Арчибалд Кронин
Канарските острови (23)

23.

Слънцето отново залезе зад високия връх и „Къщата на лебедите“ потъна в здрача. В стаята на болната цареше полумрак. Сенките пълзяха по стените и се сгъстяваха около светлината. Лека-полека я превземаха, сякаш тя бе живот, който бавно гасне.

Само движението на сенките нарушаваше мъртвилото в стаята. През полуотворения прозорец не полъхваше животворен ветрец, за да разхлади въздуха в стаята, който беше наситен с миризмата на болест и лекарства. Тежката задуха предвещаваше буря. В къщата просто не можеше да се диша.

Харви седеше неподвижен като статуя до главата на болната. Беше подпрял брадичка на ръката си и лицето му почти не се виждаше. На малката масичка пред него лежеше лист, върху който записваха температурата, съдове за вода, термометър, спринцовка и лекарства. Всичко необходимо, което Сузана поддържаше чисто, готово да се използва, и в идеален ред. Още с пристигането си тя почисти и подреди стаята, която вече приличаше на болнична палата.

В този момент тя стоеше права, встрани от Харви, почти невидима в полумрака. Изглеждаше преуморена.

Последният слънчев лъч се плъзна по леглото, после постепенно изчезна и отстъпи място на тъмнината. Той обгърна със златно сияние безкръвното лице на Мери, измъчено лице с опънати черти, което беше само сянка на веселата и жива жена от предишните дни, и за миг погали милите полузатворени очи, в които проблесна гаснеща светлинка живот.

Сузана се раздвижи.

— Не е ли време да запалим свещта? — каза тя с безцветен глас.

Харви не отговори. Съзнанието му бе парализирано от ужасен страх и той чу думите, без да схване смисъла им. Само няколко мисли едва изплуваха от дълбините на отчаянието, което го заливаше. От кога седи до леглото на Мери? Няколко часа, все едно безкрайни, дълги дни. Но везните на времето не отмерваха ли за секунда човешкия живот? Пясъкът се плъзга безспирно в пясъчния часовник, зрънце по зрънце, миг след миг, едно зрънце за една сълза, едно зрънце за един живот! И когато стъкленицата се изпразни, сълзата се е търкулнала, животът е угаснал.

Какво, несравнимо с нищо друго, терзание представлява страстното желание да задържиш един човешки живот на прага на вечността. Харви винаги изпитваше неприязън, даже се отвращаваше от вълненията в критичния момент на тежка болест. Досега го интересуваше само успехът или провалът на научния експеримент. А сега сърцето му се разкъсваше от мъка за неща, към които доскоро беше съвсем безразличен.

Мери! Той непрекъснато повтаряше с тъга името й, защото цялата му любов се съсредоточаваше в тези две срички. Мери! Колко се е изменила за три дни, само за три дни боледуване! Още в началото той разбра, че треската протича в най-тежката си форма и болната е на ръба между живота и смъртта. Все пак се надяваше да настъпи подобрение след кризата. Но подобрение не настъпваше. След кратък период без промяна на състоянието, което породи у Харви лъч надежда, температурата отново рязко се повиши и се задържа висока, на границата на която животът лека-полека си отива. Висока температура и едва напипващ се пулс! Той много добре разбираше значението на тези симптоми и душата му бе потънала в отчаяние и опасения.

Гласът на Сузана го изтръгна от тази бездна.

— Ще запаля.

Тя постави свещника на масата. Пламъкът гореше изправен и постоянен, и преграждаше пътя на сенките, които сякаш чакаха като оплаквачки около ковчег.

Голяма нощна пеперуда влетя в стаята и запърха около светлината. Чуваше се противното жужене на малки насекоми. Сякаш някой шепнеше безкрайни монотонни молитви.

— По-добре да затворя прозореца — каза Сузана. — Нощният въздух е коварен.

Харви повдигна глава и я погледна. Духът му все още витаеше далеч оттук.

— Оставете, аз ще го затворя.

Той отиде до прозореца, затвори го и опря чело в стъклото. Движенията му бяха бавни и уморени.

Нощта бе настъпила и тъмните сенки на дърветата в градината сякаш висяха от клоните. Там, на запад, ивица светлина с метални отблясъци вещаеше буря. Зловещи просветвания, които изпълваха с неясна заплаха задушната нощ.

Когато Харви се обърна, спокойните тъжни очи на Сузана бяха впити в него.

