Томас Харди
Далече от безумната тълпа (25)

24.
Същата вечер — Боровата гора

Сред множеството задължения, които Батшеба пое доброволно, когато се отказа от управител, беше вечерният обход на имението, за да може спокойно да си легне, когато знае, че всичко е в пълен порядък. Габриел почти всяка вечер правеше същата обиколка преди нея и оглеждаше стопанството тъй внимателно, както би направил всеки специално нает за целта пазач, но грижливата му преданост в повечето случаи оставаше неизвестна за неговата господарка, а това, което тя научаваше, се приемаше без особени благодарности, като нещо напълно естествено. Жените вечно се оплакват от мъжкото непостоянство в любовта, но към постоянството обикновено се отнасят с пренебрежение.

Тъй като наблюденията са най-успешни, когато човек е незабелязан, тя винаги вземаше един фенер със затъмнител, от време на време повдигаше капачето и оглеждаше всички потайни места и кътчета хладнокръвно като градски полицай. Не че беше чак толкова безстрашна, но на нея дори през ум не й минаваше, че нещо може да я заплашва; в най-лошия случай това можеше да бъде някой неприбран кон, кокошка извън курника или незалостена врата.

Тази вечер тя, както обикновено, обиколи всички постройки и отиде на пасбището да огледа обора. Там единствените звуци, които нарушаваха тишината, идваха от равномерното преживяне на много челюсти и шумното дишане на невидими ноздри. То от време на време се прекъсваше от пръхтене и пуфтене като шума от бавно спадащи духала. После преживянето се възобновяваше и при достатъчно развито въображение тук-там можеха да се забележат розово-бели ноздри — като пещери: влажни, лепкави и неприятни на пипане за непривикналия; бърните под тях не пропускаха да захванат някой край от дрехата на Батшеба, ако тя се окажеше близо до обсега на езиците им. Малко по-нагоре при особено остро зрение можеше да се види кафяво чело и две доверчиви очи, а над тях два бели извити рога; и накрая — раздалото се от време на време мучене не оставяше никакво съмнение, че всички тези атрибути представляват характерните черти на Дейзи, Белоножка, Хубавелка, Палавка, Пъструшка и други достойни представителки на девонската порода крави, собственост на Батшеба.

Обратният път за дома минаваше през младата борова гора, засадена преди няколко години като преграда срещу северния вятър. Високите клони на боровете бяха така гъсто преплетени, че даже и по пладне през тях едва се процеждаше мъжделива светлина; мракът падаше тук още преди залез-слънце и до вечерта съвсем се сгъстяваше, а в полунощ цареше черна, лепкава, непрогледна тъмнина, като деветата египетска пораза. Представете си една просторна ниска сводеста зала, създадена от самата природа — клонестият таван се държи на стройните колони на дърветата, а подът е застлан с мек кафяв килим от опадали борови иглички, посивели от влагата шишарки и тук-там наболи кичури трева.

На връщане от обхода, когато влизаше в тази гора, на Батшеба винаги й ставаше малко страшно, но тъй като на излизане от дома не изпитваше никакви опасения, тя не смяташе за нужно да води със себе си придружител. Движейки се безшумно и незримо като Времето, Батшеба трепна — стори й се, че от другия край на пътеката срещу нея идат стъпки. Да, това определено беше шум от крачки. Нейните веднага затихнаха, станаха безшумни като падащи снежинки. Когато си припомни, че по тази пътека минават много хора, тя се успокои и реши, че някой селянин се връща в къщи; беше на няколко крачки от собствения си дом, но все пак й стана неприятно, че срещата ще стане на най-тъмното място в гората.

Крачките се приближаваха, дойдоха съвсем близо, появи се някаква фигура и вече почти премина покрай нея, когато нещо изведнъж дръпна нейната рокля и като че ли я прикова към земята. От внезапното спиране Батшеба се люшна и за малко щеше да падне. Размахвайки неволно ръка да запази равновесие, тя я опря в някаква дреха с копчета.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — чу се мъжки глас високо над главата й. — Ударих ли ви, приятелю?

— Не — отвърна Батшеба и опита да се отдръпне.

— Изглежда, закачили сме се един за друг, а?

— Да.

— Това жена ли е?

— Да.

