Арчибалд Кронин
Песен за петаче (9)

Осма глава

Преместването бе извършено с изненадваща лекота и както мама обеща, в сравнение с малката къщичка, която напуснахме, новият ни дом наистина се оказа голямо преимущество, завладявайки ме с очарованието си. Извисил се чак до близките хълмове и започващ от просторното речно устие, толкова широко, че почти наподобяваше открито море, Ардфилън бе модерно населено място, притежаващо скромен кей и красива главна улица с трибуна за оркестър, избрано за резиденция от богати бизнесмени, ползващи удобната бърза връзка на влака с град Уинтън, и предпочитан курорт, обитаван от известни, с по-малко или по-голямо влияние личности, оттеглили се от активна дейност. Навсякъде по склоновете на околните хълмове бяха накацали големи къщи, изградени в претенциозен архитектурен стил и заобиколени от прилежащи просторни градини, създаващи по-голямата част от красивата панорама на Геърлох, без по какъвто и да е начин да загрозяват безкрайните пространства от обрасли с пирен пусти поля, разпрострели се чак до долчинката Фрун, а оттам и до бреговете на Лох Ломънд^[1]. В Ардфилън имаше много луксозни магазини, една частна действаща библиотека, както и две от най-престижните училища в Шотландия — едното „Бийчфийлд“, за момчета, и другото „Света Ана“, за момичета. Между другото още от самото начало успях да доловя използването на един особено изискан стил на разговор, или по-скоро съществуването на някакъв по-различен акцент, който негласно маркираше и разграничаваше обществото и съвсем определено бе задължителен за достъп до членуване в него. Или накратко казано, тук цареше атмосфера на „добрия тон“, която мама веднага хареса, татко пренебрегна, а мен първоначално изплаши.

Малко по-нагоре по хълма „Принс Албърт Теръс“^[2] се наслаждаваше на добрата обстановка, обкръжен от няколко великолепни съседни постройки, и макар славата му да бе малко поизбледняла с годините, той все още съумяваше да поддържа значителна част от едновремешната си елегантност. Състоеше се от определен брой големи, луксозни мезонети с отделни и просторни апартаменти над тях, построени от гладко изрязани каменни блокове в един полуджорджийски-полувикториански стил с изискани двойни входни портали и широки еркерни прозорци. Тези мезонети бяха с функционално разпределени стаи с високи тавани, а пред тях се ширеше грижовно поддържана, с красиви орнаменти градина, преминаваща откъм задната страна на сградите в уединението на просторна поляна, цялата оградена от висока тухлена ограда.

Естествено, ние не можехме да се издигнем до равнището на това великолепие, но все пак разполагахме с достатъчно просторно жилище на горния етаж, апартамент номер седем, целият прясно боядисан, със сменени, нови тапети, където срещахме бъдещето, изглеждащо така благоприятно настроено към всички нас и особено към татко, който, откликвайки на промяната на сцената и на кристалночистия въздух, вдишван от него с пълни гърди по време на упражненията му пред прозореца сутрин и вечер, бе преизпълнен с оптимистични очаквания.

Въпреки всичко аз чувствах леко безпокойство от напълно непознатото досега променено изражение, застинало върху лицето на мама, докато тя спираше тук и там по време на подреждането на новия ни дом. Това бе едва доловимо терзание, което тя се опитваше да прогони с усмивка винаги щом забележеше, че я наблюдавам.

В Ардфилън нямахме никакво извинение за неделно лентяйстване. Разполагахме с двойна възможност за посещения в долната част на градчето, предоставена ни от църквата „Света Мери“ и нейното енорийско училище на улица „Клей“. Дори нещо повече — първата личност, посетила дома ни през един следобед, която със своята открита дружелюбност и непреднамерена чаровност ни спечели изцяло за каузата си, бе младият енорийски свещеник отец Макдоналд, родом от планинското графство Инвърнесшиър, който бе завършил великолепния колеж „Блеър“ в Абърдийн.

