Томас Харди
Далече от безумната тълпа (43)

42.
Пътуването на Джоузеф — Странноприемницата „Еленова глава“

Територията на Кастърбриджския приют беше оградена със стена, прекъсната само на едно място, където се издигаше висок фронтон с островръх покрив, покрит със същия килим от преплетен бръшлян, както и фасадата на главното здание. Този фронтон нямаше никаква украса — нито един прозорец, комин или каквато и да е издатина. Единственото, което се забелязваше, освен буйно растящите тъмнозелени листа, бе една малка врата.

Тя беше разположена много особено. Прагът бе на три-четири фута над земята и отначало човек се затрудняваше да обясни необикновеното й разположение. Но браздите от колела, които свършваха точно под нея, показваха, че тя се използва само за внасяне и изнасяне на някои предмети или хора. Това сякаш напомняше Вратата на Предателите^[1], пренесена на ново място. Изглежда, използваха я много рядко, защото в процепите на каменния праг бяха избуяли кичури трева.

Когато часовникът на приюта на Саут Стрийт показваше три без пет, към тази част на сградата се приближи синя каруца с червени колела, пълна с клонки и цветя. Докато камбаните на часовника биеха фалшиво по гласа на „Малбрук“^[2], Джоузеф Пуъграс позвъни и получи указания да доближи каруцата до вратата в стената под фронтона. Вратата се отвори, бавно се показа един прост ясенов ковчег и двама работници с бархетни куртки го положиха в средата на каруцата.

Единият от мъжете се приближи до ковчега, извади от джоба си парче тебешир и написа с големи разкривени букви на капака името на покойната и още няколко думи. (Сега тези неща се правят по-деликатно — на ковчега заковават дъсчица с името.) Той хвърли върху ковчега овехтяло, ала прилично черно покривало. Задният капак на каруцата беше върнат на мястото му. Връчиха на Пуъграс смъртния акт, после работниците се прибраха и затвориха вратата зад себе си. Краткотрайната им връзка с покойната бе приключила завинаги.

Джоузеф нареди цветята, както му беше заповядано, а после и клонките, така че стана трудно да се разбере какво има в каруцата; плесна с камшика и красивата погребална кола тръгна надолу по хълма, по пътя за Уедърбъри.

Следобедът преваляше. Крачещият редом с коня Пуъграс погледна надясно към морето. Над веригите от хълмове, които ограждаха от тази страна равнината, висяха някакви чудновати облаци и мъгливи валма. Те бавно се приближаваха, нарастваха, забулваха по пътя си долините, обгръщаха избледнялата изсъхнала тръстика покрай блатата и речните брегове. После тъмните им пухкави тела се сляха. Внезапно небето се покри с някакви въздушни гъби, изникнали от съседното море, и когато конят, човекът и покойницата навлязоха в голямата Ялбърска гора, обгърна ги непрогледна, изтъкана от невидими ръце пелена — първата есенна мъгла.

Всичко наоколо потъмня. Угаснаха последните отблясъци от светлина и каруцата потъна в някаква еластична еднообразна белота. Въздухът беше неподвижен, по боровете, буките и брезите от двете страни на пътя не падаше нито капчица вода. Дърветата стърчаха напрегнато, като че ли с нетърпение очакваха да духне вятърът и да ги разтърси. Мъчителна тишина бе обхванала гората — толкова дълбока, че скърцането на колелата отекваше като силен трясък, а слабото шумолене, което обикновено се чуваше само нощем, сега се долавяше съвсем ясно.

Джоузеф Пуъграс се обърна към своя злокобен товар, който се мержелееше слабо сред цъфтящия лаурустинус, а после погледът му потъна в бездънната мъгла между дърветата от двете страни — неясни, без сенки, наподобяващи призраци в неизменно сивата си окраска. Никак не му беше весело, би се зарадвал на каквато и да е компания — дори на дете или на куче. Спря коня и се заслуша. Наоколо не се чуваха никакви стъпки, нито скърцане на колела. Остро почукване наруши гробната тишина. Мъглата вече бе обгърнала дърветата и това бе първата капка, откъснала се от натежалите влажни листа. Кухото ехо от удара върху ковчега на бедната Фани болезнено напомни на Джоузеф за неумолимата смърт. Второ почукване, трето, четвърто. Скоро тежките капки забарабаниха една след друга по окапалите листа и пътниците. Ниските клони бяха посивели от влагата като старци, а ръждивочервените корони на буковете изглеждаха като рижи коси, обсипани с брилянти.

