Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (15)

IV

След сватбата и „първото либене“ иде раждането на „първото чедо“, на второ, на трето и понеже жената нямаше право да почива никога, тя почва да старее, „да вехне“. Тя носеше отговорност за здравето на децата, за подреждане на къщата, за полската работа. Мъжът не по-малко надуваше. Все по-често и по-често, в минути на умора, на досада, пробягва тъжен поглед към безгрижната младост, чиито радости нищо не може да замести: възникват тъжните напеви на жал по младост:

Доста си мома ходила,

отсега глава превързвай,

отсега кахър да береш;

свекър да чакаш от пазар,

либе да чакаш от нива,

девер да чакаш от гора…

Тъмна тъмница пред очи,

тежко желязо на ръце,

тежки кахъри на сърце:

тъмна тъмница — либето,

тежко желязо — детето

тежки кахъри — къщата.

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени:

женило е чернило,

чернило, мъжко патило.

Кога е мома при майка,

тя цъфти като трендафил,

тя расте като фиданка.

Кога се мома ожени,

тя се спарува и вехне,

Вечер я бият да ляга,

заран я ритат да става,

да иде рано за вода.

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени.

Така протича най-безцветният дял от живота на първобитния човек. Едничките радости през този живот са забавленията през общите празници: служби, курбани, сватби, кръщенета. Това са празници на стомаха и на душата, която в това време е много по-близко до него, отколкото сега.

Всички тези празници са място на общо и дружно веселие, на обща и дружна радост, свързани с общо ядене и пиене. Това са театърът, киното, баловете, събранията на народа. Там се пеят песни, там се разказват спомени, там се правят шеги, там се проявява остроумие, там всеки разкрива и разлива душата си, там се дава израз на нравственото единение на стария задружен морал. Върхът на всички забавления са сватбите, които винаги са свързани с известна разпуснатост, и то в най-скромния от днешно гледище смисъл: тогава се позволяват закачки с чужди жени (с думи, щипане, цапане със сажди, някъде целуване), за каквито друг път се вади нож: в Александрово, Ловешко, и сега хвърлят на булките под сукманите запалени кълчища („пърлят ги“); играе се шарено хоро, т.е. мъже и жени размесом, и т.н. Други път такива „силни“ преживявания са безусловно забранени, по-право невъзможни.