— Наближава буря — каза тя.

— Да, светкавици проблясват зад планините.

Лийт почти несъзнателно произнесе тези думи.

Той погледна Сузана. Забеляза бледото й напрегнато лице, разбърканите коси, навитите ръкави и превързания пръст на ръката й. Тя се бе изгорила с някакво дезинфекционно средство.

— Вие сте останали без сили — забеляза той.

Думите бяха произнесени с безразличие. И все пак Сузана силно се изчерви, а устните й се разкривиха конвулсивно от усилието да се усмихне.

— Не, не съм изморена. Но вие, вие едва се държите на крака. Направихте много. Опитахте всичко, което можеше да се опита и се измъчихте повече, отколкото човек може да понесе. Убивате се!

Той не я слушаше. Гледаше часовника си.

— Слезте да вечеряте, а после полегнете. Трябва да си починете.

— Нямам нужда. — Гласът й беше глух и пресечен. — На вас ви е необходима почивка повече, отколкото на мен. Послушайте ме, моля ви!

— Слезте долу — продължи той все едно че не бе чул молбата й.

Тя поклати отрицателно глава и го погледна умолително.

— Само една нощ, обещайте ми. Починете само тази нощ! Иначе няма да издържите. Изчерпахте всичките си сили. Трябва да се възстановите. Моля ви, само тази нощ!

Харви приближи до леглото. Лицето му остана в сянка.

— Много добре знаете, че тази нощ може би ще е последна.

Сузана се наведе напред и се опита да улови погледа на Лийт, но той отвърна очи. Сложи уморено ръка на възглавницата, после отново седна до леглото.

Сузана проследи с поглед движенията му, без да показва, че го гледа. Нямаше смисъл да настоява. Той оставаше безразличен към всичко, което му казваше.

Тя въздъхна дълбоко и излезе. Бавно провлече краката по коридора, слезе с усилие по стълбата и влезе в трапезарията.

Вечерята беше сервирана. Коркоран и маркизата я чакаха. Видът на старата жена с нейните старовремски дрехи и сковани движения на манекен странно дразнеха Сузана. Тя се отпусна на един стол и несъзнателно разбърка кафето, което Коркоран постави пред нея.

Дълго никой не произнесе дума. После Джими избърса челото си и само за да прекъсне това неловко мълчание, забеляза:

— Мили боже! Няма ли най-после тази буря да започне!

— Още е рано — каза маркизата, седнала изправена в другия край на масата. — Утре, може би… но не тази нощ!

— Дявол да го вземе — продължи Коркоран. — Да си нащрек за първата гръмотевица е все едно да седиш върху буре с барут!

Сузана се размърда на стола. Умората и усилията да я преодолее бяха опънали нервите й и тя не успя да се овладее.

— Има ли смисъл да роптаем срещу бурята? — попита грубо тя. — Сега имаме по-важни причини за отчаяние. По-добре би било да се молим, отколкото да се оплакваме!

Маркизата вдигна поглед към тавана. Тя изпитваше и към Сузана, „американката“, същото презрение, което й вдъхваше Роджърс, защото той бе отбил извора и бе оставил земята й без вода.

„Американците се отнесоха лошо с мен“, казваше тя наивно.

— Думи на светица и нокти на котка — промълви тя с разсеяна усмивка. — Това е много стара поговорка. Но всички мъдри приказки и всички молитви на света няма да попречат на бурята да се разрази, когато й дойде времето.

Сузана се изчерви. Още малко и тя щеше да отговори грубо на старата жена, но навреме се сдържа, заби поглед в чинията и след малко се извини:

— Съжалявам за това, което казах. Говорих, без да мисля! Не трябва да ми се сърдите, много съм изморена!

— Сега не можете да си позволите да се отчайвате, американке — каза маркизата и поклати многозначително глава. — Когато гръмотевицата, тази, за която не трябва да се говори, падне, тогава ще има време за отчаяние.

Сузана я погледна изплашено и промълви:

— Какво искате да кажете?

Маркизата отпи глътка вода.

— Има неща, които не могат да се изразят с думи. По-добре е да ги оставим неизказани и да ги обмислим дълбоко в себе си. Бих могла да кажа много за това, че сте се събрали под моя покрив. То има може би значение, което надминава човешкия разум. Ние подсъзнателно усещаме, но има много неща, за които нищо не знаем…

— Не говорете така — промълви Сузана. — Карате ме да настръхвам… О, страх ме е! Толкова се страхувам от тази нощ!

