Арчибалд Кронин
Песен за петаче (35)

Тридесет и четвърта глава

Влакът набра скорост след спирката си на Глейзенд, устремявайки се към последната фаза от пътуването си до Уинтън. Сам в ъгъла на най-крайното третокласно купе, аз седях със завидна кротост, с ръце на коленете, лишен от всякакви душевни чувства с изключение на обхваналата ме дълбока апатия. Бях седял така в продължение на три часа, гледайки в една точка през прозореца към бързо променящите се картини отвън, служещи ми единствено за да притъпят или ако не друго, да се слеят с мудния поток от мисли в главата ми. Надявах се това състояние на празнота да не ме напусне никога. Когато външните пейзажи не помагаха, аз го подхранвах със свои сили, като се вторачвах в рекламите на отсрещната страна на купето, докато с течение на времето те не се размазваха пред погледа ми и не се превръщаха в хипнотизиращо петно. „Сега не гледам наникъде“ — мислех си, като че ли това усещане за визуална и душевна пустота представляваше върховно постижение.

Въпреки всичко този унес — защитна реакция срещу състоянието на дълбок стрес, в което се намирах — невинаги ме спасяваше. От време на време повърхността на мозъка ми бе заливана от моментни пристъпи на страх и ужас, подобно на мръсни, отпадъчни води. Тогава преживяната от мен история, в която бях така нелепо въвлечен, ме застигаше за сетен път. И най-трудно поносимото в нея не бе цялата онази плетеница от измами, в която се бях забъркал. Много по-лоша, по-ужасяваща дори от разпита и задържането ми в полицията, когато всичко вече бе излязло наяве, дори и мошеничеството със състезанието, бе мисълта за Нора. Веднага се разтреперих отново, чувайки в главата си крещящия глас на жената: „… не ставаща за нищо малка мръсница… ще извикам полиция… правила кой знае какво… мръсен аборт…“. Животът бе нещо подло, мръсно и омразно. Бих ли могъл отново да вярвам на някого или в нещо?

Покрай прозореца започнаха да профучават предградията на Уинтън, влакът намали скоростта, вратата се плъзна и в моето купе отново се появи кондукторът. Сепнах се, но после подадох билета си, който тази сутрин ми бе даден от полицейския сержант и вече бе перфориран три пъти.

— Следваща спирка Уинтън.

Човекът бе настроен за разговори, след като очевидно не знаеше, че съм прекарал неделята в Берикския затвор.

— Доста път си минал, момче. И си тръгнал толкова рано.

Трябваше да помисля известно време, преди да съчиня някакъв отговор.

— И вие също, офицер — рекох най-накрая.

Той се засмя.

— Само дето носим униформи като тях, но работата ни е по-друга. На почивка ли отиваш?

— Не — отвърнах моментално, сякаш някой бе натиснал бутон, освободил готовия отговор в главата ми. — Не, тръгнал съм за университета. Имам изпит в два часа.

— Сега, веднага? — впечатлено попита той.

— Да. Учил съм за него три месеца.

— Точно си мислех, че изглеждаш малко уморен. Е, тогава успех, момче.

Благодарих му. Той ми кимна дружелюбно и излезе.

Казаното бе истина и сега изпитах странно облекчение, че бях заявил открито намеренията си. Може би в сегашното ми състояние това не бе нищо друго, освен някакъв натрапчив импулс, дължащ се на всичките онези месеци постоянна подготовка. Все пак знаех, че съм дал дума пред Карфицата, която трябваше да се опитам да спазя въпреки коварните удари на съдбата от изминалия срамен уикенд. И макар да разбирах какво трябваше да правя, след като всички мои действия бяха почти несъзнателно насочени към крайната цел, от време на време се затруднявах да идентифицирам себе си с индивида, който беше решил да изпълни ангажимента си. Тази склонност на личността ми да се пренася в някаква далечна пустош бе доста стряскаща, тъй като, изглежда, се загубвах напълно сред необятните дебри на някакво странно царство на сенките, в което бродех сам, без каквото и да било чувство за самоличност. Но, слава богу, тази моя склонност не проявяваше непрекъсната настойчивост и когато отминаваше, както в дадения случай, аз отново ставах Лорънс Керъл, обладан от мисълта за явяването в университетската зала на хълма Гилмор номер едно, днес следобед, точно в два часа.

Локомотивът изхвърли със свистене последни струи пара и спря рязко на Северната гара на Уинтън. Почувствах смътно облекчение, че не бяхме отишли до Централната гара. Излязох от купето си и тръгнах по перона към изхода на улица „Куин“, като преди това се уверих, че влакът бе пристигнал в 12:40, само с пет минути закъснение. Нямаше смисъл да бързам. Всичко щеше да бъде извършено със спокойни и добре пресметнати действия. Въпреки че ми бяха удържали парите за билета, все още имах няколко монети в джоба си. Стори ми се разумно да се подкрепя, преди да отида на изпит, и реших, че задължително трябва да обядвам някъде. Малко по-надолу, от другата страна на улицата, видях рекламата на „Ромбак“, верига от скромни ресторанти в Уинтън. Пресякох оттатък и влязох в заведението.