На миля и половина от Уедърбъри, до крайпътното селце Рой-Таун имаше старинен хан, наречен „Еленова глава“. В миналите времена, когато се е пътувало с дилижанси, тук са препрягали конете. Сега старите конюшни бяха съборени, а странноприемницата, която стоеше малко настрани, напомняше за съществуването си с табела, окачена на един дебел ясенов клон от другата страна на пътя.

Тази табела поразяваше с живописния си вид пътешествениците (още не се беше появила породата „турист“). А що се отнася до самата странноприемница, съвсем не беше рядкост да се видят подобни изображения по картините на тогавашните художници. Именно тук стоеше каруцата, в която се беше качил Габриел, попаднал за първи път в околностите на Уедърбъри — в тъмнината обаче той не беше забелязал нито табелата, нито странноприемницата.

А тя имаше стари традиции и порядки. Дори може да се каже, в съзнанието на постоянните посетители се бяха загнездили няколко неизменни фрази, например:

Ако искаш още пиене, почукай с халбата по масата.

Ако свършиш тютюна, викни по-силно.

На прислужницата кажи: „Момиче!“

Към съдържателката се обръщай с: „Добра жено!“ и т.н.

Когато видя приветливата табела, Джоузеф въздъхна облекчено. Спря коня точно под нея и реши да извърши едно отдавна замислено дело. Мъжеството му се беше изцедило до последна капка. Той изтегли коня настрана от пътя и влезе в странноприемницата да изпие халба бира.

Спусна се в кухнята на хана, чийто под беше с една стъпка по-нисък от входа, а той, от своя страна, беше с една стъпка по-ниско от пътя. И какво видя Джоузеф за своя неописуема радост? Два медночервени диска — физиономиите на мистър Джан Коган и мистър Марк Кларк. Почтените притежатели на най-вместителните глътки в целия окръг седяха един срещу друг на кръглата трикрака маса с висок железен ръб, който не позволяваше на невнимателните лакти да избутват халбите долу. Те, може да се каже, наподобяваха залязващото слънце и издигащата се над хоризонта пълна луна, които умилено се гледаха.

— Я, та това е съседът Пуъграс! — извика Марк Кларк. — Хей, Джоузеф, бас държа, че от лицето ти не личи господарката ти да те пои щедро.

— Последните четири мили имах много бледа спътница — отвърна Джоузеф, като потрепери неволно, а на лицето му се изписа покорност пред съдбата. — И право да ви кажа, това почна много да ми действа. Ако щете вярвайте, ама съвсем съм забравил какво е ядене и пиене. Само дето рано сутринта малко си наквасих устата.

— Хайде, Джоузеф, смело! — подкани го Коган и му подаде почти пълна халба с бира.

Джоузеф отпи една огромна глътка, после една още по-голяма и остави халбата с думите:

— Хубаво нещо е да си пийне човек, брей, хубаво е! Душата някак се развеселява — като си помисля само с каква печална заръка съм тръгнал, тъй да се каже!

— Така си е, пиенето весели душата — отзова се Джан; очевидно той добре бе усвоил тази пребанална истина, та дори не усети кога я е казал. После вдигна халбата и бавно отметна назад глава, позажумял, да не би, не дай си боже, околните предмети дори за миг да отвлекат жадуващата му душа от изпитваното блаженство.

— Е, трябва да вървя — въздъхна Пуъграс. — Няма да е зле да му обърна още една, но ако ме видят тука, ще си загубя доверието.

— Накъде си тръгнал, Джоузеф?

— Връщам се в Уедърбъри. Там в каруцата е ковчегът с бедната Фани Робин. В пет трябва да съм на гробището с нея.

— Да, чух за това. Значи заковаха я в енорийски дъски! И няма кой да даде един шилинг да ударят камбаната за нея и половин крона за гроба, а?

— Енорията ще плати половин крона за парцела. Но няма да даде един шилинг за камбана, щото това е разкош, а без гроб все пак не може да мине, бедничката. Господарката обаче сигурно ще плати за всичко.

