Арчибалд Кронин
Канарските острови (26)

26.

Слава богу, оставаше й Робърт! Докато се бореше с вятъра и дъжда по пътя към плантацията на Роджърс, тази мисъл й даваше сили. Тя беше светъл лъч в отчаянието й. Нейният брат, нейният Роби, нейният мил Роби! Той ще я утеши и ще я разбере.

Бурята беснееше. Поройният дъжд превръщаше малкото поточе в буйна кална река. Отчаянието на тази нощ беше в унисон с отчаяното й сърце.

Разбърканите й коси падаха върху лицето. С късото си палтенце и евтиния куфар тя будеше съжаление. Ако човек я видеше на друго място, по някоя улица на Оквил, щеше да я вземе за бедна основна учителка, която заминава спокойна на почивка. Но сърцето й не беше спокойно, а почивката?… Каква почивка можеше да очаква бедната Сузана?

Тя излезе от кедровата горичка, отвори вратата на имението и се изкачи по алеята. В къщата светеше само един прозорец. Тя остави куфара си в антрето и влезе в кабинета.

Стаята беше скромно мебелирана с мебели от светъл дъб. Подът беше застлан с линолеум.

Роджърс свали очилата си, четеше евангелието. Беше сам.

Той вдигна поглед към Сузана, стисна устни и я изгледа от горе до долу.

— Ето ви най-после! — каза студено той.

Сузана отново се почувства слаба и неспокойна. Не можеше да свикне с тази вечна неприязън.

— Къде е Робърт? — попита живо тя. — Искам да видя брат си!

Роджърс свали очилата с телени рамки, постави ги в калъфчето им със спокойствието на съдия и втренчи поглед в Сузана, злобно усмихнат.

— Брат ви ли? Искате да видите брат си? Това наистина ме кара да се смея!… Да, бога ми, ще умра от смях!

Държането му започна да плаши Сузана. Тя се чудеше какво му става, но беше сигурна, че повече няма да понася подигравките му.

— Какво означава всичко това? — извика тя. — Брат ми горе ли е? Излезе ли? Говорете, за бога! Искам да зная всичко!

— Наистина ли? — попита я той с престорена учтивост, която подчертаваше сарказма му. — Искате всичко да знаете, така ли? Но това е чудесно… Струва си труда! Вие всъщност сте права, сестрата на един мисионер има право да знае всичко… Това е съвсем естествено!

После изведнъж гласът му се промени. Той започна да крещи:

— Щом толкова държите, ще ви кажа… Той си отиде, да, този негодник избяга. Не се е връщал от деня, в който вие тръгнахте оттук с куфара си. Той е в Санта Круц, където е затънал до гуша в мръсотията на един бордей.

Сузана пребледня, но все още нищо не разбираше.

— В Санта Круц ли? Каква работа има в Санта Круц?

Презрителният смях на Роджърс я прободе.

— Какво прави ли? И това ли искате да знаете? Много сте любопитна, наистина. Но трябва да призная, че заслужавате човек да ви уважава, много да ви уважава… Не тръгнахте ли вие заедно с брат си от другия край на света, за да донесете божието слово в тази страна и да го проповядвате на грешниците! Какъв изумителен пример за тях и за вашите съотечественици! Какви достойни пратеници на нашия божествен учител!

Той помилва с длан малката библия до него.

Сузана се ужаси при мисълта, че е съвсем сама с този маниак, а навън беснееше бурята. Тя се безпокоеше не само от отсъствието на Робърт. Плашеше я внезапното му заминаване. Поиска да каже нещо, но Роджърс отново започна да крещи:

— Млъкнете! Нито дума повече! Щом искате да знаете истината, пригответе се да я чуете: той отиде при сатаната. Разбрахте ли? Още щом го видях, усетих, че не струва повече от въжето, на което ще го обесят. И съмненията ми се потвърдиха напълно. Той е в Санта Круц, в отвратителния бордей на Хемингуей. Видях го с очите си. Отидох в Санта, защото не можех да повярвам на приказките. Да, той е там, затънал в разврат върху гърдите на една проститутка!

