Томас Харди
Далече от безумната тълпа (20)

19.
Къпането на овцете — Предложението

Най-после Болдуд потърси Батшеба у дома й. Нямаше я. „Разбира се, че я няма“, промърмори той. Мислейки за Батшеба като за жена, той забравяше, че тя е земевладелец — а след като е фермерка, и то с по-голям имот от него, в този сезон най-вероятно беше да е някъде на полето. Тази, а и много други грешки бяха напълно понятни, като се вземат пред вид душевното му състояние и останалите обстоятелства. Налице бе всичко, за да се идеализира предметът на любовта: бе я виждал само случайно и отдалеч, а в обществото не бяха се срещали — зрително познати, в слово непознати. Той не знаеше нищо за всекидневието на тази жена. Всичките житейски дреболии, които заемат толкова място и време в живота, в очите на Болдуд изглеждаха съвсем не такива, каквито в същност бяха, тъй като влюбеният и обичаната не се посещаваха по домовете си. Едва ли би могъл дори да предположи Болдуд, че тя може да се занимава с някаква скучна домакинска работа или че и на нея, както на всеки друг човек, й се случва да бъде във вид, в който е по-добре да не се показва пред хората, за да не я запомнят такава. Във въображението му тя бе окръжена от ореол, въпреки че живееше наблизо, дишаше същия въздух и бе същество с почти същите грижи като него.

Чак в края на май той реши, че повече не може да бъде спиран от дреболии и измъчван от неизвестността. Болдуд вече бе привикнал със състоянието си на влюбен; сега чувството не го учудваше толкова, а по-скоро го измъчваше, и му се струваше, че е готов на всичко, само да не остава в неведение. Потърси я в къщи и когато му казаха, че тя наблюдава къпането на овцете, отиде да я намери там.

Овцете къпеха в един кръгъл, иззидан с тухли басейн, пълен с бистра вода. Летящите птици сигурно виждаха огледалната му повърхност от много мили — тя отразяваше ясното небе като блестящо око на циклоп посред зелено лице. Тревата досами басейна беше едно малко красиво чудо. Бързината, с която тя изсмукваше водата от тлъстата влажна почва, изглеждаше почти видима с просто око. Покрай тази лъка се простираха пасбища, разнообразявани от хълмчета и оврази, целите в маргаритка и лютиче. Реката течеше нечуто, като сянка; разлюлените тръстики и острици издигаха гъвкава ограда на мокрия бряг. На север от лъката се виждаха дървета със скоро развили се нежни, меки и лепкави листенца, още неуспели да се втвърдят и потъмнеят от лятното слънце и зной. Те бяха толкова тънички и прозрачни, че редом с по-старата зеленина изглеждаха жълти. Кукувиците от гъсталака огласяха тихия въздух с екливата си песен.

Погълнат от своите мисли, Болдуд се спускаше по склона с поглед, сведен към ботушите си, красиво оцветени от жълтия прашец на лютичетата. Притокът на реката беше отклонен и сега преминаваше през два срещуположни отвора на басейна. Пастирът Оук, Джан Коган, Метю Мун, Джоузеф Пуъграс, Каин Бол и още няколко души бяха мокри от глава до пети, а близо до басейна, прехвърлила поводите на коня през ръка, стоеше Батшеба, облечена в нов изящен ездитен костюм. В тревата се търкаляха няколко бутилки сайдер. Нагазили до пояс в по-дълбокото, Коган и Метю Мун блъскаха послушните овце в басейна, а малко по-надалеч, до самата стена, бе застанал Габриел, който ги натискаше във водата с дълъг дървен чатал, когато те минаваха покрай него, така че целите се потапяха. С този чатал той им помагаше да изплуват, когато вълната им се просмукваше с вода и те започваха да потъват. Пускаха ги да плуват срещу течението и те се движеха нагоре, а водата отнасяше надолу всичката мръсотия. Каин Бол и Джоузеф, които вършеха това, бяха по-мокри от другите, ако това изобщо беше възможно; те приличаха на бронзови делфини под фонтан — от всяка гънка на дрехите им струеше вода.

