Арчибалд Кронин
Канарските острови (30)

30.

Изгаснал въглен се търкулна от скарата на камината, където все още мъжделееше огън. Сухото изпращяване отекна в тишината на скромния и лишен от удобства кабинет на Харви в малкия му апартамент. Исми, настанил се удобно на един стол, с вдигнати върху камината крака, се изкашля няколко пъти и се готвеше да заговори. После се отказа и само хвърли към него кос поглед.

Харви седеше замечтан под жълтеникавия абажур на лампата, която осветяваше скромната мебелировка: старомодната камина, покритата с прах работна маса, оставените неизмити чаши за кафе от груб порцелан върху малка масичка, застлана с покривка, която имаше претенции за артистичност, но се продаваше във всички магазини с намалена рекламна цена от пет шилинга и деветдесет пенса.

Наближаваше краят на седмицата. Харви бе избягал от Бъкден преди четири дена.

Вън, на Винсент стрийт, откъм реката се плъзгаше пролетна мъгла и заглушаваше уличния шум, съвсем затихнал в този късен час. Часовникът върху камината удари десет. Исми използва това, за да поднови разговора.

— Е, вие сте по-приказлив от всякога! — каза той.

— Наистина ли?

— Но все пак не вярвам, че сте ми разказали всичко.

— Естествено.

Исми нетърпеливо повдигна рамене.

— Преживяхте необикновено приключение, наистина.

— Действително.

— При това вие сте последният човек на света, в когото бих се усъмнил, че си измисля, да не кажа, фантазира.

— Но защо?

— Защо ли? Защото винаги сте бил човек на науката, абсолютно точен, винаги сте наричали нещата с истинските им имена. И винаги държахте под ръка някакъв тежък научен камък, за да го запратите върху въображението.

Харви не отговори веднага. След малко каза малко рязко:

— Сега вече нямам камъни.

Двамата замълчаха някак смутени. После Лийт прибави:

— Чуйте ме добре, Исми. Пътуването, което предприех по ваше настояване, всъщност се оказа експеримент, който разруши целия рационализъм и логичност на съжденията, с които бях свикнал. Под небето съществуват неща, за които ние не подозираме, които надвишават нашия разум, за които нямаме научно обяснение. Но те съществуват. И ние сме длъжни да се съобразим с това. Убедени сме, че знаем всичко, а в действителност знаем много малко, почти нищо…

Исми се изправи.

— Хайде, приятелю, вие не говорите сериозно! Наистина не ви разбирам.

— Така е — извика Харви, — вие нищо не разбирате, аз също. И все пак нашето неразбиране ни води към размисъл.

Отново настъпи мълчание. Исми поиска да каже нещо, но се отказа и замълча. Той хвърли крадешком поглед към Харви, после отвърна очи и сви рамене.

По дяволите! Не желаеше да спори! Имаше свое мнение за всички тези глупости. В края на краищата, това не е от неговите компетенции. Друго би било, ако ставаше въпрос за някакъв тумор, или за тежък случай на перитонит… Тогава той щеше да бъде в стихията си. Но тази невероятна история! Все пак, и това нямаше значение. Важното беше, че Харви се върна напълно възстановен и достатъчно здрав тялом и духом, за да започне отново работа. Колко правилно постъпи, когато съумя да го принуди да отпътува. Неговият план се осъществи и даде желаните резултати. Без да обръща внимание на часовника върху камината, Исми извади своя, погледна колко е часът и затвори капака, който сухо изщрака.

— За какво мислите?

— За нещо, което Коркоран не би пропуснал да подчертае — отговори бавно Харви. — За това, че трябва да държим главата си винаги изправена, каквото и да се случи. — Той с лека ирония изрецитира: — „Оставете ме да напусна всичко без сълзи, но с песен на лебед!“ Това го е казал Платон, Исми. — Странна усмивка се появи на устните му. — Този Платон е бил голям образ, знаете ли това, момчето ми? Би трябвало да прочетете съчиненията му, млади момко, стига да намерите време!

— Вървете по дяволите с вашето пътешествие! — извика Исми. — Добре че повече няма да заминавате. Станали сте друг човек и се надявам, че сте ми благодарен за това, че едва ли не със сила ви принудих да пътувате.

След това взе чадъра и шапката си, остана за миг замислен, после се обърна към Харви.

— А, сетих се. — Целият му вид говореше, че е на път да съобщи някаква новина, която досега бе пазил в тайна. — Има свободно място в централната градска болница.

Замълча, после добави:

— Мислех, че това може би ще ви заинтересува. Не е зле да отидете и да представите кандидатурата си.

