Арчибалд Кронин
Песен за петаче (34)

Тридесет и трета глава

Моите безплодни усилия в това обречено състезание, както и безконечното препускане в търсене на квартира ме бяха съсипали от умора. Дюшекът, на който лежах на пода в сервизното помещение, не бе неудобен. И все пак не можех да заспя. Отново и отново в главата ми се въртяха неразрешимо заплетените събития от този най-необичаен ден в живота ми. Какъв глупак се бях оказал само, колко доверчив и лековерен наивник. Бях се оставил толкова лесно да бъда поласкан и излъган, че съм велик спортист, който трябва да извоюва победа в днешното състезание. И само какво иронично забавление си бяха позволили Терънс и Донахю благодарение на моето идиотско лековерие, след като още от онова първо нелепо и абсурдно изпитание на футболното игрище на „Харп“ те ме бяха водили със сериозни лица за носа, подготвяйки ме за голямото клане. Защо у мен не се намери капка здрав разум, за да ми отвори очите и да ме накара да прозра истината, че макар и да можех да тичам достатъчно добре за възрастта си, то едно състезание срещу тренирани професионалисти, които вземаха редовно участие във всички подобни турнири, бе направо лудост. Отначало бе просто шега, а завърши като измама. Донахю бе подготвил рекламата в местния вестник и предлагайки абсурдни залози за мен, се бе напечелил здравата от моето поражение. Ако само бях спечелил и го бях накарал да плаща петкратно отгоре, като по този начин го разоря, какъв триумф щеше да бъде това не само за мен, но и за Нора, след като от думите й бях разбрал, че и тя го мрази. Но това, подобно на много други неща, които бях искал в живота си, бе недостижимо за мен и изпълнението му се осъществяваше само в моите мечти, без никога да можеше да се превърне в действителност.

Измъчван от своята собствена неадекватност, аз се въртях на дюшека, без да мога да си намеря място. Бе очевидно, че съм роден, за да губя и да бъда използван. Като от някакъв далечен свят, добавяйки се към останалите ми притеснения, в съзнанието ми се появи внезапният спомен за „Елисън“, не толкова заради трудностите във връзка с отиването ми до университета — сутрешният влак щеше да пристигне в Уинтън най-рано по обяд — колкото заради загнездилото се у мен убеждение, че както се бях провалил в състезанието, същото щеше да стане сега и тук. Въпреки че за разлика от Донахю, Карфицата ме бе напътствал в живота единствено от най-благородни мотиви просто за да мога да се развия като индивид.

На това място се унесох в неспокоен сън, но не за дълго. Изведнъж мозъкът ми се върна към реалността, стреснат от смътното, неспокойно усещане, че някой викаше името ми. Повдигнах се на лакът и се заслушах в непрогледния здрач.

Шумът от кръчмата отдолу и далечната приглушена глъчка на панаира бяха замрели. Тихото скърцане на мишка някъде из стаята подсилваше чувството за гробовна тишина. Тъкмо се канех да си легна пак, убеден, че ми се е счуло, когато отново ми се стори, че някой вика.

Скочих рязко, ударих силно пищялите си в някакъв невидим предмет и започнах пипнешком да се придвижвам към вратата. Застанах нерешително на място и се заслушах с прилепено до стената ухо, но не успях да чуя нищо. Ако все пак ме бе извикал някой, това можеше да бъде само Нора.

Открехнах внимателно вратата. Коридорът тънеше в мрак, но на няколко метра пред мен се виждаше тънка ивица светлина изпод вратата на стаята й.

Не се бях събличал. Просто бях свалил сакото и обувките си. Запристъпях тихо по чорапи напред към ивицата светлина и когато я доближих, почуках лекичко с нокът по вратата. Не ми отговори никой.

— Нора — прошепнах една чуто. — Там ли си?

Гласът й достигна до мен далечен и неясен и все пак в него безпогрешно се долови зов за помощ. Натиснах дръжката и влязох вътре.

Тя лежеше напряко на леглото само по дълга женска риза, която се бе набрала над коленете й. Очите й бяха затворени, а ръцете й конвулсивно стиснати в юмруци. Чаршафите и одеялата стояха на купчина, безразборно нахвърляни на пода. Но най-страшното от всичко беше мъчителната сивота на изпитото й лице. Изглеждаше състарена, отвратителна, направо неузнаваема.

