Арчибалд Кронин
Канарските острови (16)

16.

Харви отвори очи. Лежеше в малка стая, върху червена плюшена кушетка. Миришеше на кафе, лук и тютюн. Усещаше врата си мъчително вдървен. Главата му шумеше и го болеше.

Той остана неподвижен и почака да се разсее мъглата пред очите му, която обвиваше всичко в стаята. Малко по-малко нещата се изясниха. Върху камината имаше часовник от зелен мрамор, поставен между две порцеланови кучета с жълтеникави уши и добродушно усмихнати муцуни. Над камината беше окачено килимче с избродирани думи: „Бог благославя нашия скъп дом“. По тапицираните с отвратителни кафяви книжни тапети стени висяха картини в блестящи бронзирани рамки: конят Ормонда, спечелил дерби състезанията, една многоцветна мадона, заобиколена с ангели, маслен портрет на моряк с брада и най-после съблазнителната фотография на съвършено гола жена, която безсрамно се усмихваше.

Харви отвори очи. Сигурно сънуваше. Всичко беше много грозно, за да бъде истина!

Но не сънуваше. Един слънчев лъч проникваше през затворения прозорец. Беше сутрин. Той внимателно раздвижи главата си. Там, до сервираната маса, седеше мама Хемингуей и четеше вестник. С кръстосани къси крака, с пура в устата, с лъскави като копчета очи, внимателно устремени в четивото.

Харви я изгледа, навлажни пресъхналите си устни и попита:

— Как съм се озовал тук?

Жената продължи да пуши с удоволствие пурата си, без да откъсва поглед от вестника.

След миг, без да го погледне, забеляза шеговито:

— Виж ти, най-после се събуди скъпото ми бебе. Дремна ли добре, миличък? — Тя разгърна вестника на следващата страница и продължи: — Надявам се да сте спали спокойно и commodo^[1], иначе ще трябва да се оплачете в дирекцията. Дирекцията, това съм аз!

Харви опипа главата си внимателно. Веднага, сякаш очакваше този жест, мама Хемингуей се обърна живо и се засмя подигравателно:

— Какво има, нещастно създание? Боли ли? Един лош човек искал да пребие момчето! Наистина, хората са много жестоки. Не можеха ли да бъдат учтиви и възпитани с един благороден господин!

Той я гледаше, без да отговори, после попита:

— Как съм попаднал тук?

— Джими ви доведе, дявол да го вземе! Когато се случи някоя кучешка история, човек се крие където намери. А за идеята, няма що, знаменита идея! Обърка целия ми график за вечерта и кръвта му шуртеше като на заклано прасе върху килима в салона. Слава богу, че е червен! Чакайте, искате ли да закусите? — Тя посочи с жест масата. — Станете и си хапнете. Наистина не зная защо правя всичко това. С доброто си сърце сигурно ще се събудя някоя сутрин с крила на раменете!

— А Коркоран? Къде е той?

— Не се безпокойте за него. Той е добре. Здрав като канара. Успя да се отърве с една драскотина на ръката, нищо му няма. Това не му попречи да се натъпче преди малко. Омете ми най-малко половин килограм шунка, тази лакомия.

Харви въздъхна и стана. Леко залитайки, той отиде към прозореца и погледна навън. Стаята беше на горния етаж на къщата и оттук се виждаха, оттатък улицата, пристанището, заливът и вълноломът. В продължение на една минута той гледа мястото, където вчера беше параходът. После възкликна и вдигна глава. Далеч към хоризонта се забелязваше струйка дим. Дали беше „Ауреола“? Защото корабът го нямаше в пристанището.

Той се обърна и срещна погледа на мама Хемингуей, която не откъсваше от него хитрите си очички.

— Защо не предупредихте Рентън или някой от екипажа? — попита той. — Вие можехте да го направите заради мен!

Тя започна да се смее подигравателно, като удряше с длан по масата и малко по малко се отдаде на обичайното си весело настроение.

— Виждате ли! — каза тя, доволна от себе си. — Виждате ли! Каква хубава шега ви скрои мама Хемингуей, а? Не съм виждала нещо по-смешно, откакто Ной заседна с партакешите си на върха на Арарат. Първо, знаех много добре, че Рентън не би чакал никого, пък бил той и папата. — Тя вече се превиваше от смях. — Разбира се, че видях как параходът отплува. Стоях ей там, до прозореца. Но вие бяхте толкова уморен, бедничкият ми! Нямах сърце да ви събудя.

Изведнъж тя се успокои и започна да нарежда чиниите по масата, като прибави за утеха:

— Хайде, хайде, не съжалявайте. Елате да хапнете, това ще ви успокои. Аз вече закусих. Ето, има наденички с домати.