Болдуд се приближи и поздрави Батшеба съвсем сковано. На нея й хрумна, че той изобщо не е очаквал да я срещне тук, а просто е дошъл да погледа къпането на овцете, даже й се стори, че той се намръщи и я погледна неодобрително. Батшеба реши веднага да се отдалечи и тръгна по брега на реката. Скоро чу зад себе си стъпки по тревата и изпита чувството, че любовта я обгръща като аромата на парфюм. Вместо да се обърне или да изчака, тя продължи напред през високата острица, но Болдуд, изглежда, бе настроен решително и не изоставаше. Така вървяха, докато стигнаха завоя на реката. Тук, скрити от очите на всички, те можеха да чуват плискането на водата и виковете на миячите.

— Мис Евърдийн! — проговори фермерът.

Тя трепна, обърна се и прошепна:

— Добро утро.

Неговият глас беше много по-различен от това, което бе очаквала за начало. Тих, неестествено спокоен, същевременно в него звучеше дълбок смисъл, а думите почти не съответстваха на интонацията му. Понякога мълчанието притежава удивителна сила — то като че ли се превръща в напусналата своята обвивка безплътна душа на чувството и тогава е много по-внушително от словото. Случва се също, когато някой говори малко, да изразява много. Болдуд само произнесе името й, но с това каза всичко.

Както човек внезапно осъзнава, че шумът, който е помислил за потракване на колела, в същност е тътенът от далечен гръм, така Батшеба проумя това, за което само се досещаше.

— Аз изпитвам твърде силно чувство… за да мога да мисля — започна той с благородна простота. — Дойдох тук да ви говоря направо. Мис Евърдийн, откакто ви видях, животът ми съвсем се промени… и дойдох да ви предложа да се ожените за мен.

Батшеба се опита да запази съвършено невъзмутимо изражение. Тя само стисна устните си, които бяха полуотворени.

— Сега съм на четирийсет и една години — продължи той. — Може би ме смятат за заклет ерген. Аз наистина бях такъв. Като млад никога не съм кроил планове за женитба, а и по-късно не съм се замислял по този въпрос. Но ние всички се променяме и откакто ви видях, с мен се случи същото. От известно време чувствам все по-силно, че не живея добре. Над всичко друго желая да ми станете жена.

— Мистър Болдуд, аз твърде много ви уважавам, но смятам, че това не е чувството, което би ми позволило да приема предложението ви — отвърна тя със запъване.

Сериозността, с която се отнесоха към думите му, сякаш отприщи чувствата на Болдуд.

— Без вас животът ми е ад! — тихо промълви той. — Искам да ми позволите да ви повтарям отново и отново, че ви обичам.

Батшеба не отвърна нищо, а конят до нея изглеждаше толкова впечатлен от чутото, че престана да щипе тревата и вдигна глава.

— Мисля и се надявам, че все пак не съм ви съвсем безразличен и ще изслушате това, което искам да ви кажа!

Когато чу това, Батшеба изпита желание да го попита какво му е дало основание да се надява, но навреме си спомни, че тя самата го беше заблудила и думите му не бяха проява на самомнение, а доказателство, че е приел напълно сериозно лекомислената й шега с картичката.

— Ако можех, щях да ви лаская най-любезно — продължи фермерът по-спокойно — и да облека бурните си чувства в изящна форма. Но нямам нито сили, ни търпение да науча тези неща. Тъй безумно искам да станете моя жена, че за нищо друго не мога да мисля. И сигурно нямаше да ви направя предложение, ако не ми бяхте дали надежда.

„Отново тази шега за Валентинов ден! Ах, тази картичка!“ — помисли си тя, но не продума нищо.

— Ако можете да ме обикнете, отговорете „да“. Ако не можете — не казвайте „не“!

