Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (22)

XI

Какъв беше мирогледът на древния българин, неговият идеал за живота, неговият нравствен идеал?

Що е живото:

да си усладиш душата,

да си подумаш,

да се облечеш.

„Да си усладиш душата“ — това беше гастрономията на стария българин: неговата душа се услаждаше не от романи, философски формули, симфонична музика, а от печени агнета и руйно вино, особено когато това ставаше сред хубавата природа, към която нашият народ винаги е имал живо чувство, и когато беше придружено със свирни, песни и вити хора.

„Да си подумаш“ — това беше нравственото общение, споделянето в разговори — „приказки“ — на радостите и неволите, на преживяното и надеждите за бъдещето; разкриването и сливането на старата, изпълнена с дружна човещина първобитна душа с душата на приятеля, съседа, дори с душата на срещнатия случайно по пътя — защото в лицето на другия първобитният човек виждаше повече приятел, отколкото враг.^[1] Думането ставаше в селски разговори, по народните празници, през известните зимни вечери край искрящото огнище, през време на пътуване, при случайни срещи и пр.

„Да се облечеш“ — това беше пък естетиката на древния българин. Той имаше естетично отношение към хубостта на природата, на човека и животните, но лично той се грижеше за красотата само на градината с цветя, на шарените черги и на облеклото. Останалата красота той я намираше готова, дадена.

По правилото, че човек има за идеал това, което няма, ние можем да разберем от колко малко неща се е нуждаел древният българин, а що се отнася до това, що е имал, от което не се е нуждаел, което не е включвал в идеала си, ние също знаем, че не е особено голямо. Всичките му нужди, радости и грижи се въртяха около един витален режим: около грижата за средствата за потребление и самото потребление.