Думите му удряха Сузана като каменна градушка. Но тя събра смелост да защитава и отрича.

— Не е вярно!

Той стана, приближи я бавно и надвеси над нея костеливата си фигура. Мрачният му поглед беше пълен със заплаха. Той пак изкрещя:

— Вие ме наричате лъжец! И то в собствения ми дом! Мен, Арон Роджърс, верния служител на Бога!

Той вдигна юмруци сякаш искаше да призове божия гняв върху нея.

Сузана не мръдна. Парализира я страх, много по-голям от този, който й вдъхваше бесния Роджърс. Страх, че той може би не казваше истината. Тя сподави вика си при мисълта, че Робърт е омърсен и потрепери.

— Искайте прошка — продължи да вика Роджърс, изпаднал във фанатичен транс. — Да ме наричате лъжец! Мен! На колене! Покрийте главата си с пепел и молете прошка от Бога и от мен.

Сузана не го чуваше. В главата й бе останала само една-единствена мисъл: Робърт има нужда от нея, нейният мил Роби… Трябва незабавно да му помогне!

С последни сили тя изправи умореното си тяло, отстъпи назад и дръзко отговори на Роджърс:

— Няма за какво да ви искам прошка… Ще отида сама да видя какво става. Тръгвам веднага да търся брат си.

Тя се обърна, затвори вратата и се втурна към вестибюла. Грабна палтото си и взе закачения на стената фенер.

Роджърс я последва с тежка крачка. Лицето му бе разтревожено. Малко по малко гневът му се стопи. Той се обърна към Сузана с глас, който отново беше станал спокоен:

— Вън има буря, истинска буря… Не я ли чувате?

Сузана нищо не чуваше. С треперещи пръсти тя драсна клечка кибрит, която веднага угасна.

— Пътят е лош и при хубаво време. Сега сигурно е непроходим. Рискувате да се загубите в гората или да ви удари гръм. Размислете добре преди да напуснете къщата ми.

Тя беше успяла да запали фенера и затвори стъклената вратичка. После се отправи към верандата.

Той бързо я последва:

— Хайде, не си тръгвайте така! Истинска лудост е да си навън в тази буря. Не ви се сърдя… Останете поне до сутринта.

Преди да прекрачи прага, тя се обърна към него бледа, но с блестящи и решителни очи:

— Нито минута повече няма да остана под вашия покрив. Заминавам и никога няма да се върна.

Преди да успее да й отговори, тя вече тичаше по алеята. Дочу гласа му сред гърмящата тъмнина, в която се бе втурнала, да я вика един път, два пъти, но не се обърна. Фенерът й помагаше много, защото извън неговия светъл лъч мракът беше плътен като стена и порои заливаха пътеката. Водата пръскаше, течеше и покриваше всичко, сякаш бе настъпил потоп. Краката на Сузана затънаха до глезените в гъстата мека кал, която полепваше по роклята й. Топлият като вятъра дъжд я шибаше по лицето и слепваше косите й. Но какво значение имаше това? Тя продължи пътя си, премина моста над ревящия поток и с въздишка на облекчение най-после излезе на пътя.

Това беше „Кралския път“, по който бе минал и Харви в деня на пристигането си в „Къщата на лебедите“. Но каква разлика от спокойния здрач на онази привечер! Сега вятърът стенеше и свиреше, чупеше клоните и брулеше листата, а дъждът се състезаваше с него. Никога Сузана не беше виждала такава водна вихрушка. Дрехите й полепнаха по тялото като на удавница. Водата се стичаше от полата й. От време на време по небето съскаха неясни пламъци, които пронизваха облаците като блуждаещи огньове и приличаха на светкавици. С непоколебима воля младата жена продължаваше да върви. Тя прекоси селото Ла Куеста, мина покрай преливащите цистерни в подножието на стръмните базалтови скали. По някое време умората я принуди да забави крачки. Макар че вятърът духаше в гърба й, а пътят слизаше надолу, тялото й се бе прегърбило, коленете й трепереха и силите й бяха на привършване.