— Искам да кажа, лейди?

— Това няма значение.

— Аз съм мъж.

— О! — Батшеба се опита да прекрачи, но напразно.

— Това в ръката ви е фенер със затъмнител, нали? — попита мъжът.

— Да.

— Ако позволите, ще отворя капачето и ще ви откача.

Една ръка хвана фенера, капачето се отвори, лъчите на светлината се измъкнаха от своя затвор и Батшеба изумена се огледа. Мъжът, за когото се бе закачила, беше военен. Той целият блестеше в пурпур и мед. Това видение в дълбоката тъмнина наподобяваше мощните звуци на тромпет в пълна тишина. Мракът, неизменно царящ тук като genius loci^[1], сега бе напълно победен не толкова от светлината, колкото от разкрилата се гледка. Видяното от нея беше тъй различно от очакванията й — тя си представяше някаква мрачна, зловеща фигура, — че й подейства като вълшебно превъплъщение. Шпората на военния се беше закачила за дантелата на роклята й. Мъжът огледа Батшеба.

— Сега ще я откача, мис, веднага — каза той с внезапно променен учтив тон.

— О, не, благодаря, сама ще си я откача — бързо отвърна тя и приклекна.

Но това не беше толкова лесно. За няколко секунди колелцето с шиповете така се оплете в усуканата коприна на дантелите, че откачването очевидно изискваше доста време.

Той също клекна и светлината от поставения до тях фенер се запровира между боровите иглички и гъстата трева като голяма светулка. Тя освети лицата им и хвърли в гъстата гора около тях огромните сенки на един мъж и една жена; падайки върху стъблата на дърветата, сенките се изкривяваха, постепенно се сливаха с мрака и изчезваха.

Той я погледна право в очите, когато тя ги вдигна за миг, но Батшеба веднага се извърна, защото не можа да издържи на неговия съсредоточено-настойчив поглед. Все пак успя да забележи, че той е млад и строен, а на ръкава му има три нашивки.

Тя отново дръпна роклята си.

— Вие сте пленница, мис, няма смисъл да отричате това — насмешливо подхвърли войникът. — Щом толкова много бързате, ще трябва да разрежа роклята ви.

— Да, ако обичате — безпомощно каза тя.

— Но ако благоволите да почакате малко, ще мине и без това — и той разви от колелцето на шпората една копринена ивица от дантелата. Батшеба дръпна ръката си, но случайно или нарочно, той я докосна. Батшеба бе възмутена, ала защо — и тя не знаеше.

Той продължи да развива, но дантелата като че ли нямаше край. Тя го погледна отново.

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да се любувам на това прекрасно личице — безцеремонно рече младият сержант.

Батшеба пламна от смущение.

— Нямах никакво желание да го показвам — сухо процеди тя, като се стараеше да запази спокойствие, което не й се удаваше много добре, защото действително беше пленница.

— След този отговор още повече ми харесвате — каза той.

— А на мен би ми се харесало още повече, ако изобщо не бях ви срещала тук! — Тя дръпна отново и воланът на роклята изпука като детско пистолетче.

— Аз напълно заслужавам наказанието, на което ме подлагате с вашите думи. Но отде се взе у такава красива и възпитана девойка тази антипатия към бащиния й пол?

— Вървете си по пътя, ако обичате.

— О, красавице, и да ви повлека със себе си ли искате? Но погледнете само как се оплетохме!

— Как не ви е срам! Вие нарочно се оплетохте още повече, за да ме задържите. Нарочно!

— Честна дума, вие грешите — и сержантът примигна ехидно.

— А аз ви казвам, че го направихте нарочно! — ядосано извика тя. — Настоявам веднага да ме освободите. Не, оставете, аз сама!

— Разбира се, мис. Нима мога да ви се противя! — рече той дяволито и престорено натъжен. — Благодарен съм за възможността да гледам това красиво лице, въпреки че ми е подхвърлена, така да се каже, като кокал на куче. Но за съжаление този миг ще отмине тъй бързо!

Тя решително стисна устни и упорито замълча.

