Норман Мейлър
Мъжагите не танцуват (7)

Седма глава

Не бих казал, че двамата се приветствахме кой знае колко за това как изглеждахме. Баща ми бе зает да приготвя нескафе, но в мига, в който ме зърна, остави бурканчето и тихо свирна.

Кимнах. Бях слязъл от спалнята, с отекъл крак, не можех да вдигна лявата си ръка над главата, а в гърдите ми сякаш имаше цяла кофа с буци лед. Господ знае какви кръгове имах под очите си.

Дъги обаче ме потресе много повече. На главата му почти не бе останала коса и беше страшно отслабнал. Над скулите му беше избила ярка розова руменина, която ми напомняше за пожар в открито за вятъра пространство.

Обяснението дойде като докосване до самото това отвратително място. Явно бе подложен на химиотерапия.

Мисля, че беше свикнал очите на околните бързо да скриват първоначалното си отвращение, защото каза:

— Да де, появи се.

— На кое място?

Той направи знак с ръка, с който обясняваше, че е кой знае къде.

— Благодаря ти, че веднага ми изпрати телеграма — рекох аз.

— Мойто момче, когато никой не може да ти помогне, най-добре е да си мълчиш.

Изглеждаше слабоват, което ще рече, че не изглеждаше всесилен. Не можех да преценя обаче дали беше притеснен.

— На химиотерапия ли си? — попитах го.

— Зарязах я преди няколко дни. Унизително е постоянно да ти се гади. — Той пристъпи напред и леко ме притисна в прегръдката си, не съвсем плътно, сякаш смяташе, че носи зараза.

— Чух един виц — рече той. — Семейство евреи чака във фоайето на болницата. Докторът отива при тях. Той е едно празноглаво копеле с бодър глас. Чулулика като влабче. — Баща ми обичаше при случай да ми напомня, така както бе напомнял на майка ми, че коренът му беше от гетото на Хелз Китчън, и да вървят всички по дяволите. Снобизмът му си оставаше с непоколебимо обратен знак и той специално си кривеше устата, за да каже „влабче“ вместо врабче.

Сега вече можеше да продължи с вица.

— „Имам, казва докторът, и добра, но и лоша новина за вас. Лошата новина е, че болестта на баща ви е неизлечима. Добрата е, че не е рак.“ Семейството казва: „Слава богу!“.

Разсмяхме се и двамата. Когато се успокоихме, той ми подаде недокоснатата си чаша кафе и започна да си слага с лъжицата ново.

— В нашия случай новината е лоша — рече.

— Че е неизлечима?

— Тим, кой би могъл да каже, мамицата му недна? Понякога си мисля, че знам точно кога е започнало. А щом съм толкова близо до началото, може би мога да открия средство да се излекувам. Казвам ти, ненавиждам хаповете, които докторите ми пробутват. Ненавиждам и себе си, че ги вземам.

— Как спиш?

— Никога не съм се хвалил, че спя добре — отговори той. После поклати глава: — Момчето ми, с всичко мога да се справя, само не и със среднощните часове. — За него това беше доста дълга реч. Затова я прекрати. — А с теб какво се случи? — попита ме.

Някак без да се усетя му разказах за боя.

— Къде остави кучето? — попита той.

— Погребах го в двора.

— Преди да си легнеш ли?

— Да.

— Значи някой те е възпитавал правилно.

Останахме в кухнята цялата сутрин. След като аз приготвих яйца, опитахме да се преместим в дневната, но мебелите на Пати не допадаха на стария докер. Затова се върнахме пак в кухнята. Навън денят беше навъсен и баща ми потрепери, поглеждайки през прозореца.

— Какво толкова ти харесва това забравено от бога място? — попита той. — Прилича ми на океанското крайбрежие на Ирландия през зимата.

— Да, но аз го обичам — отговорих.

— Ами?

— За пръв път дойдох тук, когато ме изхвърлиха от Ексетър. Помниш ли как се напихме?

— Разбира се. — Стана ми приятно, че го видях да се усмихва.

— Тогава сутринта ти се върна в Ню Йорк, а аз реших да дойда да прекарам лятото тук. Бях слушал за този град. Хареса ми веднага и после, след като бях живял тук седмица, отидох една вечер в едно кръчме с танци в покрайнините, близо до шосето. Там имаше едно хубаво момиче, което постоянно наблюдавах, но не се опитах да отида при нея. Тя беше с тайфата си и танцуваше, а аз не я изпусках от поглед. Когато затваряха, реших да се пробвам. Отидох на дансинга при нея, погледнах я в очите, и тя погледна в моите, и двамата излязохме навън заедно. Начуках им го на фукльовците, които бяха с нея. Те не направиха нищо. Двамата с момичето пресякохме шосето, влязохме в гората, полегнахме и, казвам ти, Дъги, вече бях в нея. Мисля, че не бяха минали повече от шест минути от момента, когато отидох при нея, до момента, когато вече бях в нея. Това ме издигна в собствените ми очи повече от всичко друго, което съм направил до ден-днешен.

На него историята ми много му хареса. Ръката му се протегна по стар навик към чашата с бърбън и той едва тогава осъзна, че чаша няма.

— Значи това място ти е късметът — рече той.

— До известна степен.

— Добре ли си? — попита ме той. — Не изглеждаш особено щастлив за човек, който преди малко е пребил от бой един хулиган с щанга за гуми. Да не те е страх, че ще се върне? — Какъв доволен вид озари само очите на баща ми при мисълта, че Студи може да реши да се върне!

— Има много неща, за които да си говорим — казах аз, — но не знам дали съм готов да ги споделя с теб.

— С жена ти ли са свързани?

— Донякъде.

— Слушай, аз ако можеше да съм жив още десет години, не бих казал и дума, но тъй като това няма да стане, ще ти кажа следното. Мисля, че ти се ожени за неподходяща кучка. Трябваше да се ожениш за Маделин. Тя може и да е отмъстителна макаронаджийка, но аз я харесвах. Имаше класа. Беше изтънчена.

— Даваш ми благословията си ли?

— Държах си устата затворена за прекалено много неща в продължение на прекалено много години. Може и да е започнала да хваща плесен отвътре. Една от причините за рака, казват „чулуликащите влабченца“, била суровата околна среда.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Човек, който се жени за богата жена, си е заслужил всичко, което му се е случило.

— Аз мислех, че ти харесваш Пати. Двамата обичахте да си пийвате заедно.

— Харесвах силния й характер. Ако всички останали провинциални дървеняци бяха мъжкари като нея, те щяха да владеят света. Но не ми харесваше какво прави с теб. Има дами, които трябва да носят тениски с надпис: „Ела при мен. Ще те направя гъзолизец“.

— Мерси.

— Хей, Тим, та това е само риторически израз. Нищо лично не казвам.

— Ти винаги си се безпокоял за мен, нали?

— Ами тя, майка ти, беше фина жена. Доста те беше поразглезила. Е, да де — добави той, като ме изгледа зорко с леденосините си очи, — безпокоях се за теб.

— Може би не е било нужно. Аз си изкарах трите години в кафеза, без да се дам. Не съм близал на никого гъза.

— Браво на теб. Аз винаги съм се питал как ли е било.

— Хей, Дъги — казах аз, — че какво му е хубавото? Да не мислиш, че през цялото време се чувствам като истински мъж? Не е така. Какво толкова съм си опазил? Ти си един старомоден фанатик. Готов си да натикаш всички педерасти в концентрационен лагер, дори и сина си, ако тръгне по крив път. Само защото си имал късмет да се родиш с яко дупе.

— Хайде да пийнем нещо. Свършило ти е твърдото гориво.

— Можеш ли да пиеш?

Той пак направи неопределен жест с ръка.

— Имам повод.

Взех две чаши и налях бърбън в тях. Той добави голямо количество вода в своята. Ако не друго, това ми бе достатъчно, за да ми стане ясно, че е зле.

— Не ме разбра правилно — каза той. — Да не мислиш, че си живея сам двадесет и пет години в мебелираната стая, без да мисля за нищо? Опитвам се да следя какво става. По мое време, ако човек беше педал, това значеше, че е прокълнат. Хич и дума не можеше да става. Беше пратеник на ада. Сега си имат гей освобождение. Гледам ги. Навсякъде е пълно с педерасти.

— Ами да, знам — казах аз.

— Ха-ха-ха — разсмя се той и ме посочи с пръст. Първите глътки алкохол безспорно му действаха като ангелска благодат на душата. — Синът ми печели рунда.

— Бива ме да танцувам — рекох.

— Помня, помня — каза той. — Костело, нали?

— Да.

