Арчибалд Кронин
Канарските острови (12)

12.

Вечерята беше към края си. Мълчалива вечеря, върху която тегнеше смесено с различни чувства смущение и господстваше неизбежността на заминаването.

Капитанът, обикновено способен да оживи разговора, едва бе произнесъл няколко думи. Като че ли имаше сериозни грижи. Дали не му тежеше раздялата с една част от пътниците? Или безучастното му присъствие се дължеше на дълбок размисъл? Погледът му се спря няколко пъти върху Мери. Той попита:

— През цялото време ли смятате да останете в Оротава? В хотел ли ще отседнете?

След положителния отговор, той се поколеба с нетипична за човек като него нерешителност. После прибави:

— Местността е приятна. Отлично курортно място. Хотелът е чист, тих и вятърът духа винаги откъм морето.

Това беше всичко.

Харви се бе качил на горната палуба, щастлив, че е сам сред спокойствието на нощта, след задушния въздух в трапезарията.

Огнените лъчи на залязващото слънце малко по малко се бяха разтопили в морската шир. Небето бе отново спокойно. Лунният сърп се изкачваше над преплетените въжета на мачтите сякаш зад решетка. Звездите блещукаха все още срамежливо, по-слабо от светлините на Лас Палмас, забодени в края на небето като светеща нишка. „Ауреола“ се плъзгаше безшумно с пет възли в час. Като че ли корабът умишлено забавяше хода си, защото пътят, който трябваше да измине, беше къс и той искаше да отдалечи необходимостта да хвърли котва преди пукването на зората.

Вълните се разбиваха с плясък в бордовете на парахода и правеха мехурчета, които се пукаха с кадифено ехо и се нареждаха в сребърна бразда зад него.

Наведен над водата, Харви остави погледа си да блуждае в топлото затишие на нощта, пленен от очарованието на това чудно спокойствие, което заливаше морето, земята и небето, но не и сърцето му.

Чу се шум от приближаващи се стъпки и някой сложи ръка на рамото му. Той не помръдна и каза, без да се обръща:

— Е, Джими, свършихте ли всичко, което искахте?

— Разбира се. Изпратих телеграмата и свърших всичко останало. Старият Боб ще полудее от радост, като я получи. Нали ви казах, че богатството ми е сигурно.

— Много сте потаен за тази сделка, Джими — разсеяно каза Харви.

— А! Всяко нещо с времето си. Яребиците не ти падат печени в устата с много дрънкане наляво и надясно! — Той критично изгледа мрачния и строг профил на Харви. — Но вие сте добър приятел. На вас мога да кажа за какво става дума.

— Не сега, Джими — прекъсна го Харви, — сега не съм в състояние да споделям хорските тайни.

— Добре, добре — каза Джими, без да се разсърди.

Той отдръпна ръката си и вдигна юмруци с няколко лъжливи боксьорски движения във въздуха, след което посегна към табакерата си.

— Дадено, ще си поговорим, когато му дойде времето. Все пак, да не се казвам Коркоран, ако не ви заведа и запозная с професора щом пристигнем в Санта Круц.

Настъпи мълчание. Джими наостри обезобразеното си ухо:

— Чувате ли го? — насмешливо каза той. — Слонът в стъкларски магазин!

Зад капитанската каюта се чуха стъпките на Робърт Трентър. Той си тананикаше, което означаваше, че е загрижен. Когато религиозната му душа беше неспокойна, той винаги тананикаше. Този път беше мелодията на една популярна негърска религиозна песен.

— Какъв идиот! — продължи Коркоран. — Какъв проклет идиот! Платон е напълно прав, че разумът не може да се научи. Вижте, моля ви се, как тази отрепка се е разгонила! Наистина сестра му струва колкото шестима като него.

Той се прозина, протегна се и с все още стиснати юмруци прибави разсеяно:

— Слизам. Ще отида да намеря мама Хемингуей и Хеймбъл. Ще си побъбрим малко, нищо повече. Довиждане.

Харви се усмихна разсеяно. Извиненията на Коркоран бяха винаги комични. След това лицето му отново стана сериозно и той потъна в тишината на нощта и уединението на океана.

Малко по-късно към него приближи Трентър.

— Изглежда мечтаехте, докторе? Чудесна нощ да се доближи човек до звездите, нали? Може би е малко горещо. Каква задуха и влага! Потта ми извира отвсякъде.

Тежкото му дишане пречеше на сърдечността на думите му.

— Би трябвало и другите да излязат на чист въздух.

— Другите правят каквото им се иска — отговори Харви раздразнен и намусен.

Трентър се засмя. Шумният му скоклив смях звучеше фалшиво и неестествено тази вечер и в него се чувстваха истерични нотки.

— Разбира се. Струва ми се все пак, че за дамите тук ще бъде по-приятно. Интересно, какво ли става с тях?

Думите на Трентър прозвучаха някак двусмислено и това разгневи Харви.

— Мисис Бейнъм се прибра веднага след вечеря — подхвърли той на тръгване. — Чух я да казва, че била уморена и ще си почине в каютата.

