Норман Мейлър
Мъжагите не танцуват (6)

Шеста глава

След всичките маневри по автострадата бях и ядосан, и любопитен, и жаден и ми мина през ума, че не бях влизал в бар от онази нощ в „Алеята на вдовицата“. И затова веднага след като се прибрах у дома, паркирах колата и отидох пеш до градския кей. В центъра имаме добри барове: „Щатът край залива“ (на който му викаме „Шхуната“), „Задната палуба“ и „Рибата и стръвта“ (неофициално преименуван на „Кофата с кръв“, за да се отдаде почит на големия брой побоища, които стават тук), добри барове бяха, но човек не може да каже, че са страхотни, защото в тях липсва онзи пролетарски колорит, който бармани като баща ми внасят в едно заведение. Въпреки това те са мрачни и порядъчно мръснички, за да се чувствате удобно. Човек може да си клечи и да си пие в тях толкова удобно, колкото и едно неродено дете в приятната си и сигурна утроба. Само няколко флуоресцентни лампи светят над главата ви, а старият грамофон автомат е твърде немощен, за да ви проглуши ушите. През лятото, разбира се, един бар като „Шхуната“ беше по-претъпкан и от нюйоркското метро в най-натоварените часове и се разправяше една история — аз лично вярвам, че е истина — как през едно лято неколцина специалисти от рекламния отдел на „Будвайзер“ или „Шефър“, или някоя друга марка пиво, топло като пикня, решили да проведат конкурс сред баровете и ресторантите, които ще продадат най-много бира в щата Масачузетс. Та най-голямото количество продажби за юли регистрирало някакво заведение в Провинстаун, наречено „Щатът край залива“. И тъй, една делнична августовска сутрин със самолет пристигнали висши служители от компанията, облечени в леки летни костюми, придружавани от екип от телевизията, който да заснеме връчването на наградата, като очаквали без съмнение да влязат в едно от онези заведения, където се сервират омари и риба с пържени картофи, които се срещат навсякъде из Хаянис и са огромни като оръжейни заводи, а вместо това попаднали в нашата мрачна, опушена „Шхуна“, където клиентите не бяха достатъчно богати да си позволят друго освен светла бира, но вътре се били наблъскали двеста правостоящи бираджии. Шхуната може би имаше дължината на товарен вагон от входа до вонящите кофи за боклук в дъното, а за храна се предлагаха сандвичи „подводница“ с печен хляб, шунка и сирене или пикантна наденица „лингуиса“. Телевизионните камери се завъртели и хипитата се изправяли пред тях и говорели: „Ами да, такава е бирата. Вони. За какво ти свети оная червена лампичка на камерата? Много дрънкам, така ли? Да спра! Така ли?“.

Е, да, през зимата пак беше претъпкано, но човек можеше да седне и да вкуси от сърцевината на настроението на това, което е станало в града през деня. Следобед много от риболовните корабчета се връщаха и екипажите седяха да пият. Дърводелците, търговците на наркотици, наркоманите и някои от момчетата за всичко от летните вили, както и неомъжените млади майки в петъчни дни с чековете си за социална помощ, и мнозина други, най-общо казано търсещи някой приятел да плати една чаша, всички пиеха жадно добрата пикня. В различна степен познавах повечето от тези хора и бих разказвал за тях, ако те имаха роля в това, което ставаше с мен сега, защото всичките бяха достатъчно оригинални личности, колкото и да изглеждаха еднакви, но през зимата, както казах, ние всички изглеждахме еднакви. Всички бяхме нездраво бледи, всички се обличахме в дрехи, станали излишък за армията.