В този момент, сякаш искаше да й покаже, че не я е изоставил, Господ й изпрати една каруца. Това беше знак за неговата доброта. Когато чу конски тропот зад себе си, Сузана се обърна, изпълнена с надежда, и размаха фенера.

Мулетата опънаха поводите и спряха до нея. Коларят, загърнат с дебел чувал, учудено я изгледа с блестящите си черни очи. Тя изглеждаше като привидение под проливния дъжд. Бледото й лице се напрегна от усилието да я разбере.

— Вземете ме с вас, позволете ми да се кача…

— Pero yo no cuticudo.^[1]

— Позволете ми да се кача в колата… Откарайте ме в Санта Круц.

Дали той я разбра? Разбра със сигурност поне едно нещо: че тази жена се нуждае от помощ, защото бурята беше страшна. Той посочи с камшика мястото до себе си. Тя бързо стъпи върху колелото и се изкачи на високата седалка. Каруцата тръгна бързо, като се тресеше цялата по неравния път.

Коларят беше търговец от Санта Круц. Бурята го бе изненадала над Лагуна, но той бе предпочел да се прибере в града, отколкото да прекара нощта в планината. Мъжът мълчеше и от време на време учудено поглеждаше своята спътница. Тя сковано седеше до него, измъчвана от нетърпение въпреки бясното препускане на мулетата.

Най-после, след едно рязко извиване на пътя, се показаха светлините на Санта Круц, мътни зад дъждовната завеса. Улиците и площадът бяха пусти, целият град ехтеше от някакво бучене, което заинтригува Сузана. Това не беше нито вятърът, нито дъждът. След малко се досети, че е реката. Баранка Алмейда бе придошла и влачеше с грохот мъчните си води.

Каруцата спря преди един обор на малка уличка зад пазара. Сузана скочи на земята, бръкна в джоба си и извади една монета, която подаде на коларя. После се огледа наоколо, за да разбере къде се намира. Бързо се ориентира и след няколко минути беше на „Кале де ла Туна“, пред заведението на мама Хемингуей.

Входът беше тъмен, но уличният фенер хвърляше слаба светлина. Сузана натисна дръжката на вратата, отвори я без усилие и се втурна вътре с въздишка на облекчение.

Тя се озова в помещение, което приличаше на галерия. Подът беше мозайка с рисунък на палмови дървета и беше оронен. По стените се виждаха полуизтрити гипсови релефи. Върху една от тях бяха закачени няколко малки гоблена с кораби, избродирани с разноцветни вълнени конци. Вляво се очертаваше нисък свод, вероятно врата, закрит със завеса, през която проникваше дим от цигари и лъч светлина. Зад нея се чуваха гласове, смях и дрънкане на мандолина.

Сузана се огледа. Нямаше нищо тревожно, но въпреки това тя трепереше цялата от предчувствието за някакво нещастие. Направи няколко крачки със стиснати юмруци. В този миг някой отметна завесата и я доближи. Беше мама Хемингуей.

Сузана първо почервеня, после пребледня, наежена, готова за мъчителен разговор. Но, нещо невероятно, жената пред нея мълчеше. Изглеждаше даже смутена и само оглеждаше Сузана.

— Какво правите тук, в това време? — най-сетне извика тя. — Така ме изплашихте! Пристигате ей така, без да ме предупредите! За малко да ви взема за призрак. Но вие сте мокра до кости… От къде идвате, че сте в това състояние? Не ви ли дойде на ум да вземете поне чадър? Времето е по-лошо от кучешко!

В припряното й красноречие се усещаше смътно съчувствие.

