Арчибалд Кронин
Канарските острови (1)

1.

Когато Харви Лийт слезе от спалния вагон заедно с Исми и се запъти към гишето за багажа, той още не беше изтрезнял и вървеше прегърбен под тежестта на горчивото разочарование, което с пареща мъка го разяждаше от три седмици насам.

Перонът леко се люлееше под краката му. Студената утринна мъгла, която се издигаше под високите сводове на гарата, го обгръщаше като гъсти крайморски изпарения. Той не виждаше нищо, вървеше вдървен, зареян в мечтите си. Когато приближи Исми, чу го да казва:

— Един голям куфар гардероб. Даден е на багаж в Лондон от агенция „Вагон Ли“ на името на Лийт.

Чиновникът измъкна молива, пъхнат зад ухото му, и проследи с него списъка пред себе си.

— За „Ауреола“. Да, точно така, господине. А и представителят на „Сляд“ е тук.

И без дори да се обърне, извика:

— Сляд!

Мъж с червендалесто лице побърза да се приближи. С едната си ръка той стискаше под мишница един тефтер за регистрация, а с другата поздрави, допирайки показалец до козирката на фуражката си.

— Доктор Лийт, точно така. Имайте доверие в мен, господине. Ще ви чакам с багажа в „Принцеса Жети“. Точно в девет, господине. Ето бележката за багажа ви.

Той надраска нещо върху един син лист, откъсна го от бележника и като огледа последователно двамата мъже, го подаде най-после на Исми.

— Моля, подпишете се тук, господине. Не, не там, а тук, на кочана.

Пожълтелият му от никотина нокът драсна една черта на смачкания лист.

— Нямате ли друг багаж, господине?

Исми поклати отрицателно глава и се обърна, за да подаде регистъра на спътника си. После се сети нещо и сам грижливо написа: „Х. Лийт“, като същевременно попита носача:

— Имате ли много пътници?

— Осем, господине, всички кабини са заети. Това е добра печалба за братя Сляд, много добра, господине.

Той изглеждаше толкова доволен, че човек би го взел за един от главните акционери на дружеството. Той прибави с подчертан вид на собственик:

— Лейди Филдинг и приятелите й също ще пътуват, господине.

Лийт слушаше с каменно лице. Той с досада сви ръцете си, пъхнати дълбоко в джобовете на мушамата му. След горещината във вагона изложеният на всички ветрове перон беше истински ледник. Той потрепери. Главата му, натежала от безсъние, сякаш бе куха. Един заминаващ влак внезапно изсвири и това предизвика нервен тик на лявата му буза.

— За бога, побързайте, Исми — извика той със задавен глас. — Колко още ще стоим тук?

Исми бързо се обърна. Постара се гласът му да бъде убедителен.

— Ето, Харви, аз свършвам.

— Ако светските новини ви интересуват толкова, да отидем да си говорим другаде, а не на това проклето течение.

— Тръгваме — каза живо Исми и пъхна един шилинг в ръката на чиновника.

Докато вървеше, той извади часовника си.

— То било вече девет — каза той, — хайде да закусим в „Аделфи“.

— Хич не ми пука за яденето!

Исми се усмихна и предложи:

— Можем да седнем в хола, за да убием времето.

— По дяволите холът!

Исми се усмихна примирен. Те бяха излезли от гарата и се намираха на Лайм стрийт. От двете страни на улицата, мокра от ситния дъжд, се издигаха високи опушени сгради. Тежки трамваи се клатушкаха със силен шум на тракащи железа по релсите. Току-що събуденият град се връщаше малко по малко към провинциалния си монотонен живот.

Исми спря.

— Не познавам града и не зная какво може да ни предложи Ливърпул в този ранен час — каза той предпазливо. — Съмнявам се, че има особено разнообразие. Освен това вали. Не искате да закусите, не искате да седнем някъде, а параходът вдига котва едва в десет и половина. Ще ми кажете ли какво искате?

Лийт, непристъпен и саркастичен, като че ли за момент бе погълнат от сериозно проучване на проблема.

— Какво искам ли? — повтори той най-сетне, мрачен, сякаш несъзнаващ какво говори. — Бих искал да зная, какъв дявол търся тук! — Внезапно той млъкна и погледът му се насочи към спокойното и винаги сърдечно лице на приятеля му. — Простете ми, Исми — каза той, — не съм… — След това, отново обхванат от възбудата си, той извика: — За бога, не ме гледайте така. Да вървим! Да отидем на това проклето пристанище, да отидем където и да е. Само да вървим, да не стоим тук като заковани!