Достатъчно ще е да разкажа само една история. В края на краищата аз живея в един населен с португалци град, а в разказа ми не се появяват никакви местни хора с изключение на Студи, който е позор за португалците. Един зимен следобед, когато „Шхуната“ беше непривично пуста, на бара седеше един рибар португалец, около осемдесетгодишен. Той беше така сгърбен и изкривен от цял живот труд, като кипарис, израснал изпод заоблен камък на скалистия бряг. В бара влезе друг един рибар, също така пострадал от артрита. Двамата бяха израснали заедно, заедно бяха играли футбол, заедно бяха завършили гимназия, заедно бяха работили на риболовни кораби, заедно се бяха напивали, вероятно всеки беше прелъстявал жената на другия, но сега, на осемдесетгодишна възраст, се обичаха толкова малко, колкото и когато са се били с юмруци през междучасията. Първият въпреки това стана от стола си, изправи се и се провикна през бара с глас, дрезгав като мартенския вятър: „Аз те мислех, че си умрял!“. Другият спря, изгледа го свирепо и му отвърна с крясък на чайка, изтръгнат от ларинкса му: „Умрял ли? Та аз ще дойда на твоето погребение“. Двамата пиха заедно бира. Беше просто друг един ритуал за прогонване на духовете. Португалците знаят как да се джавкат, когато говорят.

Ние ги имитираме. На други места мерят киселинните дъждове или степента на замърсяване на въздуха, или количеството диоксин в почвата. Тук, където ние нямаме друга промишленост освен риболова и даването на стаи под наем, където нямаме земеделие, въздухът и пясъкът са чисти, но рядко минава ден, в който да не се усети присъствието на духове в някой бар, така че когато аз влязох, погълнат от преживяното в безсънните ми нощи с призраците от Адския град, долових как всички усетиха присъствието ми. Като че бях мастило, разсипано в локва вода. Посрещнаха ме почти като унила цепеница, пъхната в бавно гаснещ огън.

Въпреки всичко всеки бар, както и всяко огнище, си имаше — бях забелязал това от работата си на няколко места — нещо като едни и същи превключватели за порядките си. Цепеницата, която е причина едно огнище да запуши, може да накара друго да лумне в пламъци, така и сместа от моята депресия и обилния приток на адреналин, резултат на преследването, в съчетание с компанията от налудничави и тревожни мисли, която без съмнение носех в душата си, скоро смени настроението в „Шхуната“ и тя забушува. Хора, които гаснеха по масите си ставаха и се местеха на други. Разни контета и техните стари приятелки, с които почти не разменяха дума, бързо се съживиха от пламнали желания. А аз, който в този час можех да бъда много по-самотен с ужаса си от всеки друг тука — зимите в Провинстаун могат да носят имената на хората, чийто ред за това идваше през дадена година — си приписах заслугата, че съм разпалил огъня, макар че единственото, което направих, бе да кимна пътем на познато лице и да заема усамотена позиция на бара.

Пийт Поляка пръв се приближи и двамата проведохме кратък разговор, от който вратът ми едва не изскочи от чарковете си.

— Хей — започна той, — аз си поприказвах с жена ти.

— Днес ли?

Той забави отговора си. Пресъхналото ми гърло се бе позатруднило, преди да успея да произнеса въпроса, а междувременно той точно тогава бе започнал да лочи бирата си. Освен това и съзнанието му бе доста помътено. Това често се случваше в „Шхуната“. Хората започват разговор, а мислите им, особено под въздействието на бирата и на дрогите, се рееха като водни бръмбари.

— Днес ли — повтори думите ми Пийт, — а, не. Преди ден-два.

Той махна неопределено с ръка. „Преди ден-два“. Спокойно би могъл да каже и „преди седмица-две“. Бях забелязал, че хората тук през зимата използват твърди интервали от време. Нещо може да е станало преди две седмици, или преди две вечери, но ако навикът ти е да казваш „преди пет дни“, запомняш го така. Затова и се отказах да настоявам повече. Вместо това се върнах към темата.

— За какво искаше да си приказва Пати с теб?

— А, да. Хей! Тя иска аз да поема обслужването на голямата къща на хълма в Уест Енд.

— Онази, която смята да купи ли?

— Така рече.

— И иска точно ти да поемеш обслужването?

— Е, аз и брат ми.

В това вече имаше смисъл. Брат му беше добър дърводелец. Всъщност Пийт искаше да каже, че брат му ще поеме обслужването на къщата. Пати най-вероятно бе помолила Пийт да я свърже с него.