Сузана сякаш не съзнаваше как изглежда, не забелязваше калните си дрехи, слепналите си мокри коси и пълните й с вода обувки, които образуваха вадички по мозайката. Тя извика:

— Брат ми тук ли е?

Мама Хемингуей се престори, че не я чува. Обзета от внезапна енергия, тя хвана Сузана за ръка, завлече я в малкия салон от другата страна на коридора и я побутна да седне в едно кресло, като я заля с поток от думи.

— Биваше ли да излизате в такова време? Да не мислите, че това е мартенски дъждец? Човек може да пипне пневмония като едното нищо, даже да пукне. Няма да ви оставя да зъзнете така. Трябва бързо да се изсушите…

Тя коленичи пред един шкаф и започна да рови в едно чекмедже, без да млъкне.

— Чакайте само една секунда, сега ще извадя кърпи. Къде, по дяволите, съм ги пъхнала? Винаги е така, когато човек търси нещо! Хем ги бях наредила тук, сигурна съм! Сега ви трябва една гореща вана и синапена лапа на краката. Това ще раздвижи кръвта ви… Но най-напред съблечете тези мокри дрехи. Ще ви разтрия хубавичко, докато кожата ви се зачерви. И все пак, не мога да разбера какво правите в Санта Круц в такава буря, толкова мокра, сякаш сте плували до тук.

Но Сузана не се остави да я залъгват с приказки. Тя се наведе над старата жена, която тъкмо вдигаше глава над чекмеджето и очите им се срещнаха:

— Брат ми? Къде е брат ми?

Мама Хемингуей започна да разгъва кърпите и да ги изтръсква много грижливо.

— Брат ви? — Тя сякаш падаше от небето. — Кой брат? Да не говорите за малкия Роби? Откъде да знам аз къде е? Да не би да го пазя? Не, малката ми, изсушете се първо, пък после мислете за него. След като ви разтрия и изпиете нещо горещо, за да се съвземете, тогава ще говорим за Роби.

Но Сузана беше непреклонна:

— Няма да чакам… Трябва да разбера. Тук ли е?

Старата жена се поколеба. Кръглите й очички загубиха обичайната си хитрина и целият й вид показваше, че тя е затруднена, нещо неприсъщо за нея. Най-сетне тя измисли една благородна лъжа, изпъчи се и извика:

— Разбира се, че не е тук… Какво ще прави тук? Кълна се в Господ, който ме е създал, че не е в моята къща!

— Това не е вярно — каза Сузана.

Зъбите й тракаха от студ и тревога. Тя протегна умолително ръце към старата жена.

— Кажете ми истината, той тук ли е?

— Хайде де, ще ме изкарате лъжкиня в собствената ми къща! Кълна ви се, че не е тук, кълна се във всичко свято, което имам… Надявам се, че това ви стига!

Вратата зад тях се отвори и влезе Робърт.

Настъпи гробно мълчание, нарушавано само от чукането на дъждовните капки по прозорците и бученето на реката. Той беше замаян, като човек който се люшка между възторга и отчаянието. От погледа му се виждаше, че за него това е краят на приключението му. Беше влязъл тук, воден от някакво пиянско хрумване, без да знае кой ще завари в стаята. Беше с намерение да им покаже на всички на какво е способен… Да! Ще има да видят те…

Той вдигна глава и видя Сузана. Загледа я глупаво втрещен и от устата му излезе вик, сякаш изблея. Лицето му изразяваше по-силно от каквито и да било думи неговото разочарование. Изглеждаше толкова жалък, че беше мъчително да го гледа човек.

Братът и сестрата впериха очи един в друг. Робърт намусено се извърна.

— Робърт — от вълнение тя едвам изрече името му. — Робърт!

Той се строполи на един стол.

— Какво искате от мен? — попита сърдито. — Какво търсите тук?