— Аз не съм съвсем сигурен, че знам какво означава това вече — каза той. — Преди шест месеца ми казаха, че ако не спра да пия, ще умра. И аз спрях. Сега, когато заспя, духовете излизат от всички дървени повърхности и ме заобикалят в кръг край леглото. После ме карат цяла нощ да танцувам. — Той се закашля и звукът идваше от всички каверни на дробовете му. Това беше опит да се засмее. — „Мъжагите не танцуват“ им казвам аз. „Хей, тъп фанатик, отговарят ми духовете, продължавай да танцуваш.“ — Той се взря в искриците на бърбъна, сякаш сред тях можеше да види сенките на духовете, и въздъхна. — От болестта фанатизмът ми омекна — каза той. — Мисля си за педерастите и знаеш ли какво смятам. За половината от тях това е право на проява на смелост. На мухльото му трябва яко дупе, за да стане педал, вместо да се възпре. На мухльото. В противен случай той се жени за някоя плаха мишчица, която е прекалено свенлива да бъде лесбийка, и двамата стават психолози и отглеждат вундеркиндчета, които играят електронни игри. Стани педал, ще кажа аз, ако си мухльо. Дебютирай като такъв пред света. Не одобрявам другите. Онези, които трябва да са истински мъже, но не им стига смелост. Ти би трябвало да си истински мъж, Тим. Ти си мой син. Имаш предимство.

— Никога досега не съм те слушал да говориш толкова много. Нито веднъж през живота си.

— Това е, защото двамата с теб не се познаваме.

— Е, ти поне днес приличаш на непознат — казах аз. Истина беше. Едрата му глава вече не бе украсена с буйна коса, с бял цвят, подправен разкошно със слонова кост и кремаво. Сега той просто имаше едра плешива глава. Приличаше повече на пруски генерал, отколкото на прототип на ирландски барман.

— Искам да си поговоря с теб сега — каза той. — Може би постъпвам тъпо, но ме осени, когато бях на погребението на Франки Фрийлоуд: само Тим ми е останал.

Вях трогнат. Понякога минаваха месец-два, понякога половин година преди един от двама ни да се обади на другия. И все пак ми се бе струвало нормално. Винаги се бях надявал, че е така. Сега той го потвърди.

— Да — продължи Дъги, — днес сутринта станах рано, взех назаем колата на вдовицата и си повтарях през целия път дотук, че сега трябва да поговорим лице в лице. Не искам да умра, без ти да си разбрал колко те уважавам.

Бях смутен. И затова се хванах: за начина, по който той произнесе „колата на вдовицата“.

— Ти да си нямаш вземане-даване с жената на Фрийлоуд? — попитах го.

Рядко виждах баща си да изглежда така смутен.

— Напоследък не — отвърна той.

— Как си могъл? С жената на приятеля си?

— През последните десет години Франки се беше скапал от фиркане. Нито инструмента си можеше да намери, нито търпението.

— С жената на приятеля си? — Изсмях се подигравателно по адрес на семейната традиция. С писклив глас на тенор.

— Случвало се е веднъж-два пъти. Тя имаше нужда. Жест на милосърдие.

Смях се до сълзи.

— Питам се кой ли я гали сега — ликувах аз. Прекрасно беше собственият ти баща да присъства на собствения си помен. Внезапно ми се доплака.

— Прав си, момчето ми — каза той. — Надявам се и се моля Франки никога да не разбере. — Той се загледа за миг в стената. — Човек остарява и започва да усеща, че нещо не е наред. Чувстваш се като в сандък, а стените му постоянно се стесняват. Затова и правиш неща, които преди това не си правил.

— От колко време знаеш, че си болен?

— Откакто бях в болницата „Сейнт Винсънт“ преди четиридесет и пет години.

— Това е доста време, да имаш рак и да не ти проличи.

— Никой от докторите няма усет за тези работи — рече той. — Аз както виждам нещата, това представлява затворена верига на болестта с два прекъсвача.

— Какво искаш да кажеш?

— Две ужасни неща трябва да се случат преди тази гадост да започне да се развива. Първото освобождава спусъка. Второто го натиска. Аз четиридесет и пет години си ходя с освободен спусък.

— Защото не си успял да се оправиш от всички онези рани, които си получил?

— Не. Защото изгубих смелост.

— Ти? Какви ги говориш?

— Тим, тогава аз се спрях и усетих, че обувките ми са пълни с кръв, а пред мен беше болницата „Сейнт Винсънт“. Трябваше да продължа да преследвам онова копеле, което стреля. Но когато видях болницата, загубих самообладание.

— Дявол да го вземе, ти вече си го бил гонил цели шест пресечки!

— Не беше достатъчно. Аз съм скроен да нося много, така или иначе. Изпитанието беше, когато се спрях. Нямах кураж да продължа и да го заловя. Защото можех. Нещо в цялата схема можеше да го накара да се препъне. Аз не се опитах да пробвам късмета си. Вместо това спрях. Тогава чух в главата си съвсем ясно глас. Това е единственият случай, при който мога да твърдя, че господ или някаква висша сила говореше с мен. Гласът рече: „Ти вече губиш мощ. Това ти е истинското изпитание. Направи го“. Но аз влязох в болницата „Сейнт Винсънт“ и сграбчих дежурния за яката и точно в мига, в който налетях да бия тоя келеш с бяла престилка, усетих, че първият прекъсвач се включи на рак.

— Кое включи втория прекъсвач?

— Той не е бил включен. Той се разяде. Ефект на натрупването. Да живея четиридесет и пет години без себеуважение.

— Ти си луд.

Той удари една голяма глътка от своя разреден с вода бърбън.

— Де да бях. Тогава нямаше да имам рак. Ще ти кажа, че съм проучвал този въпрос. Ако потърсиш, ще намериш неизвестни статистически данни. Шизофрениците, на които наистина им хлопа дъската, страдат от рак наполовина по-рядко, отколкото средният гражданин. Аз мисля така: или тялото ти полудява, или разсъдъкът ти. Ракът е лекарството за шизофренията. Шизофренията е лекарството за рака. Повечето хора не знаят колко важно е всичко това. Аз бях закърмен с него. И нямам оправдание.

Мълчах. Бях спрял да споря с него. Не беше лесно да се прецени какви последици можеше да имат думите му. Дали бях започнал да разбирам за пръв път защо топлотата, която той проявяваше към мен, винаги сякаш беше преминала през ледниково пространство? Сигурно някога съм бил семенце в тялото на Дъглас Мадън, но трябва да е било преди той сам да е ценял тялото си. Аз в известна степен бях дефектен. Във всичките ми стари рани би трябвало да кипи тревогата, която бе дълбоко погребана и усмирена от много време. Нищо чудно, че баща ми не изпитваше особена радост, че съм му син. Предусещах как след години — ако съм жив — споменът за този разговор може би ще ме разтърси от гняв.

Но въпреки всичко аз изпитвах състрадание към баща си. Отвратително състрадание. Той беше помрачил за дълго благоразположението ми към него.

А после усетих огромен, всепоглъщащ страх. Защото сега пак ми се струваше възможно да съм убил две жени. Колко пъти през последните няколко години бях на ръба да пребия Пати Ларейн със собствените си ръце? И всеки път, когато бях възпирал порива си, нима у мен не се бе загнездвало здраво чувството за настъпваща болест? Да, също като баща ми и аз бях живял в една сурова среда. Припомних си пак подтика, който ме бе накарал да се изкача на колоната. Това ли е била нощта, когато съм се надявал да предотвратя включването на първия прекъсвач?

Тогава разбрах, че искам да споделя тайната си с Големия Мак. Трябваше да говоря за двете убийства и за пластмасовите торбички във влажната изба на къщата. Не можех повече да се сдържам. Ала не можех и да се заставя да говоря направо. Вместо това едва ли не боязливо се прокраднах към темата.

— Ти доколко вярваш — попитах го — в предопределеността?

— А-а, да де — отговори той, — ама в каква предопределеност? — Смяната на темата го зарадва. Дългите години на работа в бара бяха направили баща ми човек, посветен да живее сред въпроси с обхват, стигащ до райските порти.

— Футболните прогнози — казах. — Може ли Бог да избере отбора, който ще спечели?

Очевидно това беше въпрос, който дълго бе занимавал Дъги. В очите му се появи издайническо пламъче, сигнал за това, че размисля дали да разкрие цялата си информация. След което той кимна:

— Мисля, че ако Бог залага на прогнозите, ще спечели при осемдесет процента от случаите.

— Как изчисляваш тази цифра?

— Ами, да речем, че вечерта преди играта той мине през местата, където футболистите спят, и направи преценката си. „Питсбърг“ са готови за тази игра, казва си той, а „Джетс“ са се изпокарали. И решава, че „Питсбърг“ заслужават много повече от три точки. Затова залага на тях. Според мен той се оказва прав при четири от пет случая.

— Но защо при четири от пет?

— Защото футболът — зловещо заяви баща ми — понякога прави странни подскоци. Не е практично да се дава повече от четири на пет. Това е напълно достатъчно. Ако той иска да отчете физическите параметри на всеки подскок, ще му се наложи да хвърли милион повече усилия за изчисления, за да увеличи шансовете от осемдесет до деветдесет и девет процента. Това не е икономично. Той има прекалено много други неща по които да работи.

— Но ти защо се спря на четири от пет?

Баща ми прие въпроса най-сериозно.

— Понякога — каза той — един футболен предсказател може да усети златна жила и да улучи около седемдесет и пет процента при прогнозите си за месец и повече. Аз смятам, че причината е, че той за известно време е разполагал с канал за секретна информация, свързан с по-висши сфери.

Аз си спомних за Харпо.

— Някой може ли да използва това по-дълго време?

Баща ми сви рамене.