Ангъс Макдоналд беше такъв тип човек, който, както се изрази баща ми, не можеше да не бъде харесан дори и от най-непоколебимия оранжист^[3]. Мама, чувствайки се леко уплашена от свещениците, които тя никога досега не бе имала възможност да види от такава непосредствена близост, не можеше да повярва на очите си, когато след чая нашият гост се изправи и за мое нескрито удоволствие ни демонстрира танцувалните си възможности, като изигра един техен народен планински танц. След още малко време, прекарано в приятна атмосфера, когато моментът вече явно е бил подходящ, под влиянието на неговото тактично убеждаване и с помощта на определени технически нагаждания, които аз почти не разбрах, бяха извършени някои формални промени по отношение на брака на родителите ми, които привидно ги помириха в духовна праведност. Дори нещо повече — без по какъвто и да е начин да възнегодува от неадекватността на оскъдните ми религиозни познания, които действително бяха повече от мизерни, той предложи в настоящия момент поне да посещавам енорийското училище. Така още на следващата седмица бях изпратен на разположение на „Света Мери“.

Трябва да призная, че макар и да бях възнаграден за познанията си по общите предмети с прехвърлянето ми в трети клас, където учителката ми, сестра Маргарет Мери, изглеждаше готова да направи много за моята особа, на мен определено ми липсваше моят стар приятел Карфицата и като цяло не бях особено очарован от новото си училище. За да стигна до улица „Клей“, трябваше да извървя доста дълго разстояние по един околен път, който минаваше през подножието на хълма, пресичайки най-бедния район в градчето, представляващ в действителност работническият квартал на Ардфилън. Тук на тясна уличка, с някаква жилищна кооперация насреща, се намираха помещенията на „Света Мери“ — църква, училище и свещеническа къща, всичко това, помещаващо се в една постройка от груби червени тухли, конструирана практично, но същевременно ясно показваща своето строго предназначение. Освен това сред болшинството от децата в училище се забелязваха явните белези на бедняшко потекло. Те почти без изключение произхождаха от мизерния работнически квартал, намиращ се в непосредствена близост до църквата, като много от тях бяха деца на презрените ирландски преселници, дошли да работят на картофените полета в района на Клайд, и повечето за съжаление се намираха в много окаяно състояние. Тези деца играеха своите странни самоделни игри на пренебрегнатите, които аз не разбирах, използвайки за целта лъскави камъчета, тенекиени кутии, издраскани с тебешир стени, топки, направени от хартия и парцали и привързани с всякакви конци и канапи.

Истината беше, че католиците от Ардфилън имаха средства да изпратят децата си да учат в други училища — в Академията в Левънфорд или в йезуитския колеж в Уинтън, макар, разбира се, никога да не можеха да си позволят местния „Бийчфийлд“, учреждение, изключително само за привилегировани и оставащо недостижимо за останалите. И така, въпреки добрината, с която бях посрещнат там, основният ефект, който „Света Мери“ оказа върху мен, бе дълбоко депресивен. Моментално ми бе натрапено и после се доразви от само себе си чувство за обществена малоценност, наподобяващо дълбока душевна рана и дължащо произхода си на моята религия. Когато се опитвах да прехвърля част от терзанията си върху мама, която си имаше свои, далеч по-сериозни занимания, тя обикновено се опитваше да ме успокои.

— Но това, скъпи, е само за твое добро, а и то няма да продължи дълго. Просто за момента трябва да приемеш положението такова каквото е.

Липсата на приятелство бе най-голямото изпитание за мен. Използвам такава дума, тъй като вече бях започнал да научавам някои характерни изрази от живота на светците. Колкото и голяма да беше моралната им благонадеждност, мама не можа да се убеди вътрешно да ми разреши да се отнасям приятелски с момчета, които, както се изразяваше татко, „носеха съдрани панталони на задниците си“. И така, чувствайки се ни риба, ни рак, по време на свободните си часове аз се мотаех наоколо, обхванат от скука, и самота.

Моята единствена утеха, макар че тя само увеличаваше недоволството ми, бе да правя разходки оттатък хълма до красивите зелени игрища на училището „Бийчфийлд“. Надничайки, добре скрит зад заобикалящия го отвсякъде жив плет, аз наблюдавах развитието на игрите с изгарящо ме от завист желание. Там имаше всичко, за което копнеех така силно — виждаха се двете врати, направени от бели колове и разположени в краищата на добре поддържаното, зелено игрище, на което играчите, много от които на моята възраст, облечени в най-разнообразни, колоритни екипи, оцветени от пурпурноалено до яркосиньо, ритаха топката наоколо, тичаха, подминаваха се, боричкаха се, правейки всичко това с непринудено настроение, присъщо за онези момчета, които след време щяха да отидат да учат във „Фетис“, „Гленалмънд“, „Лорето“ или дори, както щеше да стане с някои от тях, в най-добрите английски държавни училища. Когато накрая не можех да издържам повече, си тръгвах мрачно за вкъщи, като по пътя ритах с крак и вкарвах въображаеми голове с такава ярост, че често удрях с пръстите на краката си бордюра, което впоследствие даваше основание на майка ми да се оплаква, че съсипвам новите си обувки.

