Томас Харди
Далече от безумната тълпа (23)

22.
Големият хамбар и стригачите

Често се случва мъжът да изпадне в безличие и апатия, защото не му достига душевна сила тогава, когато най-много има нужда от нея. А още по-често се случва същото, когато той прахосва тези душевни сили напразно, без полза за себе си (ако ги има). От известно време Габриел, за първи път след сполетялата го беда, си възвърна предишното независимо мислене и бодрост на духа — качества, които не водят много далеч, ако липсва сгоден случай за приложението им, но също и подходящият случай без тях не води доникъде. Тези качества сигурно щяха да помогнат на Габриел да се издигне при щастливо стечение на обстоятелствата. Но той си губеше времето около Батшеба Евърдийн, И ето, пролетният прилив се отдръпваше, без той да е отплувал, и наближаваше времето на нисък прилив, когато той би стоял заседнал.

Беше първи юни, в разгара на сезона за стригане на овцете; всичко наоколо растеше буйно и пищно, разцъфнало в ярки багри. Буйните жизнени сокове стремително нахлуваха във всяка тревичка, пора и стъбло. Божието присъствие бе явно тук, на село, а дяволът царуваше в града — над светските съблазни. Пухкавите реси на върбите, немирните къдрици на папратите, напомнящи владишки жезъл, квадратните главички на москатела, петнистият змийски лапас, досущ като апоплектичен светец в малахитова ниша, белоснежните горви, горските майки с дебели месести стъбла, омайничетата и мрачните камбанки с черни листенца — целият растителен свят около Уедърбъри в това плодоносно време излъчваше причудлива грация. Сред животинския свят се забелязваха преобразените фигури на старши стригача — Джан Коган; втория и третия надничар, които ходеха от ферма на ферма и затова не си струва да споменаваме имената им, четвъртия стригач — Хенери Фрей, петия — мъжа на Сюзан Тол, шестия — Джоузеф Пуъграс, младия Каини Бол — като помощник стригач, и Габриел Оук, който ръководеше всички. Никой от тях не беше облечен в нещо, заслужаващо да се назове дрехи. По-скоро бяха улучили нещо средно между индуските одежди на низшата и висшата каста. Опънатите им напрегнати черти, застиналата лицева гримаса свидетелстваха, че ги очаква важно дело този ден.

Стрижеха овцете в голямото помещение, което се наричаше Стригалният хамбар и по архитектурно разположение приличаше на църква с притвор. Хамбарът не само повтаряше формата на съседната църква, но й съперничеше в старост. Говореше се, че е единствената оцеляла от множество постройки край някогашен манастир, но не се знаеше със сигурност: не бяха останали никакви други следи. Просторните ходници от двете страни на постройката, достатъчно високи, за да влязат и най-големите каруци, натоварени догоре със снопи, се съединяваха с широки, мощни и строги каменни арки; от тяхната простота лъхаше величието, което толкова често липсва на други, много по-богато украсени здания. Укрепеният с дъги и диагонали тъмен, сумрачен свод от скъпо кестеново дърво, с огромни напречни греди, се отличаваше със строги, благородни линии, които много рядко могат да се срещнат в повечето днешни църкви. Подпори с широк разкрач подсилваха двете странични стени, а хвърлените тъмни сенки се прорязваха от светлината, падаща от прозорците със заострени сводове, които с пропорциите си служеха и на красотата, и на доброто проветряване.

Този хамбар открай време изпълняваше едно и също предназначение, което едва ли може да се каже за много замъци и църкви, близки по стил с него и също така стари. За разлика от тези типични за Средновековието паметници старият хамбар въплъщаваше в себе си традиция, запазила се непокътната от въздействието на времето до наши дни и с това ги превъзхождаше. Тук поне замисълът на старите строители съвпадаше със схващането на съвременните хора. Изправен пред тази вехта, посивяла и накърнена от стихиите постройка, човек я виждаше как още служи. Представяйки си нейната история, той удовлетворен установяваше, че тя е служила много векове и бе обхванат от гордост, дори почти признателност заради дълговечността на създалата я строителна мисъл. Четири столетия не бяха успели да докажат, че хамбарът е издигнат погрешка, не бяха внушили неприязън към предназначението му, нито бяха предизвикали някаква реакция, която би могла да го разруши, и този факт придаваше на непретенциозното сиво творение на древните умове спокойствие, дори величие, които даже при наличието на лишна любознателност обикновено не усещаш при срещите с църковните му или войскови събратя. Тук Средновековието и Съвременността бяха намерили допирна точка. Прозорците със заострени сводове, проядените от времето каменни куполи и арки, посоката на главните трегери, матираните, старателно обработени кестенови греди и мертеци не внушаваха мисълта за отмряло фортификационно изкуство, нито за отживял времето си религиозен култ. Укрепването и спасението на плътта посредством хлеб насущний все още са наука, култ, стремеж.