Знаех, че е глупаво, но трябваше да му задам въпроса:

— Можеш ли да си спомниш кога си разговарял с нея, преди или след мача на „Патриотите“?

— А, да, оня мач. — Той кимна дълбоко. Дрогата го отнасяше някъде далече. Потъна в размисъл за нещо си: за мача, за датата, за парите в задния му джоб, после разтърси глава: — Преди около ден-два.

— Аха — рекох, — тогава ще е било.

Бет Нисън се промъкна при нас. Тя беше пияна, което рядко й се случваше, и беше доста оживена, което беше още по-необичайно.

— Какво си направил на Паяка? — попита ме тя.

— Здрасти, сладур! — поздрави я Пийт. — Тия ваши стари кавги край нямат. Аз трябва да тръгвам. — Той се наведе, целуна пуловера й там, където би трябвало да е зърното на гърдата й, и взе бирата си за из път към друга маса.

— Паяка наистина ли е бесен? — попитах я.

— Откъде да знам. — Очите й светнаха. — Паяка е побъркан.

— Е, ние всичките сме такива — рекох аз.

— Не смяташ ли, че ние с теб сме побъркани по малко по-особен начин? — попита тя.

— По какъв?

— Никога не сме се чукали.

Това беше нещо нормално за зимно време. Аз пресилено се засмях и я обхванах с ръка през кръста и светлите й очи се ококориха иззад очилата с пиянски наелектризиран блясък.

— Паяка си загуби ножа — каза Бет — и твърди, че ти си го откраднал. — Тя се изкикоти, сякаш това, че на Паяка му нямаше ножа, беше като на друг да му няма панталоните. — Той остана и без мотоциклет — добави Бет. — Ти ли си му казал, че „Патриотите“ ще спечелят?

— На полувремето.

— Ама те наистина спечелиха — продължи тя. — Но на полувремето той реши да смени залагането. Каза, че иска да го направи напук на теб. Сега пък твърди, че ти си бил виновен, че е проиграл мотоциклета си.

— Кажи му да си го навре в дирника.

Тя се изкикоти.

— В Средния запад — каза — викахме „дирник“. Мисля да пратя писмо на родителите ми и да им пиша, че дъщеря им вече не знае кое й е котето и кое й е дирникът. — Тя изхълца. — Нищо няма да му казвам на Паяка — заяви. — Той е в ужасно състояние. В края на краищата защо не? — запита се сама. — „Най-лошите са преизпълнени с енергията на страстта“, нали така беше? — И ме изгледа с невероятно похотлив поглед.

— Какво прави Студи? — попитах аз.

— О — отвърна тя, — пази се от Студи.

— Защо? — попитах.

— Ами — каза тя, — аз на всички им говоря да се пазят от Студи.

Не можех да преценя дали се дължеше на постоянно мяркащите се в съзнанието ми кадри на една русокоса глава в тъмен пластмасов плик, но всяка дума, която чувах, ми се струваше свързана със собственото ми положение. Имаше ли някакво нервно напрежение във въздуха? Никой освен мен и — молех се да е така — още един друг човек не знаеше какво е било заровено до градинката ми с марихуана, но въпреки това тази мисъл прозвучаваше едва ли не като писък при всеки вик от масите, когато поръчваха още бира. Предположих, че духовете се бяха вкопчили в напоения с бира сюнгер на някакъв вид колективен разум, присъстващ тук.

Бет забеляза, че погледът ми блуждае встрани от нея.

— Пати Ларейн още ли не се е прибрала? — попита тя.

Свих рамене:

— Чух, че била тук някъде.

— И аз така мисля. Чекията се е върнал в града.

— Ти видя ли го? — Чекията беше господин Черньо, макар че истинското му име беше Грийн. Джоузеф Грийн Чекията. Той получи прозвището „Чекията“ още през първия ден, когато влезе в един бар тук. „Има лоши негри — беше обявил на десетината души, които седяхме на масата, — ама аз съм ло-о-о-ш!“ и за малко всички замълчахме, сякаш да отдадем почит на мъртвите, които той бе оставил след себе си — ние сме Дивият запад на Изтока! — но Пати Ларейн се бе разсмяла и рече: „Я стига си си размахвал чекията. Никой няма да ти открадне тия, дето си ги почернил“. По израза на блаженство в очите й бях успял да разбера, че поредният господин Черньо беше миропомазан в онзи миг.