— Съмнително е. Тези канали трудно се поддържат. — И без да се притеснява, кръстоса метафората си: — Това е въжеиграчество на високо равнище.

— Ами ужасно губещите прогнози?

— Тези хора също са свързани с канали. Само че всичко тече в обратна посока. Техните предсказания са сбъркани със сто и осемдесет градуса.

— Може би това е просто законът за средните стойности?

— Законът за средните стойности — каза той с отвращение — е направил много повече да обърка умовете на хората от всяка друга идея, която познавам. Това са конски фъшкии. Каналът или те захранва, или те изиграва. Лакомите каналът ги преебава.

— Ами ако облозите се окажат петдесет на петдесет?

— Тогава значи не се намираш близо до канала. Значи си компютър. Виж във вестниците. Компютърните предвиждания стигат до петдесетпроцентова вероятност.

— Добре — казах, — това е за предсказанията. Но аз всъщност исках да поговорим за съвпаденията.

Той стана угрижен.

Аз се изправих и долях чашите.

— Сипи повече вода в моята — каза той.

— Съвпаденията — повторих аз. — Какво ще кажеш?

— Досега аз говорих — рече той. — Кажи ми ти сега.

— Ами — започнах аз, — то не е много по-различно от канала. Само че е цяла система. Аз вярвам, че ние приемаме отпечатъци от мислите на всички. Обикновено не го осъзнаваме, но е така.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че хората могат да изпращат и да получават съобщения ли? Че това е телепатия, нали? Без да го съзнават?

— Можеш да го наречеш както искаш.

— Е, да — рече той, — в интерес на полемиката, защо не?

— Веднъж — рекох аз — бях на север, във Феърбанкс, в Аляска, и пак можеше да се усети. Имаше система.

— Да — съгласи се той, — близо до северния магнитен полюс. Ти какво правеше във Феърбанкс?

— Една далавера. Нищо особено. — Всъщност бях отишъл там подир Маделин за една кокаинова афера и се бяхме скарали. Това беше същият месец преди да ме гепят за същото, когато бях прескочил набързо до Флорида. Когато продавах две кила кокаин. Само благодарение на адвоката, който беше добре заплатен за умението му да ходатайства, бяха намалили присъдата на три години (условно).

— Една вечер се спречкахме с един тип във Феърбанкс — продължих аз. — Той беше кофти човек. На сутринта, когато се събудих, видях в съзнанието си образа му. Изражението на лицето му беше отвратително. Тогава иззвъня телефонът. Беше същият тип. Гласът му беше също така противен, както и лицето му. Поисках среща късно следобед. През целия ден се натъквах на хора, които бях срещал предната вечер, и нито веднъж не се изненадах от изражението на лицата им. Те изглеждаха и разгневени, и доволни, точно така, както очаквах да изглеждат. Беше реално като сън. Към края на деня се срещнах с оперетъчния злодей. Но вече не бях така нервен. Защото докато следобедът се точеше, го виждах ясно в мислите си и той изглеждаше изхабен. Но истината е, че когато се срещнахме, той точно така изглеждаше — по-голям страхливец от мен.

Баща ми се изкиска.

— Ще ти кажа, Дъги — продължих аз, — че мисля, че всички в Аляска пият, за да могат да се възпрат да не нахлуват в главите на другите.

Той кимна.

— Северни земи. Ирландия. Скандинавия. Русия. Пият като смокове. — И сви рамене. — Но все пак не разбирам какво общо има това с твоите доводи.

— Искам да кажа, че хората не искат да живеят в главите на другите. Много е страшно. Много е животинско. Съвпадението е признак, че са стигнали до такова състояние.

— Кое ритва менчето? — попита Дъги.

— Не знам — отговорих аз. Поех си дъх. Като се вземеше предвид всичко останало, имаше и по-тежки задачи от насмешките на баща ми, с които трябваше да се справя. — Мисля, че когато предстои да се случи нещо значително и неочаквано, хората излизат от рамките на обичайното си поведение. Мислите им започват да се притеглят взаимно. То е, сякаш надвисналото събитие създава вакуум и ние се устремяваме към него. Поразителните съвпадения се трупат с лудо темпо. Като природно явление е.

Почти осезателно го усещах как си припомня собственото си минало. Дали бе преживял събития, съпоставими с моите, онази сутрин, когато го бяха простреляли?

— Какви надвиснали събития имаш предвид? — попита той.

— Пагубни.

Реакцията му беше предпазлива:

— Какви точно пагубни събития?

— Убийство, да речем.

Той се замисли над думите ми. После поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не ми харесва примерът ти“. Погледна ме.

— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?

На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.

— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.

— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.

— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?

— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.

— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.

— Не ми предстои, а е нещо повече.

Той предпочете да замълчи.

— Миналата седмица стана едно самоубийство — продължих аз, — макар че е възможно човекът да е убит. Мисля, че аз му отнех дамата онази вечер, когато това е станало. — И в следващия миг ми мина една невероятна мисъл: понеже баща ми имаше рак, каквото и да споделях с него, нямаше да навреди по никакъв начин на другите. Това може би беше едно от полезните свойства на неговия рак. Той можеше да поема информация като гроб, който няма да я върне обратно на никого. Дали баща ми сега не беше на страната на духовете, далече от всички нас?

— Имам да споделя и други неща — продължих. — Засега те не са достояние на всички, но две жени са били убити в този град през последната седмица.

— Господи! — възкликна той. Дори на него му дойде много да изслуша толкова нови неща. — И кой го е извършил?

— Не знам. Имам някои предположения, но не съм сигурен.

— Виждал ли си жертвите? Сигурен ли си, че твоите факти са верни?

Никак не исках да му отговоря. Ако не кажех нищо повече, все още можеше да се придържаме към предпоставката, че просто си пием заедно в кухнята: можехме да затрупаме посещението му с приспивни спомени за други пиянски криволици из неизследваните пространства на философията. Ала след следващата ми реплика, и двамата можехме да се окажем плувнали в пот и отрезвели на някой друг бряг.

Изглежда, че доста се бях забавил да му отговоря, та му се наложи да повтори въпроса си.

— Виждал ли си жертвите?

— Да — казах, — те са в избата.

— О, господи! — Чашата му беше празна. Забелязах как ръката му се пресегна за бутилката с бърбън и след това се дръпна. После той хвана чашата си и я захлупи. — Тим, ти ли го направи? — попита той.

— Не. — Не бях в състояние да оставя своята чаша. Изпих на една глътка остатъка. — Мисля, че не — добавих, — но не съм сигурен.

И така се започна всичко. Малко по малко, с една или друга подробност, аз му разказах, допълвайки се, за онова, което си спомнях, за всеки от дните след онази вечер, когато бях отишъл в „Алеята на вдовицата“, а когато бързо се изповядах (защото го чувствах като „изповед“), че Пати Ларейн е едната от мъртвите жени, баща ми издаде стон — такъв, какъвто човек изпуска, когато пада от някой прозорец, за да се набие върху кол.

И все пак не бих казал, че изглеждаше ужасно. Яркочервената руменина, която се бе разляла единствено по скулите му, като останалата част от лицето му бе останала бледа, сега се пренесе върху челото и брадичката. Така се създаде илюзия, че той не е толкова зле, колкото беше. Но аз мисля, че това не бе така. При цялото му отвращение от ченгетата той самият невероятно изглеждаше като ченге — началник на участък или старши следовател, такава роля начаса би му отредил всеки режисьор, който разпределя състава си — и ще не ще той през по-голямата част от живота си се виждаше принуден да играе тази роля. По отношение на силата на въпросите му не мога да не призная, че не беше никак лош като специалист по разпитите.

Най-сетне аз спрях да разказвам историята си (а междувременно в процеса на разказа ми сутринта премина в следобед, правихме си сандвичи, пийнахме бира). Накрая той каза:

— Има два въпроса, които ме възпират ясно да разбера тази работа. Единият е дали ти си невинен, или виновен. Трудно ми е да повярвам на първото, но пък ти си ми син. — Той замълча, начумери се и рече: — Исках да кажа, че ми е трудно да повярвам на второто, че си виновен.

— Или с други думи — прекъснах го аз, — ти смяташ, че може да съм го направил. Каза го! И причината е, че ти самият можеш да извършиш убийство. Всъщност, може и да си пречукал един-двама, когато си бил профсъюзен деец.

Дъги не възрази срещу думите ми. Вместо това рече:

— Добрите хора убиват по задължение или заради честта си. Не за пари. За пари убиват долните типове. Дрогираните лакоми прасета убиват за пари. Но не и ти. Облагодетелстван ли си от завещанието й?

— Нямам представа.

— Ако според завещанието й можеш наистина да получиш пари, очакват те огромни неприятности.

— На нея може и да не са й останали никакви пари. Пати Ларейн беше много потайна за това колко има. Подозирам я, че през последните две години е направила ужасни инвестиции. Може и да сме били разорени.

— Най-искрено се надявам да е така — каза той. После задържа хладния поглед на сините си очи върху мен. — Проблемът е начинът, по който са извършени тези убийства. Това е вторият ми въпрос. Защо? Защо е било необходимо някой да обезглави тези жени? Ако ти си го направил, Тим, то тогава ние двамата с теб трябва да се махнем от този свят, мисля. Семето ни ще да е прекалено проклето и не бива да бъде продължено.

