сред вълните.

— Нека дойде и той — каза бързо тя. — Каня и двама ви.

— Той има ангажимент в града.

— Но вие не сте зает, нали?

Пак ли щеше да бъде нелюбезен като на парахода? Огорчен от този спомен, този път той се въздържа да откаже.

— О, най-после! — извика тя очарована. — Ще дойдете. Ще дойдете да обядвате с мен.

Тези думи предизвикаха слаба усмивка върху устните му, и като видя тази усмивка, тя скочи и с радостен устрем се хвърли във водата. Буйността на скока й заклати сала толкова силно, че Харви се търкулна и неочаквано бе пометен от една вълна.

Той отвори очи под водата. Тялото на Мери се плъзгаше пред него, блестящо и чисто като лунен лъч. Той се подаде на повърхността, за да поеме въздух, поколеба се дали да продължи да я следва, но се отказа и бързо заплува към брега.

В кабинката миришеше хубаво на бор и той бавно се облече. Освежената му кожа бе леко зачервена, а унесеният му поглед сякаш преследваше някакво видение.

Когато и Джими излезе на брега, Харви му предаде поканата, която бе приел от негово име.

Коркоран го погледна учуден, като с професионална сръчност се разтриваше с хавлиената кърпа. Неясни мисли се блъскаха зад дебелия му череп.

— Гледай ти — каза той, — една такава покана е основание да се възгордеете. Ако нямах неотложна работа, щях да остана с вас. Във всеки случай преди да тръгна, ще се обадя на компанията.

След десет минути двамата влязоха в малкото ресторантче.

Тя бе казала „прелестно кътче“ и това определение беше близо до истината. Дървената постройка беше малка, но много чиста. Боровият под бе излъскан до блясък, масите кокетно застлани със сини покривчици, а вратата широко отворена към морето, небето и далечния връх. В дъното имаше кръгъл бар, с голямо разнообразие на бутилки. Учудващо беше, че Харви даже за миг не изпита влечение към алкохола, за който бе копнял преди. Зад бара, един келнер само по риза, седеше отпуснат на една табуретка и подръпваше тънките си мустачки, които приличаха на поставена не на мястото си вежда. В единия ъгъл имаше мюзикбокс със странен външен вид.

Щом забеляза мюзикбокса, очите на Джими светнаха от удоволствие. Той пъхна една монета и помещението се изпълни с луда, креслива музика. След няколко поклащания на раменете той лудо затанцува… Келнерът се усмихна. Един младеж, който лениво отпиваше питието си на бара, също се усмихна. Лицата на семейството испанци, които обядваха в ъгъла, се проясниха. Всички разбираха много добре Джими, всички бяха очаровани от този изблик на веселие. Музиката се лееше като поток. Краката на Джими тропаха със замайваща бързина по пода. Келнерът пляскаше в такт с ритъма на музиката. Дебелата испанка с вързана под двойната й гуша кърпа, тактуваше весело с глава, а младежът на бара припяваше с теноров глас и отваряше грамадната си уста също като виещо куче. Приятни миризми се носеха на талази откъм кухнята и апетитният дъх на чесън се смесваше с този на морето и със звуците на ритмичната мелодия.

Точно в този миг се появи лейди Филдинг, следвана от Кар, Дибдин и Елиза. Изведнъж всичко замря. Запъхтян, Джими застина с глупаво изражение на лицето, келнерът стана пъргаво от табуретката, а музиката рязко секна.

— Браво! Браво! — извика Мери, пляскайки с ръце. — Обожавам тази песен, започнете отново!

Уилям Кар даже не се усмихна. Изправен на прага, той обходи с високомерен поглед развеселените хора. Възбудата им угасна от презрението в очите му. Никога не бе стъпвал в такава вулгарна кръчма и едва ли щеше да дойде повторно тук. Само желанието му да задоволи каприза на една красива жена го принуди да излага достойнството си на джентълмен на такова място. Надменно скован в копринения си костюм, той нахално изгледа Харви. Лийт бе застанал недалеч от своя приятел, този груб ирландец, с ръце в джобовете на купеното готово сако. Достойнството на Кар не допускаше да бъде представен и затова той застана предпазливо настрана, докато Коркоран се сбогуваше.

— Искрени съжаления и довиждане на компанията — каза Джими. — Нямам късмет и това си е! Много съм зает с уреждането на важни дела. Трябва да изпратя телеграма, а това не е всичко!

Сериозният му вид показваше, че има да защитава важни интереси и след като поздрави галантно, той си тръгна.

— Кой е този тип? — измърмори презрително Кар.

— Един мой много добър приятел — отговори Харви.

Двамата мъже се изгледаха.

— Подозирах — каза бавно Кар.

Всички заеха местата си около една от масите. Атмосферата беше натегната. Съдържателят, който беше с романтична душа, бе надминал себе си. Кръчмата му не се посещаваше всеки ден от високопоставени англичани, а и малката графиня, която поръча обяда, беше очарователна. Hermosa, muy bella! Безупречно колосаните салфетки бяха сгънати по фантастичен начин. Върху всяка чиния имаше букетче теменужки. Малките черни маслини бяха едно удоволствие, а поръчаният омлет с червен пипер беше върхът на кулинарното изкуство. Сега той поднасяше салатата.