Днес огромните странични врати бяха широко разтворени към слънцето и благодатната му светлина падаше върху дървения харман в средата на хамбара, където работеха стригачите. Дебелата дъбова настилка, потъмняла от времето и излъскана от бухалките на множество поколения труженици, беше необикновено гладка, с великолепен богат оттенък, като паркета на парадна зала в някой замък от елизабетинската епоха. Стригачите работеха коленичили, а слънчевите лъчи падаха косо върху избелелите им ризи, загорелите ръце и проблясващите ножици, които при всяко движение хвърляха отблясъци, достатъчни да ослепят човек с по-слабо зрение. Под ножиците лежеше задъханата пленница-овца. Колкото повече нейната уплаха нарастваше и преминаваше в ужас, дишането й се учестяваше, а тя неуловимо тръпнеше като омарата навън.

Тази картина от наши дни в рамка отпреди четиристотин години не създаваше впечатление за рязък контраст между древност и съвремие, който неволно би могъл да бъде внушен от такова разстояние във времето.

В сравнение с градовете Уедърбъри си оставаше непроменено. Това, което гражданинът смята за „тогава“, за селянина означава „сега“. За Лондон двадесет-тридесет отминали години е „едно време“, за Париж годините са десет или пет; в Уедърбъри шестдесет или осемдесет години не променят почти нищо. За петдесет години само леко се изменя кройката на ботушите или съвсем незначително — бродерията на работните блузи. Десет поколения не успяват да променят изговора дори на една-единствена фраза. В тези затънтени Уесекски места древните времена — според минаващите оттук делови хора — биват наричани просто стари, старите времена тук са настояще, а настоящето за тукашните хора е бъдеще.

И тъй, хамбарът и стригачите бяха в пълна хармония.

Просторните странични крила на сградата, които в църквата съответстват на нартиката и олтара, бяха отделени с плетове и зад тях бяха стълпени овце. В единия ъгъл, между преградата и стената имаше малка клетка, където по всяко време очакваха три-четири готови овце, които стригачите вземаха, без да губят време и да се откъсват от работата си. По-навътре, в сумрака, се очертаваха потъналите в светлокафявата сянка фигури на трите жени — Мериан Мъни, Темперанс и Соубърнес Милър, които усукваха въжета от вълна и връзваха с тях остриганите руна. Как да е им помагаше старият пивовар, който след завършването на пивоварния сезон (от октомври до април), предлагаше услугите си по околните ферми.

Батшеба внимателно наблюдаваше отстрани както стригачите по невнимание да не наранят животните, така и ножиците да минават съвсем ниско. Габриел, когото нейният бляскащ поглед привличаше, както светлината пеперудата, шареше насам-натам и се връщаше отново при нея; той не беше постоянно зает със стригането, а само от време на време помагаше на другите и вадеше от клетката овце за стригане. Сега той загребваше от бъчвата в ъгъла сайдер и поднасяше на работниците пълна халба заедно с филии хляб и парчета сирене.

Строгата Батшеба напомни на един от тях да стриже по-внимателно, скара се на момчето-помощник, че бе пуснало една стригана овца в стадото, без да й постави клеймо, и се върна при Габриел, който остави закуската си, придърпа една изплашена овца и с ловко движение на ръката я обърна по гръб. Той острига дългото руно около главата, оголи шията, а в това време господарката му го наблюдаваше мълчаливо.

— Тя се изчервява от обида — прошепна Батшеба, когато видя, че червенината залива шията и гърдите на овцата, оголени под звънко потракващата ножица. Много салонни красавици биха завидели на тази нежна руменина, а такова мигновено и естествено изчервяване сигурно би разкрасило всяка жена.

