Арчибалд Кронин
Канарските острови (6)

6.

Камбаната извести началото на втората нощна смяна на борда и звънът й още звучеше в ушите на Харви. Излегнат полуоблечен в леглото, той гледаше упорито редицата големи винтове по тавана, поставени един след друг. Деветнадесет винта, покрити с бял емайл, с кръгли симетрични глави, старателно подредени. Той ги броеше без да спира, с упоритостта на страдащ от халюцинации, който се мъчи да преброи въображаемо стадо овце. Понякога заедно със стенанията и проскърцването на кораба, той чуваше някакъв удар с чук върху винтовете, понякога чувстваше този удар в мозъка си. Със стиснати юмруци, с бледо и изтерзано лице и с поглед на преследван звяр, той видимо страдаше, но явно понасяше тези страдания с горчив стоицизъм. От време на време една мисъл като светкавица пронизваше мозъка му — няколко крачки към палубата, само няколко крачки, след това последната нощ, и край на всичко! Не, това беше много просто и той гонеше от себе си изкушението. Понякога с жестока яснота се опитваше да анализира това болезнено желание, обзет отново от инстинктивния стремеж да търси, от пламенното желание — двигател на целия му живот — да открие смисъла на необяснимото.

Той беше минал през сурово възпитание. Баща му беше учител, не от известните учители, които заемат престижно място в някой английски колеж, запазен за синовете на известни семейства, а скромен учител по физика и химия, зле платен, към когото се отнасяха с пренебрежение в скромния пансион в околностите на Бирмингам. Всъщност Уилям Лийт беше интелигентен. Имаше амбиции и прогресивни за времето си идеи и стоеше много по-високо от неблагодарната задача да пълни главите на вироглави хлапета със сухи химични и физични формули. Но беше принуден да учителства. Съпругата му, Юлия, беше от тези жени, цялото съществуване на които се изразява с една дума: да иска. Тя беше ненаситна в претенциите си за рокли, пари и любов, които поглъщаха целия скромен доход на мъжа й с вечните оплаквания колко жалки са тези средства. След като в продължение на години тормозеше нещастния Уилям, след като го измъчи и изцеди до капка всичките му физически и морални сили, един ден тя избяга с някакъв търговски пътник. Нито мъжът, нито синът чуха повече да се говори за нея.

Когато жена му го напусна, Уилям Лийт беше в началото на едно белодробно възпаление. Даже пристъпите на раздиращата кашлица се изтъкнаха като част от целия низ разочарования, които Юлия трябвало да изживее, капката, която преля чашата, последното падение, което я хвърли в ръцете на търговския пътник. След нейното заминаване болестта бързо се разви, но учителят не обръщаше внимание на физическите си страдания. Простил се с всичките си амбиции, той сега имаше само една цел: своя син, който в надменното си фантазьорство нарече на името на големия учен Харви.

Тук, може би, се криеше и началото на неотговарящата на възрастта на детето страст към научните изследвания и, нещо много интересно — неговото презрение към жените, макар че никога не бе обичало много майка си.

Харви беше дванадесетгодишен, когато Уилям Лийт бе внезапно отнесен от силен кръвоизлив. Това беше ужасен удар за него, защото той обожаваше баща си, неговият единствен близък приятел.

Останал без баща, той се превърна в бреме за една своя бедна леля, дребнава и вманиачена стара мома, която, макар че се примири с това положение, се отнасяше към детето като с натрапник. Младият Харви обаче имаше амбиции. Личните му качества и неговата упоритост му помогнаха, след като завърши блестящо училище, да получи тригодишна стипендия по медицина в един провинциален университет. Той заяви, че баща му е пропаднал в чисто преподавателската си кариера поради липса на шанс и беше убеден, че медицината разкрива пред него големи възможности за успех. В Бирмингам се ползваше с името на най-блестящия студент от неговия випуск. Но след като защити доктората си и спечели всички възможни награди, той отказа работата, която му предлагаха в една от тамошните болници и замина за Лондон. Той нямаше желание да създаде значителна клинична практика или да печели пари, като утешава болните. Желанията му бяха по-възвишени, а идеалът — по-благороден. Беше обхванат от страстта, запазена през вековете за малцина избрани, страстта към научни изследвания.