— Хубаво девойче беше! По-хубава от нея не съм виждал! Ама ти, Джоузеф, защо бързаш? Тя, клетата, е мъртва и с нищо не можеш я възкреси. Я се настани по-сгодно, да му пийнем още по една.

— Няма да откажа, братя. Ама набързо, щото път ме чака.

— Разбира се, че ще му обърнеш още една. След втората човек става дваж по-силен. Сгрява се, развеселява се, работата му спори, всичко му върви като по вода. Е, да, многото пиене не е хубаво, то води до оня рогатия — в пъкъла. Ама, да ти кажа, повечето не знаят как да пият. И като сме получили тоя дар, нека му се насладим докрая.

— Вярно — добави Марк Кларк. — Милостивият господ ни е дал тая дарба и не бива да я занемаряваме. Да ги вземат мътните всичките му там пастори, псалтове и учители с техните благопристойни чаепития. Да бе, хората като че отвикнаха да се веселят.

— Ах наистина трябва да тръгвам — каза Джоузеф.

— Стига глупости, Джоузеф! Бедната жена е мъртва, нали? Какво тогава си се разбързал?

— Добре. Дано не ме накаже провидението за това — прошепна Джоузеф и отново се отпусна на стола. — Напоследък няколко пъти проявих слабост, вярно е. Тоя месец веднъж вече се напих, не ходих една неделя на черква, вчера пък два-три пъти изпсувах. Значи редно е да си помисля за спасението на душата, за вечния живот. Речено е да изкупуваме времето, защото дните са лукави.

— Джоузеф, ти май си от сектантите?

— О, не, не! Чак дотам не съм стигнал.

— А аз ревностно стоя за англиканската ни вяра.

— Бога ми, и аз — прибави Марк Кларк.

— Няма да говоря много за себе си, щото не обичам да се хваля — продължи Коган с присъщата за любителите на ечмени пития словоохотливост. — Но аз никога не съм си сменял веруюто. Лепнат съм като пластир о вярата, в която съм се родил. Да, това му е хубавото на англиканството: от време на време човек може да се отбива в добрата стара кръчма и не е нужно да си блъска главата над някакви си там премъдрости. Но ако си от сектантите, трябва да ходиш на черква в дъжд и вятър, в студ и пек и да се молиш до шашардисване. Все пак тия сектанти са си умни посвоему. Те съчиняват най-различни молитви, все хубави — и за семейството, и за корабокрушенците, нали знаете, дето пише във вестниците за тях?

— Съчиняват ги, вярно е — въодушевено потвърди Марк Кларк. — На нас, англиканците, ако всичко не ни е написано отнапред, не знаем какво да речем на дяда господа, като младенци сме в ум.

— Сектантът по се има с небето от нас — дълбокомислено изрече Джоузеф.

— Да — потвърди Коган. — И ако някой трябва да отиде горе, в рая, това са тия, сектантите. Потрудили са се доста и си го заслужават. Това, англиканците, си знаем, че не можем да се мерим с тях и едва ли ще ни пуснат на небето. Мен са ми противни хора, дето си менят вярата, само и само да идат в рая. По-скоро бих предал ближния си за няколко фунта. Ами да! Напред, като ми помръзна картофът за посев, нашият пастор Търдли се намери да ми даде една торба, макар и на него да не му беше останало ни картофче, а и пари нямаше да си купи. Ако не беше той, нямаше да мога да си засадя градината. Как ви се струва тая работа, а? И след всичко това да зема да се отрека от англиканството? Не, ще се държа за вярата; и ако не сме ние правите — нищо, ще си погубя душата заедно с другите, дето вече са минали по тоя път.

— Хубаво, добре го каза! — възхити се Джоузеф. — Обаче, приятели, аз вече трябва да тръгвам наистина. Пастор Търдли ще ме чака на гробищата, а навън, в каруцата, е ковчегът с покойната.

— Не се тревожи, Джоузеф Пуъграс! Пастор Търдли е разбран човек. Колко пъти ме е заварвал в кръчмата — а в моя дълъг и греховен живот това се е случвало честичко, — ама никогаж не се е вайкал за разноските. Я сядай!

Колкото повече оставаше Джоузеф Пуъграс, толкова по-малко се безпокоеше за вмененото му задължение. Минутите неусетно минаваха и скоро вечерните сенки започнаха да се сгъстяват, а очите на тримата заприличаха на светещи точки в мрака. Часовникът на Коган тихо и приглушено удари в джоба му шест часа.

