Арчибалд Кронин
Песен за петаче (25)

Двадесет и четвърта глава

Един следобед, както се разхождах с бавна крачка нагоре по улица „Юниън“, завръщайки се от поредната поръчка на Лио, видях как някакъв млад мъж — гологлав и невероятно елегантен — излезе от хотел „Крайтириън“, придружен от една стилно облечена, но прекалено натруфена жена, малко по-стара от него. Познах го моментално и когато погледите ни се срещнаха във взаимно разпознаване, извиках инстинктивно:

— Терънс.

Не показа с нищо, че ме чу. Избягвайки погледа ми и продължавайки да говори със спътницата си най-оживено, той ме подмина, сякаш въобще не съществувах, докато аз, отрязан и унижен, останах зазяпан след него като глупак. Няколко крачки по-нагоре по улицата, срещу входа на хотелския ресторант, стоеше един открит червен автомобил „Аргайл“, тапициран с червена кожа, с чакащ зад волана шофьор. Точно към тази луксозна машина Терънс придружи своята приятелка, внимателно понаблюдава, докато тя се настани удобно и след едно жизнерадостно и нежно сбогуване изпрати с поглед отдалечаващата се кола.

Когато той се обърна, аз се размърдах и забързано тръгнах по пътя си. Ненадейно ме застигна един подобен спомен отпреди осем години, когато в компанията на Тери аз се бях отрекъл от Маги. Сега тя бе отмъстена. В този момент обаче се чу пронизително изсвирване, каквото можеше да се използва само за повикване на такси, накарало ме да се обърна на място. Терънс се приближаваше към мен с небрежна походка, по-красив и чаровен от всякога, изтупан до последно и изглеждащ безупречно в раираните си панталони и черно, право сако. Докато той ме гледаше от горе надолу, леко потръпнах. Пред лицето на това изискано шивашко съвършенство бе невъзможно да не се изчервя заради собствения си непристоен вид.

— Виж ти. Как само си се издължил — каза бавно Терънс. — Какво правиш тук, човече?

Пълната липса на контакт между майка ми и Лохбридж го бе оставила неинформиран за нашето сегашно положение. Когато му обясних състоянието на нещата, той нададе поредното изсвирване, само че този път тихо и замислено.

— Значи сега работиш за оная скръндза. Не съм го подминавал по улицата, но много ми се иска да му се изплюя в лицето. Защо не дойдохте при мен бе, човече? Винаги съм се отнасял със симпатии към майка ти. Толкова приятна малка женица. Щях да ви оправя и двамата за нула време.

— Как… ти къде си сега, Тери?

— В хотелския бизнес. Уча го директно отвътре. Работя на рецепцията в „Край“.

Дълбоко впечатлен погледнах от Лорънс към мраморния портал с колони и през широките стъклени врати към просторното фоайе, застлано цялото с килими и мебелирано с красиви, позлатени столове. „Крайтириън“ бе нов хотел с изтънчена континентална атмосфера, неголям по размери, но иначе изключителен. В Уинтън той се докосваше до висините на светския разкош.

— Надявам се Лио да те храни добре — каза внезапно Терънс, наблюдавайки ме с леко изкривена глава и присмехулни очи. — Ще можеш ли да се справиш с една малка закуска? — Преди да успея да му отговоря, той продължи: — Добре тогава. Ще минеш от задната страна на сградата и аз ще те пусна през другия вход.

Служебният вход се виждаше отдалеч и Терънс, чакащ ме вече на вратата, ме вкара в дълъг коридор, който водеше към хотелската кухня — грамадно, високо помещение, ослепяващо погледа с блестящите метални готварски подобия и светещите от чистота бели плочки. Млад мъж с бяла престилка и огромна, бухнала готварска шапка четеше вестник.

— Тони — обади се Терънс, — току-що се натъкнах на един мой отдавна пропаднал, изгладнял роднина. Ще можеш ли да приготвиш нещичко за него?

Тони смъкна вестника. Не изглеждаше особено доволен.

— Три часът следобед. И аз стоя тук, единственият дежурен.

— Това ни е работата.

Когато Терънс се усмихваше, никой не бе в състояние да му се противопостави за дълго. Тони остави вестника си и стана.

— Какво иска?

— Нещо с говеждо вътре. И да е повечко.

Почувствах облекчение, когато видях, че служебната трапезария, в която ме отведе Терънс, бе съвсем празна. Тук, след изненадващо кратко време, Тони донесе една голяма чиния с нещо, дето изглеждаше като яхния.

— Това ще ти стигне ли?

— О, да, благодаря.

Започнах да ям. Терънс седна на стола срещу мен и запали цигара.

— За бога, момче — обади се братовчед ми след няколко минути, — ама ти гълташ като невидял. Трябва да си умрял от глад.

— Не е точно така, Тери. Просто това е най-вкусното месо, което някога съм опитвал.

— Би трябвало да е. Това е „Бьоф ала Борделез“. Дори, за твоя информация, моята приятелка, госпожица Джоси Гилхули, днес за обяд хапна от него в ресторанта.