И си помисли — какво ли ще стане, ако се дръпне рязко? Ще успее ли да се измъкне дори с риск да остави роклята си тук? Но това бе немислимо! Най-хубавата й рокля, облечена специално за тази вечер! Коя жена на нейно място — пък била тя и най-дръзката — би направила такава жертва, за да се отърве от натрапника, когато е на няколко крачки от дома си и е достатъчно само да извика на подчинените си, за да дотичат веднага?

— Всяко нещо с времето си. Както виждам, скоро ще се откачите — хладнокръвно продължаваше другарят й по нещастие.

— Шегите ви са възмутителни и… и…

— Не бъдете жестока!

— … ме оскърбяват!

— Мадам, позволих си да се пошегувам, само за да имам възможността да помоля за прошка една толкова красива жена и съм готов да направя това най-смирено и почтително.

Батшеба просто не знаеше какво да каже.

— Много жени съм видял през живота си — продължи вече шепнешком и замечтано младият войник, разглеждайки с преценяващ поглед склоненото й лице, — но такава красавица виждам за първи път. Вярвате или не, приятно или неприятно за вас — все едно.

— Кой сте вие, че си позволявате да пренебрегвате мнението на другите?

— Не съм непознат тук. Сержант Трой, на вашите услуги. Живея наблизо. Ето, най-после се откачи! Тънките ви пръсти се оказаха по-ловки от моите. Бих желал това да е възелът на възлите, който никога не може да бъде развързан.^[2]

Войникът наистина прекаляваше. Тя скочи, и той също. Единствената й мисъл беше как да се оттегли спокойно и благопристойно от него. Тя се заизмъква постепенно назад, с фенера в ръка, докато най-после мундирът се скри в тъмнината.

— Довиждане, красавице! — подхвърли той.

Тя не отговори и щом се отдалечи на двадесетина крачки, хукна да бяга.

Лиди вече си лягаше. Батшеба се изкачи до своята спалня, после открехна вратата на Лиди и задъхано попита:

— Лиди, има ли в селото някакъв военен? Сержант еди-кой си… Видът му е твърде джентълменски за сержант. Хубав мъж с червен мундир със сини кантове?

— Не, мис… Чакайте, чакайте, това трябва да е сержант Трой. Сигурно си е дошъл в отпуска. Но не съм го виждала. Той мина оттук веднъж, когато неговият полк беше в Кастърбридж.

— Да, точно така се казва. С мустаци, но без брада или бакенбарди, нали?

— Да.

— Какво представлява той?

— Ах, мис, просто ме е срам да го кажа… Той е безпътен човек! Но е способен и съобразителен и би могъл да направи състояние не по-зле от който и да е скуайър. Такъв фин и умен джентълмен! По име е докторски син и това не е малко, а по рождение е графски син!

— Което пък съвсем не е малко. Много интересно! Вярно ли е това?

— Вярно е. Възпитавали го много добре, учил в кастърбриджското училище. Там научил всички езици; казват, дори можел да чете и пише по китайски! Но в това не съм сигурна, само тъй казват. Обаче той сам си провали съдбата, защото се записа войник. Е, вярно, и там много бързо се издигна и стана сержант много скоро. Какво щастие е да си от благородно потекло. Дори и прост войник да си, пак ще те забележат и отличат. Той наистина ли се е завърнал, мис?

— По моему, да. Лека нощ, Лиди.

В края на краищата може ли едно безгрижно момиче дълго да се обижда на един мъж? Нерядко девойки с темперамента на Батшеба, жадни за ласкателства или копнеещи да бъдат покорени, охотно прощават някоя и друга волност. По изключение, причината може да бъде и нещо по-сериозно от един обикновен флирт. Точно сега в нея най-силно говореше първото чувство, а от време на време му пригласяше и второто. Проста случайност или дело на Лукавия, но виновник за произшествието се оказа един красив непознат, явно врял и кипял в любовните дела, който успя да събуди в нея интерес. Затова тя не можеше да реши да се счита ли за обидена или не.

— Странно! Необикновено приключение! — най-после възкликна тя след дълги размисли в своята стая. — Как можах да постъпя тъй глупаво! Да избягам от човека, който беше така учтив и мил към мен!

Очевидно тя вече не считаше безцеремонните му възхвали на външността й за оскърбление.

Ето какъв беше фаталният пропуск на Болдуд — той нито веднъж не й каза, че е хубава.