Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Канарските острови

ИК „Прозорец“

Редактор: Камелия Вълова

Техн. редактор: Михаил Нанков

Коректор: Камелия Вълова

Оформление: Калина Павлова

Художник: Даниел Динев

Печат: ДФ „Балкан прес“

История

  1. —Добавяне

15.

Той беше сам, останал единствен пътник на този параход, който стоеше закотвен и мълчалив, като набързо изоставена разрушена къща. Сам, той е сам. Каква ужасна дума! Дума, която се натрапваше в съзнанието му. За него, който така беше желал тази самота, който никога досега не беше изпитвал нужда от компания, сега мисълта, че е сам, беше истинско мъчение.

Седнал в каютата, с книга в ръце, той се преструваше, че чете, но смисълът на прочетеното не достигаше до него. Пред очите му като на филмова лента се нижеха картини от досегашния му живот. Нещастието, което бе прекъснало болничната му кариера, сега заставаше пред него в нова светлина. Изпълни го състрадание, но не към него, а към тези, които вече бяха мъртви. Нещастници без късмет!

Той нетърпеливо захвърли книгата върху кушетката и остана дълго неподвижен, с устремен в далечината поглед. Едно почукване на вратата прекъсна размислите му. Влезе Траут, който носеше топла вода.

Харви проследи мълчаливо движенията на прислужника, който остави съда с водата на пода и се зае да подрежда каютата. Неочаквано за самия себе си той извади портфейла си, взе една банкнота и му я подаде:

— Вземете — каза той, — за грижите, които полагате към един проклет неблагодарник.

Траут дискретно се отдръпна.

— О, господине! Не, моля ви, за мен беше удоволствие. Има време… На връщане.

— Вземете! — Харви бе категоричен.

Траут остана за момент нерешителен с банкнотата в ръка, после с благодарности се измъкна от каютата.

„Защо — помисли Харви, — защо направих това? Преди ругаех това нещастно момче, а сега, без повод, му давам бакшиш?“

Беше изумен от спонтанния си необясним жест, но се отказа да го анализира. Погледът му падна върху каната с топла вода и той почувства, че няма да има сили да вечеря сам. По време на престой в пристанище Рентън се хранеше в каютата си. Коркоран? Даже и той замина и по всяка вероятност няма да се върне.

Той е сам! Тъгата в тези думи го прониза още по-дълбоко. Как стана така, че той, Харви Лийт, винаги сигурен в себе си, презиращ приятелството, гледащ надменно на всякаква проява на чувства и сантименталности, стигна до извода колко безполезна е неговата безпристрастна мъдрост? Чрез любовта? Как би се смял преди шест месеца, ако някой му бе заговорил за любов? Как би се подиграл с това чувство? Но днес даже не му и минаваше през ум да се смее и подиграва. Той мислеше за Мери.

Дали ще я види отново някога? О, да! Ще я види. Толкова силно го желаеше! С типичния за нея начин да се изразява някак неопределено, тя беше казала, че животът се ръководи от невидими сили, които разумът не може да улови. При тази мисъл в сърцето му трепна надежда и неговият фатализъм се разколеба. Той винаги се бе придържал само към голите факти, към точните изрази. Сега започваше да допуска, че съществува сила, може би не толкова положителна, но по-близка и достъпна от трезвия разум.

Той дълбоко въздъхна и стана, за да погледне през илюминатора на каютата. В пристанището не се забелязваше никакво движение, макар че още беше светло. Зад доковете се издигаха, допрени един до друг, покривите на града. Те сякаш излъчваха някаква притегателна сила. Възбудата и нервното напрежение на Харви намериха изход в мисълта: „Не мога да остана повече на борда, не, това е невъзможно“. И с импулсивно движение той грабна шапката си и излезе от каютата, за да слезе на брега.

Беше захладняло. Отначало закрачи с широки и бързи крачки, но след това тръгна по-бавно. Стигна до края на кея, прекоси улицата зад митницата и спря на площада.

Магазините бяха затворени. Блестящо осветената фасада на един хотел не успя да го привлече. Той се почувства заобиколен от чужденци. Какво да прави? В градината, под палмите, се разхождаха хора. Мъжете от една страна, жените от друга, в две отделни течения, без оживление и шум, отдали се на ленивото удоволствие от вечерната прохлада. Надвисналата заплаха от епидемия с нищо не нарушаваше спокойния ритъм на този живот. Той продължаваше с философско прозрение своя бавен и равномерен ход ден след ден.