— Нора — обадих се неуверено. — Викаше ли ме?

Тя едва отвори очи.

— Не можех да издържам повече сама. Имам такива болки.

— Къде, Нора?

Тя посочи към стомаха си, но малко под него. Очевидно имаше неописуеми болки. Страхът, спотайвал се в подсъзнанието ми през целия ден, сега ме обсеби със страшна сила. Може да съм глупак и неудачник, но благодаря на Бога, имах достатъчно ум в главата си, за да знам за апандисита. Приближих се към леглото.

— Още ли ти е лошо?

— Да, чувствам се ужасно.

— Нора. — Опитах се да не я притеснявам много. — Ще трябва да потърсим помощ.

Продължавайки да притиска с ръка болното място, тя не ми отговори. Взех свободната й ръка. Беше гореща, дланта й лепнеше от пот.

— Ще трябва да разберем какво е. Опасно е да чакаме повече. Нужен ти е доктор.

— Още не. — Тя изстена в пореден спазъм. — Нека да изчакаме малко.

— Трябва да го направим — замолих се аз.

— Посред нощ сме. Никой няма да иска да дойде. По-добре да разчитам на себе си. Просто остани при мен.

— Ама, Нора… — не издържах най-сетне, изумен, че тя не ми разрешаваше да извикам помощ.

— Моля те, остани. Ако само ми помогнеш да повървя малко из стаята, и болката може да отмине.

Тя се приповдигна на лакът и сложи другата си ръка върху рамото ми. Докато я изправях, долових някаква гадна, нездравословна миризма из стаята. Тогава забелязах, че сакът ми бе отворен и изпразнен. Белият ми потник и шортите, подгизнали и ужасно оплескани в мръснокафеникав цвят, лежаха захвърлени в ъгъла.

Помислих си, че е повръщала върху тях и това вече ме накара да действам. Положих я обратно върху възглавницата на леглото. После, без да кажа нито дума, излязох и по стълбите отидох до стаята с надпис „Вход забранен“. Потропах силно по вратата и след като не ми отговори никой, натиснах дръжката и влязох. Намерих пипнешком ключа и запалих осветлението. Бях се озовал в малка, комфортно мебелирана всекидневна. Един часовник, тиктакащ над камината, привлече вниманието ми. Беше два и половина сутринта. Някаква друга врата, почти скрита зад завеси, ме отведе в кухнята, където, изскачайки от кошницата си до червените въглени на угаснало огнище, срещу мен започна да лае и да ръмжи малко кученце. Внезапно се чу остър глас.

— Кой е?

Отговорих кой съм, обяснявайки, че спешно се нуждая от помощ. Изчаках известно време, без да става нищо, и после, за мое огромно облекчение, в кухнята влезе жената, която беше дъщеря на стареца. Все още завързвайки шнура на пеньоара си, тя успокои кученцето и се вторачи ядосано в мен с подпухнали от сън очи и със сплетена в дебела плитка коса, висяща на гърба й.

— Братовчедка ми е много зле и има страхотни болки — казах бързо, преди да ме бе сгълчала. — Сигурен съм, че е апандисит.

Това очевидно я накара да замълчи. Все още беше ядосана, но не можеше да се накара да ме наругае.

— О, боже — изстена тя. — Защо ми трябваше въобще да ви пускам!

— Много съжалявам, че ви безпокоя, но моля ви, елате да я видите. Или направо телефонирайте на доктор.

Последва ново мълчание, след което жената каза:

— Ще трябва да я погледна. Хайде върви, шут такъв. Няма да ме държиш да стоя тук цяла нощ.

Поведох я нагоре по стълбите и отворих вратата на стаята на Нора. Жената влезе вътре, направи крачка напред и спря. Погледът й обхвана Нора, изпомачканото легло, нахвърляните одеяла, омърляния потник в ъгъла, дори полупълното нощно гърне и няколкото обезпокоителни петна по чаршафите, които не бях забелязал преди това. Тогава, с напълно променено поведение и с глас, който ненадейно ме вцепени, тя каза:

— Отивай си в стаята, веднага! И не си подавай носа навън, преди да съм те извикала.

