Томас Харди
Далече от безумната тълпа (37)

36.
Заплаха за благосъстоянието — Пиршеството

Една вечер в края на август, когато за Батшеба бяха още нови преживяванията на омъжена жена и времето бе сухо и знойно, един човек стоеше неподвижно на хармана на Горната Уедърбърска ферма и оглеждаше небето и луната.

Вечерта бе злокобна. Горещият южен вятър леко разклащаше върхарите на дърветата, а в небето стремително се носеха върволици облаци, сблъскваха се под прав ъгъл, но не се движеха в посока на вятъра, който духаше ниско над земята. Луната, която проблясваше през понеслата се пелена, светеше с мъртвешки, металически блясък. Осветени от нейната мрачна светлина, полята приемаха мътен жълтеникав оттенък и изглеждаха едноцветни, като покрити с цветно стъкло. Тази вечер овцете се прибираха в селото с провесени глави и опашки, враните гракаха объркано, конете бяха плашливи.

Предстоеше буря и съдейки по някои допълнителни белези, тя сигурно щеше да бъде последвана от продължителен дъжд, който обикновено отбелязва края на засухата. След няколко часа времето рязко щеше да се промени и повече нямаше да може да се събира реколтата.

Оук оглеждаше с лоши предчувствия осемте непокрити и незащитени стогове — тежки и огромни, събрали половината годишна реколта на фермата. После тръгна към хамбара.

Сержант Трой, който управляваше фермата на жена си, беше избрал тази вечер за гощавката с танци по случай привършването на жътвата. Когато Оук се приближи до хамбара, чу цигулки и дайрета и ритмичния тропот на много крака. Той застана до голямата, леко открехната врата и погледна вътре.

Средата и едното крило на хамбара бяха опразнени и разчистени и това пространство, което представляваше две трети от площта, беше отделено за пиршеството, а останалата част, пълна догоре с овес, бе закрита с брезент. Стените, гредоредът и свещниците, стъкмени от подръчни предмети, бяха украсени със снопчета и гирлянди зелени листа, а точно срещу вратата бе издигнат подиум с маса и няколко стола. Там седяха трима цигулари, а до тях беснееше един чорлав човек, който разтърсваше като обезумял дайрето с обляно в пот лице.

Танцът свърши и в средата на черния дъбов под се подреди нова редица двойки в очакване на следващия.

— Сега, с ваше позволение, мем, какъв да бъде следващият танц? — попита първата цигулка.

— Какъвто искате — чу се свежият глас на Батшеба, която беше в дъното на хамбара и наблюдаваше сцената, седнала зад отрупана с чаши и гозби маса. Трой се беше отпуснал на един стол до нея.

— Тогава — каза цигуларят — осмелявам се да предложа „Войнишка радост“, защото тук има един храбър войник, женен за стопанката на фермата. Какво ще кажете, синове мои, джентълмени до един?

— „Войнишка радост“ — извикаха всички.

— Благодаря за любезността — весело отвърна сержантът, хвана за ръка Батшеба и я поведе да танцуват. — Защото, въпреки че си купих свидетелство за уволнение от Единадесети кавалерийски драгунски полк на Нейно Светлейшо Величество, за да поема новите си задължения тук, все пак ще си остана по душа и сърце воин за цял живот.

Танцът започна. Що се отнася до качествата на „Войнишка радост“, не може да има, пък и никога не е имало две мнения. В музикалните кръгове на Уедърбъри и околността отдавна е било отбелязано, че тази мелодия след четиридесет и пет минути буйно и оглушително тропане поразиграва и нозе, и дух от повечето други танци в самото им начало. „Войнишка радост“ излъчваше допълнителна прелест, защото тъй възхитително беше пригодена за гореспоменатото дайре — съвсем не обикновен или посредствен инструмент, ако се намира в ръцете на изпълнител, който умее да изяви високите му достойнства, съпровождайки свиренето с гърчове, спазми, свети битови хора и диви подскоци.

