Томас Харди
Далече от безумната тълпа (44)

43.
Отмъщението на Фани

Трябвам ли ви още, мем? — попита Лиди по-късно, същата вечер, застанала до вратата със свещник в ръка.

Батшеба седеше печална и самотна в голямата гостна пред камината, напалена за първи път тази есен.

— Достатъчно за тази вечер, Лиди.

— Ако искате, аз мога да почакам господаря. Ако съм си в моята стая, със свещ в ръка, никак няма да ме е страх от Фани. Тя беше съвсем като дете, такава една миличка! Нейният дух сигурно не може никого да уплаши.

— О, не, не! Легни си. Аз ще го чакам до дванайсет и ако не се върне дотогава, ще си легна.

— Сега е десет и половина.

— О, така ли?

— Защо не почакате горе, мем?

— Защо ли? — разсеяно отвърна Батшеба. — Няма смисъл. Тук е топло, огънят гори. — И най-неочаквано за себе си прошепна импулсивно и развълнувано: — Лиди, чувала ли си да говорят някои странни работи за Фани? — Още преди да довърши въпроса, лицето й се изкриви от неизразима болка и тя се разплака.

— Не, нито дума! — отвърна Лиди и учудено се загледа в разплаканата жена. — Защо плачете, мем? Да не би някой да ви е обидил? — когато се приближи до господарката си, лицето й изразяваше искрено съчувствие.

— Не, Лиди, вече не ми трябваш. Не мога да си обясня защо напоследък съм станала толкова плачлива. Преди въобще не плачех. Лека нощ.

Лиди излезе от гостната.

Батшеба седеше отчаяна и самотна, в същност не по-самотна от времето, когато не бе омъжена; но тогава тя имаше чувството, че стои сама на някой висок връх, а сега сякаш я бяха зазидали в пещера. През последните два дни се бяха прибавили тези мъчително тревожни мисли за миналото на нейния съпруг. Решението й Фани да остане временно тук беше резултат от странно обърканите пориви, които се бореха в нейните гърди. Може би ще бъдем по-точни, ако кажем, че това беше решителна съпротива срещу собствените й предразсъдъци, усилие да прояви състрадание въпреки противоположните чувства, които се опитваха да вземат връх и да заглушат всякаква жалост към мъртвата, защото като жива тя я бе предшествала и е била обичана от този, когото Батшеба още обичаше, въпреки че любовта беше смъртно ранена и отровена от мрачни предчувствия.

След пет-десет минути отново се почука на вратата. Появи се Лиди, която направи няколко крачки и най-после каза колебливо:

— Мериан току-що е чула нещо много странно, но то, изглежда, не е вярно. След два-три дни сигурно ще разберем истината.

— За какво става дума?

— О, няма никаква връзка с вас, мем. То е за Фани. Същото, което сте чули и вие.

— Аз не съм чувала нищо.

— Искам да кажа, злобните слухове, които стигнаха тук през последния час, че… — Лиди се приближи до господарката си и прошепна бавно на ухото й края на изречението; докато говореше, тя кимаше с глава към стаята, където беше тялото на Фани.

Батшеба се разтрепери от глава до пети.

— Не вярвам! — развълнувано извика тя. — А и на ковчега е написано само нейното име.

— Аз също не вярвам, мем. Защото ако беше истина, сигурно щяхме да разберем нещо повече, нали, мем?

— Може да научим, а може и нищо повече да не чуем.

Батшеба се извърна към огъня, за да скрие лицето си от погледа на Лиди. Когато разбра, че господарката й няма да каже нищо повече, Лиди се измъкна, затваряйки тихо вратата, и отиде да спи.

Тази вечер озареното от пламъка лице на Батшеба би разтревожило дори и тези, които не я обичаха много. Вестта за печалната участ на Фани Робин не предизвика злорадството й, въпреки че тя беше спечелила в съперничеството, както Естир пред Астин^[1]. При последното влизане на Лиди в стаята прекрасните очи на нейната господарка гледаха уморено и безжизнено. След краткия им разговор в тези очи се отрази неимоверно страдание. Простодушната Батшеба, израснала в провинцията и възпитана по старомодни правила, беше дълбоко потресена от събитието, което би направило съвсем слабо впечатление на една светска жена — смъртта на Фани и нейното дете.