Харви беше беден, но достатъчно осигурен, за да преживява. Нае скромна квартира в Уестминстър и се залови за работа. Трябваше да се бори, да понася лишения, но стисна юмруци, затегна колана си и неотстъпно напредваше към своя идеал. Тогава именно той се сблъска с всички предразсъдъци, които слагат прегради по пътя на гения. Още повече, когато този гений идва от малък провинциален факултет, без голяма известност. Вместо да го обезкуражи, лошият прием затвърди решението му. Живееше като отшелник и се бореше като войник. Започна работа в една второстепенна болница в предградията като стажант-лекар. По-късно, след три години непосилна работа, бе назначен за началник на отделението по обща патология в лондонската болница „Виктория“. Макар старо и неголямо болнично заведение, без престижно име, с рутинни методи, то все пак представляваше за Харви първия етап от кариерата му. Вечерта след назначението, когато се прибра в скромното си жилище на Винсент стрийт, той дълго не откъсна поглед от портрета на Пастьор, окачен над бюрото му. Пастьор, единственият истински гений според него. След това той си позволи една от редките усмивки, усещайки как в него се надига увереността, че ще победи.

Насочи изследванията си, това беше неизбежно, към търсене на серум и си изработи теория, за основа на която послужиха серия опити върху проблемите за засилване на защитните сили на организма, един усъвършенстван метод на Кох и Райт, който според Харви щеше да предизвика революция в терапевтичните методи на лечение. Теория с огромно и неизмеримо значение, която не беше предназначена само за една болест, а цялостно третираше проблема за имунитета на организма и приложението на ваксини и серуми. За начало той насочи изследванията си върху цереброспиналния менингит^[1], защото смъртността при това заболяване беше много висока, а всички опитани досега серуми се оказаха неефикасни.

През деня той беше зает с лекарската си практика в болницата „Виктория“, а вечерите и нощите посвещаваше на личните си изследвания. Този начин на живот не закъсня да увреди здравето му, но той не обръщаше внимание и грубо отблъскваше съветите на своя приятел Исми, който настояваше да си дава малко почивка. Напротив, тласкан от горещото желание да успее, той беше погълнат изцяло от работата си и почти не почиваше. Нервен и раздразнителен, той усещаше, че успехът е някъде близо. Едно сезонно увеличаване на заболяванията от цереброспинален менингит още повече засили усърдието му. Той непрекъснато се възмущаваше от начина, по който лекуват тази болест — това средновековно безсилие, както обичаше да казва.

Една нощ, доста късно, Харви завърши последния си експеримент. След всички проверки резултатите бяха убедителни. Той отново прегледа грижливо един по един всички предварителни опити и резултати. Нямаше никакво съмнение. Да се каже, че беше доволен от себе си, беше много слабо за силната възбуда, която го бе обхванала. Той захвърли писалката си с жест на победител. Беше спечелил играта!

На другия ден в болницата постъпиха три случая на цереброспинален менингит. Харви нито за минута не прие този факт за случайно съвпадение. Но, според него, това беше логичното развитие на събитията, мълчаливото признание на неговата победа. Той се обърна към ръководството на болницата и предложи да започнат лечение с неговия серум.

Натъкна се на сух и категоричен отказ.

Беше съсипан. До този момент не си беше давал сметка, че е имал неприятели, че небрежното му облекло, острите думи и стигащото до арогантност пренебрежение към нормите на поведение са породили враждебност и подозрителност, че научната прецизност на изследванията му са предизвикали завистта на колегите му. Подобно на всички, които не обръщат внимание на лутанията на предшествениците си, той се ползваше с репутацията на самохвалко, на бунтар, на макар и даровит, но опасен човек.

Развълнуван от този неочакван неуспех, Харви не се призна за победен. Поражението беше чуждо на природата му. Започна веднага да действа, лично влезе във връзка с всички влиятелни членове на административния съвет на болницата, на които доказваше, че експериментите му са успешни, не остави на мира тези, които бяха благосклонни, за да ги увери в научната и практическа стойност на своите опити. Раздразнен от безотговорността и рутината, от упоритото противопоставяне, той беше два пъти по-упорит и настоятелен. Тази негова твърдост нанесе първите пробиви в позициите на противниците му. Започна да се оформя благоприятно за него обществено мнение, стигна се до там, че започнаха критики към консервативната политика на болничното ръководство. Заговори се за извънредно заседание на административния съвет. А през това време състоянието на болните се влошаваше прогресивно и будеше истинска тревога.

После изведнъж всичко се обърна. Силата, с която се противопоставяха на откритото от Харви средство, намаля и най-после, с обичайната педантичност бе решено да се проведе експериментът с новото лекарство. Беше съставен и специален документ за това решение, който му предадоха. Той се втурна в болничната зала, където агонизираха болните от менингит, обхванат само от мисълта да не изпуска случая, който му се предоставяше.