Една неделя, докато нямаше какво да правя, се опитвах да се забавлявам, като целех с камъни някакви въображаеми обекти отвън на пътя пред градина номер седем. Изведнъж един от камъните излетя настрани от ръката ми и описвайки смъртоносна парабола, се разби в предното стъкло на мезонета, над който живеехме. Звънливият звук от падащи счупени стъкла ме изпълни с ужас. Хукнах нагоре по стълбите към мама.

— Трябва веднага да отидеш и да се извиниш. Името на дамата е госпожица Гревил. Обясни й, че ще заплатим щетите. Ела бързо да почистя лицето ти — извика тя след мен, докато аз вече бях тръгнал да излизам. — И внимавай как се държиш — само изискани маниери.

Натиснах звънеца на външната врата на госпожица Гревил, скован от притеснение и възбуда. С крайчеца на окото си можех да зърна голямата, нащърбена дупка в стъклото на прозореца. Отвори ми една застаряваща прислужница с чиста шапчица и спретната униформа и ме пусна да вляза вътре. Тя имаше сиви коси и по мое мнение, обезкуражаващо изражение на лицето.

— Изчакай тук — каза ми прислужницата, след като й обясних естеството на визитата си.

Докато стоях в коридора, с изненада видях две кръстосани гребла, закачени на стената — и двете с по-малки размери, с боядисани в яркосиньо лопати. Имаше и други необикновени предмети, уловени от погледа ми, като набиващите се на око чифт рапири, но в този момент се върна прислужницата и аз бях въведен в предната стая, където се намираше госпожица Гревил, застанала до фаталния прозорец. Тя се обърна и ме изгледа продължително, в отговор на което аз направих същото.

Беше висока, солидна жена, предполагам, на около четиридесет и пет, с едър бюст и с невероятно изправена стойка. Имаше бледо, пълно лице, чиято пълнота изглеждаше прекалено неестествена от светло оцветената й коса, спускаща се настрани върху подложките на раменете й, както и от стегнатата й, твърдо колосана яка, прихваната с красива игла. Дрехите й бяха прости, дори строги: сива права пола и бяла блуза, върху която висеше тънката верижка на пенснето й. В този си вид тя без съмнение изглеждаше точно като истинска лейди плюс онова, което някога е била — училищна възпитателка. Бях чувал мама да казва, че едно време тя е преподавала в училището за момичета „Света Ана“. В дадения момент за мен тази жена представляваше твърде страховита личност дори само заради явната сдържаност на маниера й, което определено я разграничаваше от далеч по-жалката действителност, част от която бях аз.

— Извинете, госпожице, но аз счупих стъклото ви.

— Така изглежда. — Тя заговори с висок, ясен глас и акцент, неприсъщ на Ардфилън, но въпреки това оказал ми такова въздействие, което местният изговор не би могъл да предизвика по никакъв начин. — Поне ти прави чест, че идваш да си признаеш доброволно.

Приех незаслужения комплимент с мълчание.

— И как стана това?

— Ами аз хвърлях, госпожице.

— Млади момко Керъл… предполагам, че ти си младият Керъл… не се обръщай към мен, сякаш съм момичето от магазина. Можеш да ме наричаш госпожица Гревил, поне докато отношенията ни не станат по-близки. И какво хвърляше?

— Камъни, госпожице… Гревил.

— Камъни! О, боже, какви непристойни навици. Нямаше да имам нищо против, ако бе счупил прозореца ми с топка. Но с камъни! Защо?

— Ако искате да знаете — отвърнах аз, вече започнах да се окопитвам, — хвърлям, защото мога да се целя много добре. Мога да ударя който стълб посочите от другата страна на пътя.

— Наистина ли? — възкликна тя с явен интерес.

— Да ви покажа ли?