Сърцето на бедния Габриел се разтапяше от радост — тя е тук, до него, очите й с интерес следят умелите му ръце с ножицата, която сякаш всеки миг може да нарани плътта на овцата, но никога не прави това. Също като Гилденстерн той беше щастлив, понеже не беше много щастлив.^[1] Нямаше желание да говори; достатъчно беше, че той и прекрасната му дама образуваха цяло, сами, отделени от целия останал свят.

И тъй, говореше предимно тя. Има думи, които не казват нищо, така бърбореше сега Батшеба; а има мълчание, което казва много — такова бе мълчанието на Габриел. Преизпълнен със скрито, тревожно блаженство, той продължаваше работата си, като обръщаше постепенно овцата, придържаше главата й с коляно и потракваше бързо с ножицата, свали вълната от шията, от единия хълбок, после от другия, продължи с гърба и завърши с опашката.

— Чудесно! — отбеляза Батшеба, когато ножицата клъцна за последен път. — И много бързо!

— За колко минути, мис? — попита Габриел, изтривайки потта от челото си.

— Двадесет и три минути, откакто отрязахте първата къдрица на челото. За първи път виждам някой да го прави за по-малко от половин час.

Гладката чиста овца се надигна от руното си, както Афродита от морската пяна, учудена и смутена без привичното си одеяние, което лежеше на пода като пухкав облак; меката вълна непосредствено до кожата скривана досега, беше снежнобяла, без никакво петънце.

— Каин Бол!

— Да, мистър Оук, тук съм!

Каини притича с гърненцето катран. Буквите „Б. Е.“ се отпечатаха върху оголената кожа и бедната глупава овчица, разтреперана и задъхана, подскочи през дъската и се смеси със стадото стригани овце. Дойде Мериан, събра отхвръкналите къдрици, хвърли ги в купа вълна, нави го целия и го отнесе в дъното на хамбара — три и половина фунта чиста топлина, без примес, щеше да донесе радост в зимните дни на далечните непознати хора, които никога нямаше да разберат колко неизразимо приятна е вълната в такова състояние, току-що остригана и чиста, когато не е изсъхнала, втвърдена и измита и в нея все още са живи подхранващите мазни сокове, преди да се е превърнала в някакъв търговски вид „вълна“, която в сравнение с току-що остриганото руно е като разреденото мляко пред сметаната.

Но жестоката съдба не позволи на Габриел спокойно да се радва на щастието си тази сутрин. Старите майки, овните и двегодишните майки вече бяха остригани. Дойде ред на стриганите за първи път миналата година овце и на младите, още нестригани нито веднъж. Той се готвеше отново да пристъпи към действие с надеждата, че Батшеба ще стои до него и ще засича по часовник умелата му работа, когато неочаквано го прекъсна едно горчиво разочарование — в другия край на хамбара се появи фермерът Болдуд. Като че ли никой не забеляза неговото влизане, но присъствието му беше несъмнено. Болдуд винаги внасяше със себе си някаква особена атмосфера, която всички околни веднага усещаха. Разговорите, този миг полувъзпирани от присъствието на Батшеба, веднага секнаха.

Болдуд пресече хамбара и отиде при Батшеба, която се обърна и го поздрави най-непринудено. Той заговори с нея тихо и тя инстинктивно снижи глас, отначало леко, а после започна да говори съвсем тихо, като него. На Батшеба никак не й се щеше всички наоколо да мислят, че тя има някакъв таен разговор с него; но в тази възраст жените са толкова възприемчиви, че неволно се поддават на влиянието на силния пол и възприемат не само речника на мъжете, на което ежедневно сме свидетели, но и в отсенките на тон и настроение, когато влиянието е силно.

Габриел не чуваше за какво си говореха те, но колкото и да му се искаше да се приближи до тях, не би си го позволил, защото това не беше в неговия характер. Учтивият фермер протегна ръка на Батшеба, да й помогне да прескочи заграждащата дъска и да излезе навън, на ярката юнска слънчева светлина. Там, до стриганите овце, те продължиха разговора. За какво говореха? За овцете? Едва ли. Габриел смяташе (не без основание), че когато хората говорят спокойно за нещо, което се намира около тях, те неволно насочват поглед към обсъждания предмет. Но Батшеба скромно гледаше сламките пред себе си и това по-скоро навеждаше на мисълта, че тя е смутена, отколкото за някакъв делови разговор за овцете. Бузите й пламнаха, кръвта нахлу в нежната й кожа, после се отдръпна и нахлу отново. Габриел продължаваше да стриже, разстроен и потиснат.

