Томас Харди
Далече от безумната тълпа (50)

49.
Повишението на Оук — Великата надежда

Късната есен вече преминаваше в зима. Сухите листа засипваха с дебело покривало торфа в блатата и горския мъх. До неотдавна Батшеба изпитваше някакво парализиране на чувствата, което в същност бе само привидно. Сега я овладя странно спокойствие, което не можеше да бъде наречено безметежност. Докато беше уверена, че Трой е жив, тя можеше да мисли хладнокръвно за смъртта му, но сега, когато имаше вероятност да е мъртъв, съжаляваше за загубата. Тя продължаваше да управлява фермата, получаваше значителни доходи, без да се интересува от тях, и влагаше парите в различни начинания просто защото тъй бе правила и преди. Изминаха само няколко седмици, но от миналото я отделяше огромна пропаст, като че ли беше умряла, но запазила способността си да разсъждава, и подобно на охладнелите един към друг герои на известната поема^[1] можеше да размишлява за това какъв драгоценен дар е бил за нея предишният живот.

Все пак апатията, овладяла Батшеба, имаше благоприятни последствия — Оук бе назначен за управител, нещо, което тя дълго не се бе решавала да направи. Но тъй като Габриел всъщност отдавна изпълняваше тези задължения, промяната — ако изключим значителното увеличение на заплатата му — много не се забелязваше от околните.

Болдуд живееше уединено и в пълно бездействие. Голяма част от неговата пшеница и ечемик пострадаха от дъждовете. Зърното прорасна, филизите гъсто се сплетоха и в края на краищата започнаха да хвърлят ечемика на свинете. Хората заговориха, те се удивяваха на небрежността на фермера, която вече му беше причинила големи загуби; а един негов работник поясни, че и дума не може да става за разсеяност, тъй като подчинените му неведнъж най-внимателно са напомняли на Болдуд за опасността, която заплашва неговото зърно. Загледан в свинете, които с отвращение бягаха от гнилите класове, Болдуд най-после се опомни и една вечер изпрати да извикат Оук. Дали това беше предизвикано от неотдавнашното повишение на Оук, или от нещо друго, не знаем, но фермерът предложи на Габриел да поеме управлението и на Долната ферма, заедно с фермата на Батшеба, уверявайки го, че му е необходим помощник, и то именно такъв надежден като него човек. Очевидно нещастната звезда на Габриел бързо залязваше.

Когато Батшеба узна за това предложение — защото Оук бе задължен да се посъветва с нея, — първоначално вяло възрази. Тя смяташе, че за един човек ще бъде трудно да управлява и двете ферми. Болдуд, който, както знаем, се ръководеше не толкова от материални, а от лични съображения, предложи на Оук един кон за по-бързото придвижване от едното до другото място, защото фермите бяха една до друга. По време на тези преговори Болдуд не контактуваше непосредствено с Батшеба, а с Оук, който им служеше като посредник. В края на краищата всичко се уреди благополучно и възседнал здравия нисък жребец, Оук започна ежедневно да обикаля надлъж и нашир почти две хиляди акра, оглеждайки доволен тези владения, като че ли цялата реколта му принадлежеше, докато стопанката на едната половина и стопанинът на другата седяха по домовете си в тъжно и мрачно уединение.

През пролетта в енорията хората заговориха, че Оук нещо много бързо се подрежда.

— Каквото и да кажете — клюкарстваше Сюзан Тол, — ама Гейб Оук много започна да се конти. Три пъти седмично си лъска ботушите, в неделя излиза с цилиндър, а за работната блуза да не говорим, съвсем е забравил какво е това. Дуе се като пуяк, а аз само му гледам сеира, чудя му се и мълча.

Габриел получаваше заплата от Батшеба независимо от доходите на нейната ферма. Но скоро стана известно, че се е споразумял с Болдуд да получава известна част от неговите приходи, разбира се, доста скромна, но все пак това бе по-почетно, отколкото да работи като наемен работник: тази сума можеше да се увеличи, за разлика от заплатата. Някои хора започнаха да наричат Оук скъперник, може би защото видяха, че сега, когато положението му много се подобри, той продължаваше да живее в същата обстановка, в същата къща, сам си белеше картофите, кърпеше си чорапите и дори сам си оправяше леглото. Но Оук проявяваше предизвикателно безразличие към общественото мнение, освен това строго се придържаше към старите привички и обичаи само защото те бяха стари, и поведението му можеше да се тълкува двояко.

В сърцето на Болдуд започна да се заражда велика надежда. Самоотвержената му преданост към Батшеба можеше да бъде наречена любовно безумие, което нищо на света не можеше да излекува — нито времето, нито промяната на положението, нито лош, нито добър слух. По време на затишието, което настъпи, след като всички се убедиха, че Трой се е удавил, трескавата вяра на Болдуд растеше като синапено зърно. Той трепетно я подхранваше и дори не обмисляше своите планове, опасявайки се да не би действителността да му покаже безразсъдството на неговите мечти. Най-после уговориха Батшеба да носи траур, и когато Болдуд я видя в църквата, облечена в черно, надеждата укрепна и той започна да вярва, че ще дойде време (може би не много скоро, но ще дойде), когато търпеливото му очакване ще бъде възнаградено. За сега той още не си задаваше въпроса дълго ли ще трябва да чака. Но убеждаваше себе си, че след като е преминала през суровата школа на живота, Батшеба ще се научи да щади чувствата на другите и ако в бъдеще се съгласи да се омъжи за някого, избраникът ще бъде той. Дълбоко в душата си тя храни добри чувства към него, разкайва се, че необмислено му е причинила страдания, и сега би се отзовала на съкровеното му желание по-охотно отпреди, когато беше обхваната от безумното увлечение, причинило й толкова разочарования. Може би ще стане възможно да се сближи с нея — все пак тя има добро сърце — и да завърже дружески и делови отношения, без, разбира се, да забравя своята цел и като скрива от нея страстното си желание. Такива бяха надеждите на Болдуд.