За съжаление вече беше твърде късно. И Лийт би трябвало да го разбере. Повече от седмица тези пациенти бяха лекувани в болницата, а и болестта беше започнала поне няколко дни преди тяхното стациониране. Сега повечето от тях бяха в безсъзнание и Харви при най-неблагоприятни за него условия попадна в собствената си клопка. От една страна бяха зрителите — предубедени, недоброжелателни, очакващи с лукавство „чудото“ да стане, а от другата страна — трима нещастници, които самият Харви, ако не се бе поддал на опиянението от победата си, щеше да счита за загубени.

Но нетърпението унищожаваше в него каквато и да била критическа и трезва мисъл. С опънати до краен предел нерви, той не можеше да допусне враговете му да тържествуват, че се е отказал от провеждането на експеримента. А освен това, нали вярваше в своето откритие? Той пое свирепо риска и инжектира големи дози серум на болните. Прекара цялата нощ до леглата им и повтори инжектирането няколко пъти.

Призори, в разстояние на един страшен час, тримата пациенти починаха. Тяхната смърт беше неизбежна, независимо от това дали щяха да бъдат лекувани, или не с новото лекарство. Въпреки че неукротимият дух на Харви можа да издържи, без да бъде разколебан, този неуспех беше за него горчиво разочарование.

Чакаше го обаче нещо по-лошо. Един бъбривец си позволи да коментира клеветнически за инцидента извън болницата. Вестниците научиха за случая и веднага се заловиха за него. Историята се появи в хрониката и изопачена се разпространи, като бележеше огнена диря в целия печат. Вълна от възмущение се надигна срещу болницата и срещу Харви. Той не обърна внимание и посрещна с презрение всички обвинения. Разбра, че единствената му грешка бе, че се е намесил твърде късно. Вярата му не беше разколебана. За него, учения, чийто дух беше лишен от сладникава сантименталност, смъртта на тези трима души имаше значение само като несполучлив експеримент. Хулите на тълпата не го засягаха, защото неговите амбиции никога не включваха шумотевицата около един успех.

Но в болницата нещата бяха други и ръководството започна да се вълнува.

Под натиска на общественото мнение административният съвет се събра отново на заседание при закрити врата. Напразно няколкото приятели на Харви се опитаха да окажат въздействие в негова полза. Председателят, също като Пилат, си изми ръцете и изостави така наречения виновник, на общественото мнение. Мнозина от ръководството изпитаха просташкото желание да се отърват от тази компрометирана личност.

Когато Харви влезе в лабораторията си на другия ден, намери на масата писмо — едно формално искане да подаде оставката си. Отначало той не можеше да повярва, толкова несправедливо беше това искане. Но трябваше да се примири. Всичко се срутваше около него, съдбата го изостави.

Четири години упорит труд, през които той се бе посветил изцяло на науката, влагайки цялата си душа. Четири години в търсене на истината. Сега… в един проблясък на разум той разбра: изхвърляха го и той ставаше изгнаник без свое място, без възможности за работа и без пукнат грош. Името му беше публично опозорено. Какво бъдеще стоеше пред него? Ако можеше да се надява на малко щастие, сигурно щеше да стане асистент на някой неизвестен лекар в някоя второстепенна клиника. За всичко останало обаче той беше свършен човек.

Той мислеше за бъдещето с горчива ирония. Мълчаливо стана, хвърли в огъня всички записки с изчисленията и резултатите от експериментите, изпочупи стъклениците с реактиви и серуми и напусна лабораторията.

След като се върна в къщи, той анализира положението си с ужасна ирония, но без да се самосъжалява. Оставаше му само едно: да забрави, да забрави, колкото е възможно по-бързо. Той започна да пие, не от слабост, а от някакво отвращение към собственото си съществуване. Нямаше никакъв героизъм в постъпката му, а само презрение. Алкохолът беше лекарство и той щеше да го използва. Тъй като беше сам на този свят (защото идеята за жена никога не бе ангажирала мисълта му) и освен колегата хирург, нямаше други приятели, Исми стана единственият свидетел на неговото самоунищожение.

Все пак съществуваше Исми, който постепенно, през тези три убийствени седмици, се бе наложил с внимание, малко по малко, и дискретно и с такт го бе накарал да свикне с мисълта да пътува.

Защо не? В края на краищата човек можеше да намери на един кораб, както и другаде, възможността да пие и да завърши своето падение.

Без да подозира за уговорката на Исми с капитана, Лийт се съгласи. И сега беше затворник в този мизерен кораб, без капка алкохол и толкова болен, че смъртта беше за предпочитане пред страданията му.