Напечатаното на светлосиня хартия меню предлагаше овнешко печено, варен волски език, пържола и бъбреци. Избрах без колебание овнешкото печено и когато то ми бе сервирано с гарнитура от грах и картофено пюре, го изядох съвсем механично, без да изпитам какъвто и да било апетит или чувство за вкуса му. Макар и да не го осъзнавах, в момента всички мои действия бяха управлявани от някакъв автоматизъм, несъмнено загатващ за предстоящото нервно разстройство, което, дори и да бях се опитал, не можех да възпра. Един часовник на стената над входа ме държеше информиран за хода на времето. В един и двайсет аз поисках сметката си, платих я на касата и излязох.

Зелена трамвайна мотриса щеше да ме откара до подножието на хълма. По тази линия трамваите вървяха начесто и скоро един пристигна. Въпреки че бе препълнен с работници, прибиращи се вкъщи за обяд, аз се качих. Но по време на пътуването трябваше да стоя прав и когато пристигнах до Гилмор, вече не се чувствах така организиран и уверен в себе си, особено в управлението на краката си. Заизкачвах се бавно нагоре по хълма, по скоро по необходимост, отколкото от собствено желание. Видимо бе станало по-топло, а също така започнах да чувствам странна напрегнатост по темето си. Дори след като достигнах прохладните сводове на огромната сграда, това усещане не ме напусна.

Часовникът на кулата удари два часа точно когато влизах в залата.

— Изчислил си времето до секунда, нали? — рече мъжът зад бюрото, докато отбелязваше името ми в списъка. После ми подаде материалите за изпита, изгледа ме по особен начин и посочи към един празен чин.

Седнах и се огледах наоколо, забелязвайки, че другите участници, около двайсет на брой, изкривени в най-разнообразни пози на съсредоточаване, вече пишеха усилено. Отказах да действам припряно. Със спокоен жест отворих тетрадката на чина и погледнах към листа с темата, за да видя въпроса за развиване.

Есето на Елисън

Напишете апология с обем, не по-малък от две хиляди думи, охарактеризирайки колкото можете по-убедително поведението на Мери, кралица на Шотландия, в отношенията й към лорд Дарнли, особено в нощта на девети февруари 1567.

Можех да се изсмея — изкушението бе почти непреодолимо, но не защото нещо или по-скоро някой ми бе подсказал, че ще бъде избрана тази или някаква подобна тема, а единствено заради абсурдността на идеята, че в моето сегашно състояние аз трябваше да се накарам да защитавам онази кралска авантюристка — действие, което само по себе си ми се струваше направо абсурдно, дори да знаех, че това може да ми донесе стократния размер на стипендията „Елисън“.

Напълно съзнавайки, че унищожавам всички свои шансове за успех, аз потопих спокойно перото в мастилницата и започнах да пиша. Не спирах нито за момент — изреченията се нижеха едно след друго изпод писеца ми, като всяка написана дума изскачаше направо от нараненото ми сърне. Историята на Шотландия от периода XV — XVI век бе изучена най-старателно от мен и знаех с подробности целия живот на нещастната кралица. Подтикван от мощни подсъзнателни импулси и обладан от някаква чужда за мен злост, аз я разнищвах по най-безмилостен начин, но с такова коварство, на каквото не вярвах, че съм способен. Под претекст, че я защитавам, първоначално излагах всички благоприятни за нея аргументи, след което безпощадно ги унищожавах. Така представяните като смекчаващи вината обстоятелства бяха смазвани от суровите факти на историята.

В подобен стил дадох да се разбере, че погрешно сключеният от нея брак с младия, глупав Дарнли, осъществен уж по любов, е бил скалъпен не поради някаква друга причина, а от изгарящи я амбиция и омраза към нейната братовчедка кралица Елизабет — само след година обявеният извън закона пер на Ботуел става неин извънбрачен любовник. Отчуждена от своя съпруг, който, копнеейки за помирение, лежи болен и обезобразен в град Глазгоу, тя постановява след тайна среща с Ботуел, че съпругът й би могъл да възстанови здравето си много по-добре в самотното, полуразрушено имение „Кърк Фийлдс“, принадлежащо на любовника й. Всичко това кралицата направила от дълбока съпружеска загриженост!? След като веднъж Дарнли бил настанен — вероятно не особено удобно, тъй като самата сграда била в твърде окаян вид за един болен — нищо не можело да се сравни така удачно с човешката добродетел и целомъдрие, както усърдните грижи и внимание на младата и красива кралица, която през целия ден стояла предано със своя крал сред червените му кадифени възглавнички, а нощем спяла в стаята на долния етаж.