Той продължаваше да я гледа със свити вежди и без да я изпуска от очи, дръпна един стол и седна до масата.

— Хайде, на добър им час — извика тя и му напълни чинията. — И през ум не ми минаваше, когато се държахте така любезно на парахода, че ще мога да ви се отплатя един ден и то с лихвите. Никога нямаше да повярвам!… Почакайте, кафето е изстинало. Ще сварим друго.

— Благодаря. Може би ще се изненадате, но съм много гладен.

Докато той мажеше хляба с масло, мама Хемингуей протегна ръка към звънеца. След малко влезе млада испанка. Беше облечена в светлорозова пола и обувки с високи токове на бос крак. Две лошо сплетени плитки висяха на гърдите й.

— Кука, донеси горещо кафе. Престо! Пронто!

— Си, сеньора.

— Няма нужда да се усмихваш, Кука. Този господин не е за теб. Той не е клиент.

— Си, сеньора.

Въпреки това Кука продължаваше да се усмихва на излизане от стаята, усмихваше се и когато отново се появи с изпускащото пара кафе. Това не беше естествена усмивка, а израз на привична любезност, от която тя изглежда не можеше да се отърве.

— Малката Кука е симпатична — каза мама Хемингуей, след като младата испанка затвори вратата.

Тя наля димящото кафе, подаде чашата на Харви и започна да всмуква въздух през зъби, като размишляваше на глас:

— Ще станат… но, да, пет години откак е тук. Винаги весела като птичка, добре възпитана и с приятни маниери. Санта Мария, как се е закръглила! Станала е съблазнително момиченце. Да бяхте я видял, когато дойде! Истинска мършава котка. И какво възпитание! Срамота! Даже не беше причестявана, не е за вярване, нали? Честна дума, причестих я на следващата седмица след настаняването й в тази къща.

Харви режеше наденицата на кръгчета и не отговори.

— Не ми ли вярвате? — продължи старата възбудено. — Кълна се, отнасям се добре с моите момичета! Е, разбира се, тук не е пансион и не учат катехизис. Все пак, каквото правя, правя го честно и почтено. Справедлива съм и нямам никакви предпочитания. А на който не му харесва това, може да си върви.

Ако досега Харви само бе подозирал какво заведение държи мама Хемингуей, подозренията му напълно се потвърдиха. Но той вече беше нов човек, затова не изпита нито презрение, нито се отврати, а се почувства някак странно примирен. Нещастията бяха пробудили в него търпимост и смиреност, каквито дотогава не можеше да проявява.

— Кафето е чудесно — каза той, — и хлебчетата също. Тази прекрасна закуска е причина да не съжалявам, че съм изпуснал парахода.

Забележката дойде толкова неочаквано, че домакинята остана изумена и веднага зае защитна позиция.

— Подигравате ли се? На мен такива не ми минават!

— Защо ще се подигравам? Напротив, ценя много гостоприемството ви.

— Вие не сте добър, господине, това е вашият голям недостатък. Мислите се за много учен. Гледате на хората отвисоко, и грешите. Запомнете това добре. Какво? Предлагам ви хляб и постеля и то от сърце, а вие се подигравате с мен! Това е отвратително, ето какво! Трябва да се научите да се държите както подобава. Изглежда, че тези работи ги няма в книгите!

И като взе с възмутен вид вестника, тя отново се задълбочи в четенето му.

Харви я разглеждаше с горчива усмивка.

— Аз научих повече, отколкото може би ще повярвате, от няколко дни насам.

— Помислихте ли за това, какво ще правите в Санта? Може би сте достатъчно печен, за да подушите някоя далавера?

— А вие имате ли какво да ми предложите?

Още недоверчива, тя подсмръкна.

— Останете тук, ако искате. Не съм толкова лоша, колкото изглеждам. Но вие, вие навсякъде виждате само лошите неща. Е, добре! Ако искате да знаете, аз даже не предполагах, че този проклет параход е заминал. Не мислех, че ще вдигне котва по-рано от днес след обяд. Добър удар беше за мен, когато погледнах през прозореца преди половин час и видях, че вече го няма. Не ви желая злото. Останете тук, ако искате. „Искаш ли, или не“, както казвала оная жена, която изпратила един банан за благотворителна томбола.

Харви почти не я слушаше, само леко се усмихваше, потънал в размисъл, без следа от враждебност.

— Защо не отидете в Лагуна, ако толкова държите да вършите нещо. Горе има епидемия от треска. Хората мрат като мухи и докторът, испанец, току-що е заминал за рая. Той е вторият, който си оставя кожата там, затова изглежда, че не се намират лесно доброволци за подвизи. Вие сте лекар, поне така казват, и тъй като това е вашата професия, защо да не опитате?

Той престана да рони парченцето хляб, което премяташе между пръстите си.

