Арчибалд Кронин
Песен за петаче (7)

Шеста глава

Колко тъжен и объркан и преди всичко колко непредсказуем бе последвалият период от време. Дори и сега, разплитайки нишките на спомените си, аз все още не мога да мисля за тези събития без болка в душата си. Определено никой не би могъл да вини мама за смъртта на Маги. Същата тази нощ татко се бе върнал при прелеза и с един от фенерите на сигналните кутии бе намерил, заклинена в междината на релсите, разкъсаната пета от ботуша на Маги. Моята бедна приятелка, хваната в това менгеме, очевидно бе направила отчаян опит да се освободи. При разследването на прокурора бе станало ясно, че ако Маги бе пожелала да се погуби, тя нямаше най-напред внимателно да напъха крака си в междината, а след това да се опита да го отскубне оттам, като разкъса ботуша си. Аз също знаех от последната й забележка към мен, изпълнена с толкова надежди, че никакви намерения от подобен род не й бяха минавали през ума. Все пак, въпреки всичките доказателства, несъмненият факт, че това е нещастен случай, бе отхвърлен от селото, като на негово място бе приета версията за много по-ужасяващата алтернатива и Маги, възвеличена от трагедията, се превърна в мъченик заради нашата намеса в живота й.

Темата бе разработена в различни вариации. Татко, докладвайки с горчивина последните клюки по време на вечерята, не пощади и нас. Ако не сме били застанали между една всеотдайна майка и нейното единствено дете, подмятайки фалшиви обещания, с които само сме възбудили илюзорни надежди, ако просто сме я били оставили да си бъде бедното момиче, то тя все още щяла да бъде жива и щастлива. И що за хора сме били — каква нужда сме имали изобщо от прислужница!

Мама, която не си бе подавала носа навън дни наред и която сега, по време на вечерното ни ястие, едва се бе докоснала до храната си, притисна ръцете си една в друга.

— Ще трябва да се махнем, Конър.

— Да се махнем ли?

— Да. Да се махнем от това окаяно селце Ардънкейпъл. Ти винаги си го искал.

— Какво! — Веждите на татко се повдигнаха застрашително нагоре. — Да бягаме! Да щукнем като зайци! Ти мене за какъв ме имаш? Какво му е лошото на Ардънкейпъл? Тук ми харесват и мястото, и природата. А особено пък сега нищо не е в състояние да ме накара да се махна. Освен това… — Той заговори бавно, явно с определена цел: — Недей да забравяш, че си поела ангажимент с концерта.

— Стига! — изплака мама и цялата доброта на нейния характер се скашка само при споменаването на тази идея. — Няма да ходя на никакъв концерт. Никога, за нищо на света!

— Ще отидеш, Грейс.

— Не, не. Не мога да направя това.

— Трябва да можеш.

— Не съм способна на такова нещо. Ще се проваля.

— Няма.

— Но, Конър… как да застана там, пред всички тях, и при това сама?

— Ти няма да бъдеш сама. Аз ще бъда с теб. Също и Лорънс. Не разбираш ли, девойко — той я гледаше мрачно, — че ако не отидеш, това ще бъде прието като явно признание за вина. Ние сме напълно невинни за злощастния инцидент с Маги. Затова трябва да отидем всички и да се изправим пред тях, показвайки им, че не даваме пукната пара за това, което мислят за нас.

Вече чувствах как се разтрепервам пред перспективата, протягаща смразяващите си ръце към мен. Въпреки това, докато и аз, подобно на мама, стоях слисан и объркан, татко ни гледаше със спокойна, самотна решителност.

— Ще видиш — рече той, все едно говорейки сам на себе си. — Да, ще… видиш.

В следобеда на уречения за концерта ден татко се прибра вкъщи с по-ранен влак. Под мишницата си носеше дълга, твърда картонена кутия, чието съдържание ми бе показано, когато в шест и половина мама слезе бавно, почти неохотно, надолу по стълбите. Изглеждаше така прекрасна, но толкова ужасно бледа, облечена в новата синя копринена рокля с дълбоко деколте и дълги плисирани поли.

— Да — отсече татко с твърд глас, след като я изучи критично, — точно като цвета на очите ти.