Отишла в каютата си и повече няма да излезе… защитена в уединението си… След като му обеща… Ударът беше жесток. Подвързаната с мека кожа книжка във вътрешния джоб на Робърт натежа като олово на сърцето му. Съвсем разстроен, той не можеше да помръдне. Цялото му същество излъчваше страшното разочарование.

Той наведе глава и тръгна напред-назад с нервни крачки, без да тананика повече.

Долу Харви се поколеба дали да се прибере. Да се затвори ли в каютата си? Беше изтощен и уморен без причина… Не му излизаше от ума отблъскващото лице на Трентър, привиждаше му се като нещо нечисто и го изпълваше с гняв. Това разголване на едни мъчителни чувства и то без капка сдържаност, укрепваше недоверието му в любовта. Само биологична необходимост и животинска реакция, наложена на жертвите на един първичен инстинкт. Нищо повече. Това е била винаги неговата теория, но сега същата мисъл му причиняваше страдание. Какво ставаше с него? Като че някакъв вътрешен глас му се подиграваше. Към него се присъединяваха и други гласове. Даже великолепието на нощта беше изпълнено с подигравателен шепот, който стопяваше гордостта му.

Красотата на тази нощ! Как можеше да й се възхищава той, който винаги я е считал за заблуда, противна на истината и несъвместима с вярата му в чистия разум.

Той тъжно крачеше по палубата. Параходът неотклонно следваше пътя си в тихата нощ. Харви излезе на носа на кораба. Изведнъж сърцето му трепна, макар лицето му да не изрази никакво чувство. Мери беше тук. Тънкият й силует се открояваше до перилата. Той се облегна до нея, без да показва радостта си, без да промълви дума, със зареян в безкрая поглед.

— Знаех, че ще дойдете — каза тя, без да го погледне. — Сега вече не съм тъжна.

В равния й монотонен глас нямаше и следа от преструвка.

— Днес всичко беше някак необикновено. Бях съвсем объркана. А утре напускам кораба.

— Предпочитате ли да останете? — Въпросът му прозвуча директно, убийствено студено.

— Да. Обичам този малък кораб. Съжалявам, че трябва да го напусна. Той изглежда толкова сигурен. Но трябва!

Той замълча. Тогава тя продължи със същия глух, монотонен и далечен глас:

— Никога ли не ви е завладявало нещо, което ви увлича въпреки волята ви? Като че ли сте овързан и ви теглят непрекъснато?

Той потърси някакъв саркастичен отговор, за да отбележи колко е необикновена тази мисъл, но не го намери.

— През целия си живот съм била такава — продължи тя. — Ето сега параходът е този, който ме носи към това нещо. Не зная какво е то. Всъщност, струва ми се, че зная, но не мога да го изразя, защото и на мен самата не ми е съвсем ясно.

— Фантазии — прошепна той.

— О, давам си сметка, че е глупаво, но е така. Преди няколко дни ви разказах съня си и вие свихте рамене. Намирате, че съм глупава, даже не с ума си. Но това е по-силно от мен. Чувствам нещо в себе си, нещо, което кръжи над мен като голяма птица. Някакъв образ, който се врязва в мен. Никога преди не съм била на Канарските острови, а ми се струва, че се връщам отново тук. Никога преди не бях виждала лицето ви и все пак… Обясних ви вече това, което изпитвам. А вие мислете каквото си искате. За мен всичко това е реално, както смъртта. На сала тази сутрин усетих сигурността, че ви познавам по-добре от себе си…

Тя рязко спря. Една въздишка се плъзна към морската шир като бяла птица, заблудена далеч от брега.

Той направи усилие, за да отговори.

— Когато е в открито море, човек често има странни видения, но те нямат нищо общо с реалността. След шест седмици ще се завърнете в Англия и ще забравите. Малките връзки ще се превърнат в обикновени привички, които ще ви теглят към модните ресторанти, операта и чайовете, за които говорихме преди няколко дни. Животът е толкова привлекателен!

Този път тя го погледна. Лицето му, мрачно и загадъчно, бе много печално.

— Видимо всичко е така — каза тя тъжно, — но аз не обичам такъв живот. Никога не съм го обичала. Нямам свое място там и не мога да свикна с такъв начин на живот.

Страдание затъмни очите й и тя заговори по-бързо.

— Всичко това ви се струва детинско. Мислите, че не разбирам какво е животът. Това не е вярно. Именно защото го разбирам, затова презирам живота, който съм принудена да водя и желая да избягам, да се махна далеч от всичко. Това безплодно съществуване! Вечна възбуда, приеми и коктейли, отново приеми, балове, кина! Бурен живот, в който свободните мигове са запълнени с джаз. Вижте Елиза с нейния грамофон! Тя би умряла без този постоянен шум. Да тича винаги след развлеченията! На човек не му остава време да мисли. Смятате ме за луда. Мислите, че нямам никакво чувство за хумор, никакви познания… Но не е вярно. Схващанията ми за живота са, че човек намира и получава това, което е съгласен да даде. Докато всички, които ме заобикалят, не мислят нищо друго, освен да получат, да вземат. Всичко в това съществуване е повърхностен блясък. Ако се задълбочиш, ще видиш, че всъщност нищо не съществува, но никой, абсолютно никой не разбира това.