За миг Харви остана загледан в тълпата, после, подчинен на вътрешен подтик, бързо се отдалечи. Той тръгна вляво от площада, като избягваше движението, и се загуби в лабиринт от малки, тесни улички. Един завой го изведе пред стара черква. Катедралата на Санта Круц. Той влезе вътре. Службата току-що бе завършила и миризмата на свещи и тамян все още се усещаше. Няколко жени бяха коленичили пред олтара, обгърнати от синкавия полумрак.

Изведнъж някакъв спомен, като видение, застана пред Харви и той спря учуден. Струваше му се, че вижда тази черква през вековете. Като че ли чуваше стъпките, които някога бяха отеквали под тези сводове и бяха отминали във вечността. Сякаш усещаше миризмата на горящи кедрови факли.

Той пристъпи няколко крачки, като че ли търсеше нещо. Дали не търсеше покой за душата си? Поспря, за да разгледа бродираните одежди и сандъчетата с реликви. Кост от бедрото на папа Климент, златен кръст, донесен от конквистадорите, знамена. Те висяха тежко в една витрина, две славни знамена, пленени от Нелсон по време на обсадата на града. Харви ги разгледа внимателно, мислейки за тези, които в далечното минало са ги развявали и бе обхванат от страстно желание да докосне излинелия плат. Пръстите му леко се сгърчиха и той бе обхванат от болезнена възбуда. Не, това не беше болка, а по-скоро искра от минал възторг, чувство на печал, мимолетна мъка, които веднага изчезнаха. На какво се дължеше това неуловимо усещане, което той напразно се мъчеше да задържи, да го определи? Не можеше да си го обясни, бе смутен и тъжен.

Недоволен от себе си заради проявената чувствителност, той излезе от катедралата и застана нерешително пред входа. Беше вече тъмно. Лъч на прожектор, идващ откъм морето, се завъртя във въздуха и за миг докосна лицето му. Това внезапно проблясване така приличаше на мислите му. Ивица светлина, после мрак.

Той усещаше зад себе си сянката на катедралата. Пред него… какво имаше там? Харви слезе по стъпалата и напосоки тръгна покрай пристанището. Самотата го потискаше като проклятие. Отново почувства желание да избяга и помисли: „Какво става с мен? Ако не се опитам да се отърва от тези призраци, ще полудея!“. И търсейки нещо, което да отвлече вниманието му, той пресече лошо осветената павирана уличка и влезе в една кръчма, до която се намираше празно място с разхвърляни стари вещи от корабно оборудване.

Кръчмата беше мизерна. Влизаше се през малка врата, към която водеха няколко стъпала. Голи дървени маси, постлан с каменни плочи под и висяща от тавана газена лампа. Зад бара стоеше съдържателят, млад испанец, по риза с навити ръкави, и вечеряше стоешком черен хляб с маслини. Той плюеше костилките през рамо и това беше единственото отклонение от правилата за благоприличие. Няколко посетители, седнали на скамейките, изгледаха с любопитство Харви, докато той се оглеждаше къде да седне. Бяха представители на това подозрително съсловие, което се среща по всички пристанища. Що се отнася до Лийт, той беше съвсем объркан от смяната на обстановката — първо на парахода с катедралата, а след това на катедралата с тази кръчма. Всъщност, беше ли изобщо в човешките възможности да се обясни това лутане тук или там? То нямаше нищо общо с волята му, със случая или играта на съдбата, а още повече с изтичането на секундите във вечността. Едно почти абсурдно убеждение заседна в мисълта му: ако той тази вечер се намира в тази подозрителна кръчма, това значи, че такава е волята на провидението, това е всичко!

Съдържателят, обут в широки платнени панталони, донесе вино, изтръска една мръсна кърпа, с която изтри изцапаната маса и прие парите като някаква обида. След това, влачейки крака, той се върна на мястото си и продължи да яде.

Харви наведе глава и се вторачи в топлия цвят на питието. Той вдигна чаша и я изпи на един дъх. Не изпита страх, жестокият алкохолен глад беше изчезнал. Той беше убеден в това. Можеше ли някога да предположи, че толкова лесно ще се освободи от това робство? Беше преобразен. Чувстваше се нов човек, непознат даже и за самия себе си.

Той въздъхна, вдигна очи и остана изненадан. На вратата стоеше мъж, обърнат с лице към улицата. След малко се наведе и влезе. Беше Коркоран.