Харви вдигна глава.

— Новата болница на Туик стрийт ли? Но те за нищо на света не биха ме приели!

Исми започна да разглежда ноктите си с равнодушен вид, а това означаваше, че случаят е важен.

— Ще проверя как стоят нещата вместо вас.

Харви тъжно се усмихна.

— Винаги ли ще оправяте света, Исми?

— Поне една част от него, да.

— Какво искате да кажете?

— Че някои колеги и аз искаме да ви подкрепим. Не можех да позволя някой да ме изпревари и говорих с Крейг по този въпрос още миналата седмица. Това поне е ясно, няма нищо общо с вашите мъгляви истории. С една дума, те са съгласни да ви приемат на работа. — Исми изведнъж забрави за ноктите си и продължи възторжено: — Какво щастливо съвпадение е, че дойдохте точно на време. Чака ви нова болнична сграда, отлично подготвени колеги и най-модерно оборудваната лаборатория в Лондон. Такъв рядък шанс да започнете отново! — Той спря за миг и се поколеба. — Приемате, надявам се?

Харви потъна в дълбок размисъл. Да работи! Разбира се, гореше от желание да работи. Надежда покълна в душата му. Той се оживи, готов да се бори с тъгата, която го смазваше. Да, трябва да забрави миналото! Да мисли само за бъдещето!

— Да — каза той, — приемам.

Исми радостно нахлупи шапката си.

— Сигурен бях — извика той, — ще се обадя на Крейг по телефона щом се прибера…

Вече на вратата той размаха чадъра си.

— Сега е ваш ред, Харви! Скоро ще настъпи денят, когато тези от „Виктория“ горчиво ще съжаляват, че не са ви оценили. Нали ви казвах, че ще дойде ден да им го върнете. Е, този ден дойде!

— Аз не търся отмъщение — каза кротко Харви. — Промених се. В мен вече няма гордост. Видях, че знанието е необятно. Искам само да работя простичко и смирено, Исми! Искам да опитам…

Но Исми не го дочака да завърши. Думите на Харви се удариха в затворената зад Исми врата. Той си бе отишъл.

Харви остана прав в средата на стаята. Върху гаснещата жарава тук-таме танцуваха синкави пламъчета. Той беше уморен, но усещаше как в него се надига неудържима енергия. Въздъхна. Исми му подаряваше това неочаквано, безценно щастие. И Харви нямаше да го изпусне. Беше сигурен.

Нова вяра се зараждаше в душата му. Нови проекти започнаха да се оформят в мисълта му.

Ръководен от някаква тайнствена сила, той отиде до работната си маса. Тук нищо не бе докосвано. Микроскопът беше на мястото си, стъклениците, епруветките, шишенцата с реактивите също. Но всичко бе потънало в прах. От портрета Пастьор строго го наблюдаваше. Той усети прилив на оптимизъм. Ще започне да работи отново!

Никога не бе изпитвал такова пламенно желание да действа, никога не сте бе усещал разума си така просветлен.

Той взе една епруветка. Пръстите му докоснаха стъклото и той изведнъж се почувства спокоен, утешен, трезв. Да, той усети в себе си силите, необходими да поеме отново работата си.

Наоколо цареше спокойствие. Къщата беше тиха. Откъм улицата не се чуваше никакъв шум. Той помисли за Мери. Помъчи се да извика образа й, да възстанови всичко, случило се между тях. Но някак не успяваше да събере отделните мигове заедно… И изведнъж осъзна, че човешко същество не би могло никога да ги събере.

Харви въздъхна. Това беше вече минало. Пред него имаше само бъдеще. Какво щеше да бъде то? Не знаеше… В настоящето му оставаше споменът за Мери, една мечта, която той щеше да превъплъти в своята работа.

И както стоеше изправен до работната си маса, с печална душа, той чу някакъв звук да отеква в пустата улица, някакъв странен шум, сякаш идваше от мъглата, влизаше в къщата и продължаваше във вестибюла. После му се стори, че някой леко докосва вратата на стаята. Сигурно е вятърът, помисли той. Но нямаше вятър. Сигурно е Исми, който е забравил нещо и се връща? Но не беше Исми.

Сърцето му се сви. Беше едва доловимо поскърцване, като че ли плахи стъпки!

Харви си повтаряше:

— Няма никой, така ми се счува, няма никой… — но лицето му бе смъртно бледо.

После сърцето му сякаш спря. Шумът вече не се чуваше, но стаята се изпълни с ухание, ухание на цветя… уханието на фрезии…