— Много спокойно говориш за тези неща.

— Защото не вярвам, че си способен на такова зверство. Споменавам го само като възможност. За да регистрираме всичко точно.

Неговото изумително чувство винаги да знае как е правилно да се постъпи ме дразнеше по един изключително странен начин. Сякаш не си говорехме за решаващи неща, а просто се заяждахме като баща и син. Идеологически различия. „Убий това копеле“, казва Дъги Мадън. „Не, казва синът, вкарай го в приют за душевноболни.“ Исках да разтърся баща си.

— Аз съм способен на такива зверства — заявих му. — Мога да ти го кажа. Знам го. Жертва съм на злите духове. Ако действително съм го извършил, бил съм в някакво състояние на кома. И съм бил доведен до него от духовете.

Големия Мак ми хвърли поглед, изпълнен с отвращение.

— Половината от убийците на света твърдят същото. Да се шибат, ще река аз. Какво значение има дали говорят истината? Те са само гръмоотвод, който да лови всички лайна, които останалите изхвърлят в атмосферата. Затова са прекалено опасни да съществуват. — Той поклати глава. — Искаш ли да знаеш истинските ми чувства? Надявам се и се моля да не си го направил, защото истината е, че не мога да се отрека от теб. Дори не мога да те предам.

— Ти си играеш с мен. Най-напред има една възможност, после друга.

— Глупак такъв! — рече той. — Та аз се опитвам да си събера мислите.

— Пийни си — предложих му и излях още малко бърбън в гърлото си.

— Да — без да ми обръща внимание, продължи той, — вторият голям въпрос помага за отговора на първия. Защо някой е решил да отреже главите? Единственото, което можеш да спечелиш, е да избегнеш максимална присъда за излежаване, като получиш максимална присъда за престой в психиатрична клиника. Но можеш да получиш и смъртно наказание заради отвратителния начин, по който е извършено престъплението — във всеки случай, ако в този щат законът предвижда бесилка. Значи трябва да си откачен. А не вярвам, че си такъв.

— Благодаря ти — казах, — аз също не вярвам, че убиецът е откачен.

— Защо нормален човек би отрязал главите им? — повтори той. — Има само една разумна причина. За да вкара теб в капана. — Сега той засия като физик, който е изградил хипотезата си. — Достатъчно голяма ли е дупката при плантацията ти с марихуана да побере цяло тяло?

— Не, освен ако не се извади сандъчето.

— Може ли да побере две тела?

— Изключено.

— Обезглавяването вероятно е било добре разчетено. Има хора, които са готови на всичко, ако само решат, че така получават реална изгода.

— Да не искаш да кажеш…

Но той нямаше намерение да ми преотстъпи плодовете на мисловния си процес.

— Да, казвам, че тези глави са били отрязани, за да се поберат в твоята дупка. Някой иска ти да поемеш удара.

— Има двама души и трябва да е един от тях — казах аз.

— Вероятно — рече той, — но аз се сещам и за още неколцина. — Сега той започна да почуква по масата с двата си средни пръста. — Бяха ли жените простреляни в главите? — попита. — Можа ли да разбереш по главите как са били убити?

— Не — отговорих. — Не ги разгледах.

— Ами вратовете им?

— Не можех да погледна там.

— Значи не знаеш дали обезглавяването е било извършено с ножовка, с нож или с друго?

— Не.

— Не смяташ ли, че трябва да разбереш?

— Не мога повече да нарушавам покоя им.

— Тим, това трябва да се установи. Заради нас самите.

Чувствах се, сякаш бях десетгодишен и бях готов да се разрева.

— Татко — казах му, — не мога да ги погледна. Та това е жена ми, за бога!

Този път той ме разбра. Възбудата от играта на преследване го беше накарала да забрави много неща.

— Добре — каза най-сетне той. — Аз ще сляза и ще погледна.

Докато го нямаше, отидох в банята и повърнах. Искаше ми се вместо това да се разплача. Сега, когато бях сам и вече не се боях, че ще се разридая пред баща си, нямах сълзи. И затова взех един душ, облякох се, напръсках лицето си с лосион за след бръснене и пак се върнах в кухнята. Той беше там и ми се стори пребледнял. Руменината му беше изчезнала. Маншетите на ризата му бяха влажни и аз разбрах, че се е мил на чешмата в избата.

— Онази другата, не жена ти… започна той.

— Джесика — подсказах му, — Оукуд. Лоръл Оукуд.

— Да де — рече той, — същата. Тя е била обезглавена със сабя. А може да е било с мачете. С един мощен замах. Случаят с Пати е различен. Някой, който не е бил наясно как се прави, е отрязал главата й с нож.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да отидеш да видиш сам?

— Не.

Но все пак го видях. Не знам дали беше във въображението ми или наистина го зърнах в неговата ретина, но видях гърлото на Джесика. Един прав срез го бе отсякъл, а плътта наоколо беше набита от удара.

Не ми бе необходима зрителна представа за шията на Пати. Не бих могъл да забравя алената джунгла.

Баща ми отвори дланта си. Върху нея лежеше парче от изстрелян куршум.

— От Оукуд е — обясни той. — Не мога да извадя останалите парчета, без да оклепам цялата ти изба, но съм виждал такова нещо и преди. То е от куршум калибър 22 с кух връх. Това мога да кажа. При допира се пръсва. Само един такъв в мозъка свършва цялата работа. Вероятно е използван заглушител.

— В устата й ли е стреляно?

— Да — отвърна той. — Устните й изглеждат натъртени, сякаш някой се е опитвал насила да й отвори устата. Може би с дулото на пистолета. Още могат да се видят изгарянията на барута върху горното й небце, където е входната рана. Съвсем малка е. Точно колкото калибър 22. Няма изходна рана. Само това успях да изчопля — посочи той парченцето от куршума.

Мъжагите не танцуват. Как да не повярваш? „Да изчопля само това.“ Коленете ми трепереха и се наложи да уловя чашата с две ръце, за да мога да вдигна бърбъна до устните си. Усетих, че не съм подготвен да попитам за Пати.

Но той и без това ми каза.

— Няма белези, входни рани или контузии по лицето и скалпа й. Бих предположил, че е застреляна в сърцето и е умряла веднага.

— Кое те кара да мислиш така?

— Просто предполагам. Не знам. Може да е било и с нож. От главата й не мога да преценя нищо, само виждам, че е тя. — Той се намръщи, сякаш му се изплъзваше някаква много важна подробност. — Не, не, още нещо може да се разбере. Необходим е следовател, който със сигурност да се произнесе, но аз мога да предположа, че жена ти — и той вече не можеше да я нарича Пати Ларейн — е била убита между двадесет и четири и четиридесет и осем часа по-късно от другата жена.

— Е, ще разберем това — казах.

— Не — възрази той, — никога няма да го разберем.

— Защо? — попитах.

— Тим — рече той, — ние трябва да махнем тези глави някъде. — Той вдигна ръка, за да изпревари възражението ми. — Знам какво ще ни струва.

— Никога няма да можем да разберем кой го е направил — промърморих аз.

— Мисля, че това ще го установим. Само че няма да можем да го докажем. — Руменината пак се връщаше на лицето му. — Ако искаш възмездие, ще се наложи да потърсим други начини.

Оставих думите му без отговор засега.

— Изслушай моите разсъждения — продължи той. — Смятам, че палачът не е бил само един. Хората, които си служат с мачете, не се бъзикат с ножове.

— Хората, които си служат с мачете, обикновено не носят 22-калиброви пистолети със специални куршуми и заглушители.

— Трябва да помисля върху това — рече той.

Стояхме и мълчахме. Аз самият почти не можех да мисля. Някаква вцепененост обхващаше крайниците ми, сякаш бях вървял с часове през ноемврийската гора и току-що бях спрял да почина.

— Слушай какво ми е ясно дотук — започна баща ми. — Някой е решил да използва твоя склад за марихуана, за да скрие главата на Джесика. Това така дълбоко те замесва в историята, че ти още не можеш да кажеш дали сам не си го направил. После главата е извадена. Защо? — Той вдигна двата си юмрука така, сякаш стискаше кормилото на кола. — Защото някой е бил решен да убие Пати. Този човек е искал да е сигурен, че и двете глави ще бъдат намерени там по-късно. Той не е искал било ти, било първият убиец да отидете и да премахнете уликите. Или да речем ти да се паникьосаш. Можело е да съобщиш на властите. И така, той, говорим за втория човек, взема главата.

— А може — обадих се аз — човекът, който взема главата, да е тя.

— Може и да е тя — съгласи се баща ми, — макар че не разбирам какво имаш предвид с това. — След като аз не казах нищо повече, бях се обадил в някакъв вътрешен порив, той продължи: — Да, аз смятам, че авторите на престъплението са двама души. Единият, който е убил Джесика, и другият, който се е готвел да убие Пати. Първият оставя главата там, за да бъдеш замесен. Вторият я изважда, за да могат и двете глави да бъдат оставени вътре по-късно. И тогава, или малко по-късно, ти е трябвало да поемеш бремето на двете престъпления.

