Томас Харди
Далече от безумната тълпа (10)

9.
Къщата — Посетител — Полупризнание

Жилището на новата господарка на Оук, Батшеба Евърдийн, представляваше на дневна светлина стара, сива, обрасла с мъх сграда от епохата на класическия Ренесанс. По нейните пропорции личеше от пръв поглед, че това някога е бил господарски дом, заобиколен от имение, което, както се случва толкова често, отдавна е престанало да съществува като самостоятелно владение и е било погълнато от обширните имоти на някой отсъстващ собственик, обединили няколко такива скромни стопанства.

Фасадата беше украсена с масивни колони с канелюри, над двускатния покрив се издигаха комините — кръгли или конусовидни, а островърхите арки, украсени с венци, орнаменти и шарки, още пазеха следи от готическия си произход. Покритият с каменни плочи покрив беше застлан с възглавнички мек, кафеникав като избеляло кадифе мъх, а изпод стрехите на околните ниски постройки стърчаха снопчета дебелец. Посипаната с пясък пътечка, която водеше от къщата до пътя, също бе обрасла с мъх, тук сребристозелен, а охрата на пясъчната ивица, широка един-два фута, тъмнееше в средата. Спокойната сънлива фасада и царящото отзад оживление подсказваха, че с приспособяването на сградата за земеделски нужди е бил нарушен първоначалният архитектурен принцип на къщата. Трупането на пари и изгодата често налагат такива промени, странно обезобразяват и парализират не само отделни сгради, но цели улици и дори градове — които първоначално са били планирани за спокойствие и разкош.

Оживени гласове се чуваха тази сутрин от горните стаи, където водеше дъбова стълба с перила, подпрени на масивни стълбици, струговани и оформени по отживелия стил от миналия век: самите перила бяха здрави и солидно изработени като перила на мост, а стъпалата на стълбата непрекъснато се извиваха, като човек, който се опитва да погледне през рамо. Подът на горния етаж беше много неравен и тъй като току-що бяха махнати килимите, виждаха се дъските с безбройни дупчици от дървояд. Всеки път, когато се отваряше или затваряше някоя врата, в отговор се чуваше дрънченето на прозорците, къщата се тресеше от всяко по-енергично движение, а скърцането като призрак съпътстваше неотстъпно ходещия из къщата.

В стаята, откъдето долитаха гласовете, Батшеба и нейната прислужница-компаньонка Лиди Смолбъри седяха на пода и подреждаха цял куп пръснати навсякъде хартии, книги, шишенца — остатъците от вещите на покойния стопанин. Лиди, правнучката на пивоваря, беше почти връстница на Батшеба, а лицето й бе истинска реклама за веселото селско момиче. Съвършенството, което не му достигаше — при условие че изискваме от него строго класически черти, — щедро се компенсираше от прекрасния цвят на кожата, която в това зимно утро бе покрита с нежен руменец, а меката закръгленост на бузите й напомняше за картините на Терборх и Герард Доу; подобно на портретите на тези велики колористи, това лице беше привлекателно, въпреки че не се отличаваше с идеална красота. Тя беше жизнерадостна по природа, но не тъй сърцата като Батшеба, понякога бе просто ревностна, но то бе наполовина чисто чувство, наполовина куртоазия, добавена като по задължение.

През открехнатата врата се чуваше как четката на прислужницата Мериан Мъни стърже по пода. Мериан вместо лице имаше кръгъл диск, набразден не толкова от възрастта, колкото от постоянното напрегнато взиране. При мисълта за нея човек се развеселяваше; заговориш ли за нея, не беше възможно да се въздържиш от сравнението със сбръчкана нормандска ябълка.

— Спри за малко, не търкай — подвикна й Батшеба. — Чувам някакъв шум.

Мериан застина с четка в ръка.

Към къщата се приближаваше ездач. Чаткането на копитата затихна, конят мина през външната портичка и което беше съвсем необичайно, продължи по пътечката и стигна чак до самата къща. После на вратата се почука с камшик или бастун.

— Какво нахалство! — прошепна Лиди. — Да дойде с кон чак до прага! Защо не спря отвън? Господи! Това е джентълмен! Вижда се малко шапката му.

— Тихо! — заповяда им Батшеба.

По-нататък безпокойството на Лиди се проявяваше с поглед и израз вместо с думи.

— Защо госпожа Коган не отива да отвори? — продължи Батшеба.

Чукането прокънтя още по-решително.

— Иди ти, Мериан! — каза Батшеба, тръпнеща под напора на всевъзможни романтични предположения.

— О, мем, вижте каква бъркотия е тук!

Като погледна Мериан, Батшеба разбра, че доводът е необорим.

— Лиди, ти иди! — помоли Батшеба.

Лиди вдигна ръце, целите изпрашени от боклуците, които разчистваха, и умолително погледна господарката си.

— Ето, госпожа Коган отива! — от гърдите на Батшеба се изтръгна продължителна облекчена въздишка.

Вратата се отвори и прозвуча плътен глас:

— В къщи ли е мис Евърдийн?

— Сега ще проверя, сър — отвърна госпожа Коган и след малко се появи в стаята.

— Ах, мила! Опак свят! — продължи госпожа Коган, чийто тембър на гласа се променяше в зависимост от темата на разговора и чувствата, които изпитваше; тази напета жена умееше много майсторски да подхвърля палачинките от тигана и да върти парцала, а в този момент ръцете й до лактите бяха побелели от брашно. — Когато съм цялата брашнена, все нещо ще се случи — я ще ме засърби носът тъй силно, че ще се пукна, ако не го почеша, я някой ще почука на вратата. Мистър Болдуд пита може ли да види мис Евърдийн.

