Арчибалд Кронин
Канарските острови (8)

8.

Същия ден, към четири часа, Харви излезе от каютата си за пръв път, откакто „Ауреола“ беше навлязъл в открито море. Заслепен от силното слънце, той спря. Почувства се незначителен, откъснат от света. Следите от страдание по лицето му още по-ярко се очертаха на силната светлина. Ала въпреки слабостта, която усещаше и лекото залитане, въпреки хлътналите бузи, той се чувстваше по-добре, много по-добре. Траут го обръсна и му помогна да облече сивия си костюм. Сега го наблюдаваше от прага на каютата с наивната гордост на създател. През последните три дни младият стюарт предано се грижеше за него, а и Коркоран на няколко пъти му досаждаше с простодушната си философия.

Наистина, Харви им беше признателен, но въпреки тяхната помощ той се чувстваше чужденец на този кораб. Всъщност, нали такова беше и желанието му? Без да изпуска перилата, той се изкачи бавно по стълбата към горната палуба. От ляво забеляза мама Хемингуей, увита в едно одеяло. Тлъстите й пръсти, искрящи от пръстени, почиваха върху коленете й като буца масло, а угоеното й лице беше меко и отпуснато.

Тя не ядеше и не пушеше, значи не правеше нищо. Когато видя Харви, очите й хитро светнаха:

— Възможно ли е? — възкликна тя. — Но това е той, чужденецът! Санта Мария, приличате на удавник! Чак ми се зави свят, като се появихте така изведнъж и с такова лице.

Харви погледна дебелите й червени бузи, сякаш намазани с кръв.

— Трябва ли да ви се извиня? — попита той сдържано.

— Хайде, хайде — каза свойски тя. — Мислите ли, че ще ви гледам с превъзходство, само защото сте се напили един път? Карахо, не, господине, добре знам, че човек се чувства като парцал, когато му измъкнат бутилката ей така, изведнъж. За да се съвземете ви трябва само чашка „Sang de negro“, английска бира, смесена с порто, която би съживила и мъртвец. Предлагам ви да пием по едно.

— Не, благодаря — каза сухо Харви и се готвеше да продължи пътя си.

— Ей, чакайте, няма да ме оставите така, без малко да си побъбрим! Езикът чак ме сърби. На масата човек няма възможност да каже дума от този проклет стар сноб. Такива глупости дрънка, че ви затваря устата. „Обичате ли лова?“, подигра ми се преди малко. Лова! Да обичам лова аз, която не мога да различа конски бут от жамбон!

Тя разтърси с възмущение обиците си.

— С вас, малкия, не е същото. Вие сте преживял мръсни моменти и, дявол да ме вземе, ако не сте ми симпатичен и ако не съм ви напълно предана.

Тя хитро му намигна.

— Трябва да дойдете да се видим в моето малко заведение, в Санта. Ще вземем един аперитив и ще поиграем на карти. Само не забравяйте адреса, Кал де ла Туна, номер 160.

— Трогнат съм от любезността ви, но се страхувам, че няма да мога да ви посетя.

— Човек никога не бива да се зарича, малкия ми. Не се знае какво може да се случи. Между другото, приятелят ви Коркоран казал ли ви е какво ще прави в Санта? Обрах му всичките пари на карти, но не успях да измъкна думичка по този въпрос.

— Нищо не зная — студено отговори Харви.

Той се обърна и потърси убежище в другия край на палубата. Искаше да бъде сам. Но там вече се бяха настанили двама души в креслата. Без да показва, че ги е забелязал, Харви се отпусна, останал без сили, на един стол.

Слънцето грееше приятно, с успокояваща топлина, която проникваше през затворените му клепачи и се вмъкваше в него като ласка. Устата му, сгърчена досега в горчива гримаса, леко се отпусна. Раненото му сърце продължаваше да кърви, но за момент болката не беше толкова жестока.

