Арчибалд Кронин
Канарските острови (18)

18.

Два дни преди това Мери Филдинг, изправена на балкона на хотел „Сейнт Джордж“, наблюдаваше как „Ауреола“ напуска залива на Оротава. Без да обръща внимание на вятъра и дъжда, които шибаха лицето й, тя видя параходът да изчезва в мъглата. Мачтите се скриха последни, но и те на свой ред се стопиха. Мери остана сама, обхваната от дълбока скръб. Дълго стоя неподвижна. Шумът от машините още звучеше в ушите й. След това тя напусна балкона. Стаята й бе очарователна, обширна и мебелирана с вкус. Леглото бе от специално дърво, с мрежа против комарите. Тя седна в сламеното кресло близо до наредения, неразопакован багаж. Трябваше да позвъни на камериерката, да подреди вещите й, трябваше да отиде да види Елиза, да прегледа целия този куп писма, оставени на масата. Но тя стоеше неподвижна, без сили, с отпуснати ръце. Не можеше ли да се отърси от тази дрямка? Някаква болка стягаше гърдите й, да, остра болка, тук, отстрани.

Тя прехапа устни.

„Не бъди глупава — убеждаваше се тя, — не бъди смешна и глупава!“

Скочи от креслото и позвъни. Влезе малка мулатка с бели маншети и бяла яка, които открояваха блестящите й очи. Тя се засуети около багажа, като дърпаше коланите на куфарите с детските си пръсти, с цвят на кафе.

Лейди Филдинг я наблюдаваше мълчаливо, после стана, отиде до прозореца и със скръстени на гърди ръце се загледа в проливния дъжд.

— Ще продължи ли дълго лошото време? — попита тя.

Мулатката вдигна глава и усмивката й разкри редица ослепителни зъби.

— Моля, мадам. Хубаво време върне се. Винаги хубаво време. Розита уверена.

Гласът й звучеше приятно, малко плътен, със смешен изговор, който само преди няколко дена би развеселил Мери. Но днес тя нямаше сили даже да се усмихне.

— Скоро ли ще настъпи хубаво време?

— Да, моля, мадам, много хубаво утре. Хубаво като мадам.

Розита повтори думата, в която явно беше влюбена, сякаш търкаляше в устата си бонбон.

Утре! Тази дума порази Мери и я изплаши. Утре, и отново утре. Следващият ден и после още един. Толкова дни имаше пред себе си, всичките пусти и безкрайни.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя допря чело до студеното стъкло на прозореца, после въздъхна, сякаш сърцето й се късаше.

Времето течеше неумолимо. Куфарите бяха опразнени и дрехите наредени. Камериерката излезе с усмивка и реверанс. Гонгът удари за обяд.

Мери слезе бавно и се присъедини към Дибс и Елиза, които вече бяха седнали до една маса. И двамата бяха в прекрасно настроение. Елиза очарована, че е сред общество, а Дибс съблазнен от менюто. Смехът им зашлеви Мери като плесница.

Всичко беше образцово. Прислугата бърза и дискретна, кухнята отлична, трапезарията проветрена и приятна. Все пак Мери едва опита от ястията, които предизвикаха възторга на Дибс. Тя мълчеше и се опитваше да не показва своето неразположение, особено тази остра болка отстрани.

След обяд те отидоха в хола. Елиза хвърли един поглед към небето, което продължаваше да се излива, и предложи да играят бридж.

Бридж! Мери отвори уста, за да откаже, но се въздържа. Въпреки че ненавиждаше тази игра, тя отново направи усилие да бъде любезна. Кимна. Седнаха около една маса.

Четвърти в карето беше дребен, възрастен и благовъзпитан господин, с къдрави мустаци, облечен в жакет и брич, с вид на военен. Той прие поканата така естествено и достойно, че проличаха отличното му възпитание и добрият произход. Това се потвърди от последвалия разговор и държането му. Той познаваше имената на партньорите си, както и тяхното положение. (Имаше навика всяка сутрин да хвърля поглед в хотелския регистър.) Много бързо откриха общи светски познанства. Дребният господин прекарваше зимата на Канарските острови заради „малката си женичка“ и убиваше времето в рисуване и организиране на излети. Говореше забързано и често благодареше на Бога, че го е създал джентълмен и англичанин. Казваше се Форбс-Смит, и името му, разбира се, се пишеше с чертичка по средата.