— Да, защо не?

Очите на старата искряха от лукавство.

— А не ви ли става нещо, като си помислите, че може би някой ден, не след дълго, ще ви изнесат в хубав чамов сандък? Но вие стоите над всички тези неща, разбира се!

Харви не я слушаше. Подчинен на някакво усещане за фатално предначертание на съдбата му, той обмисляше положението.

Разбира се, че ще отиде в Лагуна. Как не му беше дошло на ума? Нещо по-силно от случая го превръщаше в играчка на събитията. Струваше му се, че отдавна е очаквал този момент.

— Трябва да отидете в село Хермоза — продължи старата. — В „La casa de los cisnes“. Оттам е започнала да се разпространява треската. Смешна руина, почти цялата в развалини, която е собственост на една стара, малоумна испанка. Никой не смее да доближи до къщата, даже и без ужаса от треската.

— Ще отида — каза на себе си Харви.

Някаква сила, на която не можеше да противостои, сякаш го тласкаше и той повтори, без да иска: „Casa de los cisnes“.

Мама Хемингуей го гледаше с любопитство и мигаше с очи.

— Упорит сте, признавам го. Помислихте ли колко е рисковано? Все пак човек трябва да не е съвсем с всичкия си, за да го направи.

Той дръпна стола си и направи няколко крачки към вратата, като че ли го теглеше невидима ръка.

— Санта Мария! — извика тя. — Няма да тръгнете веднага! Трябва първо да се съвземете. И после, без да се обиждате, имате нужда малко да се поизмиете и обръснете.

— Не, не тръгвам още. Трябва да видя Коркоран. Да прегледам ръката му.

— Хайде, по-спокойно. Дайте ми възможност да си отдъхна. Толкова съм объркана. И после, не хуквайте така, съвсем сам. Можете да се загубите в тази къща.

Тя намигна, смачка фаса на пурата си в една чиния и стана, за да му посочи пътя. Една гола дървена стълба водеше към тесен коридор. Къщата миришеше на спарено. От партера долитаха кресливи гласове.

С горделиво движение мама Хемингуей отвори една врата и въведе Харви в голяма стая с прашни пердета. В леглото лежеше Коркоран, облечен в ризата си на сини и червени райета. Той се бе облегнал небрежно върху една възглавница със съмнителна чистота и изглеждаше невъзмутимо безразличен. Ръката му беше превързана, очилата едва се крепяха на върха на носа му, а върху коленете му бе отворен скъпият том на Платон с прегънати страници. Той четеше, като мърдаше беззвучно устните си.

— Бабо, събуди се! — весело извика старата. — Ето я малката Червена шапчица, която ти идва на гости. Няма ли да ни се усмихнете? — прибави тя. — И да бъдете малко по-любезен, след като омърляхте с кръв целия килим?

Джими вдигна глава и изгледа новодошлите през очилата си, мигайки като бухал.

— О! — Радостта и учудването в гласа му бяха преувеличени. — Ето ти теб добра изненада! А аз си мислех, че отплувахте, без да се сбогуваме.

— „Ауреола“ замина без мен.

— Така ли? Виж ти нещастие!

— Млъкнете! — каза Харви. — Вие го знаехте много добре.

— И това ако не е неблагодарност! — продължи Коркоран любезно, като се обърна към мама Хемингуей. — Такова отношение, след като го измъкнах от тази мръсна история. Но нищо!

Той се обърна към Харви:

— Въпреки всичко, страшно съм доволен, че сте здрав.

Харви приближи, махна превръзката и прегледа раната. Ножът беше засегнал само повърхностно мускула.

— Как се чувствате?

— Аз ли? Нищо не чувствам. За човек, свикнал да получава и раздава удари, това е нищо, тази драскотина. Единственото нещо, което ми се иска, е да намеря този мръсен негър и да му върна всичко с лихвите.

— След няколко дни раната няма да личи.

Харви внимателно го превърза и стана.

— След малко тръгвам за Лагуна — каза той несигурно. — Ще отида да видя как е положението там с треската.

Джими се замисли, поглаждайки брадата си.

— Охо! — възкликна той най-после. — Това е чудесно. А аз какво да правя? Какво ще стане сега с моите пропаднали проекти? Май най-добре ще е да дойда с вас.

— Да не сте полудял? Вие трябва да лежите най-малко още два дни.

— Добре, ще ви настигна, щом се почувствам сигурен на краката си. Да не мислите, че ще се отървете толкова лесно от мен?

— Съвсем безполезно е да идвате, няма да имам никаква нужда от вас.

— Добре, добре — съгласи се Коркоран, — ще дойда само за да ви ядосам малко.

Той пъхна здравата си ръка под възглавницата и измъкна табакерата си.