— Мистър Болдуд, много е неудобно, но трябва да ви уверя, че съм изненадана и просто не зная как да ви отговоря, за да не си съставите погрешно мнение за мен. Мога да ви открия единствено това, което чувствам. Колкото и да ви уважавам, страхувам се, че ще трябва да ви откажа. Вие сте твърде уважаван и достоен човек и смятам, че няма да ви подхождам.

— Но, мис Евърдийн!

— Аз… аз… зная, че не трябваше да ви изпращам онази картичка. Простете ми, сър. Това беше лекомислена постъпка, която никоя уважаваща себе си жена не би трябвало да си позволява. Ако ми простите безразсъдството, обещавам никога…

— Не, не, не! Не го наричайте безразсъдство! Позволете да мисля, че това е нещо много по-сериозно, своего рода пророческа интуиция, предчувствие, че вие може би ще ме обикнете. Казвате, че сте го направила необмислено и това много ме измъчва — изобщо не съм разглеждал думите ви в такава светлина и дори самата мисъл за това е непоносима за мен. Ах, ако знаех само как да ви спечеля! Но аз не съм способен на това. Мога само да ви питам съгласна ли сте да бъдете моя. Ако не сте съгласна, ако не идвате по собствено желание при мен, тъй както аз при вас, тогава не мога нищо да кажа.

— Мистър Болдуд, аз не съм влюбена във вас, това мога да заявя със сигурност. — За първи път тя си позволи да се усмихне лекичко и проблесналите през тънко очертаните устни бели зъби навеждаха на мисълта за нещо жестоко, което сякаш се притъпяваше от мекия поглед.

— Но все пак ще си помислите!… Вие сте толкова добра и снизходителна, нали ще си помислите? Може би ще се съгласите да се омъжите за мен! Опасявам се, че съм твърде стар, но вярвайте ми, аз ще се грижа за вас по-добре от който и да е мъж на вашата възраст. Ще ви пазя и почитам до последен дъх, повярвайте ми! Няма да имате никакви грижи, никакви домакински въпроси няма да ви притесняват и ще живеете съвсем спокойно. За кравите ще наемем човек — това мога да си позволя, — дори няма да се налага да ходите на пасбището, нито да мислите за сенокоса и да се безпокоите за времето, когато наближава жътвата. Аз доста съм свикнал с двуколката, още от времето, когато на нея се возеха родителите ми, но ако не я харесвате, ще я продам и ще ви купя кабриолет. Нямам думи да изразя колко сте ми скъпа, по-скъпа от всичко на света! Това никой не може да си го представи, един бог само знае колко много означавате за мен!

Сърцето на Батшеба беше младо и отзивчиво, то се изпълни с дълбоко съчувствие към този самотен човек, който говореше така безхитростно.

— Не! Моля ви, не казвайте нищо! Просто се измъчвам, че чувствата ви са толкова силни, а аз не мога да им отговоря. Мистър Болдуд, страхувам се, че ще ни видят. Хайде засега да оставим тази работа! Аз просто не мога да мисля свързано! Не очаквах предложението ви. Ах, колко съм лоша, причинила съм ви болка! — Тя беше смутена и уплашена от неговата страст.

— Тогава кажете, че не ми отказвате. Че не ми отказвате окончателно?

— Нищо не мога да направя. Не мога да ви отговоря.

— Ще възобновим ли този разговор?

— Да.

— Ще позволите ли да мисля за вас?

— Да, смятам, че ще можете да мислите за мен.

— И да се надявам, че ще получа ръката ви?

— Не! Не се надявайте! Да вървим.

— Утре ще дойда при вас.

— Не, моля ви! Дайте ми време.

— Добре, ще ви дам време. Ще почакам колкото искате — разгорещено и прочувствено обеща той. — Сега ми олекна малко.

— Не, не се радвайте, щом смятате, че това спокойствие и радост зависят от моето съгласие. Имайте търпение! Аз трябва да помисля.

— Ще чакам — каза той.

И тя тръгна. Болдуд остана с прикован в земята поглед, неподвижен, като човек, който не знае къде се намира. После реалността внезапно го прониза като болката от рана, която от вълнение не е била почувствана веднага. Той също закрачи.