Събеседницата му отиде някъде и Болдуд, останал сам, се разхожда напред-назад четвърт час. После тя се появи в новия си зелен ездитен костюм, който я обгръщаше така плътно до талията, както кожицата обвива плода. Младият Боб Коган водеше кобилата й. Болдуд отвърза своя кон, който стоеше до дървото.

Габриел просто нямаше сили да откъсне очи от тях, но тъй като продължаваше да стриже, неволно нарани с ножицата корема на овцата. Животното подскочи; Батшеба веднага се обърна и видя кръвта.

— О, Габриел! — извика тя сурово и остро. — Вие винаги толкова внимателно наглеждате другите, а сега вижте какво направихте!

Всеки би казал, че забележката не е особено строга и обидна, но Габриел — който знаеше, че Батшеба много добре разбира причината за нараняването на бедната овчица, защото тя самата го бе ранила на много по-чувствително място — се почувства огорчен от нейните думи и това нерадостно чувство съвсем не се облекчаваше от несекващото унижение, породено от съзнанието за собственото му обществено положение, сравнено с това на Батшеба и Болдуд. Но твърдото решение да увери себе си, че вече не изпитва към нея никакви нежни чувства, и този път му помогна да скрие болката си.

— Шишето! — извика той невъзмутимо.

Кайни Бол веднага притича с бутилката, намазаха раната и стригането продължи.

Болдуд внимателно помогна на Батшеба да възседне кобилата и преди да тръгнат, тя отново се обърна към Оук с познатото властно и нетърпимо високомерие.

— Отивам да видя Лестърките^[2] на мистър Болдуд. Вие ще ме заместите тук и ще наглеждате хората да работят внимателно.

Те извърнаха конете и потеглиха в тръс.

Сериозното увлечение на Болдуд предизвикваше жив интерес и съчувствие сред всички, които го познаваха, но той толкова години беше пример на чудесно преживяващ и така заклет ерген, че сега падението му като че ли се превърна в свидетелство против самия него, както в случая със Сент Джон Лонг^[3], който умрял от туберкулоза, доказвайки, че тази болест не е смъртоносна.

— Обулчихме го и него — отбеляза Темперанс Милър, изпращайки ги с поглед.

— Натам отива — потвърди Коган, който продължаваше да стриже, без да вдига глава.

— Що да бие път за сгледа, като има у съседа — обади се Лейбан Тол, обръщайки овцата.

Хенери Фрей огледа всички с тъжен поглед и бавно продума:

— Не мога да разбера защо й трябва на такава девойка да се жени, като и без това си е съвсем оправна и сама може да си гледа фермата. Тя няма да е домошарка. Ама нали е работата тя да е, а не друга! Е, ’квото щат, това да правят, а то инак ще горят две къщи.

Обикновено решителни натури като Батшеба предизвикват неодобрението на хора като Хенери Фрей. Най-големият й недостатък беше, че тя много рязко изразяваше своето недоволство, но недостатъчно явно показваше одобрението си. И тъй както съдим за цвета на предметите не по погълнатите, а по отразените лъчи, така и мнението ни за хората се определя по-скоро от лошите им качества, вместо от добрите.

Хенери продължи по-благосклонно:

— Аз веднъж рекох да й кажа туй-онуй, ама колко може стара кримка като мен да дава ум на такова оперено като нея. Всички ме знаете ’къв мъж съм, като ме ядосат — никому не цепя басма!

— Знаем, знаем, Хенери.

— Та викам й: „Мис Евърдийн, у вас се освободи едно място, а кадърни хора да вършат работа има; ама инатът — какво ти инат, инат не рекох, — ама злобата на опърничавия сой (всичко женско, де) не им дава да прогледнат.“ Добре й го рекох, а?

— Па добре е!

— Тъй! Намислил си бях да й го река, та ако ще да пукна и без време да ида в спасението. Като реша нещо, такъв съм си — нищо не може да ме раздума.

— Това е то мъж! От Сатаната по-горд!

— Нали видите хитрината? Пуснах й мухата да стана управител; ама тъй я подхванах, че тя не разбра накъде бия, та доде се усети, аз да съм си опекъл вече работата. Тъй го бях скроил!… Но като е рекла да се жени! Може да й е дошло времето. Оня ден, като къпехме овцете, фермерът Болдуд май си я целуна зад острицата.