— Да — рече Бет, връщайки ме пак при себе си — и моите мисли понякога се рееха като водни бръмбари: — Чекията наистина се е върнал в града. Преди десет минути влезе и излезе от „Шхуната“.

— Ти разговаря ли с него?

— Той се опитваше да ме свали.

Сигурно щях да си помисля, че лъже, ако не изглеждаше толкова доволна.

Сега пък барманът ми правеше знаци. Сочеше телефона зад работната мивка.

Моите екстрасензорни способности този път ми изневериха. Мислех, че ще чуя гласа на Пати, но беше Харпо.

— Мак — каза той, — опитвах се да те намеря. Принудих се въпреки всичко да ти се обадя.

— Защо?

— Защото те издадох!

— Как си могъл да го направиш?

— Загубих самообладание. Искам да те предупредя.

Гласът на Харпо звучеше с някаква металическа тревога. Той сякаш достигаше до мен през някаква механична мембрана. Опитах се да отгатна какво е взел, но в мозъка му сигурно имаше маса химикали.

— Лоръл е — каза сега той.

— Татуировката ли?

— Жената. Лоръл! Обадих се на началника на полицията Риджънси и му казах и за нея, и за татуировката.

За Риджънси това не би означавало нищо, реших аз. Освен ако Пати Ларейн, когато беше с него, не наричаше Маделин Лоръл.

— Браво — казах му. — Сега Алвин знае, че имам татуировка. В какво се състои предателството?

— Казах му, че Лоръл те чакаше, в колата долу.

— А ти защо смяташ, че се казва Лоръл.

— Ти говори с нея. От моя прозорец.

— Така ли?

— Точно това викаше. „Ще спечеля тоя бас, Лоръл.“ Това й каза.

— Може да съм викал Лони. Мисля, че виках на един мъж.

— Не, беше Лоръл. Чух името. Мисля, че Лоръл е мъртва.

— Кой ти каза това?

— Бях горе на покрива. Чух го. Затова се обадих на началника на полицията. Знаех си, че не трябваше да ти правя татуировка. Хората вършат страшни неща, след като се татуират.

— Какво друго си казал на Риджънси?

— Казах, че смятам, че си убил Лоръл. — Той се разплака.

— Как можеш да вярваш на такова нещо? — попитах аз.

— Видях Лоръл мъртва. Когато се качих снощи на покрива, я видях на хоризонта. Тя ми каза, че ти си го направил. — Чух го да си секне носа на другия край на жицата. — Борих се със съвестта си. След това се обадих на Риджънси. Не биваше да го правя. Трябваше преди това да говоря с теб.

— Какво каза Риджънси?

— Той е един задник! Бюрократ. Каза, че щял да го има предвид. Мак, аз не му вярвам.

— Е, да — рекох, — ти вярваш на мен.

— Но аз разбрах, че ти не си направил нищо. Разбрах го по гласа на Риджънси. Не звучеше убедително.

— Радвам се да чуя това.

Дишането му стана тежко. По жицата усещах как сетивата му агонизират.

— Може би нямам право да говоря кой я е убил — добави той, — но вече знам.

— Нисън — рекох аз.

— Ненавиждам ножа на Паяка — каза Харпо. — Паяка е оръдие на злото. — С тези думи той затвори телефона.

Нечия ръка ме тупаше по рамото. Обърнах се и срещнах светлокафявите очи на Чекията да искрят свирепо като очи на лъв, втренчени в моите. Цветът на кожата му беше наситеночерен, черно, примесено с тъмночервено, като на африкански негър, и от това очите му изглеждаха смущаващо светли. Още първия миг, когато го бях видял, бях разбрал, че от този човек не мога да очаквам нищо добро за брака си. Излязох прав. Преди него бе имало трима други от този тип, но господин Грийн се оказа категорично нужният господин Черньо. Все пак преди това Пати Ларейн не ме беше напускала.