За нещастие през една специална нощ — съботната нощ на девети февруари — тя не можела да остане в къщата. Била дала обещание да присъства на маскараден бал, организиран след извършването на сватбена церемония. Кралската дума не можела да бъде нарушена. Тя целунала съпруга си за лека нощ, проверила дали фитилът на свещта му е подрязан, дарила го с едно последно докосване — благочестив, набожен жест, преди да излезе — и му подала своята книга с псалми. Странно, че Парис, слугата на Ботуел, изцапан с барут, я подминал при външната врата на излизане. Странно, че вратите били заключени и че няколкото слуги били освободени за през нощта. Странна била също и онази страхотна експлозия, почти кралски салют, докато тя танцувала някъде далеч в нощта.

В продължение на повече от час не бях повдигнал глава нито веднъж, докато писалката ми се движеше с механична последователност напред-назад по белите страници. Лишено от съзнателно мислене, всичко написано от мен бе чисто автоматично, но дори и ръката на някой спиритичен викач на духове не би могла да пресъздаде по-безпристрастно миналото. Обаче тъкмо когато наближавах към финалното описание на Мери — как тя се събужда на сутринта след убийството сред копринените драперии на огромното си легло и вече предвиждайки сватбата си с Ботуел сяда в постелята си, за да се наслади на любимата си закуска от рохки яйца — изглежда че горчивината в мен вече бе отслабнала и бе заместена от някаква необикновена отпадналост, което ме обсеби с такава сила, че прикова цялото ми внимание.

Редовете започнаха да се люлеят върху страницата, пред очите ми затанцуваха тъмни петна, а когато, опитвайки се да концентрирам зрението си, вдигнах нагоре глава и се огледах наоколо, напрегнатостта, която усещах по темето си, ненадейно се превърна в световъртеж. Същевременно забелязах със зашеметеното си съзнание, че по-голямата част от другите кандидати бяха предали работите си и че определеното време почти наближаваше края си. С последно усилие завърших финалната фраза, притиснах попивателната хартия към страницата и затворих тетрадката.

Какво следваше да направя? Предположих, че трябва да я предам. Това ми се стори напълно безсмислено, а освен това бях обхванат от странно нежелание да стоя прав. Сега, след като бях изкарал цялата жлъч от себе си и се бях освободил от това ужасно чувство за посегателство срещу благоприличието, като че ли от тялото ми бе изгонен зъл дух и аз се чувствах слаб, обезсилен и напълно изразходван. Провеждащият изпита, ако това бе подходящият израз за него, бе станал от бюрото си и идваше бавно към мен. Докато се приближаваше, успях да го видя по-добре и за моя изненада установих, че той бе духовник — дълъг, слаб и навъсен, допълващ целостта на образа си със свещеническата яка около своя врат. Бях ли забелязал това, когато влязох? Определено не.

— Ти си последният — каза ми той с кротък, замислен глас. — Приключи ли?

— Така мисля.

— Мога ли тогава да взема тетрадката ти? Вече минава четири.

Подадох му я. Гледаше ме с крайчеца на свещеническото си око.

— Много си написал — рече твърде иронично той, прелиствайки страниците. — Надявам се да си бил благосклонен към бедната жена.

— Не бях. Ако питате мен, тя е просто една двулична кучка.

— Сериозно! — Той повдигна веждата си, но не каза нищо повече.

Изправих се, държейки се за чина. Нямах никакво желание да го напускам, но преструвайки се, че ми няма нищо, криво-ляво успях да изляза от залата. Някакъв човек чакаше отвън в коридора. Приличаше на Карфицата. Ако наистина виждах него, то той бе в невероятно възбудено състояние.

— Лорънс! Търсих те навсякъде. Къде беше?

Сложих ръка върху главата си, за да проверя дали все още е там.

— Не мога да си спомня точно.

— Не можеш да си спомниш ли? — Образът му се люлееше с размазани очертания, сякаш го гледах под водата. — Добре ли написа есето?

— Не, стана страшно лошо. Отговарях на всичко наопаки. Същото казах и на провеждащия изпита.

— На провеждащия изпита! О, боже, та това беше самият професор по богословие.

— Не ми пука. Казах му истината.

— Лорънс, да не ти е зле?

— Не точно. Само дето ме боли главата. Имам чувството, че това не съм аз.

— О, скъпи! Какво си направил със себе си? Къде спа снощи?

— Сега си спомних. В затвора.

— Мили боже, момче, какви ги приказваш!

— Пуснаха ме на сутринта. Казаха, че нямат нищо срещу мен. Дори сержантът ми даде закуска. Цялата тая работа обаче беше много гадна. Онези мислеха, че аз съм причината за всичко станало… за Нора. Че аз съм… аз съм… аз съм…

Той започна да се клатушка още повече, ставайки все по-голям, като някакво странно морско чудовище, докато накрая изчезна напълно сред вълната от непрогледен мрак, която връхлетя върху мен и ме погълна в черната си, бездънна паст.