— Твърде много работи предполагаш — казах аз.

— Когато хората вършат такива неща — каза баща ми, — те смятат, че много ясно виждат цялата ситуация, макар че единственото, което правят, е да пуснат още една съставка в супата.

— Кой е готвачът? — попитах аз.

— Уордли, на първо място. Той може би е знаел, че Пати е мъртва през цялото време, докато е разговарял с теб. Възможно е той вече да го е бил извършил и да те е подготвял с предложението си.

— Не виждам как.

— Той няма високо мнение за теб. Не го осъждам. Може би е чул, че главата на Джесика се мести насам-натам, и е предположил, че ти знаеш къде е. Затова е решил вместо това да поиска главата на Пати. Смятал е, че ще се опиташ да пробуташ Джесика вместо Пати. И тогава е щял да получи онова, което е искал — двете глави.

— Не можеш ли да спреш да повтаряш тази дума?

— Глави ли?

— Действа ми на нервите.

— Няма с какво да я заменя.

— Използвай просто имената им.

— Преди да сме намерили телата това подвежда.

— Използвай просто имената им — повторих аз.

— Ей — рече той, — ти си фантазьор като майка си.

— Хич не ме интересува дали предците ми са вадели торф от ирландските блата през всеки гаден ден от живота си, защото, да, аз съм фантазьор като майка си.

— Ха-ха — изсмя се той, — точка в нейна полза. Бог да я прости! — Той се оригна. Бърбънът, бирата и болестта едновременно действаха върху му. — Подай бутилката — каза той.

— Твърде много работи предполагаш — казах аз. — Защо Уордли да не би могъл да знае къде е Джесика? След като Риджънси е знаел, и Уордли е можел да знае. Паяка е посредникът между тях.

— Можем да приемем, че информацията им леко се е разминавала. При такива ситуации е удивително колко много неща хората знаят и не знаят. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си. — Твърдя, че Уордли не е знаел къде е Джесика и е искал ти да го отведеш при нея.

— Аз смятам, че Уордли вече ги е бил сложил и двете в дупката. Придържай се към фактите. Паяка и Студи ме преследваха. Целта не е ли била да бъдат на мястото, когато аз отида там? За да ме заловят, когато изляза с главите? Те щяха да бъдат най-долните боклуци, които някога са извършвали граждански арест.

Това му направи впечатление. С челото си той даде знак на съгласие.

— Звучи достоверно — каза Дъги. — Смятали са, че отиваш при дупката, но сигналното устройство им е съобщило, че си спрял. Нищо чудно, че са обезумели, когато си се върнал.

— Мисля, че имаме доказателства срещу Уордли — заявих аз.

— По отношение на Пати имаш само изходните точки за реална възможност. Но кой е убил Джесика?

— Може би пак Уордли.

— Той с удоволствие би използвал пистолет калибър 22 със заглушител. Но можеш ли да си представиш господин Хилби да действа с мачете?

— А Студи?

— Може би.

— А ти за кого си мислиш? — попитах аз.

В колко ли разговори на бара баща ми бе изпълнявал ролята на заместител на частен детектив, действащ адвокат по углавни дела или почтен съдия от апелативния съд? Той вдигна ръка към ъгълчето на устните си, сякаш размисляше дали да отлепи от устните си истината като лейкопласт.

След това свали ръката си.

— Не го харесвам този Риджънси — каза той. — По начина, по който ми го описваш. Би могъл да е нашият човек.

— Смяташ, че той е убил Джесика?

— Той умее да си служи с мощен пистолет с калибър 22, а също и с мачете. Той е единственият, който умее това. Ти ми разказа за къщата му. Той е побъркан на тема оръжие. Сигурно има огнехвъргачки в избата си. Той би разработил специален план как да те убие, като постави на пътеката пред теб бамбуково копие с отровен връх. Срещал съм хора като него. „Като става въпрос за оръжия, говорят те, аз ги знам всичките. Аз съм ренесансов човек.“

— Е, да, но ти мразиш ченгетата.

— Разбира се, че ги мразя. Само че някои от тях не са толкова ненадеждни. Този тип е прериен вълк. Професионален войник, който е станал ченге! Той е агент по наркотрафика. Никакъв временно изпълняващ длъжността началник на полицията не е. За управлението по борба с наркоманията той е специалист по безредиците и бас държа, че в управлението ги е страх от него. Напикават се, когато той се появи.

— Трудно ми е да повярвам това.

— Аз познавам ченгетата по-добре от теб. Знаеш ли колко години съм си уреждал сметките с мафията в сряда вечер, а с полицията в четвъртък? Познавам ченгетата. Познавам психологията им. Защо мислиш, че такъв опитен фанатик е бил забутан в Кейп Код?

— Тук е голям център на търговия с наркотици.

— Нищо не е в сравнение с Флорида. Там могат много по-добре да го използват. Те се опитват да го изиграят. Трябва да познаваш психологията на полицаите. Никое ченге не обича да работи с колега професионалист, който го кара да се чувства притеснен. Не можеш да издаваш заповеди, срещу които се възразява, защото ще си създадеш враг. Човек, който законно носи оръжие, има твърде много възможности да те застреля в гърба. Така че когато ченгетата трябва да се примирят с някой луд, те не се опитват да го уволняват. Преместват го в глуха линия. Правят го вселенски началник на Туин Ейкърс, щата Монтана. Или на Провинстаун, Масачузетс. Не — заключи той, — никак не ми харесва този Риджънси. Затова трябва да махнем главите.

Започнах да споря с него, но той не се отказа да възразява.

— Ако тези пластмасови торбички бъдат намерени в твоята изба — каза той, — за теб няма измъкване. Ти си удобна мишена. А ако се опиташ да ги преместиш, още по-зле. В момента, в който те видят да се качваш на колата си, ще те проследят.

— Трябва да погреба жена си.

— Не, няма. Аз ще го направя. Ще взема твоята моторница, риболовните ти принадлежности и две кутии с такелаж. Имаш ли втора котва на борда?

— Не.

— Тогава ще използвам онази, която имаш. И за Пати, и за Джесика.

Сега беше моят ред да възкликна:

— О, господи!

— Хайде — рече Дъги, — когато ме гледаш, ти виждаш у мен само един груб човек. А когато аз те слушам, виждам удобна мишена.

— Аз трябва да дойда с теб. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ако тръгна сам, аз съм само един стар терк, излязъл на риболов. Няма много да се замислят. Но ти! Ще те видят и веднага ще вдигнат под тревога бреговата охрана. Какво ще им кажеш, когато намерят двете дами на борда в пълен комплект, с изключение на телата им? „А-а, ще кажеш, намерих ги. Гласовете ми казаха къде да ги търся.“ „Да де, ще кажат те, ти си Жана Д’Арк. Новото й превъплъщение.“ — Той поклати глава. — Тим, момчето ми, ти трябва да издържиш тук. Аз ще отсъствам само няколко часа. Защо в това време не проведеш няколко телефонни разговора?

— С кого?

— Опитай с летището. Може би ще успееш да установиш кога е пристигнала Джесика.

— Двамата с Лони са пристигнали с кола.

— Ти откъде знаеш дали това е била първата й вечер в града? Или неговата?

Свих рамене. Не знаех.

— Разбери — продължи той — кой е посредникът по продажба на недвижима собственост.

Когато той слезе долу в избата обаче, аз останах неподвижен на стола си. И не бих се помръднал, ако той не беше извикал отдолу, откъм избата:

— Тим, готов съм и ще отида с лодката с гребла до моторницата ти. Излез на разходка. Искам онези да са по-надалеч от къщата.

Аз виждах духове, а той виждаше реални хора. Добре. Той поемаше риска и най-малкото, което аз можех да направя, беше да отида на разходка.

Сложих си якето, излязох през предната врата и тръгнах надолу по Търговската улица в този безлюден, огрян от слънцето следобед, но не успях да се сдържа да остана на улицата дълго. Денят беше тих, смълчан като слънчевата светлина, която се спускаше на стълбове, набраздени с канелюри откъм сивите облаци над главата ми и аз знаех, че по плажната ивица ще видя играта на светлини и сенки. В мига, в който ясно чух как двигателят на нашия шестметров „Китоловец“ (моторницата на Пати) се запали, завих към един пуст плаж и излязох на пясъка, и да, във водата, след като бе оставил лодката с гребла на шварта, сам-самичък в пристанището, където не се забелязваше никой от бреговата охрана и само две рибарски гемии се приближаваха към градския кей, видях баща си, който беше насочил „Китоловеца“ в открито море, поех си въздух и се върнах, пристъпвайки по пясъка с измъчващите ме от болка крака.

След като пак си бях вкъщи и се чувствах учудващо освежен от разходката, реших, както беше предложил Дъги, да проведа телефонните разговори. Най-напред пробвах летището и ми провървя. Служителката от билетното гише ми беше приятелка по чашка и беше на смяна. Така че можах да я разпитам дали Джесика Понд или Лоръл Оукуд, както и Лони Пангборн са пристигали и заминавали от Провинстаун през последните няколко седмици. След няколко минути тя ми позвъни: Джесика Понд била пристигнала преди петнадесет дни със следобедния полет. Компанията й продала билет за отиване и връщане от Провинстаун през Бостън и Сан Франциско до Санта Барбара. Никой на име Пангборн не бил пристигал или заминавал. Обаче момичето си спомни, че е било на гишето сутринта, когато пасажерката Понд отпътувала, и че до летището я бил докарал шефът на полицията Риджънси.