Въздухът бе прозрачен. Повдигано от широки вълни, морето блестеше на светлината и около мачтите кръжаха две лястовички, щастливи, че са намерили този оазис сред морската пустиня.

Харви почувства, че някой го наблюдава и отвори очи. Сузана Трентър веднага отмести погледа си, изчерви се и след това пребледня. Тя седеше на съседния стол и кърпеше един сив мъжки чорап. До стола беше работната й чанта, а върху коленете й имаше отворен бележник. Движението й беше толкова рязко, че бележникът падна до обувката й с нисък широк ток. Лийт се наведе да го вдигне, убеден, че това е дневникът на момичето.

„Да отбелязва добросъвестно изминалите дни и да кърпи бельото на брат си, точно това й приляга“, помисли без снизхождение той.

Докато държеше бележника, една страница се отгърна и погледът на Харви случайно попадна на неговото име и без да съзнава, очите му се плъзнаха по красиво изписаните думи: „Не вярвам на тази история, той има благородно лице“. Това беше всичко. Отново затворен, бележникът се върна на мястото си върху коленете на Сузана.

Харви с нищо не показа, че е прочел тези думи. Смутената девойка чувстваше, че трябва да прекъсне мълчанието, не знаеше как да го направи, но все пак се реши:

— Надявам се… надявам се, че сте по-добре?

Той обърна глава, ядосан от разкритието си. Вече мразеше тази несръчност, това съпричастие. Но Сузана изглеждаше толкова смутена, че той просто бе задължен да й отговори:

— Благодаря! Чувствам се по-добре, наистина.

— Толкова се радвам! Сигурна съм, че ще направите опит да изкачите върха, когато спрем в Лас Палмас.

Той съсредоточено погледна към пода и отговори, обзет от болезнените си мисли:

— По всяка вероятност ще сляза на брега, но само за да се напия без никакъв героизъм. Само просташко пиянство и животинска забрава.

В погледа на Сузана пролича колебание. Но тя се сдържа и отговори, без да възрази на думите му:

— Ние искахме да ви посетим, брат ми и аз, когато… когато бяхте болен. Но аз попречих на Робърт да влезе в каютата ви, защото предположих, че не желаете да ви смущават.

— Имали сте право.

Това категорично съгласие изглежда трябваше да сложи край на разговора. Все пак, Сузана срамежливо продължи:

— Трябва да ви обясня. Работих три години като сестра в болницата „Джон Стърлинг“ и имам известна представа за някои болести. Лекувала съм болни от треска, като почнете от малария и стигнете до зъбобол. Това ще ми послужи, когато помагам на Робърт в мисионерската му дейност.

Тя замълча, скъса със зъби конеца и добави:

— Струва ми се, че климатът на Лагуна е здравословен.

Той не слушаше. Блуждаещият му поглед се спря върху младата жена, която се бе отпуснала в креслото срещу него. Тя спеше. Гърдите й се повдигаха бавно в ритъма на дишането, ръцете й бяха отпуснати, а клепките й леко засенчваха бледите скули, оживени от слънцето. Много дълги клепки, извити накрая и като че всяка мигла излъчваше своя собствена светлина. Отвореното й палто от жълтеникава кожа откриваше наниз розови бисери, малко по-големи от грахови зърна.

Тя спеше спокойно, като дете. Отпуснатото й тяло беше красиво, като току-що разцъфнало цвете, устните се усмихваха.

Щом почувства, че Харви не я слуша, Сузана млъкна, но продължи да наблюдава своя съсед зад пъргавата си игла и бързите й погледи най-после се спряха върху тънката ивица жълта коприна, която се откриваше малко безсрамно под повдигнатата над коляното пола на спящата жена.

Тя не се сдържа и забеляза с тон, който се помъчи да бъде снизходителен:

— Колко е млада лейди Филдинг, много млада и много красива!

— Сигурно двете й единствени качества — отговори той сухо и веднага съжали за думите си, изпитвайки чувството, че е ударил слабо и беззащитно същество.