— Много е красива, Кон — рече тихо мама, — и сигурно струва цяло състояние. О, чувствам се толкова нервна.

— Няма смисъл, девойко — успокои я татко със същия убедителен тон.

И тогава, за мое голямо изумление — защото никога досега не бях виждал подобно нещо в къщата, а и знаех, че баща ми бе предано верен на твърдите си навици, които изключително рядко бяха нарушавани с по някоя халба бира, изпита заедно с неговите клиенти — той извади една сплескана бутилка с отчетлив етикет: „Бренди Мартел — три звезди“. Много внимателно, сякаш отмервайки лекарство, той отля солидна доза в една чаша, изля внезапно щедро от шишето на земята и подаде чашата на мама.

— Не, Кон, недей.

— Гаврътни го — настоя неумолимо татко. — Това ще ти вдъхне кураж.

Докато мама се колебаеше, се чу потропването на конски копита и един файтон със скърцане спря пред нашата врата. Потрепервайки от звука, тя трескаво грабна чашата и както я гледах с опулени очи, я гаврътна наведнъж, което я накара да се задави.

Здрачната вътрешност на файтона донесе известно временно облекчение. Аз седях вдървено на ръба на седалката леко задушаван от твърдата колосана яка и неделния костюм. Татко също бе облечен в най-добрите си дрехи, а мустаците му бяха внимателно подравнени и засукани по такъв начин, че връхчетата им стърчаха войнствено нагоре. Ако не друго, поне открито демонстрирахме патетичната си храброст пред това, което ни очакваше. Минавайки покрай ковачницата, червената пламтяща светлина от разгорени отвътре огън внезапно освети вътрешността на файтона аз мярнах за миг как мама се протегна напред и потупа ръката на татко.

— Сега вече не съм уплашена, Кон. Чувствам отвътре такава топлина и сила. Знам със сигурност, че ще се представя отлично.

Татко тихо се изсмя — да, за мое най-голямо изумление, той наистина се смееше.

— Нали ти казах, моя мила девойко?

— Да, Кон, скъпи. — В гласа на мама се долавяше странен тон. — Ами… аз усещам, че искам да ме целунеш.

И жената ли бе полудяла също? За мой срам и ужас, без изобщо да обърнат внимание на мен и на бедствието, надвиснало над нас, те се прегърнаха силно, след което мама изпусна една дълга въздишка на успокоение.

Настъпи леко облекчение, когато най-после я доставихме цяла и невредима пред страничната врата за изпълнителите, след което татко ме хвана за ръка и ние заобиколихме сградата, за да влезем откъм централния вход. Залата беше пълна, даже имаше и правостоящи в дъното, но на предните редове, непосредствено под сцената, имаше запазени места за роднини на изпълнителите. Татко се насочи натам с високо вдигната във въздуха глава, и то вдигната наистина толкова високо, че докато той самият бе очевадно забележим, на него не му се налагаше да разпознава абсолютно никого. Все пак, въпреки тази стратегическа стойка, той не пропусна да забележи съставената предимно от млади мъже тълпа, насядали в задната част на залата, и във връзка с тях прошепна тайнствено в ухото ми:

— Онези са от Левънфорд… ще има неприятности.

Нашето пристигане бе добре съобразено с времето. Едва бяхме заели местата си, когато програмата бе открита от лейди Мийкъл, която изприпка на сцената, за да изнесе кратка реч, разясняваща целта на концерта, и да помоли публиката да се отнесе радушно към участващите артисти.

— Тез дубри хора — каза тя в заключение, — правят участиету си безплатну, в имету на една благородна кауза. Бих искъла да им отдадете заслуженуто, на всеки един от тях, без изключение.

При тези натъртени думи татко се обърна към мен с многозначителен и изпълнен със задоволство поглед и измърмори:

— Това е за нас, моето момче. Явно е уловила погледа ми. Ще видиш, мама ще се представи отлично.