Изведнъж тя млъкна и обърна глава към океана.

Харви продължи да стои неподвижен, със стегнато тяло. После устните му отрониха думите:

— Вие сте омъжена. Имате съпруг.

Обгърната от тъга, която като сянка падаше върху й и правеше гласа й по-слаб, Мери отговори, сякаш изричаше научен урок:

— Майкъл е много добър към мен. Чувствата ни са взаимни и дълбоки.

Разкъсван от противоречия, Харви невъздържано попита:

— Тогава защо се оплаквате? Вашият съпруг ви обича, вие също го обичате.

Изведнъж всичко изчезна, корабът, морето, нощта. Мери отчаяно стисна ръце:

— Това, което ще кажа, е ужасно. Срамувам се. Но трябва да отговоря на въпроса ви. Но е толкова трудно… Никога не съм обичала! Никога! Опитах се, но това се оказа свръх силите ми. Сякаш са ме отделили от мен самата и то отдавна, много отдавна…

Минутите бавно течаха. И двамата останаха безмълвни. Корабът следваше пътя си. Морето се къдреше от малки вълни. Водата шумеше и въздишаше срещу лекия вятър. Звездите блестяха като невинни очи. Двамата стояха един до друг в нощта. Нищо друго нямаше значение! Времето и пространството се сливаха в интимно тайнство. Параходът не беше параход, а небесно творение, което не зачиташе телесната им обвивка и ги увличаше заедно към тяхната съдба. Да, заедно, свързани от сила, която стоеше над обикновения разум, но която и двамата усещаха реална и действаща въпреки нейната мистичност.

Сърцето на Харви биеше до пръсване. Неземна наслада витаеше във въздуха и сякаш се сливаше с него. Той трепереше и желаеше само едно — да разбере дали тя го обича! Но стоеше онемял, защото само една дума беше достатъчна да оскверни красотата на този миг.

Далеч зад тях удари камбана.

Мери въздъхна.

— Трябва да вървя. Трябва!

Той мълчаливо я придружи. Всяко нейно движение му беше скъпо и имаше скрит смисъл за него. Без да се погледнат, без да си пожелаят „лека нощ“, те се разделиха в коридора и се прибраха в каютите си…

На парахода беше тихо. Играчите на карти се бяха прибрали. Всички спяха.

В този миг отново се чуха стъпките на Робърт Трентър. Защо още не си беше легнал? Преди малко Сузана го видя да слиза към каютата с истинско облекчение. Но той отново излезе на палубата. Не можеше да заспи при такава горещина. Имаше нужда от свеж въздух.

Той неспокойно крачеше назад-напред, заобиколен от спокойната красота на… на… е, добре, на творението на Създателя. Господи, каква горещина! Робърт махна яката си. Беше истинско мъчение да си затворен между четири стени. Но все пак, не можеше да прекара нощта навън. Разбира се, не цялата нощ… Неопределена усмивка изкриви устните му при мисълта колко наподобява в този момент Дон Жуан.

Усмивката му бързо изчезна, заменена с безпокойство. Защо мисис Бейнъм си отиде веднага след вечерята, когато той толкова искаше да бъде с нея? Всъщност тя му бе обещала… Ами да! Той беше абсолютно сигурен, че Елиза — има право да я нарича така, нали това е името й! — не е от жените, които не изпълняват обещанията си.

Господи, колко е горещо! Той отчаяно изтри челото си и се опита да подреди мислите си. Тя буквално му беше казала: „Донесете ми книгата след вечеря“. А се бе прибрала в каютата си… Тогава? В ума му се бе зародило логичното заключение и сега то отново привлече вниманието му. Това значи, че тя го чака в каютата си. Разбира се, точно така. И защо не? Чисто и просто тя чака той да й занесе книгата.

Робърт преглътна с мъка и отново изтри челото си. Нямаше още десет, а тя щеше да слезе от парахода на другата сутрин.

— Тя си отива утре, утре сутринта ще напусне кораба… — Някакъв тих глас вътре в него повтаряше упорито тези думи. Щеше ли да остави Елиза да си отиде, без да е удържал думата си? Да я остави да мисли, че той е забравил?

Робърт се спря и се обърна като автомат. Сякаш беше хипнотизиран, с изплашен поглед той се върна към стълбата, бавно слезе, поколеба се, после като сянка се плъзна към каютата на Елиза, опипа вратата с трепереща ръка, почука и отвори.

Тя не си беше легнала. Почиваше си, полуоблечена, отпусната на дивана. Многото дрехи, разхвърляни навсякъде, привлякоха вниманието на Робърт. Но тя беше тази, която го заслепи.

— Е, добре — каза Елиза съвсем спокойно, — много ли време ви беше необходимо, за да се решите?

Робърт не отговори. Той втренчи безумен и ужасен поглед и се потопи в съзерцание на жената, косите й, кожата й, великолепната извивка на бедрата й…

Мислите му се объркаха. Той забрави всичко. С пресъхнало гърло, залитащ, Робърт прекрачи напред и затвори вратата след себе си.