Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (48)

XII

Както при обичаите на трудова взаимопомощ, така и при обичаите на колективно потребление по съществуването им, по честотата им през годината, по блясъка им, по числеността на лицата, които участвуват в тях, по кръговете, от които идат тези лица, можем с абсолютна точност да установим съсловното и морално разслоение на селото и индивидуализуването и егоизирането на неговия морал.

Понеже общите трапези са свързани с ядене и пиене, немотията особено след войната и кризата сложи отпечатък върху тях: „Да го дам, да си го изям.“

Антирелигиозността на левичарските среди в селото също изключи много хора от общите трапези с подчертана религиозна форма: курбани, поноси, задушници.

Съсловното разслоение пък изключи селския център от общите трапези при сватби, служби, умирания и пр. на средните и бедни селяни.

Курбаните, които някога бяха общоселски трапези, станаха след това махленски, а сега само отделни лица си колят курбан вкъщи, канят близки на дълга софра и раздават в махалата. Бедните, разбира се, не могат да си позволят този лукс.

Един всеобщо запазен курбан е курбанът на Трифоновден — Зарезан. Днес той е свързан с общоселско пиене и ядене.

В Квоселери на Св. Троица правят общоселски курбан с обща трапеза, в Енина на махали, докато във Войнягово сготвеният курбан не се изяжда на обща трапеза, а селяните пращат децата си с празни менчета да донесат от сготвеното вкъщи.

В повечето села отделни лица си имат частни курбани.

Служби, такива каквито ги описах, в Южна България сега няма освен в Твърдица, и то по махали. В Южна България изобщо моралът е по-индивидуализуван, което се дължи на това, че тя отдавна стои на търговската ос, свързваща Цариград с Европа, и отдавна е въвлечена в обсега на паричното стопанство. И докато тези служби са били правило до войната в Северозападна България, в Южна България преди Освобождението, такива служби узнах да е имало само в Енина и Дъбово, Казанлъшко, и в Твърдица, Н. Загорско.

Гергьовската обща трапеза, в която някога е участвувало цялото село, а после е ставала по махали, днес почти навсякъде е изчезнала и всеки (ако може да има) си яде агнето дома, като на много места само се раздава хляб и месо в махалата. В гара Стралджа сега съседите след черква отиват и на обща трапеза последователно изяждат агнетата си, тъй да се каже, на зареда.

Днес повече са запазени общите трапези при сватби, умирания, но в тях участвуват само лица от съответния социален кръг на домакина.

Колективистичен остатък при днешните сватби е т.нар. принос, сиреч сватбени подаръци. Когато старият отделяше последователно синовете си от задругата, той им правеше къщи и им отделяше храна за през годината. Като остатък от това е тлаката при постройка на нова къща и приносът на храна, добитък, домашни потреби при образуване на ново семейство. Нарядко днес този принос в храни е значителен с оглед младите съпрузи да се ползуват от него и след сватбата. В много случаи той се явява помощ в разноските на сватбата, а в повечето — само един символ.

Раздаването на храна при курбани, на Гергьовден, при заяждане на първия плод и пр. си остава всеобщ обичай, макар че в повечето случаи раздаването се явява краен продукт от индивидуализуването и разпадането на някогашните общи трапези.

В Габарево от новото жито месят десетина питки — „профорки“, — които се раздават; в гара Стралджа раздават кравайчета, затъкнати с босилек — „подавки“; в Айтос по-рано са чупили специален хляб — „чупник“, — а в останалите места разчупват и раздават един хляб или за да не си правят и този труд, оставят хляба на чешмата.

Раздаване на овошки става само в села, които имат повече овошки.

Грозде навсякъде се раздава на Преображение, но в повечето случаи само символично: по няколко зърна.