Най-лошото беше, че сега не изпитвах никаква ненавист към него, дори и гняв, в това си нерадостно положение на рогоносец. Доказателство за това беше, че той се бе доближил до мен, докато говорех по телефона, дори ме бе докоснал с ръка, а аз в ответ само му бях кимнал.

Естествено, със същия успех бих могъл да бъда издигнат с хеликоптер от билото на един връх и прехвърлен на друг. Не бях изпитал ни най-малко грижите да се спускам по сипея към дъното на каньона и да се катеря нагоре по склона, не, веднага след всичките приказки на Харпо (всяка от които бе в състояние да ме лиши от разсъдък) се бях изправил пред искрите, хвърчащи от очите на Чекията, и вече направо сякаш се бях наблъскал с новокаин — до такава степен се чувствах безразличен от този свръхизлишък на стимуланти; да, всички те ми бяха подействали и вече бях кандидат за титлата „Мистър железен поглед“, напълно друсан и апатичен към резките завои на пистата тази вечер, обаче в този момент господин Грийн пак си сложи ръката на рамото ми, впи силно пръсти в него — със злоба, повярвайте ми — и попита:

— Къде на майната си е Пати Ларейн? — при което цялата му ярост преля в мен.

Аз се опомних и се освободих от ръката му не по-малко буйно и му отговорих:

— Свали си мръсните лапи от мен! — Думите дойдоха сякаш от някакво отдавнашно сбиване в гимназията. Но за пръв път не изпитвах страх от него. Не ми пукаше дали ще излезем на улицата и ще почнем бой. Мисълта, че мога да бъда пребит до смърт, ми действаше като успокоително, ценно като забравата.

Нека кажа, че в съзнанието ми нямаше капчица съмнение какво е в състояние да ми стори той. Ако човек е бил някога в някой по-интересен затвор със специален режим, научава, че има негри и негри и че с някои от тях не бива да си има работа. Господин Грийн не беше чак от тази висша категория, иначе отдавна трябваше да бъда мъртъв. Но той можеше да се класира в по-долната: по-рядко да си имаш работа с него. Сега очите му ме гледаха свирепо и аз го гледах в отговор, а светлината в залата помежду ни се нажежи до червено — имам предвид в буквалния смисъл; не знам дали сблъсъкът на неговата ярост с моята беше така силен, че нервните влакна, които пренасят отражението на цвета до мозъка, се бяха обтегнали от високия волтаж, който преминаваше по тях, или пък всичките главни на Адския град се бяха втурнали към нас, но ми се налагаше да понеса неистовия гняв на всичко, което му се беше случило през последните двадесет и пет години (от първия шамар в люлката), а той да понесе маниакалната несъразмерност на всичко, което ми се случваше на мен. Мисля, че и за двама ни беше смайващо, че ни се налага, макар и за кратко време да изтърпим тази адска червена светлина. Нещо повече, стояхме там и се гледахме така дълго, че имах време да си припомня тъжната история на неговия живот, така, както той я бе разказал на нас двамата с Пати Ларейн вечерта, когато се бяхме запознали: това беше историята за това как той се провалил в кариерата си на боксьор.

Може да звучи неубедително, че си спомних тази история, докато парите на неговата лудост изгаряха очите ми, е, да, и аз самият трудно мога да го повярвам. Може би не бях толкова храбър, колкото си мислех, и затова се бях вкопчил в историята му с надеждата, че това ще уталожи гнева му. Не можете да ударите човек, който е изпълнен със съчувствие към вас.

Ето това е историята му. Той бил незаконороден и майка му твърдяла, че не бил нейно дете. Разправяла, че били объркали картончетата с имената в болницата. Биела го всеки ден. Когато пораснал, той спуквал от бой всички, с които се срещал в турнира „Златните ръкавици“. Бил на път да го включат в националния отбор за панамериканските игри, но му се наложило да отиде до Джорджия да види баща си. Така и не го намерил. Отишъл в един бар за бели мъртво пиян. Не искали да му сервират. Извикали щатските гвардейци. Двама от тях влезли вътре и го поканили да се махне.