За беда, докато молбата на Нейно Благородие бе приета доста сдържано от основната част на залата, то тя бе посрещната с преувеличени, възторжени ръкопляскания от дъното и когато лейди Мийкъл се прибра от сцената, някой гръмна хартиен плик. Силният пукот бе частично заглушен от наетия акомпанятор, който под формата на увертюра бе започнал да свири помпозно „Земя на надежди и слава“.

След това се появи и първият вокалист — висок, кльощав млад мъж, издокаран във взет под наем и доста обемен за тялото му костюм. Посрещнат от дъното с присмехулни подвиквания от свои познати, той започна нервно да пее „Гора“:

Кажи, кажи, кажи ми, Тора,

Кажи го пак на мене ти.

Представянето му не бе увенчано с успех. Всъщност младият мъж бе посъветван на висок глас да си направи гаргара, да отиде да се изкъпе, да върне костюма си в магазина за даване на дрехи под наем и накрая, да отиде в дома на Тора и да я набута в един чувал.

Следващият появил се бе един цигулар, който, притеснен от честите прекъсвания и настоявания да не мъчи повече котката, борчески изсвири докрай „Мечтание“. По това време татко вече бе започнал да се върти неспокойно на мястото си. Хладният прием на „селото“, който го бе притеснявал заради мама, не беше нищо в сравнение с това, което тя щеше да изживее заради тази грубиянска сган, разпозната вече като групата чираци от корабостроителницата в Левънфорд — добре познати на всички скандалджии. Настроението на татко се прехвърли и върху мен и колкото повече безредицата се разрастваше, толкова повече възбудата ми се увеличаваше, докато накрая стигнах до такова жалко състояние, че главата ми започна да се тресе на раменете ми. Седях там, потях се и треперех за горката моя скъпа майчица, която несъмнено щеше да избухне в сълзи, като на всичкото отгоре знаех, че за случая тя бе избрала да свири онази трудна пиеса на Дебюси „Морето“. Нямаше нищо по-неподходящо от нея за случая, което бе твърде вероятно да доведе и до ругатни. А какво по-лошо от това?

Но в този момент тя вече бе там, застанала на сцената. Спазмите ми изведнъж секнаха — бях се вцепенил. Тя изглеждаше така малка на широката платформа и така непристойно млада и хубава, че страховете ми се задълбочиха още повече. Само каква крехка мръвка щеше да бъде хвърлена на лъвовете! Посрещна я буря от дюдюкания и дори някакъв глас изкрещя нещо, което накара татко да се наежи целият. Той седеше на мястото си с изправен гръб и гледаше наоколо със стоманен поглед. За момент не посмях да погледна към мама, но когато накрая се престраших и вдигнах поглед нагоре, видях, че тя се бе настанила пред пианото и полуобърната, очевидно махна приятелски с ръка към дъното на залата. Мили боже! Какво й бе станало? В този миг тя въобще не приличаше на майка ми и без да обръща внимание на подсвиркванията и мяуканията, се усмихваше на своите мъчители. Изведнъж, както се бях смъкнал в мястото си, очаквайки първите леки акорди на „Морето“ да я унищожат още със започването, ръцете й паднаха тежко върху клавиатурата и аз изненадано разпознах динамичните тактове на едно от парчетата на „Момичетата от плевнята“, което бе любимо на татко и се наричаше „Вашингтон пост“.

Дали не сънувах? Очевидно не, защото когато парчето свърши, без никаква пауза и без да изчака избухналата вълна от аплодисменти, дори преди някой да бе извикал „Давай още“, мама се хвърли безстрашно в тактовете на следващата динамична мелодия на известната група „Гайдарите“ — любимата песен на шотландската планинска пехота „Петелът на Севера“. Ако първото изпълнение се бе харесало на контингента от Левънфорд, то следващото ги покори напълно. Преди да бе стигнала до половината на песента, те вече бяха започнали да пеят:

Гайдарят Финлатър, гайдарят Финлатър,

Изпя песента за Петела на Севера!