Играта се проточи, без да й се вижда краят. Разбъркване на картите, цепене, раздаване, анонсиране, после разиграване на комбинации. След като завършваха един робер, започваха нов. Играта беше за Мери безинтересна, само губене на време. Защо седеше тук, стиснала картите, и с усилие се усмихваше и участваше в разговора? Мислите й бяха объркани. Комплиментите на Форбс-Смит я отегчаваха до смърт. Тя с нетърпение искаше да бъде сама, сама с мислите си.

Когато решиха повече да не играят, минаваше пет. После започна уреждане на сметките, последва глупава препирня между Елиза и Дибс, а през цялото това време Форбс-Смит настояваше да я представи на „очарователни хора“. Тя успя да се измъкне едва когато настъпи часът за вечеря. Главата я болеше и вече в стаята си, тя намокри горещото си чело, взе първата рокля, която й попадна под ръка и слезе долу. След вечеря използва главоболието и умората си, за да се усамоти в апартамента си.

Мери затвори вратата, подпря се изтощена за миг, после отиде до прозореца и го отвори.

Дъждът беше спрял. Зад облаците надничаше луната и пръскаше нежна светлина. Нощта беше мъглива, но не беше тъмно. Леките тюлени пердета се полюшваха от свежия въздух. В стаята нахлу шумът на разбиващите се в брега вълни, придружен от жабешко квакане. В градината под балкона ухаеха лилии. Техният аромат толкова приличаше на този на фрезиите, че Мери силно се развълнува.

Тя бавно се съблече и остави дрехите й да се плъзнат на пода. Прохладният въздух охлади парещото й тяло. Изтегна се в леглото и остана така, с широко отворени в тъмнината очи. Полека загуби представа за времето. Жабите крякаха, вълните се разбиваха в брега. Но достигащият шум от хотела смущаваше мечтите й и прогонваше съня. Освен това тя се задушаваше под плътната мрежа срещу комари.

Разболяваше ли се? Чувстваше се неспокойна и без настроение. Но това някак не достигна до съзнанието й. А тя наистина имаше температура и без да си дава сметка, интоксикацията на организма й, причинена от бацилите, напредваше.

Тя не подозираше за съществуването на тази заплаха и се дразнеше, че не може да заспи. Така изминаха три дълги часа и най-после тя затвори очи и потъна отново в своя блян.

Никога досега тя не бе бленувала толкова силно. Видението винаги започваше от двора, близо до стария водоскок с пресъхналия басейн, където един бронзов лебед правеше смешни усилия да лети. Малки гущери се припичаха на камъните и я поглеждаха благосклонно. Под стъпалата си тя усещаше нежната грапавина на камъните. Дървото ламя гърчеше клони, а приятният аромат на фрезиите изпълваше въздуха.

Тя се затича през градината и в този момент два големи лебеда се издигнаха над наровете и отлетяха към планината, размахвайки криле. Мери плесна с ръце и забърза към малката портокалова горичка. Там тя изведнъж застана неподвижна, силно развълнувана, с преобразено от радостна изненада лице. Там беше той, този, когото тя бе чакала, когото бе търсила. Там, в тази горичка, която беше нейно любимо убежище. Днес лицето му не бе с размазани очертания, забулено в мъгла. Тя го виждаше ясно и това наистина беше той. О! Нима е истина? Нали не се лъжеше? Той повече не можеше да отрича. Беше невъзможно. Сърцето на Мери подскачаше в гърдите й. Неземна радост нахлу в душата й. Тя протегна ръце, затича към него, като се смееше и плачеше едновременно от дивна радост. Най-после, най-после тя знаеше къде я води сънят й, знаеше защо бе идвала толкова пъти в тази градина, разбра какво бе очаквала. Това бе той, когото бе търсила, когото се надяваше да намери. Целият й живот дотук беше едно очакване на този щастлив момент. И сега, в благоуханната градина, тя вече не бе изоставена сама с една сянка, образ от детинското й въображение. Край на тази неопределеност, от която страдаше, край на страха й, че това е една илюзия. Най-после той беше тук. Тази среща беше целия й живот.