— О — извика Мери, — искам чесън за салатата.

Кар трепна шокиран, но прикри изненадата си зад пристъп от кашлица.

— Но разбира се — каза той.

И като се обърна към келнера, грубо заговори на лош испански. После се наведе към лейди Филдинг.

— Наистина, трябваше да оставите аз да организирам този ден, Мери. — Той произнесе името й, сякаш това обръщение беше нещо съвсем в реда на нещата. — Хиляди пъти по-приятно щяхме да обядваме в клуба. А следобеда можехме да поиграем голф. Гордеем се с нашата площадка.

— Но аз не съм дошла в Лас Палмас да играя голф.

— Оставете ме аз да уредя всичко в Оротава. След два дни ще ходя в Санта Круц и ще мина да ви видя.

Самодоволният му вид показваше недвусмислено, че тя не можеше да не е пленена от неговата привлекателност и поласкана от вниманието му. Толкова жени бяха останали покорени от чара му, който, според него, беше неотразим. Той наистина притежаваше повечето качества, необходими за тази цел — танцуваше прекрасно, играеше превъзходно голф и тенис, беше елегантен ездач, на времето бе шампион на колежа по бокс, играеше добре бридж и се чувстваше удобно във всеки будоар. Баща му, скромен пастор, бе похарчил много пари за възпитанието му, но то бе напълнило главата му само с добри маниери, без да докосне мозъка му. Той притежаваше способността да се нагажда, което му помагаше да си създава връзки, и то такива, които можеха да му бъдат от полза. Ето как беше станал приближен на Майкъл Филдинг и сега водеше охолен живот, беше материално осигурен, имаше чудесно положение и беше много известен на островите. Сам той си признаваше, че не е за съжаление.

Кар се запозна с Мери Филдинг в Англия и често й се възхищаваше, но отдалеч. Сега тя стоеше до него, млада и прелестна, може би малко странна. (Каква смешна идея да покани един почтен човек в тази мръсна кръчма!) Тя винаги е минавала за особена. (Този порив към простотата и други подобни…) Един глупак я бе нарекъл даже „Алиса в страната на чудесата“. Но въпреки това, или може би именно за това, тя беше безкрайно привлекателна.

Той отново се наведе към нея и нежно я докосна с ръка.

— Що се отнася до удоволствията, можете да разчитате на мен. Сигурно страшно сте скучала на малката „бананова лодка“?

Тя го изгледа с любопитството на дете, което за пръв път вижда някакво животинче.

— Не, не толкова, уверявам ви.

Той се засмя снизходително.

— Добре, сега ми позволете аз да ви развличам. Обещавате, нали? Иначе ще бъда много нещастен. Знаете ли, човек обикновено мисли, че обществото тук е съвсем първобитно, но това не е вярно. Разполагаме с всякакви забавления. Страната е най-приятната и най-очарователната, за която може да се мечтае.

Той явно преувеличаваше, но това беше типично за приспособил се към живота на колониите човек, успял да оцени техните достойнства и да има за тях представата, която сам си е създал. Той прибави възторжено, като наблюдаваше с крайчеца на окото си ефекта от думите си:

— Истинско „утопично“ царство. Всичките му поданици се забавляват. — Той стана лиричен. — Хора и животни, всички се веселят от сутрин до вечер.

Лицето на Харви беше каменно. Самият той беше завладян от неудържима антипатия и беше отчаяно, глупаво ядосан. Обърна се към Кар:

— Видях няколко мулета на пристанището тази сутрин. Бяха безподобни мърши, измъчени от мухите. Не изглеждаха никак весели.

Кар се изпъчи и леко свъси вежди:

— Кой говори за мулета? Те не са интересни.

— Също и комарите, предполагам — каза Харви и пропъди с махване на ръка едно от тези нахални насекоми, което се навърташе около чинията му. — За тях също никой не се интересува, нали?

Веждите на Кар се сключиха над носа му.

— Не — каза той иронично, — никой освен старите баби и страхливите туристи.

— Така значи — продължи Харви, — комарите също се веселят и никой не страда от това. Треската е непозната. Всичко е наред в най-хубавата страна на света.

Изглежда Кар разбра намека. Той злъчно се засмя:

— Най-после разбирам. Чули сте някакви измислици и сте се уплашил. Трябваше да се досетя по-рано.

Дибс озадачен остави вилицата.

— Но за какво говорите? Нищо не разбирам.

Кар направи презрително движение.

— За нищо. Плъзна слух, че имало случай на треска някъде из островите. Но никой не му обръща внимание. Винаги се намира по някой страхливец сред туземците, който да извика: „Вълк!“, но такива глупости не могат да се приемат за сериозни. Благодаря на Бога — прибави той с преднамерен патриотизъм, — че ние, англичаните, съумяваме да сложим всичко в ред.