Смъртта на Фани е свързана с някаква трагична история, в която е замесена и тя самата, смътно подозираше Батшеба, макар Оук и Болдуд да не предполагаха това. Срещата със самотната жена в събота вечер мина без свидетели и не породи никакви разговори. Може би воден от най-добри намерения, Оук криеше колкото е възможно по-дълго обстоятелствата около смъртта на Фани; но ако знаеше, че Батшеба сама се опитва да разплете този възел, той нямаше да я държи в мъчително неведение, защото би разбрал, че страшната истина само ще потвърди подозренията й.

Изведнъж тя изпита непреодолимо желание да поговори с някого, по-силен духом от нея, и да почерпи от него мъжество, за да понесе с достойнство тежкото бреме на мъките, стоически да изтърпи разкъсващите я съмнения. Къде можеше да намери такъв приятел? В къщата не. Тя беше несъмнено най-хладнокръвната и сдържана жена под този покрив. Искаше едно — да се научи търпеливо да изчаква и да се въздържа от всякакви преценки, поне за близките няколко часа, а нямаше кой да я посъветва. Защо да не отиде при Габриел Оук? Не, тя няма да направи това! „Колко твърдо умее да понася Оук всички трудности в живота“, помисли си тя. Като че ли Болдуд изпитваше по-дълбоки, по-възвишени и по-силни чувства от Габриел, но и той също като нея не бе постигнал тази проста наука, която Оук владееше до съвършенство и доказваше това с всяко свое движение и поглед: той умееше да пренебрегне личните си интереси заради интересите на другите и не поставяше своето благополучие над всичко на света. Оук внимателно се вглеждаше в разиграващите се събития, като съвсем не се смяташе за техен център. Точно такава искаше да бъде Батшеба. Но нали Оук не се измъчва от неизвестността, която сега просто разкъсва сърцето й. Той знае всичко за Фани — тя беше напълно уверена в това. Ако сега отиде при него и го попита само: „Истина ли е това, което говорят хората?“ — като човек на честта, той ще бъде морално задължен да й отговори. И това ще бъде огромно облекчение за нея. Няма защо да му обяснява. Оук я познава толкова добре, че никакви нейни странности не биха го уплашили.

Тя се загърна с пелерината и излезе. Навън всичко беше замряло, не се помръдваше нито едно клонче, нито едно листо. Въздухът още беше наситен с влага, въпреки че мъглата не изглеждаше толкова гъста както следобед, а капките почукваха звънливо и равномерно, падаха почти в музикален такт от дърветата по сухите листа под тях. Батшеба реши, че на въздух ще й бъде по-леко. Затвори вратата и бавно тръгна по уличката към дома, където сега Габриел живееше сам, след като се бе преместил от Коганови, защото там бе твърде тясно. Тя спря пред къщата. Светеше само един прозорец на долния етаж. Кепенците не бяха затворени, пердето не беше спуснато — явно стопанинът не се страхуваше от крадци или от любопитни погледи. Тя ясно видя Габриел; той седеше до масата и четеше. Беше подпрял с ръка русата си къдрава глава и се надигаше от време на време, само за да почисти свещта от нагара. Най-после погледна часовника и както изглежда, изненадан от късния час, затвори книгата и стана. Тя разбираше, че Габриел ще си легне и ако почука, трябва да направи това веднага.

Уви, нейната решителност й измени! Чувстваше, че няма сили да почука. За нищо на света не би му загатнала за своята мъка, камо ли да го попита направо коя е причината за смъртта на Фани. Тя е обречена да подозира, да предполага, да се измъчва и да понесе всичко съвсем сама.