Той веднага забеляза Харви. Двамата се спогледаха. После Джими приближи, изтри потта от челото си и се отпусна срещу Лийт. Обикновеното му добро настроение беше отстъпило място на силно недоволство. Покритото му с прах лице беше набраздено от струйки пот. Като че ли беше тичал дълго време. Без да размени дума с Харви, той поръча нещо за пиене, прибра кърпата в джоба си и се извъртя с лице към вратата. Сграбчи чашата, която поставиха пред него, отпи една глътка, изтри уста с опакото на ръката си, отпи отново и изстена. Най-после се усмихна, но усмивката му беше принудена, сякаш беше претоварен с грижи.

— Какъв късмет да се срещнем — каза той и стисна ръката на Харви. — Но ако не си бях плюл на петите, нямаше да можем да се видим отново на този свят.

— Какво се е случило?

— Какво се случи ли? — Коркоран простена. — Една мръсна история, разбира се, и то по вина на Боб Синот. Не би трябвало да казвам това, Бог да го прости, защото вече е покойник и е погребан.

Харви го гледаше мълчаливо. Минута преди това мисълта му беше погълната от философията на живота, заета със загадъчната съдба, изумена от неясното предчувствие за някакъв зов на миналото. А сега трябваше да търпи този неизбежен ирландец и неговите оплаквания за някой си умрял и погребан Синот. Наистина, животът течеше, подчинен на случайността, без никаква логика, освен тази на абсурда.

Той се размърда нетърпеливо върху пейката и запита:

— Боб, това е онзи, когото наричахте „професор“, нали?

— Разбира се — избухна Джими отчаяно. — Един мръсен лъжец, който ме подмами тук, като ми обещаваше несметни богатства. Дева Мария, смили се над него в ада! Беше ми писал за луна парк с най-разнообразни атракции, нещо като увеселителен панаир. Само такива неща харесвали тукашните хора, ако се съди по думите му. Нека Бог да му прости! Наистина Боб винаги е преувеличавал! Но трябва да видите неговия луна парк: само останки от бараки! И с тях искаше да ме върже! Не, уж приятел, а така да ме изпързаля, просто да не повярваш!

— Най-после ще ми обясните ли какво е станало?

Джими изрази мъката си, като размаха ръце.

— Сигурно Боб съвсем го е закъсал, когато ми писа. Затънал до гуша в дългове. И взел пари на заем, като наляво и надясно разправял, че аз съм щял да дойда. Дявол да го вземе! Това е вече много! Какъв проклет мошеник излезе!

— Обещахте ли му да вложите пари в неговото предприятие?

Коркоран се задави, започна да кашля и почервеня целият. Най-после, съвсем объркан, измърмори:

— Как ви хрумна тази идея?

— Разбирам — каза Харви иронично. — Е, добре, понеже вече е мъртъв, всичко е наред.

— Разбира се, че е мъртъв. Разболял се от тази проклета треска, която върлува в града и хвърлил топа. По-добре щеше да го направи преди един-два месеца. Но да се измъкне ей така, тъкмо в деня на пристигането ми, това вече е много, честна дума!

Възмущението му беше толкова силно, че Харви не можа да сдържи усмивката си, като си спомни как се фукаше Джими, когато говореше за „големите сделки“ и за „професора“.

— Трябва да се върнете с мен на „Ауреола“ — каза той. — Това ли ви тревожи?

— Аз да се тревожа? Не съм от тия. Чисто и просто не ми е приятно това, което се случи.

— Искате да кажете това, което се случи на Боб.

— Това, което ми се случи на мен — натърти Коркоран сърдито. — Казах ви, че Боб бил затънал до гуша в дългове. Трябваше да видите този „негро“, на когото дължал пари! Този проклет мошеник ме чакаше до бараките с една банда жълтокожи типове като него. Носеше телеграмата, която бях изпратил от Лас Палмас и едно-две мои писма. Те се нахвърлиха върху мен, както мизерията върху този нещастен свят, и заявиха, че аз съм този, който трябва да плати дълговете на стария Боб. Като че ли съм тъпкан с пари! И хукнаха след мен като глутница. Добре че мога да изчезвам бързо, когато потрябва. Измъкнах се, иначе кой знае къде щях да бъда в този момент!

Той въздъхна дълбоко, вдигна отново чашата си и добави:

— Ето ме жив и здрав. Не се е родил още този, който може да се похвали, че е имал последната дума с Джими Коркоран!

Той малко се окуражи, но не за дълго. Изведнъж лицето му доби жалко изражение и той остави чашата.

