Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (54)

XVIII

Създател на егоизма у нас след заробването ни от турците беше капиталистическата група, която преди Освобождението се набираше от забогатели занаятчии, почващи да се занимават само с търговия, и от забогателите овчари, които ставаха джелепи — търговци на добитък. Търговците, след като по пътя на конкуренцията превърнаха занаятчиите в наемници — гайтанджии, бакърджии, кожари и отчасти абаджиите — организуваха с тези занаятчии манифактурна промишленост, с наченки на индустриално производство. Джелепите станаха закупчици на беглика — данък върху овцете, — а заедно с търговците закупуваха и йошура — натуралния данък „десятък“ върху зърнените храни.

При условията на турската феодална държавна организация чорбаджиите използуваха своята икономическа сила, а в повечето случаи и политическото си сътрудничество с турската власт, за да експлоатират занаятчии, продавачи, купувачи, заематели и данъкоплатци и да грабят парите, събирани в касите на църковните настоятелства и общините.

Капиталистът се беше завъртял с шеметно темпо в спиралата на капитализуването. Той искаше да печели от всичко и от всички независимо от средствата. Единственото му отношение към хората беше: купува — продава, плаща в брой или на почек, дебит — кредит. Моралът му, опразнен от всяка човещина, стана едно счетоводство, въплъщаващо голата алчност на душата.

Когато купуваше, той не се запитваше заплаща ли достатъчно труда на своя продавач и какво ще стане с него. За него важеше само едно: да купи по-евтино, да продаде по-скъпо, да спечели повече. В това отношение троянските и еленските чорбаджии отидоха до открит грабеж, като с помощта на местната турска власт бяха заставили населението да продава добитъка си само на тях, и то по цени, каквито те определяха.^[1]

На пазара търговците на едро се бореха за сравнително ограниченото число купувачи — търговци на дребно. Намалението на цените в случая ставаше за сметка на занаятчиите, от които те купуваха стоката: не печалбата на търговеца спадаше, а и без това малката надница на занаятчията, който поради липса на голям капитал, поради нуждата от кредит изпадаше във все по-голяма и по-голяма зависимост от търговския капитал. Конкуренцията на пазара се превръщаше в пълно безсърдечие по отношение съдбата на занаятчиите, които често бяха съседи, дори роднини на търговеца.

Търговецът печелеше не само от това, че купуваше на безценица: той печелеше и от суровите материали, които продаваше на зависимия от него занаятчия. Един сандък тенеке струваше на габровския търговец към 200 гроша, а той го продаваше на дребно на занаятчиите за 500–685 гроша.

Морал и психология на хищник доби, когато смогна да превърне напълно в наемници някои занаятчии, и то в такива на своята манифактурна промишленост.

В Габрово имаше над 400 работилници, в които работеха майстори на ножарски изделия за търговците. Търговците даваха на майсторите желязо и въглища, а произведената стока заплащаха на парче, и то по толкова, че при работа от тъмно до тъмно се изкарваше средна надница 4 гроша!

И още преди Освобождението в Габрово, Карлово, Калофер, Стара Загора — в ножарството, гайтанджийството и бакърджийството (производства, които искаха голям капитал) — се беше създал значителен брой от наемници. Още преди Освобождението в тези градове съществуваха хора, които едва преживяваха, които не можеха са направят къща, догдето са живи. Още тогава в тези градове имаше вече казарми от стаи за даване под наем, наречени „чифлици“, в които семействата на работниците живееха натъпкани в една стая.

Участта на тези нещастни хора беше вече съвсем безразлична за ограбващите техния труд търговци. Най-многото, което тези търговци правеха, беше да идат на някой празник да им раздадат мръвка месо и торба брашно с думите: „От мене малко, от бога повече.“

Днес ние не можем да се вредим да изкажем любовта си към родината и привързаността си към нея от потомците на старите чорбаджии изедници. Прадедите им обаче смятаха, че няма нищо по-естествено от търговското и политическо сътрудничество с турската власт за изкористване облагите на властта.

Когато български чорбаджия искаше да ограби народа си той търсеше за съдружник някой коравосърдечен читак. Да снабди неговите действия с неотразимостта на властнически разпореждания. Когато турчин наемаше йошура той взимаше десятък само от житото и царевицата, върху които по закон тежеше данъкът. На много места българските йошурджии вземаха десятък от всички земеделски произведения.^[2]

Български чорбаджии ставаха конашки аази (съветници), членове на турските съдилища^[3], турски шпиони^[4] лични приятели на султана^[5] мемлекет-чорбаджии (султански управители на някое селище^[6]).