Като бездомен скитник Батшеба стоеше на улицата, унесена и хипнотизирана от излъчващата се от тази къща атмосфера на покой, който тъй много липсваше в нейния дом. Габриел се появи в стаята на горния етаж, постави свещта на перваза на прозореца и… коленичи за молитва. Тази спокойна картина тъй мъчително се отрази в нейната изтерзана и неспокойна душа, че тя нямаше повече сили да гледа. Не й е съдено да постигне такова примирение с нещастието! Тя трябва да измине докрай мъчителния пагубен път, по който е поела. Със свито сърце Батшеба се върна в къщи.

Трескава възбуда смени чувствата, които изпитваше, докато наблюдаваше Оук. В пруста тя спря и погледна към вратата на стаята, където лежеше тялото на Фани. Преплела пръсти, отметнала назад глава, пристиснала горещите си ръце върху челото, Батшеба изхлипа истерично:

— Господи, боже мой! Фани, ако можеш само да проговориш и да ми разкриеш тайната си!… О, как ми се иска да не е вярно, че сте двама!… Да можех само да погледна лицето ти за малко, всичко щях да разбера! — а след миг прошепна бавно: — И ще го направя.

По-късно Батшеба изобщо не помнеше какви чувства са бушували в душата й тази паметна вечер. Още недовършила изречението, тя започна трескаво да действа. В килера откри отвертка. Скоро след това се озова в малката стая, разтреперана от вълнение, със замъглени очи и мъчително пулсиращи слепоочия, застана до отворения ковчег с девойката, чиято загадъчна смърт тъй дълбоко я бе развълнувала. Загледана в мъртвата, тя проговори с дрезгав глас:

— Трябваше да науча най-лошото, и сега го знам!

Беше извършила серия от действия като че в някакъв кошмарен сън. Привеждайки в изпълнение мисълта, която тъй ненадейно и с ослепителна натрапчивост я бе разтърсила в хола, тя се изкачи по стълбите, заслуша се в тежкото дишане на спящите прислужници, слезе долу, натисна бравата, влезе в стаята, където бе ковчегът, и напълно съзнателно отвинти капака.

Преди тя би се разтреперила дори само при мисълта, че може да се занимава с нещо подобно, съвсем сама в дълбоката нощ, а сега даже не изпитваше особен страх. Но какъв ужас я овладя, когато погледна в ковчега, получи неопровержимо доказателство за вината на мъжа си и узна без никакво съмнение последната страница от историята на Фани.

Батшеба отпусна глава и дъхът, който бе притаила от напрежение, любопитство и интерес, сега се изтръгна като вопъл: „О-х-х-х!“ — изпъшка тя и безмълвната стая удължи стона й.

Сълзите й закапаха върху безжизнените тела в ковчега; причината за тях беше сложна. Трудно беше да се каже от какво са предизвикани, но това не бяха само сълзи на отчаяние. Парещият им пламък като че ли се бе разгорял от студените тленни останки на Фани, доведена от обстоятелствата тук по толкова естествен, прост и същевременно удивителен начин. Фани беше умряла и с това бе извършила единствената изключителна проява, която можеше да я изтръгне от унижението и дори да я възвиси. Нещо повече, днес съдбата ги бе срещнала и в необузданото въображение на Батшеба неуспехът на съперницата й се превърна в победа, унижението й — в триумф, злополучието й — в могъщество. А върху Батшеба падна лъчът на безпощадната светлина и я показа в най-жалък вид, сякаш всички предмети наоколо й се присмиваха иронично и злорадо.

Ликът на Фани бе обрамчен от златиста коса и вече нямаше място за съмнение чия е къдрицата, която Трой пазеше в часовника си. Фантазията на Батшеба се развихри; струваше й се, че невинното бяло лице на Фани изразява тържество, сякаш тя съзнаваше, че е отмъстила със страдание за причинените й мъки с цялата неумолимост на Мойсеевия закон: „Око за око зъб за зъб.“

Първата мисъл на Батшеба беше: „Единственият изход за мен е незабавната смърт.“ В себе си тя признаваше, че се страхува от това последно средство, но в този момент още по-непоносимо й се струваше да носи цял живот клеймото на позора. Ала да умре, това би значело, че подражава на съперницата си, и то без да може да разчита, че като Фани ще бъде окръжена с ореол на мъченица. Тя се мяташе напред-назад из стаята, както обикновено правеше, когато беше много развълнувана, чупеше ръце и говореше несвързано:

— Ох, как я мразя! Все пак не искам да кажа, че я мразя… Нали това е отвратително и грешно. Но въпреки всичко, ненавиждам я! Да, ненавиждам я до мозъка на костите си, макар че дълбоко в душата си осъждам това… Ако беше жива, щях да се нахвърля върху нея, жестоко щях да й се скарам и това щеше да бъде напълно естествено. Но да проявявам отмъстителност към една клета покойница, това е отвратително. О, боже, смили се над мен! Колко съм нещастна!

В този момент Батшеба така се ужаси от своето душевно състояние, че се огледа, сякаш търсеше спасение от самата себе си. Пред очите й отново се появи Оук, коленичил за молитва, в нея заговори подражателният инстинкт, който често се появява у жените, тя се хвана за тази мисъл и реши да последва примера му. Габриел беше се молил; и тя ще направи същото.

Батшеба падна на колене до ковчега, закри с ръце лицето си и за известно време в стаята беше тихо като в гроб. Дали за това, че действаше съвсем машинално, или по някоя друга причина, но когато се изправи, душата й се изпълни с мир и разкаяние.

В желанието да изкупи вината си тя взе цветята от една ваза на прозореца и започна да ги подрежда около главата на мъртвата. Батшеба не познаваше друг начин да покаже доброжелателството си към покойниците, освен да ги обкичва с цветя. Минаха няколко минути, а може би час. Тя беше извън времето, извън живота, не осъзнаваше къде е и какво прави. Върна се към действителността, когато чу захлопването на вратата на пристройката за коли. След малко външната врата на къщата се отвори и затвори, в хола се чуха стъпки и съпругът й се появи на вратата на стаята с поглед, вперен в нея.

Той огледа бавно сцената, изумен, като че ли за него това беше халюцинация, предизвикана от някаква дяволска магия. Бледа като мъртвец, Батшеба му отвърна със същия обезумял поглед.

Силно развълнуваният човек губи способността си да мисли логично и докато стоеше до вратата, Трой не можа да направи връзка между ковчега и Фани. Объркан, отначало той предположи, че някой в къщата е умрял неочаквано.

— Е, какво? — озадачено попита Трой.

— Отивам си! Отивам си! — каза Батшеба, повече на себе си, отколкото на него. Тя тръгна с широко отворени очи към вратата, като смяташе да мине покрай него.

— Какво се е случило, за бога? Кой е умрял? — попита Трой.

— Не мога да ти кажа. Пусни ме да изляза навън. Искам да изляза на въздух! — продължи тя.

— Не, настоявам да останеш!

Той я хвана за ръката. Тогава волята й като че ли се изпари и тя се отпусна пасивно. Без да я освобождава, той пристъпи в стаята и така, ръка в ръка, Трой и Батшеба се приближиха до ковчега.

Свещта стоеше на писалището до тях, светлината падаше косо надолу и ясно осветяваше студените черти на майката и младенеца. Той погледна, пусна ръката на съпругата си, в някакъв мрачен проблясък осъзна всичко, което виждаше, и се вцепени.

Той стоеше неподвижен, сякаш в него не беше останала капчица сила. Владеещите ги противоположни чувства се сблъскваха, уталожваха се взаимно, парализираха двамата и никой не помръдваше.

— Познаваш ли я? — попита Батшеба и гласът й прозвуча тихо и кухо, като от вътрешността на килия.

— Да.

— Тя ли е?

— Да.

Отначало Трой стоеше като вкопан. А сега в почти вцепенената неподвижност на тялото му се забелязваха признаците на едно зараждащо се движение, тъй както и в най-тъмната нощ след известно време може да бъде съзряна светлина. Той постепенно се привеждаше. Чертите на лицето му омекнаха, изражението на ужас се превърна в искрена скръб. Батшеба го гледаше с все още отворени устни и обезумели очи. Способността на човека да изпитва силни чувства е пропорционална на силата на характера; колкото жестоки и явно непосилни да са били страданията, на които е била подложена Фани, тя може би никога не бе изпитвала такива мъки, каквито преживяваше сега Батшеба.