Безсмъртната мелодия завърши с безподобен, оглушителен като канонада тътен на контрабаса и най-после Габриел влезе в хамбара. Той реши да стои по-далеч от Батшеба и се приближи до подиума, където се бе покачил сержант Трой, който пиеше поразредено бренди, макар че всички останали бяха на сайдер или бира. Габриел не можа да се промъкне близо до сержанта, защото навсякъде беше претъпкано, и помоли един човек да му предаде да слезе долу за момент. Сержантът отговори, че е зает и не може да го изслуша.

— Тогава предай му — настоя Габриел, — че скоро ще завали много силно и стоговете трябва да се покрият.

— Мистър Трой казва, че няма да вали — съобщи пратеникът, когато се върна. — И също, че не смята да си прекъсва заниманията заради такива глупости.

За нещастие, сравнен с Трой, Оук приличаше на потрепваща свещ до ярка лампа; почувства се неловко и тръгна към изхода с намерението да се върне у дома — в тази тревожна вечер всичко, което ставаше в хамбара, му беше неприятно. Той спря за малко на вратата; Трой говореше.

— Приятели, тази вечер празнуваме не само прибирането на реколтата. Това е също и сватбено тържество. Не много отдавна имах щастието да отведа пред олтара тази лейди, вашата господарка, и досега не можахме да отпразнуваме това събитие в Уедърбъри. За да мине гощавката както си му е редът и да може всеки да си легне доволен и щастлив тази вечер, наредих да донесат няколко бутилки бренди и котлета с гореща вода. На всеки гост ще бъде поднесена чаша силно бренди.

Бледа от вълнение, Батшеба го хвана за ръката и вдигна умолително очи към него:

— Недей, Франк, моля ти се, не им давай бренди! Това само ще им навреди. Те вече достатъчно пиха.

— Вярно, повече нищо не искаме, благодарим ви — чуха се един-два гласа.

— Глупости! — презрително се изсмя сержантът и заговори още по-високо, като че ли му хрумна нещо ново. — Приятели — каза той, — хайде да изпратим жените в къщи! Време е да си лягат. После ние сами ще си погуляем хубавичко! И ако някой мъж го е страх да остане, нека си търси на друго място работа през зимата.

Батшеба напусна възмутена хамбара, последвана от всички жени и деца. Музикантите, които не се чувстваха „компания“ на останалите, тихо се измъкнаха навън и запрегнаха коня в своята каруца на яйове. Вътре останаха само Трой и работниците от фермата. Оук постоя малко, колкото да не се покаже излишно неучтив и начумерен; после и той стана и спокойно се сбогува, весело смъмрен от сержанта за това, че не остава за втора чаша грог.

Габриел се запъти към дома си. Точно пред вратата ритна нещо меко, разтегливо и жилаво като боксьорска ръкавица. Беше голяма крастава жаба, която боязливо пресичаше пътеката. Оук вдигна жабата, като си мислеше, че ще бъде по-добре да я убие, за да не страда, но когато видя, че тя изглежда съвсем здрава, я пусна в тревата. Той разбираше какво означава знамението на майката Природа. Скоро тя го подсети още веднъж.

Когато запали светлината в стаята, забеляза на масата някаква блестяща тънка ивица, като че ли някой беше прекарал по дървото четчица, напоена с лак. Очите на Оук проследиха извитата лъщяща ивица до другия край на масата, където той видя един голям гол градински охлюв, който беше влязъл в стаята по причина, добре известна на Оук. За втори път Природата му напомняше да се подготви за бедствие.

Габриел проседя в размисъл близо час. През същото време два черни паяка, от тези, които живеят в покритите със слама къщи, кръстосаха няколко пъти тавана и най-после се спуснаха на пода. За да бъде напълно сигурен, той излезе, притича през две-три пасбища, стигна до стадото, качи се на оградата и погледна овцете.