Главата му се отпусна върху възглавницата и в същия миг той се стресна и дойде в съзнание. Някой чукаше на вратата. Дръжката се спусна надолу и Джими Коркоран провря костеливата си фигура през полуоткрехната врата. За момент той остана неподвижен, устата му се разтегна в широка усмивка, докато шапката остана неподвижно лепната за главата му, после вдигна ръка с небрежното движение на атлет, вдигнал огромна тежест.

— Е, драги, как е? Мускулите започнаха ли да се размърдват?

Харви се втренчи в него с мътни очи:

— Откъде знаете, че не съм добре? — прошепна той.

Коркоран отново се усмихна с приятелска, съучастническа усмивка, след което бутна шапката на темето си.

— Без обяд, без закуска и както виждам, без намерения за вечеря. Няма нужда човек да е Шерлок Холмс, за да се досети, че хич ви няма. И понеже моят специалитет е нокдаунът, дойдох за малко да видя как са нещата, още ли се държите във вашия ъгъл на ринга?

— Добрият самарянин — промърмори злобно Харви.

— Така е.

Двамата замълчаха, след което осенен от внезапна мисъл, Харви се повдигна малко:

— Те говориха ли за мен?

— Преди малко — потвърди Джими.

Той дръпна панталоните си нагоре и се разположи удобно на кушетката.

— Те говориха за вас, разказаха историята ви и коментираха надълго и нашироко. Имаше един старик, който наприказва куп глупости. Това, което знаят за вас, не е много, може да се напише на монета от три пенса. Не трябва да давате и пет пари за това, приятелю, и да държите главата си изправена.

— За бога — извика раздразнен Харви, — наричайте ме както искате, само така не.

— Добре, дадено — отвърна Джими добродушно.

Те отново замълчаха. Харви поглади чело с влажната си длан и каза с едва сдържан гняв:

— Какъв дявол търсите тук? Виждате добре, че искам само едно нещо и то е да бъда сам.

Джими извади табакерата си, пъхна два пръста в нея, смръкна важно и изтърси на пода натрошения тютюн.

— „Когато обектът на желанието му се изгуби — изрецитира той с тон на оракул, — тогава той изчезна и никой вече не го видя.“ Плутон го е казал. Да, господине… Нима искате да се разкарам? Аз, който ви разбрах още щом влязохте в салона! Наистина, не ми беше нужно повече, за да открия това, което ви човърка. Пиенето е погубило не един човек. Аз сам обичах да обръщам чашата. Картите и бутилката, няма що…

Той въздъхна и крадешком погледна към Харви. Макар и сериозни, очите му хитричко блеснаха.

— Но да ме вземе дяволът, ако сега се оставя. Това не е шега. Имам много недостатъци, но поне не дрънкам празни приказки и уважавам тези, които казват истината. И когато работата опре до другар, който е закъсал, той може да разчита на мен. Животът ми не е бил лесен и много ми е минало през главата от раждането ми в Клънтарф! Шестдесет години от тогава. Родителите ми, те дойдоха от Трейли, нямаха пукнат грош, но бяха горди. Като хлапак си печелех хляба като пазех конете на Саквил Стийт и се научих да чета от рекламните афиши. Аз, който сега чета Платон също като някой учен мъж!

Той замълча, сякаш очакваше одобрението на Харви, но той продължи да лежи със затворени очи.

— После се хвърлих в голямата игра, най-хубавата от всички! Трябва да кажа, бях здравеняк и непобедим, няма що. Не се намери смелчага, който да издържи срещу мен на ринга. В Белфаст победих Смайлър Бърдж. С ляв прав го изпратих право във въжетата. Сигурно щях да стана световен шампион, ако не си бях счупил крака. Но на, случи ми се тъкмо това, белегът още личи. Светът загуби един шампион. И затова бях принуден да напусна страната през 1900 година. Мръсна година.

— Това ли е най-после краят на историята? — изпъшка Харви. — Надявам се да е така и ви моля да ме оставите на мира!

— Краят ли? — извика Джими. — Съвсем не, моля, едва в началото съм. Господ знае къде само съм скитал. Работих в едно кафене с билярд в Сидни. След това попаднах в Мексико точно по време на една от техните революции, загубена работа! Следващата година пък участвах в лудото търсене на злато в Бул Гълш, а след това държах кръчма в Сан Франциско. Вярвайте ми, ако искате, ама тая работа най ми хареса. После опитах с една ферма на юг. Хубав живот беше тогава! И ако някога успея да спечеля някой лев, ще ме видите мен, Джими Коркоран, в някоя ферма с крави и кокошки. После пък, не зная какви ме прихванаха, един ден изоставих всичко и заминах за мините в Колорадо. След това бях в цирка на професор Синот. Милият стар Боб! Той сега ме чака в Санта Круц за някаква голяма работа. Ах! Хубави дни прекарахме в цирка на стария Боб. Всяка вечер, цели дванадесет месеца влизах в клетката на лъвицата Доминика, която преди мен беше нападнала и очистила трима пазачи. Поне така пишеше върху афишите. Бедната, умря между Боб и мен, беше изяла някаква мръсотия, паднала от клетката на маймуните, и това разори цирка!