Сузана не забеляза иронията в отговора му, и без да възрази, продължи със същия безличен глас:

— Вижте тези перли! Само като си помисли човек, че всяка една от тях може да осигури прехраната на цяло семейство за една година! Какво разсипничество, не мислите ли, докторе. Толкова бедни хора умират от глад в бордеи, а някои притежават тези безполезни украшения.

— Изобщо не се интересувам от клетите гладуващи в мръсните бордеи, освен ако трябва да пожелая бързата им смърт. Това е единственият начин човешката раса да се усъвършенства, а тя изпитва крещяща необходимост от това. Освен всичко, сигурно знаете, че да убивам хората е мой принцип. Преди да се кача на кораба, изпратих трима невинни на оня свят. Едно добро начало.

Сузана с мъка овладя вълнението си, дълбоко трогната от страданието на тази душа, което отгатваше и от измъченото лице, толкова подобно на ранения Христос, което някога бе видяла на една картина. Тя продължи разговора безразборно, само да не позволи той да замре.

— Съпругът й, сър Майкъл Филдинг, е страшно богат. Казаха, че имал плантации на островите. Един каприз, вероятно. Аз мисля, че е много по-възрастен от жена си. Тя е родена Майнуоринг. От семейство на моряци. Това са сведенията, които ни дадоха. Учудващо е, че пътува без мъжа си, нали? Бих искала да зная защо?

— Можете да я попитате — отговори грубо той. — Ненавиждам клюките, даже когато са подкрепени от евангелието.

Объркана, тя го изгледа и измънка:

— Съжалявам… Да, не би трябвало да казвам това, нетактично е…

Камбаната удари пет часа и веднага последва гонгът за чая. Траут владееше изкуството да настрои звука на инструмента си според значението на яденето, за което известяваше.

Мери Филдинг отвори очи. Сузана прибра работната си чанта и стана. Когато тя се обърна към Харви, в гласа й нямаше и следа от вълнение:

— Ако искате да слезете, ще ми бъде приятно да ви сервирам чая. По-добре е да побързаме, защото той винаги е много силен.

Обзет отново от мъчителните си мисли, Харви не я гледаше, и не показа, че е чул думите й. Не искаше за нищо на света този чай, черен и горчив, подсладен с такава неуместна преданост. Той я остави мълчаливо да си отиде.

Сега нетърпимостта му се насочи към другата жена. Очакваше с раздразнение и тя да стане и да отиде да сервира този отвратителен черен и горчив чай.

Тя обаче не помръдна. Появи се Траут, който носеше в ръцете си поднос с изрисуваните с рози порцеланови чаши на „Ауреола“.

Младата жена заговори:

— При хубаво време като днешното, винаги пия чая си на палубата. Какво слънце! Прави всичко да изглежда прелестно. Искате ли да донесат и за вас чаша чай тук? Не се чувствайте задължен да приемете. Просто кажете не, ако не желаете.

Слушайки този очарователен и приятен глас, Харви се почувства грозен, груб и зле възпитан. Завладя го лудото желание да стане и да изчезне, да откаже, но не успя да помръдне даже малкия си пръст, защото Траут вече се връщаше с една чаша върху подноса, остави я почтително пред него и се измъкна тихомълком.

— Този морски траут^[1] ми е много симпатичен — каза тя шеговито. — Той е женен за една от прислужниците и имат шест деца. Какъв празник би било, ако можеха да направят едно пътешествие заедно! Трябва да поговоря с Майкъл и да поискам да ми позволи да организирам тази работа.

Харви си представи „Ауреола“, плуващ по непознати морета, заедно с шестте деца на Траут.

После забеляза, че тя му подаваше чаша чай, продължавайки да говори. Той пое чашата машинално и унило забеляза силното треперене на ръката си, от което лъжичката звънтеше върху чинийката.

Тя отгатна мисълта му.