С тези думи затръшна вратата пред лицето ми.

Не можех да не й се подчиня и макар че се върнах в сервизното помещение, седнах съвсем до вратата и се заслушах в тъмното, напрегнал до краен предел всичките си сетива, безумно уплашен за Нора. Спомних си тебеширенобялото й лице, така изпито и безкръвно, и потреперих ужасено. Започнах да се моля бързо да дойде доктор. Операцията от апандисит сама по себе си беше сериозна, а също така знаех, че ако възпаленият апандисит не се махнеше бързо, то той се спукваше и тогава последствията бяха фатални.

Жената продължаваше да стои в стаята на Нора. Може би в продължение на десет минути тя не излезе оттам. Изведнъж я чух да слиза надолу по стълбите. Сервизното помещение се намираше точно над долния коридор, а старият му дървен под беше гол. Легнал на дъските, напрягайки слух, я чух да влиза по мое предположение във всекидневната. Почти веднага тя започна да говори и макар да не можех да различа нито дума, въздъхнах с облекчение. Звънеше по телефона на доктора. Нещата продължиха така известно време, докато най-сетне я чух да се изкачва отново по стълбите.

Минутите течаха нетърпимо бавно, докато пристигне докторът. Той не се задържа дълго в стаята на Нора. Почти веднага слезе долу при телефона. Леко потръпнах, разбирайки какво означаваше това. После го чух да се качва отново по стълбите.

Първите бледи утринни лъчи изпълзяха в стаичката и пред погледа ми се появиха купчина прашни кутии, парцали за под, кофи, отделни парчета от счупени мебели и разни други дървении. Отидох до единствения прозорец и се загледах в очакване на линейката. Но когато тя сви по безлюдната сива уличка, повече не можах да изтърпя. Отдалечих се от прозореца и се заслушах в звуците от пренасянето на Нора. Не можех да се накарам да погледна.

Най-накрая отново настана тишина. Сложих си обувките и сакото и открехнах вратата на стаичката. Не успявах да чуя нищо. Предположих, че от мен повече не се очакваше да стоя притеснен и забравен в неведение. Тръгнах внимателно надолу по коридора. Жената стоеше в стаята на Нора с навити нагоре ръкави и с ръце на хълбоците, гледайки картината на ужасяващото безредие.

В главата ми кънтеше една-единствена мисъл и аз попитах:

— Ще се оправи ли?

Тя се обърна. Лицето й беше моравочервено и изкривено от ярост.

— Не знам и не ме е грижа. А ти, малък мерзавецо, как посмя да ми доведеш тук тая мръсница, дето оплеска всичките ми чаршафи и така вмириса стаята, че сега ще трябва наново да се стърже пода. На всичкото отгоре ме държа будна половин нощ само заради някаква си двулична, малка уличница, за която твърдиш, че ти е братовчедка. Би трябвало да те предам на полицията, само това заслужаваш. И точно така ще направя сега. И без това ще им се наложи да я питат доста неща.

Може би бях уплашен, но въпреки това се застъпих за братовчедка си.

— Тя няма какво да казва.

— Няма ли! Обзалагам се, че сама си е виновна за всичко.

Какво, за бога, искаше да каже тя? Трябва да бе обезумяла от ярост.

— Виновна за какво?

— Ти, малко лицемерче, само не се преструвай, че не разбираш как онази, твоята, дойде тук, за да си изхвърли гадостите.

Наистина не разбирах нищо.

— Какво?

— Направи отвратителен, гаден аборт, предизвикан от хапчета, разбра ли какво? — изкрещя тя и ми зашлеви зашеметяваща плесница, която почти ме събори на пода.

Бруталната грубост на думите й ме зашемети много повече от удара. Онемял от изумление, аз стоях и я гледах тъпо. Бях толкова шокиран от чутото, че загубих всяка представа за времето и мястото или за това, което ме бе накарало да се разтреперя неудържимо. Почувствах как нещо в мен се скъса. Приведох глава към ръцете си и се подпрях на стената на коридора.