— „Погрижете се добре за тази дама“, рече ми той — каза момичето.

— Двамата изглеждаха ли като стари приятели? — попитах.

— Тим, аз бях толкова махмурлия, че не ги погледнах. — Тя се позамисли малко. — Мисля, че имаше малко цуни-гуни на изпращане.

Е, това откриваше някои възможности. Щом Джесика Понд бе стояла тук сама една седмица, а след това си бе заминала за Санта Барбара и пак се бе върнала, въпросът можеше да се формулира: „Дали тя е работила за Уордли заедно с Пангборн, или е работила за себе си?“.

Обадих се на една от посредничките по недвижими имоти в града, която познавах най-добре. Тя обаче можа да ми даде само името на бостънския адвокат, който бе юридическият представител на имотите на Парамесидес. Доколкото знаела, въпросният имот не се продавал. Когато се обадих в кантората на адвоката, се представих като Лони Оукуд. Адвокатът дойде на телефона и аз казах:

— Господин Туейт, на майка ми, госпожа Оукуд, й се наложи да замине за Европа, за да уреди един неотложен въпрос, но тя ме помоли да се свържа с вас.

— О, радвам се, че се обадихте. През последните дни тук всички бяхме доста напрегнати. Майка ви трябваше да дойде с потвърден чек.

— Да, знам — казах.

— Добре. Предайте й да ми се обади. Аз съм леко обезпокоен, защото се налага цената да бъде коригирана и завишена. Или поне така ще стане, ако тя не ни се обади. Не мога да задържам положението повече, нали разбирате? Обещанието си е обещание, но ние трябва да получим чек от нея. И друг клиент ни направи оферта миналата седмица.

— Веднага ще се свържа с нея.

— Трябва. Винаги е така. Годините си вървят и едно имение не получава никакви приходи, само глоби и данъци. А след това внезапно всички го искат, и то в продължение на една седмица. — Той се изкашля.

— Господин Туейт, тя ще ви се обади.

— Надявам се. Прекрасна жена е майка ви.

— Ще й предам.

Побързах да затворя. Играех ролята на сина й, без почти нищо да знам за него, за да продължавам по-дълго да разговарям по телефона.

И все пак предположението ми бе намерило известно потвърждение. Лоръл Оукуд изглежда бе имала планове да придобие имота за себе си. Дали защото е искала да попречи на Уордли, а оттам и на Пати Ларейн?

Зададох си въпроса: „Какво би сторила Пати Ларейн на жена, която би предприела такава маневра?“.

„Би я убила“ — беше очевидният отговор, който ми дойде на ума.

В такъв случай, ако Пати Ларейн го беше направила и то с пистолет калибър 22 със заглушител, защо Риджънси бе обезглавил жертвата? За да остави най-лесната за разпознаване част от тялото й в моята плантация с марихуана ли? До такава степен ли ме бе ненавиждала Пати Ларейн, или пък това бе омразата на Риджънси?

Неговата е, реших аз. Защото Риджънси ми беше внушил, че трябва да отида до плантацията си.

Станах и се дръпнах от телефона с по-бистра мисъл, повече гняв и повече решителност, отколкото бях изпитвал от известно време. Възможно ли беше част от куража на баща ми да се бе влял в мен? Чувствах се задължен да вярвам, че оптимизмът е най-опасната ми склонност. Внезапно изпитах импулсивно желание да погледна голите снимки, които бях направил с моя „Полароид“ на Маделин преди години и на Пати Ларейн сравнително скоро. Да си спомня за неприличните снимки точно в този момент — почувствах се окуражен от признаците на собствен характер, които забелязах у себе си. И така, нека никой не твърди, че нямам класическа индивидуалност.

Качих се горе и там, отделен в кутия за архиви, беше пликът със снимките. Имаше три на Пати и две на Маделин. На всичките снимки, боя се, и двете бяха с достатъчно раздалечени крака, за да демонстрират луциферския блясък на пъклените си долни души, да, срамните им устни бяха добре изложени на показ. Сега обаче в плика имаше десет парчета гланцирана хартия. Главите на всички бяха ловко клъцнати с ножица от телата им.

Знаете ли, вярвам, че точно това е бил моментът, който баща ми, след като е използвал градинска тел, за да закрепи двете глави към брънките на котвената верига, е избрал — там, където беше, в дълбоки води — за да хвърли ужасния си товар през борда. Знам само, че тозчас бях повален от последвалата атака на Адския град. Това беше най-мащабната бомбардировка, на която бях подлаган.

— Шибано копеле, мръсно и скапано! — изпищя първият глас.

— Зиг хайл, крадец на трупове, глупак! — извика вторият.

— Това е Тими с меките пръсти, да му смажем топките на тоя крадец!

— Да осакатим мръсния удушвач! Да разрежем рака с формата на луна, пълен с гной!

— Хей, Тими, подуши тази гнилоч, изгори този сопол!

— Ти си насилник, ти си грабител, предател такъв!

— Дайте го насам — той ми открадна къщата!

— Изнасилвач, ти си се въргалял в моето легло!

— Да изкормим този копиеносец! Да му сдъвчем патката!

— Той и баща му направиха това! Побъркани екстремисти! Пияници и убийци!

— Ти уби Джесика! — изрева в ухото ми глас.

— Дъги пречука Пати! — изпищя харпията в другото ми ухо.

— Защо? Защо сте ги убили? — попитах гласно аз.

— О, мило момче, татко ти си търси лек. Това е неговият лек. Да подуши кръв.

— За него ясно — пак на глас казах аз, — ами аз?

— Ти също си болен, скитник такъв. Ти си в наша власт.

— Махайте се, курви долни! — изкрещях.

Стоях прав в розовеещия сив въздух на здрача в кабинета си на третия етаж, очите ми бяха втренчени в океана, ушите ми бяха заслушани в пясъците на Адския град, краката ми, така ги усещах, бяха стъпили на дъното на залива, и виждах във въображението си как главите с развени руси коси се спускат надолу като морски цветя, съединени със стеблото на веригата и корена на котвата. Те падаха надолу през палисадите на водата към дъното на морето и мисля, че знам точно в кой миг котвата се докосна до него, защото гласовете замлъкнаха. Дали виковете в ушите ми бяха поздрав към главата на Пати Ларейн? Стоях вир-вода, окъпан в собствената си пот.

Сега крайниците ми започнаха да треперят некоординирано. Част от тялото ми се тресеше, останалата бе спокойна, нещо, което не ми се бе случвало преди. Точно тогава усетих как една мисъл застана в центъра на вниманието ми и въпреки цялата ми съпротива запритиска ума ми, сякаш аз и мислите ми се намирахме от двете страни на затворена врата. Накрая повече не можех да я възпирам: трябваше да огледам пистолета си (пистолета на Пати). Калибърът му беше 22.

Сигурно това ще прозвучи неправдоподобно, но знаете ли, през последните пет дни бях успял някак си да отхвърлям тази мисъл. Сега обаче призовката беше връчена: трябваше да огледам моя пистолет с калибър 22.

Беше там, където винаги си бе стоял, в шкафчето откъм нейната страна на спалнята. Стоеше си в кутията. Когато вдигнах капака й, се разнесе миризма на дим. Някой скоро беше стрелял с него и го беше прибрал непочистен. Аз ли го бях направил? Капачето на патронника бе отворено и в пълнителя липсваше един патрон.

Не се почувствах гузен. Бях бесен. Колкото по-близо се изправях пред уликите, толкова по-силно се разгневявах. Пистолетът особено ме разяри, сякаш бях адвокат по углавни дела, на когото са представили още един неприятен свидетел, включен без надлежното уведомяване; да, чувствах се невинен и кипях от гняв. Как смееха! Които и да бяха те. Какви ги вършеха, опитвайки се да ме извадят от равновесие? Странното беше, че колкото по-вероятно изглеждаше на всички — включително и на баща ми — че аз съм убил поне една от тези жени, толкова по-уверен ставах, че не съм го направил.

Телефонът звънеше.

Реших, че е добра поличба, щом беше Маделин.

— Слава богу, че ти се обаждаш, скъпи — каза тя и започна да плаче.

Плътният й и дрезгав глас имаше модулации, с които да изразява онези бездни на скръб, които говорят за погубените години на любов и съдържат горещи клетви, че си се чукал в леглото с неподходящ човек. „О, миличък — успя да каже тя, — о, скъпи!“ — и пак започна. Все едно че слушах воплите на жена, която току-що е научила, че е станала вдовица.

— Скъпи — най-сетне каза тя, — мислех, че си мъртъв. Сърцето ми се вледени. — Тя пак се разрида. — Толкова се боях, че никой няма да вдигне телефона.

— Какво има?

— Тим, недей да излизаш. Заключи вратата.

Не можех да си спомня друг път да е плакала така ужасно като сега.

— Какво е станало? — с молба я попитах аз.