Роклята на жената, както знаем, е част от самата нея и всяко несъвършенство в облеклото е равнозначно на телесен недостатък или рана. Затова Батшеба тутакси отвърна:

— Не мога да говоря с него в такъв вид. Какво да правя?

Формата на отказ „Не си е в къщи“ още не беше усвоена в Уедърбърските ферми и затова Лиди предложи:

— Кажете, че цялата сте в прах и не можете да слезете.

— Да, наистина — потвърди госпожа Коган, след като огледа с критичен поглед Батшеба.

— Кажете му, че не мога да говоря с него. Това е достатъчно.

Госпожа Коган слезе долу и предаде отговора, както й беше наредено, но все пак добави, на своя отговорност:

— Госпожицата бърше прах от бутилки, сър — неприятна работа. Затова не може да слезе.

— Добре тогава — отвърна равнодушно плътният глас. — Исках само да попитам дали не сте разбрали нещо за Фани Робин?

— Нищо, сър. Но довечера може би ще разберем. Уилям Смолбъри отиде в Кастърбридж, където предполагаме, че живее нейният любим. И другите мъже разпитват навсякъде из окръга.

Отново прозвуча чаткането на копитата, което се отдалечи, и вратата се затвори.

— Кой е мистър Болдуд? — попита Батшеба.

— Джентълмен-арендатор от Малко Уедърбъри.

— Женен ли е?

— Не, мис.

— На колко години е?

— Сигурно на четирийсет, много красив. Изглежда строг — и е богат!

— Колко неприятности ми създава това бърсане на прах! Все ще стане нещо лошо заради него — недоволно рече Батшеба. — А той защо пита за Фани?

— Защото когато тя беше малка и си нямаше никого, той я взе при себе си и я прати на училище, а после й намери работа тук, при чичо ви. В това отношение той е много мил човек, но иначе — пази боже!

— Какво?

— Непоправим ерген! По шест, по седем жени го искаха — всички знатни и скромни момичета в околността се опитаха да го хванат. Джейн Пъркинс два месеца робски се терза по него; двете госпожици Тейлърс изхабиха цяла година; а на дъщерята на фермера Айвс той струва много нощи плач и двайсет фунта за нови дрехи, пиши ги хвърлени на вятъра.

В този момент горе се качи едно момче и надзърна при тях. Детето беше на Коган, чието име, заедно с това на Смолбъри, беше толкова разпространено в тази област, както Ейвън и Дъруент сред реките. Каквото и да му се случеше — разклатен зъб или порязан пръст, — момчето винаги го споделяше с приятелите си и това в собствените му очи го извисяваше над цялото незасегнато от беди човечество. Разбира се, то очакваше да му кажат „Бедното дете!“ и то така, че да се усеща и похвала, и съчувствие.

— Имам си пен-и-и! — произнесе малкият Коган.

— Кой ти го даде, Теди? — попита Лиди.

— Мистър Болдуд! Отворих му портата, затова ми го даде.

— Какво каза той?

— Каза: „Къде бързаш, малкия?“ А аз казах: „При мис Евърдийн, с ваше позволение.“ Той попита: „Тя е почтена и сериозна жена, нали, малкия?“ и аз отвърнах: „Да.“

— Ах ти, лошо дете! Защо каза така?

— Защото той ми даде пенито.

— Каква бъркотия е тук! — недоволно рече Батшеба, когато момчето си отиде. — Хайде, Мериан, или излизай, или продължавай с четката, но прави нещо! Вече отдавна трябваше да си женена и да живееш при мъжа си, а не да ми създаваш грижи тук.

— О, господарке, трябваше! Но за беден не искам да се женя, а богатите мен не ме щат и си седя ли, седя сам-саменичка!

— Мис, някой предлагал ли ви е да се ожени за вас? — престраши се да попита Лиди, когато отново останаха сами. — Сигурно сте имали много кандидати?

Батшеба се забави с отговора, но изкушението да се похвали, защото тя наистина имаше основания за това, беше твърде силно за девическото й тщеславие и надделя над обидата, че я бяха сметнали за стара.

— Веднъж един мъж ми предложи ръката си — отвърна тя многозначително-небрежно и пред очите й се изправи предишният Габриел Оук, когато той още бе фермер.

— Сигурно е било много приятно! — въздъхна Лиди замислено, загледана втренчено някъде встрани. — И вие не го одобрихте?

— Не ми беше подходяща партия.

— Колко е хубаво да можеш надменно да откажеш, когато другите, де да им се случи това, ще умрат от радост, и „Благодаря“ ще кажат. Представям си как сте го отрязали. „Не, сър, аз стоя по-високо от вас“, или: „Можете да целунете крака ми, сър, лицето ми е само за благородници.“ А вие обичахте ли го, мис?

— Не. Не го харесвах.

— А сега харесвате ли го?

— Разбира се, че не. Кой идва?

Лиди скочи и погледна през задния прозорец към вътрешния двор, където с настъпването на вечерта сивата мъгла се сгъстяваше и потъмняваше. Към задната врата се приближаваше върволица хора. Тази пълзяща верига, състояща се от отделни звена, напредваше бавно, съвършено спокойно и целеустремено, подобно на удивителните морски обитатели, известни под названието салпова колония^[1], които, макар различни по строеж, се придвижват, подчинени на един общ за цялата колония инстинкт. Някои от тях бяха облекли познатите бели дочени блузи, други — бозави блузи от грубо платно, с кръпки по ръкавите, гърдите, гърбовете и рамената. Две-три жени по налъми завършваха шествието.

— Филистимляните идват върху ни^[2] — каза Лиди, залепила на стъклото побеляло носле.

— Добре, Мериан, слез долу и ги задръж в кухнята, докато се облека. После ги въведи при мен в залата.