Тя сподави вика си:

— О, Роби! Вас търсех… Не знаех къде сте и дали ще ви намеря… Дойдох, за да ви отведа.

Той упорито се бе втренчил в стената. Беше съвсем пиян и глупаво се захили.

— Да ме отведете ли? Как не! Къде искате да ме водите?

— Където и да е, само да излезем от тук! Където и да е, само да сме заедно. Елате… Елате, Роби!

Явно загубила търпение, а и обикновеното си добро настроение, мама Хемингуей избухна:

— Отведете го, ама колкото се може по-бързо! Махнете го оттук! До гуша ми дойде от този благочестивец! Той е съвсем смахнат… Ту разправя тъпи вицове, ту пее псалми. Изведнъж пък започва да се смее като луд… После се сърди и човек не може с ченгел да му измъкне дума от устата. Отървете ме от този перко! Толкова мъже съм видяла през живота си и то не само свирачи на хармониум, но подобен идиот досега не бях срещала. Приех го тук, за да му дам възможност да се окопити, но ми дойде до гуша… Хайде, взимайте си го и халал да ви е!

Робърт подскочи и изръмжа. Как? Показваха му вратата, изхвърляха го, пъдеха го значи? И от къде това? От тази мръсна дупка!

— Ха-ха! — Той искаше да се изсмее със сарказъм и пренебрежение, но само изкриви устни. — Ха, ха! Искате да се отървете от мен? Наистина ли?

— Точно така, миличък! — поде мама Хемингуей. — Позна, точно това исках да кажа.

— О!

Сузана прекъсна заяжданията им.

— Елате, Роби, елате, моля ви! Ще си отидем и двамата в къщи, ще бъдем заедно, както винаги. Всичко ще се нареди. Всичко ще тръгне добре, ако дойдете с мен.

Той се отдръпна. Под влиянието на алкохола съпротивата му беше по-силна. Той, Трентър, да бъде третиран по такъв начин! Какъв позор! Наистина това беше прекалено. Сълзи започнаха да се стичат по бузите му.

— Оставете ме! — кресна той. — Оставете ме! Щом не съм достоен да се докосват до мен, не ме докосвайте!

— О, я си затваряйте устата! — изохка мама Хемингуей и отвратена се обърна. — Да млъкне най-после и да ми се маха от главата, този идиот!

Как? Тази дърта крава си позволява да го нарича идиот! Наистина е прекалено! Ще й покаже той! Ще им даде да се разберат и на двете, нали е мъж. Той скочи и столът се катурна с трясък зад него. Като се клатеше и дишаше с мъка, той се развика.

— Ще изляза, ако ми харесва! Но не се страхувайте, няма да ви притеснявам още дълго. Можете да мислите за мен каквото искате. Отрекох се от моя Господ, нали? Затънах до гуша в грехове, а? Вие виждате само това! И нищо повече. Но дали знаете каква е цената на това отричане? Разбирате ли какво значи това човек да се жертва?

Последната дума увисна във въздуха, докато той залиташе, по-пиян, отколкото мислеше. Най-после щеше да покаже на тези глупци на какви велики дела е способен, да ги сбърка, да докаже храбростта си! Величава и благородна мисъл се зароди във възбудения му мозък.

— Аз съм загубен, нали, прокълнат навеки? Е добре, но вие се лъжете. Защото забравяте жертвата. — Той се вкопчи в тази дума и измърмори доверително: — Каква стойност има моят живот? Каква е сега неговата цел?

— Вашият живот ли? — извика отчаяно Сузана. — Но целият живот е пред вас, нали винаги сме живели един за друг? Роби, ние ще изградим отново нашия живот, ще тръгнем пак заедно, както преди.

Див истеричен смях посрещна тези думи. Безумна идея се оформяше в този луд мозък, придобиваше ясни очертания и възвишеност. А! Смятаха се способни да го спрат. Не, не! Много хитрост ще е необходима, за да застанат на пътя му, за да му попречат да направи това, което иска. И понеже те го принуждаваха, е, добре, ще видят! Той разпери ръце и отметна глава назад.