Точно в този миг отвън се чуха бързи енергични стъпки, вратата се отвори и на прага се появи Габриел Оук, следван от прислужницата, със свещ в ръка. Той строго изгледа лицата на пиячите, едното от които беше издължено като цигулка, а другите две — кръгли като тиган. Джоузеф Пуъграс премигна и се отдръпна назад.

— Честна дума, срам ме е за теб! Какъв позор, Джоузеф, какъв позор! — възмутено извика Габриел. — Коган, и ти се смяташ за мъж, а я виж докъде си стигнал.

Коган се вторачи тъпо в Оук и започна да премигва ту с едното, ту с другото око тъй съгласувано, сякаш те не бяха органи за зрение, а отделни задрямали личности със своя индивидуалност.

— Не се горещи толкоз, пастирю! — подхвърли Марк Кларк, поглеждайки укоризнено свещта, която, изглежда, неотразимо го привличаше.

— Никой няма да обиди покойницата — изведнъж заговори Коган като автомат. — За нея вече се е направило ’квото трябва… Пък и що да се съсипва човек от бързане за една умряла жена, дето вече нищо не усеща? Ако беше жива, аз първи щях да й помогна. Ако искаше да хапне и пийне, щях да платя. Ама вече е мъртва. И да бързаме, не можем я съживи. Отишла си е от тоя свят и какво да си губим времето с нея. Има ли смисъл да правим нещо, дето никой не го иска? Пийни си, пастирю, дай да сме приятели, щото утре ще идем при нея.

— Ами да, при нея ще идем утре! — патетично подхвана Марк Кларк и отпи едра глътка, може би от страх да не би идещото утре да му отнеме от благата на живота; а Джан междувременно сля мислите си за бъдното с песен:

Утре — и другиден!

Днес мога да си пийна и замезя,

със здраве и живот благословен.

Днес каня ви на моята трапеза,

а утре някой ще почерпи мен

Утре — и другиден!

— Стига си мучал, Джан! — прекъсна го Оук и се обърна към Пуъграс. — А ти, Джоузеф, дето се правиш на светец, а вършиш такива омерзителни неща! Като свиня си се напил.

— Не, пастирю Оук, не! Моля ти се, изслушай ме, пастирю. При мен това иде от един недъг, дето му викат удвояващо око. Затова сега ти изглеждам двоен, тоест ти ми изглеждаш двоен.

— Много лоша работа е да имаш удвояващо око — потвърди Марк Кларк.

— Това ми се случва винаги, щом постоя малко в някоя кръчма — смирено продължи да обяснява Джоузеф Пуъграс. — Да, виждам по две от всичко, като че ли за мойта святост Ной ме е взел в ковчега си… Д-д-да — добави той, страшно затрогнат, може би защото се видя като отшелник, и сълзите му закапаха: — Ясно е, че съм прекалено добър за днешна Англия; трябваше да живея във Вехтия завет с другите праведници и тогава никой нямаше тъй грубо да ме нар-ри-ч-ч-ча п-п-п-ияница!

— Стига си хленчил! Съвсем си оглупял! Я се стегни!

— Оглупял?… Добре! Обиждай ме! Викай ми пияница! Най-смирено ще приема това. Готов съм да се разкайвам на колене, ей богу, готов съм! Нали преди да направя нещо, всеки път си казвам „Да бъде волята божия!“ По цял ден го повтарям. Ами да, ясно е, че с този мой свят обичай съм заслужил оскърбленията! Значи съм оглупял?… Нима съм позволявал някога ногата горделива да се подигне срещу моето седалище, без най-мъжествено да ревна, че й оспорвам правото за това? Питам аз, нима съм позволявал?

— Така си е, не си, храбри Пуъграс — съгласи се Джан.

— Никому не съм позволявал така да се държи с мен! А ето, пастирът, при всичките ми добродетели, ми вика оглупял! Добре де, ’квото казал, казал. Смъртта ще бъде избавление за мен!…

Като се убеди, че в това състояние нито един от тримата не може да закара покойницата до Уедърбъри, Габриел не отговори, а излезе и отиде при каруцата, която вече трудно се забелязваше в мрачната есенна мъгла. Той дръпна главата на коня, който беше опасал доста трева, оправи клонките и цветята върху ковчега и подкара във влажната вечер.