Той въздъхна и завъртя палци в ръкавите на жилетката си.

— Честна дума, тъжен беше денят, в който се сбогувах със стария Боб.

Харви нетърпеливо се раздвижи в леглото.

— За бога, защо не се сбогувате и с мен?

— Добре, отивам си — отговори Джими. — Напускам ви. Виждам, че не сте в настроение. Все пак, трябваше да ви се представя, и да ви кажа, че съм ваш човек. Честна дума, можете да разчитате на мен. И после, приятелю, не трябва да се съди по външността, наистина не съм тъпкан с пари — той се прекъсна, за да нагласи иглата на вратовръзката си с вид на триумфиращ победител, — но това няма да е за дълго. Сега с професора сме захванали добра работа. Богатството ми е в кърпа вързано!

Мълчанието, което последва, беше така изразително, че Харви отвори очи. Усмивката, която видя, беше обезоръжаваща. Този стар авантюрист излъчваше такъв чар, смесица от бохемство и самохвалство, че неприятните думи замряха на устните му. Двамата се наблюдаваха мълчаливо, след това Коркоран стана.

— Добре, добре, достатъчно — каза той разсеяно. — И да не забравите това, което ви казах. Една дума, и аз съм тук, за да ви помогна.

Той направи една крачка, накриви шапката над ухото си, после, с едно окончателно поклащане на глава, се измъкна през вратата навън. Лицето му изразяваше задоволството на човек, който е изпълнил дълга си и към ближния, и към себе си. Тананикайки, той се изкачи на палубата, като търсеше с очи мама Хемингуей.

Времето щеше да стигне за един малък аперитив и за партия руми преди вечеря.

Останал сам, Харви притисна челото си в металната рамка на леглото. Как успя да издържи бръщолевенето на този стар глупак? Тази вулгарна доброта, тази ирландска фамилиарност, която той налагаше без стеснение, и да му пробутва приятелството си. Това беше колкото невероятно, толкова и смешно. Той се раздвижи отчаяно под тясната завивка и се помъчи да заспи.

Мина половин час и влезе Траут с лъскава кана в ръка. Обикновено безлично, сега лицето му изразяваше уплаха. Той старателно постави каната с топла вода на пода и тихо попита:

— Господинът иска ли да разопаковам багажа му?

Харви не отвори очи. Без да мърда главата си, той прошепна:

— Не.

— Господинът иска ли да му донеса вечерята?

— Не.

— Нищо ли не желае господинът?

За десети път този следобед грамофонът от съседната каюта започна с режещ глас: „Дай ми твоите целувки“. Мъчителна тръпка разтърси Харви. Тази писклива музика, това блудкаво-сладникаво изпълнение се въртеше в главата му и го изтезаваше. Той изгуби всякакво чувство за мярка, изправи се на леглото и избухна:

— Главата ми ще се пръсне! Кажете им… Кажете им да се смилят и да спрат този грамофон.

Траут се вкамени шокиран, но оттатък някой сякаш изтръгна иглата на грамофона и музиката рязко прекъсна. Настъпи потискаща тишина.

— Преградата е много тънка, господине — каза притеснен Траут. — Ако викате така силно, съседите ще ви чуят.

Той излезе, но след малко се появи отново, този път с табла, покрита с бяла салфетка, върху която един супник вдигаше пара. До супника проблясваше тубичка с хапчета.

— Може би ще вземете малко супа, господине — настойчиво предложи прислужникът, като че ли искаше да изкупи някаква своя грешка. — Супа „Сидни“, господине, много е хранителна. Капитанът заповяда да ви я донеса, а лейди Филдинг, като разбра, че страдате от главоболие, ви изпраща аспирин.

Харви стисна устни. Изпитваше желание да крещи, да проклина и да плаче.

— Оставете подноса — прошепна той със задавен глас. — Тук, близо до леглото.

След това се изпъна, затвори очи и се вслуша в поскърцването и скрибуцането на кораба, които приличаха на въздишка. Пронизвайки мрака, „Ауреола“, една символична сила, увличаше Харви напред въпреки желанието му, напред и все напред… В нощта звуците, които корабът издаваше, се превръщаха в тайнствени гласове, чийто шепот изпълваше каютата.