— И моята ръка често трепери. Когато сервирам чай в Бъкден, например. Майкъл обича големите приеми и ние често даваме такива. Аз обаче ги мразя.

Той не отговори. Съвсем объркан погледна тънките пръсти с прозиращи под бялата кожа сини венички, широкия венчален пръстен, смешен на тази детска ръка с тънка китка, която едва издържаше тежестта на тежкия чайник с антична форма.

— Не можете да си представите колко е хубаво да си далече от всичко това. Човек се усеща освободен, не така смазан… Същото чувство, когато притиснеш носа си към някой прозорец и си казваш: „Не мога да издържа повече, трябва да се махна, да замина далеч от всичко“. Не сте ли имали понякога такова желание?

Без да иска, той отново стана ироничен:

— Не съм имал възможност досега да отстъпя пред такъв каприз.

Тя му се усмихна с невинните си очи.

— Наистина, колко съм глупава, изразявам се неточно. Но е толкова трудно да се обясни това, което човек чувства… Вижте колко е красиво това слънце! — Тя въздъхна. — Искате ли още чаша чай? Това е Twining^[2]. Усещате ли аромата на портокали?

— Не — отговори той сухо. — Не усещам нищо. Не съм научен да пия луксозни сортове чай и тъй като бях мъртво пиян в продължение на три седмици, езикът ми е като шкурка.

Тя сякаш не разбра грубостта му и се изтегна в креслото, обръщайки към слънцето и морето възхитеното си лице.

— Не се ли чувствате понякога щастлив, просто ей така, без причина?

— Не, никога. Няма причина — отговори той. — Щастието не е нормално състояние. Щом започнете да го анализирате, то изчезва.

— Не трябва да се анализира — прошепна тя. — Аз например в този момент съм щастлива. И не мога да се въздържа да не ви го кажа, не зная защо.

Тя продължи бавно, без да откъсва от него сериозния си поглед, търсейки думи, за да изрази дълбоките си чувства:

— Чудно нещо, когато ви забелязах, стори ми се, че ви познавам, че вече сме се срещали и че вие можете да ме разберете. Проблесна в мен като някакъв далечен спомен. Не сте ли имали такива бегли възпоменания? Понякога те се натрапват към края на спокоен, слънчев ден. Струва ви се, че откривате нещо, което сте виждали в миналото, мъчите се да не помръднете от страх то да не изчезне, не смеете да повдигнете даже малкото си пръстче… Странно, не мога добре да се изразя, но това е нещо повече от въображение, нещо реално.

Нейният чар и красота породиха у Харви някаква невероятна враждебност. Той си въобрази, че тя се подиграва с него и изпита необяснимо желание да я нарани. В своя живот той не познаваше такава красота. Минаваше покрай нея като слепец, изцяло зает от научните си изследвания, като пустинник отдаден на молитвите си. Погледът му никога не се бе спирал върху слънчевия залез, върху разцъфнало дърво или миловидно женско лице. Той се бе изолирал от света. И сега видът на това младо тяло, на тези позлатени от меката светлина коси, на това пламенно лице го изпълваше със страшно отчаяние.

— Безкрайно съжалявам — каза рязко той. — Абсолютно нищо не разбирам от това, което казвате. Аз съм биолог, интересувам се от реалните неща и не губя времето си в безсмислени впечатления и детински миражи. Но в едно съм сигурен, никога не сме се срещали.

Лицето на Мери изрази дълбоко разочарование.

— Безспорно — каза тя.

После, сякаш събра смелост, заговори бързо, без да си поема дъх:

— Наистина ли не знаете? Не разбирате какво искам да кажа, не сте виждал къщата на лебедите, градината с разцъфтели фрезии и водоскока с напукания басейн и малките смешни гущерчета, които се припичат на слънце? Не, не ви питам от глупав каприз, питам ви, защото… защото не мога да не го направя!