Тя бавно разказа всичко. Фразите й бяха накъсани. Думите й се прекъсваха от болка, страх, обида. Имаше мигове, когато не можех да разбера дали тя не е в състояние да продължи поради ужас или ярост.

Била намерила някакви снимки. Това най-сетне стана ясно. Нареждала изпраното бельо в чекмеджетата му и попаднала на заключена кутия, която не била виждала дотогава. Разярила се, че държи заключена кутия в спалнята им. Ако имал тайни работи, да ги бил скрил в избата! И затова разбила кутията.

Ужасът й се предаде и на мен. Чувах я как трепери на другия край на жицата.

— Маделин, недей така — казах, — говори ясно. Трябва да говориш ясно. Кой е на снимките?

— Пати Ларейн — отговори тя. — Пати Ларейн е на снимките. Гола. Гнусно е. — Тя започна да се задавя от думите си. — По-мръсни са от онези, които ти ми направи. Не знам дали ще мога да издържа. В мига, в който видях тези снимки, помислих, че ти си мъртъв.

— И аз ли съм на снимките?

— Не.

— Тогава защо ти мина такава мисъл?

Плачът й промени тона си. Напомняше на хленченето на малко момиченце, което е било хвърлено от коня си, и сега въпреки шока, безусловната паника и огромния си страх, смята, че трябва пак да се качи на коня. По този начин и Маделин се заставяше да види мислено снимките. След малко тя каза:

— Скъпи, аз отрязах главите на всичките до една.

— Трябва да се махнеш от тази къща — наредих й аз.

— Мисля, че той е решил да те убие.

— Маделин, махни се от къщата. Ти си в по-голяма опасност, отколкото аз.

— Искам да му запаля къщата — заяви тя. След това започна да се смее нервно. Това бе по-разстройващо, отколкото мъката й. — Но не мога. Защото може да запаля и къщите на съседите.

— Така ще стане.

— Но представи си физиономията му, когато пушкалата му се стопят.

— Слушай ме внимателно. Той има ли в колекцията си мачете?

— Няколко — отговори тя. — Също и саби. Само че използва ножици. — Тя пак започна да се смее нервно.

— Забелязваш ли да липсва някоя сабя?

— Не знам. Аз не обръщам внимание на колекцията му.

— Можеш ли да разпознаеш калибър 22?

— Това пистолет ли е?

— Да.

— Той има всякакви пистолети.

Не продължих да я разпитвам.

— Маделин, искам да дойдеш тук, при мен.

— Не знам дали мога да се помръдна. Разкъсах роклите, които той ми беше купувал. Сега съм се парализирала.

— Хей — рекох й, — разбира се, че можеш. Можеш да се раздвижиш.

— Не — отговори тя. — В момента изобщо не мога да се помръдна.

— Маделин, ако ти не дойдеш, аз ще дойда с колата да те взема.

— Недей — възрази тя. — Той има такъв разчет на времето си, че ще дойде и ще ни завари.

— Тогава стегни си куфарите и се качи на колата си.

— Не искам да шофирам — каза тя. — Цяла нощ не съм мигнала. Откакто ти идва тук, не съм спала.

— Защо?

— Защото те обичам — заяви тя.

— Добре — казах.

— Кое е добре?

— Мога да го разбера — казах.

— Естествено — каза тя. — И двете те обичаме. Не е толкова трудно за разбиране. — Реално достатъчно дълго се бе отърсвала от неволята си, за да успее да се позасмее весело. — Ти си зъл дух — заяви тя. — Само един зъл дух може да говори с такъв забавен тон при тези обстоятелства.

— Ако не искаш да шофираш — продължих аз, — повикай такси. Вземи такси до Провинстаун.

— Да пътувам осемдесет километра с такси? Не — заяви тя. — Няма да подпомагам финансово таксиметровите фирми. — Да, у нея бе останала надеждната й черта за пестеливост.

— Имам нужда от теб — казах й. — Мисля, че Пати Ларейн е мъртва.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— Видя ли я?

— Знам го.

— Добре — каза тя след малко. — Ще дойда. Щом имаш нужда от мен, ще дойда.

— Имам нужда от теб — повторих.

— Ами ако той се появи?

— Ще го посрещнем заедно тук.

— Не искам никога да виждам този човек — заяви тя.

— Може би и той се страхува от теб.

— Бъди сигурен — каза Маделин, — че го е страх от мен. Преди да излезе от къщи днес сутринта, му казах да не се обръща с гръб към мен. Казах му: „И след десет години ще те застрелям в гърба, чудовище гадно“. Той повярва. Разбрах го по лицето му. В състояние е да повярва такова нещо.

— Аз бих ти повярвал още повече — казах, ако само знаеше какво представлява калибър 22.

— О — рече тя, — моля те, недей толкова бързо да ме разбираш.

— Кой е казал това? — попитах.

— Андре Жид.

— Андре Жид ли? Ти не си го чела.

— Не казвай на никого — рече тя.

— Вземи колата си. Ще се справиш.

— Ще дойда при теб. Може би ще повикам такси. Но ще дойда. — Попита за адреса и се почувства още по-окуражена, когато й казах, че баща ми ще е с нас. — Това е мъж, с когото бих могла да живея — заяви и затвори телефона.

Пресметнах, че ще й е необходим не повече от час да си събере багажа и още един, за да дойде с колата. Ако обаче навиците й, както изглеждаше, най-вероятно бяха останали непроменени през тези десет години, можех да смятам, че ще се наложи да я чакам четири или пет часа, докато пристигне. И като се поколебах дали не е по-добре да отида да я взема с колата, реших, че не бива. Тук щяхме да се чувстваме по-силни.

В този момент чух тропота на лебедката, лодката биваше изтегляна от водата, после тежките стъпки на баща ми по платформата. Той обаче заобиколи към входната врата и си отвори с ключа, който Пати Ларейн му бе дала преди години, когато за пръв път ни беше посетил.

Пати Ларейн беше мъртва.

Тази мисъл, която се връщаше постоянно в съзнанието ми, като телеграма, доставяна всеки петнадесет минути, все така не ми предлагаше нищо освен външната си ципа. Тя беше като плика за телеграма, в който нямаше никакво съобщение. Във всеки случай никакво чувство. Да, Маделин, рекох си, бих могъл да загубя ума си по теб, но не сега.

Баща ми влезе в кухнята. Погледнах го, сипах бърбън в една чаша и сложих водата за кафето да заври. Изглеждаше уморен, както никога не го бях виждал. Но руменината на скулите все така се разливаше по лицето му. Освен това имаше благочестив вид.

— Добра работа свърши — казах.

— Доста добра. — Той ме изгледа с присвити очи като стар рибар. — Знаеш ли, бях влязъл пет километра навътре в залива, когато си помислих, че може да ме следят с бинокъл или дори още по-лошо — може би имаха дори теодолит. Ако те засичат с два такива, могат да установят точно мястото, където си изхвърлил товара. След това могат да спуснат там водолаз. Нищо сложно няма. Затова реших, че е по-добре да изхвърля товара си, докато се движа със средна скорост, и да го направя така, небрежно, от борда на лодката, който не е към брега. По този начин тялото ми скрива какво правя. Но съм сигурен, че напразно си дадох този труд — завърши той — и че никой не ме наблюдаваше. Това е най-вероятното. Обаче в онзи миг другояче се чувствах.

Кафето беше готово. Подадох му чашата. Той я изля в гърлото си така, сякаш беше стар дизел, който се зарежда с гориво.

— Тъкмо в момента, когато се готвех да го изхвърля — продължи разказа си той, — започнах да се тревожа дали градинската тел ще ги издържи. Защото, знаеш ли, най-трудното в цялата работа беше да закача тези глави на веригата.

Той навлезе в подробности. Подобно на гинеколог, който описва как пъхнал двата си пръста, за да извърти главата на бебето, тъй че да не е към задните части на майката, или, о, да, подобно на стар рибар, който ви обяснява стъпка по стъпка как да сложите стръвта на въдицата, за да остане червеят жив, той придружаваше разказа си с движения с ръка. Слушах го достатъчно дълго, за да разбера, че при операцията му се е наложило да прекара телта през кухината на едното око и през дупката, която бил пробил в черепа с някакво острие. Отново си помислих удивен колко слабо познавам баща си. Той разказваше историята с някаква съзерцателна наслада, като работник от управлението за санитарен контрол, който разправя за най-трудния си случай с боклукчийска кофа, която е почиствал в интересната си трудова кариера, и едва когато завърши, успях да разбера защо така охотно описваше всичко. В процеса на разказване той намираше някакъв лек. Не ме карайте да давам доказателства за това твърдение. Но в целия вид на баща ми се бе появило едно самодоволство и тиха наслада, сякаш бе оздравяващ болен, чието състояние се подобрява, защото не изпълнява нарежданията на лекаря.

След това той ме изненада.

— Ти почувства ли нещо необичайно — попита ме той, — докато ме нямаше?

— Защо ме питаш?

— Нямах намерение да ти казвам — призна той, — но в момента, в който пуснах котвата, чух глас.

— Какво ти каза?

Той поклати глава.

— Какво чу?

— Чух, че ти си го направил.

— Вярваш ли на такива гласове?

