Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (89)

XV

Пълната зависимост на поведението на войника от волята на началника е дадена и във външния начин на техните отношения, в обръщението.

Войникът върши всичко по заповед или с разрешение, т.е. като волята на началника неотлъчно стои над личната му воля и я отстранява. Само за едно нещо войникът не иска разрешение: да изпълни дадената му заповед. Войникът се строява по заповед. Закъснее ли и трябва сам да влезе в строя, с маршировка на висок глас иска разрешение:

— Господин подофицер, разрешете да вляза в строя!

Има ли заповед „мирно“, поправката на войника може да стане само чрез подобно искане на разрешение:

— Господин подофицер, разрешете да се поправя!

Войникът иска разрешение „да доложи“, когато иска да съобщи нещо, иска разрешение да остане в клас, да стане, да излезе. Войникът иска да влезе в канцеларията, за да получи изпратените му със запис пари. С влизането заема войнишкия стоеж, отдава чест и вика:

— Господин фелдфебел, разрешете да остана!

Веднага след това продължава със същия тон:

— Господин фелдфебел, разрешете да доложа: имал съм пари при вас — и ако му се каже да дойде малко по-късно, отговаря: — Слушам, господин фелдфебел — обръща се кръгом и излиза. През всичкото това време ръката е дигната за чест, ако фелдфебелът не я е освободил, което той обикновено рядко прави.

В този дух са нагласени и обръщенията към началството. Тук не се слушат обичайните граждански обръщения, които ние непрекъснато употребяваме и които така дълбоко са враснали в нашия език и в нашето поведение:

— Добър ден! Извинете, искам да ви кажа нещо. Моля! Извинявам се дълбоко! Да! Не!

Тук същите са заменени със:

— Здравей! Здраве желаем! Разрешете да доложа! Виноват! Тъй вярно! Съвсем не! Слушам!

Всяка похвала и всеки укор се посрещат не с „благодаря ви за добрите чувства“ и пр., а с едно гръмко:

— Ще се старая, господин поручик! Интелигентните войници доста си изпащат, докато прекипят и по този въпрос.

— Никакво „моля“, който се моли, става владика.

— Никакво „да“, „да“ има в кафене „България“ — тук има само „тъй вярно“. Най-сетне войникът дори на баня и театър ходи в „строй“.