Подиграваше ли се тя наистина? За минута Харви повярва на това. Но втренченият в него поглед беше така сериозен, толкова дълбок, че го развълнува.

Харви поклати глава.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Надявах се — прошепна тя, — мислех, че вие знаете…

И с поглед, отправен към хоризонта, сякаш искаше да помогне на Харви да си спомни, тя прибави:

— По оградата има лебеди от ковано желязо. След като се мине алеята, покрай жълтата къщичка на пазача, в единия ъгъл има старо дърво с висок прав дънер и изкривени клони. Сигурно го знаете, защото вие също сте бил там?

— Не.

Тя въздъхна дълбоко и само след миг продължи:

— Аз мислех… мислех, че вие познавате къщата, градината.

Той изумен видя пълните й със сълзи очи и попита:

— Но къде е тази къща, къщата с лебедите?

Погледът й се плъзна по вълните.

— Това е едно място, където отивам понякога — каза бавно тя. — Има моменти, когато ми се струва, че не съм сама, но после разбирам, че съм се лъгала. Аз съм глупава… глупава и смешна. Вие не можете да разберете.

Дълбоко трогнат, той се наведе над Мери, но преди да заговори, на предната част на палубата се чуха стъпки. Закуската бе свършила и пътниците излизаха от салона към палубата.

Чу се гласът на Трентър:

— Елате, горе има място за всички.

Всички се качиха на палубата и спряха изненадани, че виждат Харви. Дибдин започна да опипва гърдите си за своя монокъл. Елиза го изгледа със студено и безочливо любопитство. Трентър потри ръце и с блестящи очи зае патетична поза:

— Добре, добре — каза той, — очарован съм да ви видя, скъпи приятелю. Възхитен съм. Тези дни исках да ви посетя в каютата, но Сузи ме спря. Радвам се, че ви намирам удобно настанен сред нас, бодър след неразположението.

— Той отказа компанията ми преди малко — ехидно се изсмя мама Хемингуей. — Изглежда малката лейди Филдинг му харесва повече. Ето какво значи да имаш синя кръв!

Робърт отново избухна в смях. Той направи крачка напред и фамилиарно постави ръка върху рамото на Харви.

— От този момент, скъпи господине, можете да разчитате на мен и за добро, и за зло. Аз не съм нито такъв аристократ, нито такъв британец като лейди Филдинг, но съм изцяло на ваше разположение, винаги когато пожелаете. Да, драги приятелю, ако желаете услуга от мен, една дума е достатъчна!

Очите му търсеха тези на Елиза.

— Не е ли наш дълг да помагаме на ближния, да му показваме верния път?

Харви се вкопчи в креслото си. Как, нима той, отчаяният, е длъжен да понася глупостите на този празноглавец? Това не се издържа. Той рязко се изправи със съзнанието, че всички погледи са приковани в него.

— Аз наистина съм поласкан от вашата добронамереност — каза той, запазвайки с усилие самообладание. — Но не съм достоен за нея.

— Защо, драги мой? Аз съм…

— Затворете си устата! — избухна Харви. — И не крещете под носа ми!

Леко зачервеното от топлия чай и сърдечната симпатия лице на Робърт побледня.

— Но… — заекна той, — аз ви предлагам моята подкрепа като Божи служител.

— Бог? — горчиво попита Харви и повтори: — Бог? Наистина чуден бог, щом ви е упълномощил да дрънкате наляво и надясно от негово име!

Точно в този момент Рентън излезе от капитанската каюта. Беше мрачен и озадачен. В ръцете си държеше една радиограма.

Разбира се, първа го забеляза Елиза.

— Новини ли? — попита лениво тя. — Ще стане ли нещо, което най-сетне да разнообрази това скучно пътуване.

Рентън вдигна глава и погледна към групата.

— Нищо — каза той, — абсолютно нищо интересно. Съжалявам за разочарованието ви.

Харви не дочака отговора. Бързо слезе по стълбите с объркани мисли и се втурна към самотата на каютата си.