Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2016 г.)
Издание:
Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ
Издателство „Отечество“, 1997
Под редакцията на Любен Петков
История
- —Добавяне
V
Най-сетне иде старостта и човекът става „дядо“. В старостта има нещо красиво и нещо много тъжно.
Старите най-напред се радват на младата челяд, на внуците си:
Овде дърво столовите,
столовите, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени — сура земя;
гранки му са мили снахи,
а корене — синовете,
а връшките — млади внуци!
И сега дори баба и дядо повече се радват на внуците, отколкото баща им и майка им. Дядото и бабата, бавейки малките деца, им разказват стари приказки, спомени, пеят им песни и с това отново мислено се връщат към младите си години, към миналия си живот.
Но има нещо тъжно, понякога страшно в последните дни на старите хора — тогава, когато са налегнати от „невярна“ и продължителна болест. Липсата на всякаква лекарска помощ превръща последните им дни в мъчение и ги кара да жадуват за покоя на смъртта.
Едно от удоволствията на старите жени е да седнат на слънце и снахите да почнат да им „кълцат“ въшките по главата. Понякога под музиката на тази сеч те заспиват. Най-голямата хвалба и най-големият укор на тази възраст за снахата е дали преглежда главата на бабата, или още не си е натопила и накървавила ноктите в косата й.
Най-сетне старецът склопваше очи, изпратен от цялото село с подходящи плачове („виявици“), които рисуваха неговата кратка лична история и изразяваха неговото отношение към живота и обществото, т.е. какво губеше той със смъртта си. На тези „виявици“ ще се спрем после.