— Странни неща са се случили в тази нощ — отговори маркизата с неизменно спокойствие. — И може би ще се случат още по-странни. Защо да се самозалъгваме? Нещастието е близко… Чувствам го. То трепти във въздуха както гръмотевицата. Върху мен ли ще падне? Не, моето време още не е изтекло. Или върху вас? Вие сте толкова издръжлива, интелигентна и дейна! Върху английската сеньора, казвате вие! Да, всичко е възможно. Ай, ай, ай! Можете да си направите каквото искате заключение…

Тя направи бегло движение с малката си, отрупана с пръстени ръка, което изразяваше толкова много неща, че принуждаваше човек да се замисли.

Сузана се отдръпна. Ледени пръсти проникваха в мозъка й и сякаш разкъсваха булото на подсъзнанието й. Стаята с тъмните стени, големият лебед с разперени криле, който се бе надвесил над нея. Тази атмосфера я обгръщаше, натежала от предсмъртен ужас. Тя потрепери, обзе я внезапно предчувствие за страшно нещастие и още миг щеше да извика: „Мери ще умре!“.

„Да — помисли тя. — Тя не може да оздравее. Бях сигурна още в началото.“

Даже Джими се размърда неспокойно на стола си.

— Хайде, хайде — каза той и изпъчи гърди като се насилваше да бъде самоуверен. — Не трябва да приказвате такива истории. Кой може да предрича бъдещето? Малката дама е много болна, разбира се, но докато има живот, има и надежда.

Той вече за десети път произнасяше със същата увереност тези думи.

Маркизата отново се усмихна.

— Лесно е да се говори. Но да накараш да те разберат, е трудно. Аз мълча. Спомнете си, че нещастието ни връхлита като порой, а си отива капка по капка.

Всички замълчаха. После Джими подхвана:

— Нещастие или не, има нещо, което не мога да разбера и то непрекъснато ме гризе отвътре. Защо не чуваме нищо за Кар? Какъв мръсен тип! Излезе с блъскане на врати и клетви, че тази работа няма да ни се размине и че щял да телеграфира в Англия. И оттогава няма нищо. Нищо не се чу повече нито за него, нито за другите.

— Какво могат да направят? — попита сухо Сузана и прибави с глух глас: — Невъзможно е болната да се транспортира, преди да е настъпило подобрение. Само мъжът й може да вземе такова важно решение.

Коркоран се почеса по брадата, а при него това означаваше, че е дълбоко замислен.

— Въпреки това не съм спокоен — каза той. — Подозирам, че кроят нещо за Харви, което ме кара да се страхувам…

— В какво могат да го обвинят? Никой не беше по-способен да се грижи за лейди Филдинг от… — Бузата й потръпна от нервен тик и тя не можа да произнесе името на Харви. — Той направи чудеса, знаете го много добре. Видях го с очите си и съм готова да се закълна… да се закълна, че той направи невъзможното, за да я спаси…

— Да, но ако бедното дете умре? — едва чуто промълви Джими. — Какво ще стане тогава с доктор Лийт?

Този въпрос засили опасенията на Сузана, защото изясни мисълта, която я измъчваше. Да, ако Мери Филдинг умре, а тя сигурно ще умре, те ще се нахвърлят върху лекаря, който въпреки всичко и против всички, бе поел отговорността за болната. Този смъртен случай, толкова скоро след другите, ще бъде фатален за Лийт.

Тя взе един плод и се опита да преглътне няколко хапки, но свитото й гърло отказваше всякаква храна. В главата й непрекъснато се въртеше молитва: „Боже мой, помогни ни! Господи, ела ни на помощ!“.

Изведнъж, неочаквано за всички, маркизата стана. Тя разсеяно изплакна пръстите и изми устните си, прекръсти се, отправи благодарност към Бога и отново се прекръсти преди да каже:

— Който яде малко, яде бързо и вече е време за Изабел де Луего да се оттегли. Да, да, тя трябва да се качи вече в стаята си.

Старата дама тръгна бавно към вратата. Дългият й черен шал се развяваше след нея. Преди да прекрачи прага тя се обърна, разсеяният й поглед огледа стаята и тя произнесе ясно:

— „El gran arrogo pasar postrero.“

После прибави:

— Адиос!

Сузана погледна изплашено Коркоран.

— Какво каза тя?