Те получаваха и носеха с особена гордост султански ордени, саби и официални кюркове, подарени им от султана като знакове, че са правоверни служители на Отоманската империя. И това служеше не само на тяхната гордост и честолюбие: то им осигуряваше безнаказаното ограбване на населението. Политическото давление в областта на търговията още тогава беше практика. Не е все едно да договаряш, да правиш сделки и да уреждаш сметки с човек равен на тебе или с политическо величие.

Жестокостта на тази картина доби своя връх при лихварството. Троянските и еленски колибари никога не можеха да се наплатят на чорбаджиите, които ги бяха затиснали в тресавището на своите тефтери.

Д-р П. Цончев ни дава потресни случаи на такава жестокост. Брат заема на брат си 200 гроша и след като получава 400 гроша лихви, иска след смъртта на своя брат да продаде единствената крава на вдовицата — негова снаха, — за да си получи останалата непокътната главница. Един еснафлия заема 3000 гроша и след като за 4 и пол. години изплаща 2250 гроша, остава задължен с още 3500. Илия Видинлията от Габрово и Груйолу от Казанлък, когато имали свободни пари, принудително са ги раздавали в заем на еснафите, за да не губят лихвата им.^[7] Когато някоя валута се обезценеше, Видинлията, който узнаваше пръв това, раздаваше назаем принудително парите си в тази валута, като ги обръщаше в твърда монета по стария курс. По този начин курсовата разлика оставаше загуба на заемателя. Поради тези и други причини никой не смееше да мине пред дюкяна на Видинлията и улицата пред къщата му се е наричала „пустата чаршия“.

При тия данни излишно е да разглеждаме вътрешната страна на чорбаджийския егоизъм. Той се отличаваше от еснафския морал между другото и по своята цялостност. Егоистът не мени вътрешното си отношение към хората; то си остава все едно и също — печалбата, материалната изгода. Неговото външно държане или е пряк израз на това отношение, или е маневра, лицемерие, подлост, лъжа, измама.

Егоистът стана роб на парата. Неговата душа се опразни от всякакви чувства на човещина и той гледаше на хората със студено безразличие. Те бяха само единици и цифри в неговите сметки.

За него приятелството, роднинството, сватовството, кумството нямаха вече никаква нравствена стойност.

Груйолу водел дребна търговия със своя приятел Маньолу. Когато ликвидирали, Маньолу оспорил част от печалбата. В отговор на това Груйолу разгневено извикал на своя чибукчия:

— Митьо, давай скоро въжето и тегли този пезевенгин!

Маньолу пръв започнал да дири подземна вода за добиване двигателна сила, с която да кара даракчийниците си. Но Груйолу оспорил правата му, превзел подземните канали, разширил ги и използувал сам изобилната вода.^[8]

Аз скоро имах разправия с едно стопанско парвеню, търговец, което въпреки външния си вид гледа на жена си като на съдружник, на дъщеря си — като на кредитор за зестра, на зетя си — като на чувал ориз, на родителите на последния — като на хора, които са изиграли ролята си с това, че са му дали зет, на сватовете си — като на лица, които може да използува, но които могат да му изядат едно сладко или да му изкалят чергите и с това да му нанесат непоправими щети.

Чорбаджиите още преди Освобождението имаха готови писмени проекти за реакционна конституция при евентуално освобождение на България. И докато Левски — синът на народа, един от най-великите, когото е раждала нашата земя — разправяше, че след освобождението на България ще отиде да работи за свободата на други потиснати народи, синовете на чорбаджиите, които участвуваха в революционното дело, още тогава мечтаеха и се готвеха да сменят турските паши.^[9]

Но занаятчиите и наемниците още преди Освобождението започнаха борба срещу грабежите на чорбаджиите, а революционната борба имаше за задача да очисти страната от българските чорбаджии и турските изедници. И в тази групова борба в защита на своите интереси чорбаджиите не се спираха пред нищо.

Бащата на Раковски, който искаше сметка за ограбените черковни и общински пари от котленските чорбаджии, по техен донос бе изпратен в затвора и разорен.

Петко Векилин от Калофер, подпомогнат от еснафа, сложил ред в общинското сметководство, но чорбаджиите дали 300 000 гроша на пловдивския паша, скроили му процес и той бил обесен.^[10]

Троянските чорбаджии се опитали да отровят Никола Думанов, който с помощта на колибарите прекъснал грабежа им. Юрданчо ефенди е подписал смъртните присъди на Цанко Дюстабанов и на Бачо Киро, а х. Иванчо Пенчович — на Левски. Това, разбира се не попречи на х. Пенчович да се избере депутат в свободна България и да събира пари за издигане паметник на Левски, част от които, разправят, обсебил.

Да не говорим за издайничествата на революционните борци, за сътрудничеството на Христо Дюстабанов в избиване четата на Дядо Никола през 1856 г. и пр., и пр.