— Това е лъжа! — намеси се Габриел.

— А ти отде знаеш, съседе Оук? — добродушно попита Хенери.

— Знам, защото тя сама ми каза какво е станало — каза Габриел с фарисейско големство над ближния.

— Ти си имаш право да й вярваш — ехидно отбеляза Хенери, — имаш си право! Но аз гледам другояче на нещата. То да си управител много акъл се не иска, но все таки човек трябва малко-много да разбира от тая работа. А мене ми е да си гледам живота. Ясно е, нали, съседи. Уж просто приказвам, пък някои глави не го разбират!

— Ми как, Хенери, разбираме те.

— Та такива ми ти работи, хора — лашкат ме насам-натам, все едно че пет пари не чиня! Като дрипа ме подритват! Ама аз още не съм изкуфял! Пипето ми сече, и как още! Дори ако кажете, мога да премеря ум с един пастир, знаете го кой е. Ами да! Ама няма смисъл. Тц!

— Като дрипа, казваш, а? — сърдито се намеси пивоварят. — Ти да не си толкоз стар бе, та се перчиш. Ти въобще не си стар! Щом още имаш зъби, не си стар. Ти беше още сукалче, а аз откога бях женен! Какво са шейсе години, като има хора на осемдесе и отгоре? Намерил с какво да се хвали!

В Уедърбъри всички знаеха, че за да умирят пивоваря, трябва веднага да прекратят всички спорове.

— Ами да! Какво се пери! — подхвана Джан Коган. — А нали всички знаем, пивоварю, че си много, много стар, кой ще седне да отрича?

— Никой — потвърди Джоузеф Пуъграс. — Ти си ни дълголетен старец — всички ти се чудим и ти се радваме!

— Аха! А кога бях млад и юнак, всички, дето ме знаеха, все ме обичаха и тачеха — продължи пивоварят.

— Дума да няма, пивоварю. Обичали са те, я!

Приведеният побелял старец най-сетне се успокои, а също и Хенери Фрей. За да укрепи мира, Мериан се опита да разсмее всички; мургава, в избеляла груба дреха на ръждиви петна, сега тя напомняше меката тонална гама от картините на Никола Пусен.

— Да знаете някой гърбав или крив, да ме вземе мен, горкана — занарежда тя. — На тия години къде вече да избирам! Ма я да се намери мъж да ме поиска, ще му се зарадвам като на бира и мезе!

Коган веднага я успокои с подходящ отговор. Оук продължи да стриже и не пророни нито дума. Горчивото чувство го завладя и прогони покоя му. Батшеба бе подсказала, че смята да го въздигне над останалите за управител, от какъвто фермата много се нуждаеше. А тази възможност бе примамлива за Оук не заради облагите, а защото би го приближила до нея, възлюблената, която още не бе свързана с друг. Всичките му представи за нея се замъглиха и объркаха. Това с Болдуд съвсем не е било кокетиране, а с него, Оук, тя си е играла, подигравала се е, престорила се е, че онази картичка е шега. Той бе дълбоко убеден, че тези неуки простодушни хорица са прави в предсказанията си и Батшеба ще приеме предложението на Болдуд. Габриел вече бе във възрастта, когато четенето на Библията престава да бъде неприятно задължение, от което инстинктивно се отдръпва всяко момче; напоследък той често я разгръщаше и сега си спомни думите: „И намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка!“^[4] но това бе само възклик; след морска буря — пяната. Наспроти всичко, той боготвореше Батшеба.

— Тая вечер ще пируваме по царски — прекъсна мислите му Каин Бол. — Заранта видях как бъркаха едни ми ти пудинги във ведрата. Мас слагаха, парчета колко палеца ти, мистър Оук! Досега не бях виждал такива хубави парчета мас — преди слагаха парченца колко бобчета. А на огъня вреше един голям черен котел на крака, ма не можах да видя вътре какво има.

— Нарязаха и две крини ябълки за щрудел — добави Мериан.

— Е, вярвам, ще мога да им отдам чест на тия неща — подхвърли Джоузеф Пуъграс и апетитно примлясна в това време. — Хапни си, пийни си, това е то животът! Радостта МУ — евангелието на стомаха, и без него, да си кажем правилната, сме загубени.