— Истинско британско хладнокръвие — каза Елиза. — Все пак можеха поне да ни предупредят. От тук нататък всеки комар ще ме хвърля в паника. Ето, вече навсякъде ме сърби.

— Тази сутрин на пристанището доста ни изпохапаха — каза лейди Филдинг.

— Не се безпокойте, Мери. — Кар заговори успокоително като милваше ръката й. — Всичко това е глупост. Един случай на треска не заслужава да му обръщаме толкова внимание. Бъдете спокойна, ще съумея да ви предпазя от всякакъв риск.

Тя издърпа ръката си и добави със странно зареян в далечината поглед:

— Човек никога нищо не рискува. Нещата се случват, или не се случват, това е всичко.

— Разбира се — кисело се съгласи с нея Кар. — Ще се грижа да не ви се случи нищо лошо.

Харви вътрешно кипеше, но нищо не каза. Опасенията му бяха смешни, разбира се. Само разсъждения на човек на науката. Той обаче беше наблюдавал случай на жълта треска у един моряк в лондонското пристанище и не можеше да забрави ужасните последици на болестта. Тя протичаше по-остро от холерата и беше по-смъртоносна от чумата. Ето защо, като слушаше този невеж глупак да разправя, че това не било нищо, като го гледаше как самодоволно се надува, идеше му да полудее. И тъкмо се канеше да му отговори, когато ставането на Мери го възпря.

— Хайде да пием кафето вън, на терасата — предложи тя.

Масите на терасата бяха наредени в единия ъгъл, под сянката на навеса. Съдържателят поднесе кафето с нещастния вид на човек, убедил се, че хармонията на деня е нарушена.

— Спи ми се — каза Елиза и притвори клепачи.

Никой не отговори. Никой нямаше какво да каже. С протегнати крака и ръце в джобовете Харви мрачно размишляваше. Леко отпуснатата долна устна на Дибс означаваше, че скучае. Той намираше Кар много посредствен, обеда също, а на всичко отгоре беше вреден и за черния му дроб.

Мери седеше с тъжен поглед, като че ли обмисляше някаква съкровена тайна.

— На сала — каза тя унесено на Харви, — преди малко, спомняте ли си? Чувствам се така, сякаш вълните все още ме люлеят…

И очите й го заляха с непозната досега нежност.

Кар, с чаша в ръка, кръстосваше верандата, като претенциозно гримасничеше и спираше за момент да побутне с крак някое малко гущерче, което се припичаше на плочите. От време на време той милваше с поглед нежния тил на Мери, по който се къдреха мънички букли.

Тя се бе отнесла към него с изненадващо безразличие! Но обзет от разкаяние, той се усмихна, приближи младата жена, придърпа стола си към нейния се приготви за интимен разговор.

Тя го спря рязко и каза:

— Искам да се върна на кораба.

Кар се наведе и отчаяно запротестира. Как така? Вече? Та „Ауреола“ вдига котва чак в осем часа! Има достатъчно време да направят една разходка около Пуерто, моторницата му е на тяхно разположение в пристанището. После всички ще отидат да пият чай в клуба! След като възвърна доброто си настроение, той беше готов да отстъпи и намираше, че животът е приятен. Но Мери разсеяна, стана. Другите можеха да останат, ако им беше приятно. Тя реши да се прибере.

Но и другите нямаха желание да останат в Лас Кантерас. Платиха и групата потегли през тесния провлак, който ги делеше от плажа на Пуерто. Както беше казал Кар, моторницата му ги очакваше, но вече не се отвори дума за разходка. С оскърбен вид той подаде ръка на Мери и й помогна да се качи. Другите също се настаниха и моторът забръмча. Докато прекосяваха заливчето, настроението на Кар малко се подобри. Той седеше до Мери и през тънката коприна на роклята усещаше топлината на тялото й. Той направи опит да я докосне с коляното си, но тя остана безразлична, с отправени към далечния хоризонт очи. Все пак той не се отчая. С жените човек никога не е наясно. Те са такива странни същества!

Пет минути по-късно лодката опря борд до „Ауреола“. Той скочи бързо, за да помогне на Мери да изкачи стълбичката. Никой по-добре от него не можеше да придаде интимност в лекото стискане на една женска ръка. Той вече бе протегнал ръката си, когато някой грубо го измести.

— Това е моя работа! — каза тихо Харви и в гласа му прозвуча сдържан гняв. — Разбрахте ли?

— Моля? — Кар беше изумен. — Какво желаете?

— Дръпнете се — през зъби каза Харви, — ако не искате да се намокрите!

Кар не можа да отговори, толкова беше стъписан, само се отдръпна пред този заплашителен поглед. Докато се окопити, всички бяха напуснали лодката.

„Дявол да го вземе този тип! Защо не му ударих един в зъбите?“

Усмивката беше замръзнала на устните му. Той с голямо усилие успя да я задържи. След това свали шапка и я размаха любезно.

— Довиждане! Ще се видим другата седмица, не забравяйте!

Той се отпусна тежко върху седалките на моторницата, като си обещаваше, че нищо няма да е в състояние да му попречи да отиде и да види Мери.