— О, не. Не с камъни. — Жената замълча за момент. — А не хвърляш ли с топка?

— Не, госпожице Гревил. Аз нямам топка.

Тя ме изгледа проучвателно, почти със съжаление, след което ми каза да седна и излезе. Докато я нямаше, аз седях на ръба на една табуретка и се оглеждах наоколо. Голямата стая ме объркваше и същевременно ме изпълваше със страхопочитание. Вътре имаше странни мебели, каквито не бях виждал никога досега, не тъмни и блестящи от френската политура, а в много по-блед нюанс, с цвят на мед — столовете със седалки, изплетени на цветни ивици, един вграден шкаф, в който се виждаха порцеланови съдове, украсени в жълто и златисто, килимът с основен сив цвят и централни фигури в пепеляворозово. Имаше и цветя около прозореца, а също и в голямата синя ваза върху пианото, което, без да има някаква прилика с нашето, беше дълго и плоско.

Погледът ми се плъзна към камината, върху която стояха подредени голям брой малки сребърни купи, когато госпожица Гревил се върна обратно в стаята.

— Вземи ето тази. — Станах и тя ми подаде една топка. — Тя има своя история, която вероятно няма да те заинтересува. Принадлежеше на брат ми.

— Онзи с греблата ли? — попитах, почувствал се ентусиазиран.

— Не, не. Не този с водните спортове. Другият, по-малкия.

Жената се усмихна разсеяно и въпреки това не недружелюбно, но за мое голямо съжаление аз безпогрешно разбрах, че това бе усмивка на отпращане. Първоначално нямах желание да идвам, а сега, макар и странно, не ми се искаше да си вървя. Нейните загадъчни изрази за този с водните спортове и вероятно за другия със земните ме заинтригуваха силно. Направих усилие да продължа разговора:

— А на вашия по-малък брат няма ли да му трябва топката?

— Сега вече не му трябва нищо — отвърна безлично тя. — Беше убит преди две години при Спайън Коп.

— О, госпожице Гревил — възкликнах аз, обхванат от изблик на съчувствие, — той е дал живота си за краля и родината.

Тя ме изгледа с неизразимо отвращение.

— Недей да се държиш като някой малък сантиментален глупак, защото в противен случай нашето кратко и случайно запознанство може да приключи дотук.

И госпожицата позвъни със звънеца, за да бъда изведен.

Майка ми, макар и останала неприятно изненадана, че съм забравил да предложа пари за счупения прозорец, прояви едновременно интерес и удоволствие, когато й разказах по-подробно за моята визита, от която тактично пропуснах да спомена последната фраза. Още от момента на нашето пристигане тя проявяваше учтиво любопитство към нашите съседи. Само че при по-подробен преглед се оказа, че топката май беше твърде безполезна. Твърда, покрита с кожа, съшита с ръчен шев, тя нито подскачаше, нито по някакъв друг начин откликваше на опитите ми да я използвам за игра. Същата вечер я показах на татко.

— Това е топка за крикет — обясни ми той. — И с нея е било играно.

— Госпожицата е обяснила на Лорънс, че това е топка със собствена история — намеси се мама с явен интерес.

— Без съмнение! — Татко отправи към мама една иронична усмивка. — Според агента за недвижими имоти тази жена сама по себе си е една невероятна история. Едно време семейството й било заможно. Имали голямо имение близо до Челтънъм. Но баща й прахосал по-голямата част от него и тя се захванала с преподаване — отначало в колежа в Челтънъм, а после в „Света Ана“. Но сега вече се е отказала.

— Чудя се защо ли? — рече мама замислено.

Татко се усмихна още по-озадачаващо.

— Склонен съм да вярвам — измърмори той с възможно най-прилежен тон, — че с част от своите прояви тя загатва за някои дребни о-со-бе-нос-ти в характера си.

Той придаде на тази дума една специфична интонация, присъща за текста на популярна от онова време песен, която започваше така: „О-у, не е ли тя о-со-бе-на?“.

— Глупости — възкликна мама отбранително. — Това са само клюки. На мен тази жена ми изглежда напълно съвършена лейди и освен това е била изключително мила към Лори. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да й се поклоня и да й благодаря за това.

По такъв начин благодарение на счупения прозорец започна оказалото се впоследствие от голямо значение запознанство с госпожица Гревил.