Те се бяха скупчили в другия край на егрека, около прещиповите храсти. Първото, което биеше на очи, бе, че при неочакваното появяване на Оук те нито се размърдаха, нито побягнаха. Сега тях ги плашеше нещо по-страшно от човека. Но друго беше по-забележително — овцете се бяха струпали така, че опашките на всички без изключение бяха насочени към тази страна на хоризонта, откъдето заплашваше да дойде бурята. Сбитите съвсем нагъсто в средата овце и останалите, групирани край тях, напомняха накъдрена дантелена яка, като портрет на Ван Дайк, а тъмните храсти заместваха някаква гигантска шия, около която се виеше яката.

Опасенията му окончателно се потвърдиха. Той се убеди, че е прав. Всички гласове в природата дружно възвестяваха скорошната промяна на времето. Но тези неми указания имаха двояк смисъл. Очевидно щеше да има гръмотевична буря, а след нея продължителен студен дъжд. Пълзящите животни, изглежда, знаеха за дъжда, но не подозираха за предхождащата го гръмотевична буря; докато овцете предчувстваха бурята, но не и дъжда, който щеше да я последва.

Такива резки и сложни промени на времето не се случват често и затова вдъхват много сериозни опасения. Габриел се върна на хармана. Там цареше тишина и коничните върхове на стоговете стърчаха мрачно. Имаше пет кладни с пшеница и три с ечемик. След овършаването от всеки стог ще се получат около тридесет квартера^[1] зърно; а от ечемика най-малко по четиридесет. Той пресметна стойността им на ум:

5X30=150 квартера = 500 фунта 3X40=120 квартера = 250 фунта. Всичко 750 фунта.

Прекрасно зърно за седемстотин и петдесет фунта — необходима храна за хора и животни. Може ли да допусне той да пропадне толкова много зърно само заради лекомислието на една жена?

— В никакъв случай, ако мога да го предотвратя! — каза Габриел.

Такива бяха доводите, с които се окуражаваше Оук. Но дори за самия себе си човек е като палимпсест^[2] — ръкопис, който под видимите редове крие други, невидими. Вероятно под практичния надпис имаше друг, написан със златни букви: „Ще направя всичко възможно, за да помогна на жената, която ми е толкова скъпа.“

Той се отправи отново към хамбара с надеждата да намери някой, който да му помогне по-скоро да покрие стоговете. Там бе съвсем тихо и Габриел сигурно щеше да отмине, предполагайки, че пирът е завършил, ако в една дупка от чеп на вратата не личеше слаба светлина — минзухареножълта в сравнение с бледозеленикавото лунно сияние. Оук погледна вътре и пред очите му се разкри необикновена гледка. Окачените по стените свещи бяха почти догорели и тук-там опърлили обвиващите ги листа. Повечето от тях бяха угаснали, а други димяха зловонно и капеха по пода. А под масата, опрени на столовете, облегнати един на друг във всички възможни положения, с изключение на перпендикулярното, се въргаляха злополучните работници — ниско отпуснатите им глави приличаха на метли и четки. Сред тях като червено петно се открояваше фигурата на отпусналия се на стола сержант Трой. Коган лежеше по гръб и хъркаше с широко отворена уста, както повечето от останалите; обединеното шумно дишане и похъркване на хоризонтално разположената компания напомняше приглушеното бучене, което чува човек, когато приближава Лондон. Джоузеф Пуъграс се беше свил като таралеж, сякаш искаше да изложи колкото е възможно по-малка повърхност от тялото си на въздуха; а до него едва се забелязваше съвсем малка част от фигурата на Уилям Смолбъри. Чашите стояха още на масата, но каната с вода бе съборена. Една тъничка струйка от нея с удивителна точност пресичаше центъра на дългата маса и капките падаха в шията на безчувствения Марк Кларк равномерно и монотонно, също както в някоя пещера водата капе от сталактитите.

Габриел погледна отчаяно към групата, която — с едно-две изключения — представляваше цялата работна сила на фермата. Стана му ясно, че ако тази нощ се наложи да бъдат покрити стоговете, ще трябва да се справи сам.

Изпод жилетката на Коган се чу тихо „тинг-тинг“. Часовникът му удари два часа.

Оук отиде до неподвижното проснато тяло на Метю Мун, който обикновено правеше сламените покриви в селото, и силно го разтърси, но това не подейства. Габриел извика в ухото му:

— Къде са бухалките за слама, вилата и прътовете?