Все още не бе затихнал последният акорд, вибрирайки никъде горе високо в тавана, и избухна нов залп от аплодисменти и трополене на ботуши по пода, придружен от местни подвиквания „Бис“, „Бис“. Сега вече мама наистина се разплака. Без много да му мисли, тя се впусна в ново, безразборно изпълнение, което можех да нарека само мешаница или по-скоро импровизация на разни мелодии — тъй като много от тях ги свиреше само по слух — възраждащи шотландския национален дух: „Твоите брегове и склонове“, „Шумоли, зелен шубрако“, „Отвъд морето, чак до небето“, като накрая завърши с местната любима на всички „Красивият бряг на езерото Ломънд“. Ефектът бе впечатляващ — дори и най-неотзивчивите от присъстващите в залата, които аз бях приел за наши врагове, сега вече бяха завладени от изпълнението и отмерваха ритъма с крак, кимаха и хъмкаха колективно с другите, пренесени сред възвишения свят от брилянтните, мелодични настроения на сантименталност и национален дух.

Аз сияех от гордост с почервенели от ръкопляскане длани, засвидетелствайки по този начин почитта си към тази прекрасна майка, чиито неподозирани от никого ум и талант бяха спасили начинанието от провал.

А те искаха още. Дори след като мама стана от пианото, те не пожелаха да я пуснат. Някой иззад завесите сигурно й бе подвикнал да отстъпи пред желанието на публиката. Какво щеше да изсвири сега? Отговорът дойде бързо, като междувременно погледът й сякаш пробяга по редовете, опитвайки се да ни намери. Тя удари първия акорд на песента на Муур „Далеко от земята“ — дан на почит не към старото й чувство на вярност и преданост, а към новото. Тя също така запя спокойно и уверено, като че ли стоеше пред пианото вкъщи. Едва смеех да си поема дъх, докато гласът й се извиси ясен и мелодичен над прикованите, застинали неподвижно слушатели в залата.

Облегнат назад, татко засука мустак и със странна, замаяна усмивка на лицето си продължи да гледа мама с прикован върху нея поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си. И когато най-после тя слезе от сцената след окончателния реверанс, баща ми рязко се изправи и демонстрирайки с всеки свой жест, че събитието на вечерта бе приключило, ме хвана за яката и направлявайки ме по пътеката между редовете, излезе от залата.

Не се наложи да чакаме дълго мама. Тя заслиза забързано по стъпалата пред страничния вход, носейки палтото си в ръка, с навит около главата бял шал с ресни и после се затича право към нас. Татко я прегърна така силно, че краката й се отлепиха от земята.

— Грейси, Грейси… — шепнеше той в ухото й. — Знаех си, че го имаш вътре в себе си!

— О, мамо! — подскачах развълнувано аз. — Беше великолепна!

Мама леко се задъха.

— Беше една отвратителна каша от сантименталности, но реших, че това е единственото подходящо за случая и мисля, че го харесаха.

— Но те просто подивяха от удоволствие, мамо — извиках.

— Не можеше да бъде по-добро — измърка татко.

— Не исках да свиря толкова много, но лейди Мийкъл ме накара.

— Ах — възкликна татко и доволно щракна с език. — Знаех си, че Банелите ще са на наша страна. Но какво те накара да постъпиш така все пак? Тя ли ти даде идеята?

— Не.

— Тогава кой?

Мама му хвърли един лукав поглед.

— Трябва да беше твоят „господин Мартел“ — с трите звезди.

И тримата нададохме вик и избухнахме в див смях. Какво удоволствие, какво блаженство! Какъв триумф за Керълови.

— Не трябва да правим това, Кон — рече изведнъж мама. — Помисли си за бедната Маги. Знаеш ли, през цялото време, докато свирех, някъде вътре в съзнанието си чувствах, че го правя за нея.

Прибрахме се заедно пеша под светещата луна, като мама и татко се бяха прегърнали и говореха ли говореха, сякаш никога нямаше да спрат, но аз ни най-малко не изпитах ревност от това, нито пък се почувствах изолиран, тъй като мама със свободната си ръка бе успяла да намери моята и я бе мушнала в топлия джоб на палтото си. Тя ме държа нежно така чак докато се прибрахме вкъщи.

Колко ярка беше луната, колко чиста и далечна. Нашата звезда — щастливата звезда на Керълови, изгряваше също, за сетен път — ясна и далечна, за да се присъедини към Млечния път, проточил се нейде високо над нас.