В кръчмата влязоха трима души и обходиха с безразличен поглед присъстващите, без да обръщат внимание на Джими. После се разположиха близо до вратата.

— Дявол да го вземе! — прошепна притеснен Коркоран.

Харви се обърна и разгледа новодошлите. Долна пасмина. Единият от тях, нисък и набит, запали цигара и хвърли нахално клечката на пода. Другите двама се изтегнаха небрежно на пейката, с ленивото задоволство на хора, които засега нямат друга работа, освен да бдят. Най-високият свали пелерината си със самодоволен вид. Третият беше облечен с мръсна фланелка, носеше скъсани въжени обувки, а на главата си имаше каскет с пречупена козирка, която падаше върху челото му като прекършено крило на птица.

Съдържателят забърза към тях. С подчертано уважение носеше бутилка, която отвори на масата им, изтри прекалено грижливо чашите в мръсната си престилка и наля виното, като слушаше с угоднически приведена глава обясненията на набития. Последният говореше с груб глас и украсяваше бързите си думи с иронични възклицания и жестове, като сочеше с пръст Коркоран. Най-после съдържателят кимна одобрително и тръгна към Джими.

— Ел Бразо — каза той и обърна очи към този, който го беше изпратил, — Ел Бразо каза, че вие ще платите.

— Да платя ли?

Съдържателят потърси с поглед подкрепа от триото до вратата, които енергично закимаха с глава и повтори:

— Ел Бразо каза, че вие ще платите пиенето.

— Те си въобразяват, че купувам предприятието на Боб — прошепна Коркоран.

Той се изправи, изпъчи гърди и ярост изкриви чертите на лицето му. След това разпери лакти, сякаш трябваше да си пробива път през гъста тълпа и се обърна към съдържателя с висок и отчетлив глас:

— Кажи им, че няма да платя. Кажи им, че могат да се пръждосват по дяволите!

Всички в кръчмата наостриха уши. Атмосферата беше натегната. Харви се опита да се намеси.

— Не правете глупости — каза той, — няма да се биете тук, нали?

— Пет пари не давам — избухна Джими. — До гуша ми дойде от тези негри!

Силно ядосан, той закопча сакото си, сбърчи вежди и каза на съдържателя:

— Кажи на Ел Бразо, че той не е нищо друго, освен мръсно жълто куче! Мръсно! Чуваш ли? Ще му кажеш мръсно куче, и жълто! Кажи му още, че ми се повдига от него, и че няма да дам пукната пезета!

Съдържателят сви рамене и отвърна очи:

— Вие му кажете. Ел Бразо твърди, че му дължите пари. Ел Бразо е матадор. Той е убил много бикове.

— Сигурно — каза Джими, — и не само бикове.

— Да, и не само бикове — повтори като папагал кръчмарят.

Набитият мъж се изправи. Той приближи бавно, следван от другарите си. Ръката му беше свита зад гърба, а лицето му изглеждаше страшно.

— Вие ще ми платите — каза той злобно. — Ще ми платите за всичко ограбено от вашия съдружник! Да ограби мен, Ел Бразо, познат с честността и храбростта си! Завлече ме със сто пезети. Ще ги платите, или ще ми обясните защо няма да ги платите.

— Я се разкарай оттук! — изкрещя Джими яростно, като издаде брадата си напред. — Изчезвай или сега ще те изхвърля!

Мъжът вдигна ръка, но грамадният юмрук на Коркоран беше по-бърз и се стовари върху брадата му с удар, който отекна в кръчмата. Ел Бразо се простря на пода, но никой нямаше време да се занимава с него. Настъпи неописуема бъркотия.

Всички наскачаха с викове и се стълпиха в средата на кръчмата. Съдържателят изтича откъм бара. Отнякъде изхвърча бутилка. Харви и Коркоран се помъчиха да си пробият път към вратата. Те почти бяха стигнали до нея, когато високият приятел на Ел Бразо използва една пролука между биещите се и хвърли към тях нож. Харви видя острието да се забива в ръката на Джими. Той се помъчи да се промъкне, но се подхлъзна и бе зашеметен от един стол, който някой счупи в главата му. Той потъна в мрак, като едва си даваше сметка за тропота, виковете, блъскащите се хора около него и за Коркоран, който го извлече нанякъде. Облъхна го свеж въздух, а в помътнелия му мозък се мярна мисълта: „Имах право преди малко. Не случаят, а съдбата ни ръководи… Съдбата, която е предопределена за всеки от нас!“.

Едва на улицата усети, че Джими го подкрепя. Той залитна, после настъпи мрак.