— Сред камънака, под стоговете — без да се замисля, машинално, като медиум отвърна Мун.

Габриел пусна главата му и тя издрънча о пода. После отиде при Лейбан Тол.

— Къде е ключът от хамбара?

Никакъв отговор. Въпросът бе повторен — със същия резултат. Изглежда, за разлика от Метю Мун, Лейбан Тол не можеше да бъде стреснат лесно от нощни крясъци. Оук блъсна обратно главата на Тол и се обърна.

За да бъдем справедливи, трябва да добавим, че работниците не бяха съвсем виновни за този печален завършек на вечерната гощавка. Сержант Трой ги бе уверил най-енергично, че пиенето ще укрепи дружбата им и никой от гостите не бе посмял да откаже, за да не се покаже неучтив. Те никога през живота си не бяха пили нещо по-силно от сайдер или лека бира и съвсем не беше чудно, че за около час всички се бяха напили.

Габриел бе много разтревожен. Този пиянски гуляй можеше да струва много скъпо на своенравната и очарователна стопанка, която дори сега за него беше въплъщение на всичко прекрасно, желано и недостижимо.

Той изгаси догарящите свещи, за да не стане пожар, остави дълбоко заспалите и нищо неусещащи мъже, затвори вратата и излезе в глухата нощ. От юг го обвя горещ полъх, като дихание на дракон, който се кани да погълне земята, а точно на север, право срещу вятъра, в небето се надигаше огромен, зловещ безформен облак. Той нарастваше неестествено бързо и създаваше впечатлението, че някакъв мощен скрит механизъм го издига над хоризонта. Бледите облачета се бяха отдръпнали назад, в югоизточната част на небето, като подплашени от големия облак — така се разпръсват малките пиленца, когато ги погледне някое голямо животно.

Габриел отиде в селото и хвърли едно камъче в прозореца на Лейбан Тол, като очакваше да се покаже Сюзан, но вътре никой не се размърда. Той заобиколи към задната врата, оставена незалостена от Лейбан, и спря до стълбището.

— Госпожа Тол, дойдох за ключа от хамбара. Искам да взема покривалата за стоговете — гръмогласно извика Оук.

— Ти ли си? — сънено попита госпожа Сюзан Тол.

— Да — отвърна Габриел.

— Хайде лягай си, миткало такова! Къде окъсня толкоз?

— Не е Лейбан. Аз съм, Габриел Оук. Трябва ми ключът от хамбара.

— Габриел! А защо, за бога, се преструваш на Лейбан?

— Не съм се преструвал. Мислех, че ти разбра…

— Как да не си? Какво искаш?

— Ключа от хамбара.

— Вземи си го. Ето там е, на пирона. Такива като теб, дето идват да безпокоят една жена по нощите, трябва да…

Габриел взе ключа, без да дочака края на тирадата. След десет минути той вече влачеше четири големи непромокаеми покривала през двора и скоро два стога бяха покрити добре — по две покривала на всеки. Двеста фунта спасени! Останаха три кладни пшеница, но нямаше повече покривала. Оук потърси под вдигнатите на камъни стогове и намери една вила. Покатери се на третия стог и започна да действа. Той реши да подреди много плътно горните снопи и да им придаде наклон, за да се стича от тях водата, а празнините между тях да запълва със стиски от развързали се снопи.

Работата му спореше. Габриел бързо покри пшеницата на Батшеба. Така зърното беше в безопасност поне за една-две седмици, ако, разбира се, не връхлетеше ураган.

Дойде ред на ечемика. Той можеше да бъде защитен само след обилно и старателно покриване със слама. Времето минаваше, луната съвсем се скри. Това беше като сбогуване на посланик от враждебна страна в навечерието на война. Нощта изглеждаше мъртвешки бледа, като болник; най-после от небето долетя последно издихание — подухна слаб ветрец и всичко стихна, сякаш настъпи смъртта. На хармана се чуваше само шумоленето на сламата и глухите удари на бухалката, която забиваше колчета.