Те бързо закрачиха по мокрите улици като си пробиваха път през тълпата от чиновници, които бързаха към своите канцеларии. Магазинчетата и кафенетата започнаха да се отварят. Раздрънкани таксита търсеха клиенти.

 

 

До набития, изискано и грижливо облечен Исми, който имаше вид на успял в живота човек, високият, кокалест, с изпито лице и тесни дрехи Харви представляваше мъчителен контраст. Беше толкова слаб, че това правеше движенията му особено недодялани, а бледото му небръснато лице беше сгърчено и неподвижно, сякаш издялано от камък. Под тази твърдост се отгатваше горящ огън, пламенно презрение към живота и някакво саркастично и непреодолимо отвращение. И все пак очите му го издаваха — мрачни очи, дълбоки и жарки като наранени, в дъното на които струеше остър ум. Високото чело говореше колкото за интелигентност, толкова и за чувствителност. И точно защото беше чувствителен, той беше уязвим и оставяше отчаянието да го побеждава. Сега, когато пресният и влажен въздух вдигаше булото, замъгляващо мисълта му, той си повтаряше с мъчителна яснота: „Защо, защо съм тук? Защо… За да послушам Исми, който ме подкрепи и ми помогна. Но аз не искам да замина, не, не искам. Искам само спокойствие. И забрава. Да, точно това… Да забравя и най-вече да бъда сам! Сам…“.

Но той не беше сам и не можеше да забрави…

 

 

Всичко, което опита, даже и най-блудкавите развлечения, вместо да заличат призрака, който го измъчваше, отново и отново го връщаха все по-настойчив.

Пред тях вървяха две млади момичета, вероятно машинописки. Те полюляваха бедра и подскачаха със ситни стъпки като бърбореха оживено и си доверяваха една на друга приключенията от миналата вечер. Кискаха се високо, и се превземаха. Откъслеци от брътвежите им достигаха до Лийт като струи спарен въздух, от който му се повдигаше.

— Да знаеш само моят колко беше мил! Ама мил ти казвам! Търговец на платове, да, мила моя, поне така ми каза… Оркестърът тъкмо свиреше „Вярвай, ако искаш“.

— Моят пък имаше пъпки по лицето, доста пъпки, но пък беше толкова елегантен!

Харви, погълнат от мрачни мисли, виждаше тези блудкави, нацапотени лица, тази глупост, тези хилави тела като на одрани котки, на които бе отнет дарът да създават поколения, като в някакъв кошмар — странен символ на човечеството. Подобни на тях още много други биха се възползвали от неговия труд, той щеше да ги спаси, да, тази именно е точната дума — спаси. Каква блестяща, великолепна дума! Но тези създания не искаха да бъдат спасени. Спасението засега не ги интересуваше. Все пак, беше смешно! Изведнъж го напуши смях. Изпита желание да застане по средата на улицата, да отхвърли глава назад и да се смее, да се кикоти с глас.

— Пристигнахме — каза неочаквано Исми и посочи весело към реката, която се виждаше през прохода между два покрива.

Лийт не отговори. Главата му бе хлътнала между раменете.

Те слязоха по стръмната улица и минаха покрай прозорци с малки, зацапани стъкла, зад които едва се различаваха разни въжета, компаси и други необходими за корабоплаването принадлежности.

Преминавайки през лабиринта от мръсни улички, които граничеха с доковете на пристанището, след пет минути те пристигнаха на „Принцеса Жети“.

Човекът с червендалестото лице ги чакаше и забърза насреща им, като говореше свойски, като стар познат:

— Лодката е тук — каза той и като престана да потрива ръцете си, посочи с жест на собственик един малък катер, който бавно се полюляваше до кея. — Багажът ви е на борда, господине, всичко е наред.

— Хайде — каза Исми и закрачи решително.

Те се качиха в лодката. Чиновникът остана прав срещу мостчето. Лицето му изразяваше някаква неопределена благодарност. В задната част на катера беше струпана камара от сандъци, кожени чанти, куфари и сгънати одеяла. Няколко души, седнали един до друг, наблюдаваха новодошлите с онова смътно чувство на неприязън, с което често се посрещат непознати. Харви и приятелят му се насочиха към носа и мълчаливо застанаха там.

Мътно жълта, реката течеше спокойно, едва-едва набръчкана от вълни. Между двата бряга бяха закотвени товарни кораби. По-далеч по течението се движеха платноходки. Реката отиваше към морето.