В очите на този зрял човек сега Батшеба беше още по-очарователна. Изобилно бликащата от нея младежка пламенност бе утихнала, призракът на щастието бързо помръкна, загуби власт над нея и тя навлезе в нов период от живота, без да губи нищо от поетичната си прелест.

Когато след двумесечно гостуване в Норкомб при старата си леля Батшеба се върна у дома, страстно любещият и тъгуващ фермер побърза да се осведоми за нея — течеше вече деветия месец от нейното предполагаемо вдовство — и да разузнае какво е отношението й към него. Това стана в разгара на сенокоса. На Болдуд му се удаде да се приближи до Лиди, която помагаше на полето.

— Радвам се да те видя, Лидия — галантно каза той.

Тя се усмихна глуповато, учудена от приветливото му обръщение.

— Вярвам, че госпожа Трой се чувства добре след дългото отсъствие — продължи той с развълнуван тон, както би се осведомил за нея който и да е съсед.

— Добре се чувства, сър.

— И сигурно е весела?

— Да, весела.

— Невесела ли каза?

— Не, сър. Казах само, че е весела.

— Тя споделя ли всичко с теб?

— Не, сър.

— Само някои неща, нали?

— Да, сър.

— Госпожа Трой ти се доверява, Лидия, и предполагам, тя има всички основания за това.

— Да, доверява ми се, сър. Аз бях с нея при всичките й нещастия — смъртта на мистър Трой и тъй нататък. И ако тя отново се омъжи, сигурно ще остана да живея при нея.

— Напълно естествено, щом ти е обещала — потвърди влюбеният стратег, у когото думите на Лиди предизвикаха сладостен трепет: обожаваната от него жена мислеше за втори брак!

— Не, тя не ми е обещавала. Аз просто така си мисля.

— Да, да разбирам. Когато тя споменава, че е възможно да се омъжи още веднъж, ти…

— Тя никога не е говорила за това, сър — възрази Лиди, като си помисли, че Болдуд сериозно оглупява.

— Разбира се, че не е — бързо се поправи той, чувствайки, че надеждите му отново се изпаряват. — Защо загребваш толкова много с греблото, Лидия? По-добре загребвай бързо и късо. Е, сега тя е господар на себе си и добре ще направи да запази свободата си.

— Да, веднъж господарката каза като на шега, че след шест години сигурно ще се омъжи пак, ако мистър Трой не се върне.

— След шест години… Казва, че би могла… Та тя може да се омъжи още сега, това е ясно за всеки здравомислещ човек, каквото и да говорят юристите.

— А вие нима сте ги питали? — наивно се осведоми Лиди.

— Не съм и помислил за това — изчервен отвърна Болдуд. — Лиди, мистър Оук каза, че сега можеш да се върнеш в къщи, ако искаш. Не е нужно да оставаш повече на полето. Аз ще се поразходя още малко. Довиждане.

Той се отдалечи, недоволен от себе си. Срамуваше се, защото за първи път през живота си беше действал със заобикалки. Бедният Болдуд, той можеше само да удря право в целта, като таран! Сега му беше неловко, че наговори толкова много глупости и което е по-лошо, изпадна в конфузно положение. Затова пък му се удаде да подразбере нещо. Новината беше вълнуваща и леко огорчителна, но същевременно и силно обнадеждаваща. След някакви си шест години Батшеба сигурно ще може да му стане жена! Сега вече той твърдо ще се надява и ако в разговора си с Лиди Батшеба само е споменала за омъжване, все пак това означава, че тя допуска такава възможност.

Оттогава той вече не се разделяше с тази приятна мечта. Шест години, разбира се, бяха дълъг срок, но през това време той ще живее с надежда, а колко дълго бе измъчван от пълна безнадеждност! Яков е работил два пъти по седем години, за да получи ръката на Рахил^[2]. Какво значат само шест години, когато става въпрос за жена като Батшеба? Той се опитваше да убеди себе си, че дори ще му е по-приятно да изчака тези шест години, отколкото веднага да получи съгласието й. Болдуд смяташе, че обича Батшеба с безкрайно дълбока, силна, безсмъртна любов и тази отсрочка ще му помогне убедително да й докаже чувствата си, които досега тя сигурно е недооценявала. За него шест години са като шест минути, той не цени времето си, нужна му е единствено нейната любов! През това време той ще я ухажва деликатно, възвишено и тя ще се убеди, че му е по-скъпа от всичко на света.

Междувременно лятото бе към края си и дойде време за Грийнхилския панаир. Жителите на Уедърбъри всяка година ходеха на тържището.