В селото се разчу, че тази вечер ще бъде докарано и погребано тялото на злочестата Фани Робин, която бе последвала Единадесети драгунски полк от Кастърбридж до Мелчестър и по-нататък. Благодарение сдържаността на Болдуд и великодушието на Оук никой не разбра, че Трой бе мъжът, когото тя бе последвала. Габриел се надяваше, че истината може да бъде пазена в тайна поне няколко дни след погребението. Земята щеше да я скрие; времето и забравата щяха да притъпят болката, която сега биха причинили на Батшеба оскърбителните подмятания.

Когато Оук стигна до старата къща на Батшеба, която беше на пътя на черквата, вече съвсем се бе стъмнило. На вратата се показа един мъж и каза през мъглата, която висеше между тях като облак брашнен прах:

— Това Пуъграс с тялото ли е?

Габриел позна гласа на пастора.

— Тялото е тук, сър — каза Оук.

— Дойдох да питам госпожа Трой за причините за закъснението. Опасявам се, че вече е късно и погребението няма да може да бъде извършено с подобаващото достолепие. Носиш ли смъртния акт?

— Не — отвърна Габриел. — Документът сигурно е у Джоузеф Пуъграс, но той остана в „Еленова глава“. Забравих да го питам.

— Значи това решава въпроса. Ще отложим погребението за утре сутринта. Сега тялото може да се закара в църквата или да остане тука. Утре сутринта ще го вземат носачите. Те чакаха повече от час и си отидоха.

Габриел имаше основания да смята предложението за крайно нежелателно, макар Фани, още при чичото на Батшеба, да беше работила няколко години във фермата. Колко ли неприятности щяха да последват от това закъснение. Но той не можеше да налага желанията си и влезе да попита господарката си какви са нарежданията й. Свари я в необичайно състояние: когато тя вдигна очи към него, погледът й беше изпълнен с подозрение и смут, сякаш съвсем скоро беше мислила за нещо неприятно. Трой още не беше се върнал.

Отначало Батшеба с привидно безразличие прие идеята на Оук да откарат тялото веднага в църквата; но после, докато го следваше към вратата, тя промени решението си и пожела покойницата да бъде внесена в къщата. Габриел предложи да я оставят, тъй както си лежи, покрита с цветя и зелени клонки, а само да откарат до сутринта каруцата под навеса. Но напразно.

— Много е жестоко и съвсем не е по християнски — каза тя — да оставим бедната Фани цяла нощ в каруцата.

— Добре — рече пасторът. — Аз ще се погрижа да я погребем утре сутринта. Изглежда, госпожа Трой е права, че трябва да засвидетелстваме уважението си към покойната. Макар че е направила една много прискърбна грешка, като е избягала, тя все пак си остава наша сестра и ближна. Нека не забравяме това. Да се надяваме, че безграничното божие милосърдие ще се простре над нея и ще я приобщи към паството Христово.

Думите на пастора прозвучаха спокойно и тъжно в мрачната вечер. От очите на Габриел капнаха няколко искрени сълзи. Батшеба изглеждаше равнодушна. Мистър Търдли си тръгна, а Габриел запали фенера. Той извика на помощ още трима мъже и както им нареди Батшеба, всички заедно внесоха безчувственото тяло на бегълката. Поставиха ковчега на две пейки в средата на малката всекидневна до преддверието.

Излязоха всички, освен Габриел, който все още обикаляше нерешително около ковчега. Той бе дълбоко потресен от ужасната ирония на съдбата спрямо съпругата на Трой и чувстваше, че е безсилен да й се противопостави. Въпреки всичките му усилия, случи се най-лошото. Оук си представи какви страшни последствия щеше да има върху живота на Батшеба изясняването на следобедните събития. Кошмарното откритие ще хвърли сянка, която времето може би ще разсее, но никога няма да заличи.

Сякаш опитвайки се за последен път да спести на Батшеба поне първите страдания, Оук погледна отново към надписа с тебешир върху капака на ковчега. Той гласеше: „Фани Робин и детето й“. Габриел извади кърпичката си и внимателно изтри последните думи, като остави само „Фани Робин“. После излезе от стаята и незабелязано напусна къщата.