Той стана и изтърси трохите, полепнали по сакото му.

— Не зная, не разбирам бръщолевенето й.

Но тя сграбчи упорито ръката му и настоя:

— Какво каза?

— Нещо странно, за някаква голяма река и че щяла да я премине последна. Но не трябва да се обръща много внимание на това, което тя говори. Когато човек я опознае, вижда, че е добра малка старица, още повече, спаси ме навреме от затруднение!…

Той тайно хвърли поглед към Сузана и каза:

— Отивам в кухнята. Там има работа, която не може да чака до утре…

Сузана остана сама. Стана й неприятно. Тя нервно побутваше портокаловата кора, останала в чинията й, и киселият сок раздразни раната от порязването. Тя не обърна внимание на това. Умът й се мъчеше да схване значението на думите, казани от загадъчната стара жена.

„Някаква голяма река и тя последна щяла да я премине…“

Какви странни и обезпокоителни думи в местност, където всички поточета са пресъхнали…

Най-сетне тя се изправи решително и с усилие на волята се отърси от тревогата. Тъкмо отместваше стола си, когато вратата се отвори и влезе Харви.

Ненадейното му влизане я изплаши. Тя помисли, че се е случило най-лошото. Не посмя да зададе страшния въпрос, а само го загледа с неспокойни питащи очи, докато той се приближаваше бавно и седна срещу нея. Харви също я погледна и леко поклати глава.

— Не — каза той с напълно овладян глас, зад който прозираше нечовешка умора.

— По-добре ли е? — внимателно попита Сузана.

— Не. Напротив, откакто започнаха кръвоизливите, тя постепенно губи сили.

— Тогава защо слязохте?

Той дълго не й отговори. После каза сериозно:

— Тя гасне полека. Кризата скоро ще достигне критичната си точка и ако тя издържи до сутринта, ще имаме една малка възможност да я спасим. Можем да направим само едно нещо, но то е много рисковано… Но е единственото…

— Кое е то? — попита тя тихо.

Той я погледна право в лицето.

— Да й прелеем кръв.

Това бе толкова неочаквано, че Сузана остана поразена и сърцето й започна бързо да бие. Трепереше цялата.

— Не трябва да правите това! Никой не е опитвал кръвопреливане при такава силна треска. Как можете да поемете такъв риск? Вие ме учудвате…

— Аз не съм вече същият човек.

— Почакайте още малко.

— За да я видя как умира изтощена от следващия кръвоизлив ли?

— Но тук и в такъв момент не е възможно да се прави кръвопреливане… Нямате необходимите инструменти…

— Имам всичко, което ми трябва.

— Това е лудост — извика тя и молитвено събра ръце. — Вие се излагате на ужасна опасност. Ако не успеете, върху вас ще се стоварят всичките обвинения. Целият свят ще бъде против вас, нима не го разбирате? Ще кажат, че…

Той не отговори. Устните му бяха сгърчени в иронична усмивка.

— За бога — изохка тя, — моля ви, заклевам ви да поискате помощ. Вече сто пъти исках да ви го предложа. Зная, че никой не можеше да направи нещо повече от вас, нито пък по-добре от вас. Вие бяхте съвършен! Но помислете за отговорността, която поемате тук, в тази усамотена къща, далеч от погледите на всички. Ако тя умре, ще кажат, че вие сте я убили!

Тя потърси ръката му, а погледът й се опита да срещне неговите нещастни очи в изопнатото от умората и опасенията лице. Любовта я задушаваше. Умираше от желание да допре устни до уморените му клепачи и сълзи започнаха да се стичат по страните й, като я загрозяваха още повече.

— Това не ме интересува — отговори той, без да я погледне. — Ако тя умре, нищо на този свят няма да има значение за мен.

Думите му удариха Сузана като плесница. Тя отдръпна ръка, вдигна я към лицето си, за да скрие сълзите си, и се помъчи да се овладее.

— Ако решите да й прелеете кръв — каза тя най-сетне с глас, който се мъчеше да бъде спокоен, — ще ви трябва… сигурно ще ме помолите да й дам…

— Не — отряза той. — Това е моя работа. Държа да свърша всичко сам… И ако сгреша, да бъда единствен отговорен. Ще ми помогнете, ако приготвите топла вода. Ще ви дам инструментите да ги стерилизирате.

Той стана и тихо отвори вратата. Не погледна към Сузана, но тя го последва.