Трябваше да възвърне усмивката върху това будещо съжаление лице. Той трябваше да сподели радостта й. Тя трябваше да му разкрие любовта си, за да заблестят тези тъжни очи.

Тя прошепна името му, но той не я чу. Тя го повтори по-силно, искаше да отиде при него, но внезапно усмивката замръзна на устните й. Радостта в сърцето й се стопи. Не можеше да помръдне. Краката й натежаха като олово, сраснали със земята, а тялото й бе в плен на невидими окови. Разкъсвана между надеждата и ужаса, тя се бореше, опитваше се да се освободи, изтерзана от ужасно безпокойство… и се събуди с ридание.

Очите й, още замъглени от преживения кошмар, срещнаха великолепието на зората. Омагьосаната градина беше изчезнала. Тя се намираше в хотелската си стая. Дишаше тежко. Беше вдървена. Разсъдъкът й беше още в плен на видението от съня. Тя потрепери. За нея очарователната градина беше действителност, също като вълните, които се разбиваха под прозореца й. И все пак беше толкова далеч! Тя въздъхна мъчително. Горчивината на поражението я задушаваше.

Влезе Розита със закуската. Завари я будна, подпряла брадичка на ръката си. Момичето живо дръпна пердетата и каза:

— Мадам вижда. Много хубаво време днес, както казала Розита. Много слънце за мадам.

Мери я гледаше, без да отговори, потънала в мислите си. А всичко беше толкова близо, толкова близо… като вълните, които се разбиваха на плажа, тук, под прозорците й…

— Розита — най-после каза тя, подтикната от тайна надежда. — Знаете ли наблизо да има едно старо, много старо имение, където лебедите идват понякога към края на деня?

Розита я изгледа смаяна, с широко отворени очи. Тя се засмя дискретно, като след някоя сполучлива шега.

— Моля не, мадам. Розита не знае. Розита никога не виждала това. Розита има често смешни мисли, но тя не чувала никога да се говори за това.

— Сигурна ли си?

— Ако това угодно на Бога, да, мадам, сигурна. — Тя пак се засмя. — Много градини, о, да, много, но не такава. Розита тук от двайсет години, но никога не виждала лебед.

Мери не отговори. Само една част от мислите й беше тук. Тя още блуждаеше в пространството, преследвана от тайнствено предчувствие.

Стана и облече един лек халат. Както бе казала Розита, времето беше чудесно, но много горещо, поне на Мери й беше много горещо. Главата й тежеше. Виеше й се свят. Погледът й попадна на океана и тя помисли, че една баня би я освежила и успокоила. Да, ще отиде да се окъпе. От банския й костюм паднаха песъчинки от плажа на Лас Кантерас — какъв болезнен спомен! Тя се разколеба. Тормозеше я възбуда, която засили двоумението й. Тя взе кърпи, хавлията си, слезе по широките каменни стъпала и като прекоси лехата с лилиите, се озова на плажа.

Той беше пуст. Спокойното море плискаше незабележими вълни. Мери плуваше с лекота в полупрозрачната вода. Цялото й тяло сякаш се разтопи, тя не го усещаше. Не забеляза, че лявата й ръка бе странно скована и че върху китката й червенееше малко кръгло петънце. Преди три дни, когато слизаха на вълнолома в Лас Палмас, я беше ухапал комар. „Човек не рискува — бе казала тя тогава, — нещата се случват или не, това е всичко.“ И още: „Не случаят, а съдбата ръководи нашето съществуване“. Днес, жертва на пророческите си думи, тя трябваше да понесе своята тежка съдба — беше се разболяла от жълта треска.

Това необичайно усещане, сякаш тялото ти не съществува, това замайване, бяха първите признаци на болестта.