— Не, няма да започна отново живота си. Напротив, ще му сложа край. Исус умря заради мен, аз ще направя същото за него.

Той се изправи и продължи като в транс. Ангелски хор, заглушаван от бученето на реката, звучеше в ушите му.

— Да, аз потънах в грях, да, аз се оказах недостоен, въргалям се в тинята на порока. Сега ще се пречистя.

— Не говорете така — умоляваше го обезумяла Сузана. — Страхувам се за вас!

Тя поиска да го хване за рамото, но той я отблъсна грубо с голямата си ръка. Очите му искряха. Ноздрите му бяха разширени от вълнение. В главата му кънтеше небесна музика. Той изкрещя:

— Аз съм в блатото на греха. Сега завинаги ще се очистя от тази мръсотия.

Споменът за бучащата река прониза като мълния Сузана. Тя се хвърли към Робърт с протегнати ръце да го задържи. Но беше много късно. Той се отскубна, отвори широко вратата и продължи да вика, тичайки по коридора, докато блъсна входната врата и изчезна на улицата. Всичко стана за миг.

— Боже мой! — извика мама Хемингуей. — Той полудя!

Сузана беше замръзнала с протегнати ръце. После се втурна след Робърт.

Рязката смяна на светлината с непрогледната тъмнина на нощта за миг я заслепи. Тя затвори очи. Беше й необходимо известно време, за да забележи силуета на Робърт в края на улицата. Мрачна фигура, която приличаше на призрак и ръкомахаше бясно. Нейният мил Роби! Къде се беше втурнал?… Не, това не беше възможно!

Тя се спусна стремглаво след него с надежда да го настигне, но той беше далече напред и тичаше към кея. Дъждът я заслепяваше. Силният напор на вятъра й пречеше да диша. Беше обезумяла от страх. Една мисъл удряше в главата й с ритъма на сърцето й: „Той не може да плува! Той не може да плува!“.

Бученето на реката се чуваше по-ясно. Скоро тя забеляза мътните води.

— Роби! — изкрещя тя. — Роби.

Той не я чу. За последен път силуетът му се мярна на брега на реката, бърза сянка върху схлупеното сиво небе. После изчезна. Сузана продължаваше да крещи и да призовава своя Бог за помощ. Тя се закова на брега на реката и забеляза смътно Робърт да се бори с течението. Стори й се, че дочува вик за помощ. Тя извика, стисна зъби и се хвърли в реката. Бученето на придошлите води заглушиха шума от скока й. Сърцето й щеше да се пръсне от усилие, нейното болно сърце. В този момент обаче тя не мислеше за това. Напредваше сред вълните и приближаваше Робърт, който все още се бореше. Изведнъж един водовъртеж я завъртя и я блъсна в една скала. Ударът не беше силен, но попадна точно в лявата й страна, близо до напрегнатото й до пръсване сърце. Ръката, която протегна, за да хване Робърт, се отпусна безсилна. Една вълна я блъсна и запокити с главата напред върху скалите. Един път, два пъти, и това бе всичко.

„El gran arroyo pasar postrero.“

Сузана нямаше да узнае какво означават тези загадъчни думи.

Трентър беше изхвърлен от същите вълни на един пясъчен насип. Щом усети дъното, той дойде на себе си. Изтрезнял и паникьосан, той започна да загребва с широки движения към брега. Докато се катереше по мокрия, хлъзгав бряг, оставяйки реката зад гърба си, тялото на Сузана се плъзгаше по течението. Робърт газеше калта, спъваше се и мърмореше:

— Боже мой, аз бях заблуден. Боже мой, аз бях луд. Какво щях да направя? Господи, аз едва не се удавих. Дявол да го вземе, трябва да се преоблека… Все пак се отървах с малко…

А Сузана плуваше към дълбините на океана.