Въздухът беше спокоен. Тишината се нарушаваше само от плясъка на водата, от далечни удари на чук и от скърцането на една макара за вдигане на тежести. Изведнъж силен шум от дрънчене на вериги, идващ от преминаващ сал, полетя като изплашена птица към другия бряг. Сякаш от желание да подражава, катерът изсвири и се отдалечи бавно от кея.

Щом усети, че няма твърда земя под краката си, Харви потрепери. Влагата го прониза. Тайнствено предчувствие го възбуди и изпълни с необяснимо вълнение.

Един малък параход, украсен със сини знамена по случай заминаването, някъде далеч към хоризонта, привлече погледа му. Този кораб сигурно имаше триста тона. Коминът му изхвърляше тънка струя дим. Лийт смътно различи буквите на корпуса: „Ауреола“. Макар и малък, корабът бе красив.

— Ето вашата черупка — промърмори Исми и най-сетне наруши тактичното си мълчание. — „Ауреола“, хубаво име. — Той произнесе думата разчленено, бавно и със задоволство. — Име, което звучи добре и което ми изглежда с добро предзнаменование.

Харви също почувства чара на името и звучността му го плени. Може би затова се помъчи да иронизира:

— Хайде, Исми, повече ентусиазъм! Гледайте, носът е обгърнат с мистична светлина и мачтата е заобиколена с ореол. Същият, с който трябва да бъда увенчан аз на връщане, нали? Като се върна пречистен и готов да започна всичко отначало!

Той млъкна изведнъж. Нервите му бяха обтегнати. Съжаляваше за избухването си и с мъка се сдържаше. За да възстанови равновесието си му беше необходим алкохол. С проницателността на човек на науката, той точно прецени степента на раздразнението, от което страдаше, и откри истинската му причина. Какво ли го интересуваше всъщност? Не беше ли всичко свършено, окончателно свършено?

Тогава защо е това странно вълнение, което отново го обхвана в момента, когато катерът приближи до „Ауреола“?

Застанал настрана, той едва забеляза пътниците, които се качваха на борда. Бяха четирима. Една дебела жена, един старец, един висок, бъбрив и услужлив мъж и една млада мълчалива жена.

Той на свой ред се заизкачва по стълбичката и щом стъпи на палубата, заразглежда всичко наоколо с инквизиторски поглед. Какво търсеше? На какво можеше да се надява? При това, освен един прислужник, с когото Исми говореше нещо оживено, не видя нищо друго. Харви последва приятеля си, отново обзет от апатия, до късата редица каюти, запазени за пътниците. Той наведе глава, за да не се удари в ниската каса на вратата, отпусна се на кушетката и с намръщен поглед огледа тясната килия с гладки стени, в която щеше да бъде затворен четири седмици. Той дочу откъси от разговора между Исми и прислужника. Едва забеляза, че те излязоха заедно от каютата. Всичко му беше безразлично. Всъщност не, това не беше вярно. Държането на Исми, добротата, която му засвидетелстваше, не му бяха безразлични, трябваше да е искрен пред себе си. Исми го придружи до тук, с неизменно търпение се натовари с всички скучни подробности по пътуването. Не беше ли това доказателство за едно чувство, по-силно от обикновеното приятелство, което ги бе сближило по време на общата им работа в болницата? Наистина, добро момче е Исми, по-доброжелателен отколкото трябва, но това е напълно естествено за един хирург на върха на успеха си… Успех! Харви потрепери и се втренчи в леглото, което щеше да заеме. В тази тясна рамка белият чаршаф приличаше на саван. В миналото му имаше три ковчега като този, черни и продълговати — останките на трима души, спуснати в гроба с всичките отвратителни трофеи на смъртта. Всъщност, той тогава не видя тези ковчези, остана само едно възпоменание на погребални песни, една глуха хармония от звуци, излизаща като че ли от гроба. С уморено движение той сложи ръка на челото си. Това беше видение. Пиян ли е, или луд? Стисна до болка зъби.

Слаб шум го накара да вдигне глава. Исми се връщаше. Беше сам. Той затвори вратата и решително погледна приятеля си.

— Аз тръгвам, Харви, катерът се връща на кея.

— Къде бяхте досега? — запита бавно Харви. — Доста се забавихте.

Исми не отговори веднага.

— Говорих с прислужника — каза най-сетне той. — Обясних му вашата… вашата неврастения…

Лийт го изгледа, без да каже нещо.