Но ето, Трой падна на колене. Лицето му изразяваше нещо неопределено между разкаяние и благоговение. Той се наведе над Фани Робин и я целуна нежно, тъй както целуват заспало дете, за да не се събуди.

Безсилна да изтърпи това, Батшеба се хвърли към него. Всичките бурни чувства, които бяха дремали в нея, откакто беше познала любовта, сега като че ли се сляха в един порив. Настъпи рязка промяна; допреди няколко минути тя огорчено бе размишлявала за опетнената си чест, за ограбената си любов, за отнетото майчинство. Но всичко бе забравено веднага щом в нея заговори жената, все още влюбена в Трой. И макар отдавна да се бе простила с илюзиите си, Батшеба се ужаси при мисълта, че бракът с единствения мъж, когото беше обичала и въпреки всичко обичаше още, се разтрогва пред очите й. Тя го прегърна и прошепна с кървящо от мъка сърце:

— Не, не ги целувай! О, Франк, не мога да понеса това, не мога! Аз те обичам повече от нея. Целуни и мен, Франк, целуни ме! Ти трябва да целунеш и мен, Франк!

В тази детинска молба крещеше цялата мъка на дълбоко страдащата жена. „Това ли е независимата и горда Батшеба?“, помисли Трой, след като се освободи с усилия от прегръдката й. Той я погледна недоумяващо — тъй неестествено и странно беше за нея такова държане. Порази го неочаквано откритие — значи всички жени са еднакви! Дори Фани и Батшеба, толкова различни на пръв поглед, дълбоко в душите си безкрайно си приличат. За миг Трой бе осенен от предположението, че духът на мъртвата се е вселил в тялото на живата жена до него. Когато краткотрайната изненада премина, той втренчи в нея смразяващо надменен поглед.

— Няма да те целуна! — заяви той и я отблъсна.

Ако съпругата беше спряла дотук? Но как да се овладее в такъв ужасен миг, когато от човека не може да се очаква благоразумие и трезв разсъдък! Това беше напълно естествено и даже простимо. С върховно усилие на волята тя обузда кипящите чувства в себе си.

— Защо? — попита тя със сдържана болка и странно изтънял, напрегнат, сякаш чужд глас.

— Аз съм лош, зъл и безчувствен човек — отвърна той.

— А тази жена е твоя жертва; както и аз.

— Ах! Не ми се подигравай, мадам. За мен тази жена, дори мъртва, означава много повече, отколкото ти беше, си или ще бъдеш. Ако Сатаната не ме беше изкушил с лицето ти и твоето проклето кокетство, аз щях да се оженя за нея. Това беше единственото ми желание, преди ти да се беше изпречила на пътя ми. Така и трябваше да направя, но вече е много късно! За това заслужавам цял живот да страдам! — И се обърна към Фани: — Но не се безпокой, мила — прошепна Трой. — Защото на небето, пред бога, ти си моята единствена истинска съпруга!

При неговите думи от гърдите на Батшеба се изтръгна продължителен гърлен вопъл на безмерно отчаяние и гняв. Сред тези стари стени, видели много поколения, никога не беше прозвучавал такъв стон. Това беше краят на нейния брачен съюз с Трой.

— Тогава какво съм аз за теб? — жалостно изхлипа Батшеба; необичайната за нея невъздържаност още повече утежни положението й.

— За мене ти не означаваш нищо — безжалостно отсече Трой. — Свещеникът може да извърши обреда, но това още нищо не значи. Сърцето ми не ти принадлежи, аз не съм твой.

Внезапно Батшеба беше овладяна от безумното желание да избяга от него, от това място, да се скрие и да се спаси от неговите думи дори с цената на смъртта. Тя не чака нито миг, а се хвърли към вратата и побягна навън.