— Предвид обстоятелствата — не. Но бих искал да чуя от теб да го кажеш.

— Не съм го направил — заявих. — Доколкото ми е известно, не съм го направил. Започвам да мисля обаче, че по някакъв начин нося отговорност за това, което става в ума на другите. — Когато видях, че той не може напълно да схване думите ми, казах: — То е като да замърсявам канала за връзка.

— Хич не ме е грижа, че си само наполовина ирландец — отвърна той. — Но определено си доста изроден в разсъдъка си, за да бъдеш изцяло ирландец.

— Давай, засипи ме с обиди — казах аз.

Той пак отпи от кафето си.

— Кажи ми за Грийн Чекията — рече.

— Не мога да ти следвам мисълта — отвърнах му.

Разговорът ни ставаше несигурен и разстроен като сън. Аз имах чувството, че съм се добрал до някаква неуловима истина, а той искаше да говорим за Грийн Чекията.

Но той наистина искаше.

— През цялото време — продължи той, — докато се връщах с моторницата, този Грийн Чекията не ми излизаше от главата. Имах чувството, че Пати ме кара да мисля за него. — Той замълча. — Като сантиментално копеле ли говоря за Пати?

— Може би си малко пийнал.

— Започнах яко да се напивам — заяви той — и ми е мъчно за нея. Викам си… Ти нали искаше да видиш колко съм груб в душата си?… Та, викам си, то и на едно дърто куче да му сложиш тежест и да го пуснеш на дъното, и за него ще ти е мъчно. Достатъчно груб ли ти се струвам?

— Ти го казваш.

— Гадно е. Но на мен ми е мъчно за нея. Дявол да го вземе, нали аз я погребах.

— Да, татко, ти го направи.

— Не ти стиска да го направиш. — Той млъкна. — Започвам да говоря безсмислици, нали?

— Че каква е ползата да си ирландец, ако не можеш спокойно да посрещнеш старческото изкуфяване?

Той избухна в смях.

— Обичам те! — извика.

— И аз те обичам.

— Разкажи ми за Чекията.

— А ти какво мислиш за него?

— Мисля, че е малко педал — заяви Дъги.

— Какви доказателства имаш?

Той сви рамене.

— Пати. Пати ми го каза в морето.

— Защо не подремнеш малко — предложих му. — Ще имаме нужда един от друг по-късно.

— А ти какво ще правиш?

— Мисля малко да се поослушам из града.

— Бъди нащрек — предупреди ме той.

— Ти си почини. Ако Риджънси дойде насам, говори любезно с него. Когато не те гледа, фрасни го по главата с лопатата и после го завържи.

— Много е лошо, че не говориш сериозно — каза баща ми.

— Дръж го на разстояние. Той сигурно може да се справи и с двама ни.

Разбирах какво си мисли баща ми, но той стисна здраво устни и не каза нищо.

— И да поспиш — пак му казах и излязох.

Бях го споменал сякаш между другото, но в действителност не бях далеч от това състояние. Невероятна възбуда ме бе обхванала още щом бях казал: „Нося отговорност за това, което става в ума на другите“. Осъзнах внезапно дълга си, че трябва да се кача в колата и да обиколя града. Този порив бе така властен, както силата, която ме бе обладала в пиянското ми състояние през онази нощ, когато се бях опитал да се изкатеря по колоната. Усетих в гърдите си същия страх, фин, почти изтънчен, като нюанса на най-деликатно чувство на гордост.

Подчиних се. Не бях отдал почти двадесет години от живота си на размишления върху уроците от катеренето по колоната срещу почти нищо — не, с елегантна маршова походка, доколкото ми позволяваха подутият и гноясал палец на крака и полупарализираното ми рамо, аз прекосих улицата, качих се в поршето си и бавно потеглих с една ръка върху кормилото по Търговската улица, без да знам какво търся, нито дали от мен се очакваха подвизи, не, изпитвах, мисля, нещо като възбудата, която обхваща африканския ловец, когато е близо до едър дивеч.

Градът беше тих. Градът нямаше нищо общо с моето настроение. В центъра „Шхуната“ бе полупразна, а през прозорците на „Кофата с кръв“ видях само един играч на билярд, който обмисляше следващия си удар. Той изглеждаше така самотен, като келнера, когото Ван Гог бе нарисувал, изправен в средата на кафенето в Арл.

Завих надясно към Градския съвет и паркирах на отсрещната страна на улицата, където бе входът за полицейския участък на приземния етаж. Празната кола на Риджънси стоеше отпред, препречила друга кола при паркирането. Двигателят й работеше.

Тогава се появи съблазънта, недвусмислена като повелята да се покача на колоната. Тя ми внушаваше да изляза от колата си, да отида до неговата, да изключа двигателя, да взема ключовете му, да отворя багажника му и да погледна вътре — като говорим за творческо въображение, аз наистина видях мислено неговото мачете в багажника! — щях да го взема, да заключа багажника, да пъхна ключа в стартера, да запаля двигателя, да се махна от колата му, бавно да отида до поршето си и да напусна благополучно сцената, да, видях всичко това преди да се бе случило, и то така живо, както мислените ми пътувания до дупката, преди да потегля. Сега първата ми реакция беше — да, направи го! Втората беше — не бива.

Тогава разбрах онова, което никога преди не бях съзнавал: че у нас има не една, а две души, нашите баща и майка — в най-лошия случай! — нощта и денят, ако щете, не, това не е тълкувание на двойствеността ни, аз притежавах две души, които бяха като два коня в един впряг — неподходящи за него! — и когато едната кажеше „да“, другата казваше „не“, а клетият колар беше моя милост, който сега направи избора си: да, ще го направя, трябва да го направя. Не можех още веднъж да преживея поражението с колоната.

И така, слязох от колата си. За мое нещастие страничната улица беше безлюдна, като по този начин не ми предлагаше претекст да се забавя, и аз, накуцвайки пресилено (сякаш в очите на полицията един сакат би могъл да стори по-малко зло), пресякох улицата до колата му — сърцето ми биеше толкова мощно, че страхът ми преминаваше през стадия на световъртеж направо в делириума на опиянението. Давали ли са ви някога упойка с маска, за да видите как концентричните кръгове дълбаят мозъка ви, докато губите съзнание? Аз ги видях сега, когато извадих ключовете от колата му.

„О, здрасти, Риджънси — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да взема една щанга за гуми от багажника ти.“

„Нямам нищо против“ — отговори той, извади пистолета си и ме застреля.

И изчезна. Видението изчезна. С изтръпнали пръсти на краката и с разтреперана ръка пъхнах ключа в ключалката на багажника.

Неговото мачете беше вътре.

В този миг, когато сърцето ми се преметна — като котка по жица с високо напрежение и си помислих, че ще умра, аз усетих, че докосвам някаква забравена струна на ликуване и болка. Него го има. Това го има. Те са там. Беше потвърждение, че животът ни, който живеем с всичките си стремления и целия си разум, е само половината от нашия живот. Другата половина принадлежи на нещо друго.

Първият ми порив беше да побягна. Но вместо това изтръгнах неговото мачете от дъното на багажника — беше се залепило там! — хлопнах задния капак на полицейската патрулна кола, заставих се (това беше стъпката, която изискваше най-големи усилия в цялата серия) да вляза и да остана в неговата кола достатъчно дълго, за да запаля пак двигателя, и едва тогава имах възможност да прекося улицата до моята кола. След като вече потеглих, воланът на поршето вибрираше постоянно в здравата ми ръка и накрая се видях принуден да го уловя с двете. Пет пресечки след Брадфорд стрийт спрях за малко под една лампа и огледах мачетето. Беше цялото в засъхнала кръв от страната на острието, която не беше залепнала за гумената подложка в багажника. Всичките ми представи за Риджънси рухнаха. Никога не бих могъл да си го представя, че може да е толкова небрежен.

Но нима ако той беше използвал това оръжие срещу Джесика (но, да, трябва да го бе използвал), нима беше възможно оттогава да не е имал случай да види острието отблизо? Когато човек се готви да спи над бездната, той се чувства по-спокойно като разбере, че колегите му маниаци също познават чувството на страх и трепет.

Потънал в размислите си, обиколих целия град, преди да стигна до простия извод, че е по-добре да преместя неговото мачете в багажника си, вместо да го държа до себе си на предната седалка. Точно тогава се намирах на колелото в края на Търговската улица, където първите заселници се бяха приземили и където сега вълноломът пресичаше мочурището. Спрях там, вдигнах предния си капак и оставих мачетето вътре — забелязах, че острието беше нащърбено, след което затворих капака и видях как зад мен спира кола.

От нея слезе Уордли. Вероятно беше поставил ново сигнално устройство на задната ми броня. Господи, аз дори не бях проверил колата си.

След това той се приближи към мен. Бяхме сам-сами край вълнолома и луната хвърляше достатъчно светлина, за да се виждаме.

— Искам да поговоря с теб — рече той.

В ръката си държеше пистолет. На дулото със сигурност имаше поставен заглушител. А освен това, да, пистолетът приличаше на моя — калибър 22. Не беше необходимо кой знае колко творческо въображение, за да се предположи какъв е върхът на специалния куршум, който бе вкаран в патронника.