— Ще направите още едно усилие, Харви. Обещайте ми, че ще опитате да се възстановите.

— Какво да се опитам? Вече ви казах, че изоставих борбата. Нека някой друг да направи опит. Аз съм свършен човек!

— Недейте така, бъдете разумен… Никой нищо няма да си въобрази… колко пъти ви казах? Всеки интелигентен човек отлично разбира…

— И какво разбират те? — горчиво извика Харви. — Нищо, абсолютно нищо. Всички са глупци и идиоти.

Нервният тик отново разкриви бузата му мъчително и остро. Той продължи, като подчертаваше думите си със странна мимика:

— Вземайте лекарството три пъти на ден, госпожо, и елате пак във вторник. Да, уважаема госпожо, три лири, ако обичате… Свине, ви казвам, всичките те са алчни, надути, невежи свине!

— Слушайте…

— … роби на грубите си инстинкти, със зарити в бунището зурли… тъпчещи година след година все на едно и също място. Слепи за истината, винаги слепи!

Гласът на Исми стана умолителен.

— Бъдете най-сетне разумен, момчето ми, забравете всичко това! Мислете за себе си, за бъдещето си!

— Моето бъдеще?

— Едно блестящо бъдеще.

— Кой казва това?

— Аз, и вие много добре го знаете. За бога, не проваляйте бъдещето си, Харви.

— Но това вече е факт. То е провалено, разрушено, разсипано… на парчета е, но поне те ми принадлежат. Ще ги използвам както си искам.

— Тогава трябва ли да ви припомня за вашия дълг към човечеството? — изкрещя Исми. — Подигравайте се колкото си искате, аз зная, че вас ви чака велико бъдеще, чувствам го. Вие го носите в себе си, също като Пастьор. Ще извършите велики дела. Не се обезсърчавайте така. Това е престъпление!

Увлечен в чувствата си, той се наведе към приятеля си и повтори:

— Вие имате дълг към човечеството, не забравяйте това!

— Човечеството! — избухна Харви в горчив смях. — Да ги вземат дяволите всички кучи синове, които някога са се разболявали от стомах. Аз ги мразя!

Настъпи мълчание, нарушавано само от шум на стъпки над главите им.

Исми, много развълнуван, опита да се овладее. Той скри своята загриженост зад привидно спокойния си вид.

— Повече нищо няма да кажа. Отивам си. Познавам ви добре, за да се безпокоя. Имате нужда от промяна. Четири седмици не са много, но ще са ви достатъчни. Аз имам доверие във вас. Познавам ви по-добре, отколкото сам се познавате.

— Наистина ли ме познавате? — засмя се подигравателно Харви. — Дявол да го вземе!

Отново настъпи мълчание. Исми протегна ръка.

— Довиждане.

— Довиждане — отговори сухо Лийт. Той се поколеба, обърна глава, но сякаш обзет от разкаяние, прибави: — Благодаря.

— Ще бъда щастлив да се видим пак, при завръщането ви, готов да започнете отново борбата.

Исми се усмихна с откритата си усмивка, с която искаше да го ободри. След това вратата се затвори. Той си бе тръгнал.

Да се върне! Отново да започне борбата. В усамотението, в което го остави Исми, той изведнъж почувства сигурност, че никога няма да започне отново. Всъщност, какво значение имаше това? Всичко е минало. Мъртво минало. Сега трябваше да пие.

Гладът за алкохол беше станал толкова настойчив, че устата му се напълни със слюнка. Интересна беше наистина подкрепата, която той откри в алкохола. Практически това беше лекарство, което той напълно съзнателно си предписа, за да упои мъката си. Той обективно анализира състоянието си. Наистина не, той не беше алкохолик и науката, която владееше, му даваше възможност да се измъкне от общите правила. Единственият морален закон, с който се чувстваше обвързан, беше истината. Истината, основата на всичките му изследвания. Истината, недостъпна за глупците, за правоверните, за малоумните. Вярно, той е свободен да промени съдбата си както желае, това бе просветление, което малко го успокои.

Завладян от желанието да пие, Харви се помъчи да остане абсолютно неподвижен, осъзнаващ треперенето на цялото си тяло, което започваше от пръстите и преминаваше в нервни спазми по ръцете до раменете. Но поради един странен каприз той се насили да задържи момента на облекчението. Ще започне да пие, когато параходът вдигне котва.

Той остана неподвижен, изпълнен с очакване.