Мери излезе от водата, загърна се в халата и тръгна през градината към хотела. Тя за момент се обърка, ушите й бучаха. На края на една от алеите забеляза стар градинар, който плевеше, коленичил, една леха с пурпурни цветя. Голяма сламена шапка покриваше главата му, под широката периферия се виждаха дългите му изсъхнали уши с малки златни пръстенчета по тях. Погледът й се спря върху старото набръчкано лице и потъмнялата от слънцето шия. Пеонът продължаваше упорито работата си с равномерни, спокойни движения. Той леко обърна глава, срамежливо се усмихна и измърмори някакъв поздрав. Но тя беше неспособна да се усмихне. Успя да отговори на поздрава му и с мъка сдържа упоритото си желание да разпита и него. Мълчаливо се иронизира: „Винаги особена, малката Мери, с нейните смешни идеи… малко луда…“.

Защото това беше само шега, глупава шега, разбира се! Тя почувства, че желанието да зададе на стареца въпроса, който изгаряше устните й, е по-силно от волята й. Той ще се засмее, разбира се, също като Розита преди малко, но толкова по-зле за нея!…

Но той нито се засмя, нито й се подигра. Стана и я изгледа сериозно, след като мълча толкова дълго, че тя повтори въпроса си.

— Да, да, сеньора — каза той колебливо. — Разбирам, мисля, че познавам това имение.

Нервни тръпки разтърсиха Мери. Тя устреми очи в стареца и зачака.

— Доста отдавна — продължи той, — работех на островите в едно семейство на име Де Луего. Тогава имението беше голямо.

Той въртеше шапката си в ръце и с мъка подбираше думите си.

— Гербът на това семейство беше точно лебед, да, сеньора, летящ лебед.

Зави й се свят. Тя закри очи с ръка. Сигурно слънчевата светлина беше причината.

— Лебедът е върху голямата ограда от ковано желязо — каза тя, — близо до малката жълта колиба на пазача?

— Да, сеньора, точно така. Върху оградата… Има още един и върху водоскока, в градината…

Мери го прекъсна с кратък вик.

— В басейна на водоскока няма вода и по плочите се припичат гущерчета, нали? Зад вратичката има фрезии, а в долния край на алеята започва портокалова горичка. Стотици и стотици дървета?

Той се усмихна, все още сериозен и присви тъмните си очи.

— Да, сеньора, точно така. Виждам, че вие познавате „Къщата на лебедите“. Били ли сте там?

„Къщата на лебедите“! Тя повтори името, сякаш да проникне в тях и да ги запамети за вечни времена. След това прошепна:

— Далече ли е от тук?

Той поклати глава:

— О, не, сеньора, не е далече и лесно се отива до там. Най-напред до Санта Круц с малкото параходче, което тръгва по обед всеки ден, после с кола до Лагуна.

Думите му се пръскаха в главата й и кънтяха. Внезапно чувство я привличаше към този стар пеон. С глас, който сякаш не бе нейният, тя се чу да му благодари. Душата й литна към нейния блян. Тя я последва. Беше напуснала парка на хотела и се бе устремила към блясъка на чаровната градина… Цялото й същество се раздвояваше от противоречиви чувства. Беше спокойна и възбудена, печална и изплашена. Беше очарована, защото вече знаеше какво точно трябва да направи.

Без да съзнава какво върши, тя се качи в стаята си, наплиска зачервеното си лице, среса косата си и облече роклята, която беше носила в Лас Палмас. Когато се видя в огледалото, забеляза очите си, озарени от необикновен блясък. Тя взе пари, размисли малко, написа няколко думи за Елиза и постави листа на видно място върху масата.

Най-после беше готова. Като на сън, тихо излезе от стаята, опасявайки се да не я види някой. Не трябваше да я забележат, да се усъмнят, че заминава. Никой не трябваше да знае. Взетото решение я изпълни с енергия и тя слезе бързо по стълбите. За минута на входа й стана тъжно.

„Къщата на лебедите“. Тя повтори името, като тръпнеше с цялото си същество. „Аз тръгвам — мислеше си, — най-после, най-после аз тръгвам.“ И като вдигна глава, с устремен в далечината поглед, тя тръгна нататък.