Изричайки тази предварително подготвена реплика, почувствах, че от мен се очакваше да реагирам по някакъв начин. Не можех да кажа, че тя е красива, тъй като дори от краткия поглед, който успях да й хвърля, бях останал поразен от силно стърчащия й нос. Затова рекох:

— Много е елегантна.

Той кимна самодоволно със сериозен, собственически жест.

— Това нейната кола ли беше?

— На баща й. Гилхули предприемача. Пълни са с пари. И за твоя собствена информация, приятелче, но строго поверително, Джоси и аз сме почти сгодени. Засега поне, още не е официално, но практически тя е моя годеница.

— Винаги съм си мислил, че харесваш Поли Грант — казах аз, без въобще да се замисля.

Нещо много приличащо на червенина премина през лицето на Терънс, потвърждавайки онези отдавнашни клюки за честите му посещения в Ардънкейпъл.

— Това беше просто между другото. А сегашната работа е сериозна — добави той след кратка пауза. — Да не би ти самият да не излизаш с момичета?

Идеята бе толкова нелепа и абсурдна, че аз само поклатих глава.

— Какво! — възкликна Терънс. — Още не си имал момиче?

Почувствах как се изчервявам. Нямах желание да осветлявам Терънс за своите копнежи в тази насока, провалени поради бедствената ми свенливост — едно състояние на вътрешен конфликт, поддържано в равновесие единствено от силната дисциплина, която налагах върху себе си.

— Момичетата не ме интересуват — излъгах храбро аз.

— И какво правиш тогава със себе си?

— По цял ден съм зает — отвърнах отбранително. — А вечер ходя в парка да тичам.

— Наистина ли? — За първи път Терънс изглеждаше заинтригуван. — Някоя вечер може да дойда и да ти засека времето. Все още съм запален по бягането, макар вече да съм много зает, за да тренирам.

— Спомням си как преди време ни разказа за победата си на сто ярда в „Рокклиф“.

Братовчед ми ме погледна доволно.

— О, да. Оставих ги зад себе си, все едно че въобще не се движеха. Аз бях шампионът там, човече, почти непрекъснато. Жалко, че не успя да отидеш в „Рокклиф“.

Съгласих се мълчаливо, добавяйки едва чуто:

— Все още съм готов на всичко, за да отида там.

— Е, кой знае? — отвърна окуражаващо той. — Още не е твърде късно. Има разни начини и способи. Както съм казвал и преди, аз имам добри връзки. Гилхули е голям човек. Истински католик и ирландец до мозъка на костите си. Не се предавай толкова лесно. Ами да, говорейки за това, сега се сетих, че касиер на колежа сега е един човек на име Фелън… или Фийни, който ми беше добър приятел. Тази длъжност я заема той. Бих могъл да му пиша. Сигурен съм, че ще направи всичко за мен. Или пък направо на ректора на колежа — все още ме помнят там. Можеш да ми вярваш.

Сърдечното отношение на Терънс силно ме развълнува. Очите ми светеха с радостни отблясъци, докато притеснено му изказвах благодарностите си.

— Засега не казвай нищо за това. — Той издърпа стола си и се изправи на крака. — Сега трябва да се върна обратно на рецепцията. Очакваме следобед важни гости. Но ти дръж връзка с мен. Искам да ти засека времето на една миля. Ако е добро, може да ти помогне по някакъв начин. Не забравяй това.

— Няма, Тери. Ще изляза през служебната врата.

— Така ще е по-добре и за теб — одобри идеята братовчед ми. — Между другото не знаеш ли, че Нора е в града?

— Не, Тери.

— Ами тя е тук. И се оправя много добре.

— С какво се занимава?

— Тя е младши помощник на госпожица Донахю — закупчицата в „Ърл“. Донахю са добри приятели с нашите. Старият Донахю и баща ми бяха много близки едно време, чака че всичко бе предварително уговорено — Нора да отиде да се учи при нея. Знаеш какво е закупчик, нали?

Знаех, макар и не съвсем точно. И тъй като „Ърл“ беше водещата институция за женска мода в Уинтън, предполагах също, че положението на госпожица Донахю там би трябвало да е много солидно.

— Нора непрекъснато пита за теб — продължи Терънс. — Защо не й се обадиш? Тя живее с госпожицата. Ще ти дам адреса. Намира се в Парк Кресънт^[1].

Братовчед ми извади един позлатен молив от джоба на жилетката си и започна да пише.

Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. След като ме изпрати до задната врата, аз излязох навън, радвайки се на щастливата случайност, която ме бе свързала отново с моите роднини. Толкова дълго време живеех без подходяща човешка компания, че перспективата да общувам отново с Терънс и Нора ме изпълни с вълнение. Нещо повече от това: повдигна се въпросът за „Рокклиф“. Какво ли можеше да направи Тери или приятелите му за мен? Името на Гилхули, добавено към онази великолепна кола, без да говорим за скандално елегантната дъщеря, за която Терънс бе сгоден и вероятно скоро щеше да се ожени, предполагаше възможности, които — макар и твърде неопределени за мен — ми изглеждаха почти неограничени.