— Нямате избор — уведомил ги той. — Или ми сервирайте, или ще ви пикая на номерата.

Един от гвардейците го ударил така яко с палката си, че той още начаса загубил панамериканските игри. Но още не го знаел. Само изпитвал огромна радост. Защото губел кръв, сякаш бил заклан, но това не го стреснало. Напротив, бил в пълно съзнание. Нахвърлил се върху двете ченгета, наранил ги и се наложило целият бар да се намеси, за да го обуздаят. Откарали го с усмирителна риза в затвора. Освен всичко друго и черепът му бил спукан. Повече не можел да се боксира.

Това беше тъжната история, която той разказа. Той я изложи като илюстрация на своята глупост, не на храбростта си (макар че произведе точно обратното впечатление върху Пати), и когато го опознахме по-добре, той се оказа забавен човек. Умееше да имитира чернокожите курви и го правеше, за да ни разсмива. Често се виждахме с господин Грийн и аз понякога му давах пари на заем.

Не знам дали това ще ви даде представа колко силно исках да залича всичко и колко приятна ми беше тази мисъл (след всичкото ми стремглаво мятане като плъх, който се опитва да оцелее), че бях в състояние сега да си дам сметка, че Чекията не се беше отнесъл с мен толкова зле, колкото аз с Уордли. Остатъкът от гнева ми започна да се топи и се смени със спокойствие. Нямах представа какви бяха помислите на господин Грийн, но и неговият гняв премина успоредно с моя.

— Е — започнах аз, като дадох своя дял да наруша тишината, — какво ще кажеш, сине майчин?

— Аз никога не съм имал майка — отговори той. И тъжно ми протегна длан като за петима. Пак така тъжно и аз я плеснах.

— Не знам къде е Пати Ларейн — казах.

— Не я ли търсиш?

— Не.

— Аз я търся, но не мога да я намеря.

— Кога те заряза?

Той се начумери:

— Двамата движехме три седмици. После тя стана неспокойна. И изчезна.

— Къде бяхте?

— В Тампа.

— Видя ли бившия й съпруг?

— За оня тип Уордли ли става дума?

Кимнах.

— Срещнахме се с него. Той ни покани да излезем на вечеря. После тя ходи да го види сама. Страхотно, а? Той не беше опасен. Рекох си, че тя се скива с него за нещо изгодно. Но на следващия ден изчезна. — Той имаше вид, сякаш ще се разплаче. — Тя се отнасяше много свястно с мен. Беше единствената курва, която се е отнасяла толкова свястно с мен. — Беше много тъжен. — Просто вече нямах какво да й разправям. Изчерпах си историите. — Очите му се взряха в моите. — Не знаеш ли къде е? Трябва да я намеря.

— Може би е някъде тука.

— Тука е.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се един тип. Рече, че Пати Ларейн му била казала той да ми се обади. Искала да знам. Била се върнала тука, в Провинстаун с Уордли. Мъчно й било за мен, рече оня тип.

— Кой е той?

— Не си каза името. Каза едно име, но такъв човек няма. Разбрах, че не е истинско, още като го каза. Говореше по телефона с носна кърпичка на устата.

— Какво име ти каза?

— Хийли. Остин Хийли.

Спомних си прашинка от градския фолклор. Преди две години неколцина от нас, понеже ни беше омръзнало да му викаме Студи, започнахме да го наричаме Остин Хийли. Това бе продължило известно време. Но на Студи не му беше известно, че го наричаме така. Сигурно му се беше обадил Паяка.

— Този Хийли рече, че Пати Ларейн била в „Странноприемницата на Провинстаун“ — каза Чекията. — Аз се обадих там. Дрън-дрън, изобщо не била стъпвала.

— Ти кога се върна?

— Преди три дни.

— Тя кога те напусна?

— Преди седмица горе-долу.

— Значи преди седем дни?

— Преди осем, броил съм ги.

Да, той броеше неговите си. А аз броях моите.

— Готов съм да я убия — каза той, — задето ме напусна.

— Няма мъж, когото тя да не напусне — рекох аз. — Произхожда от доста тесногръда среда. За нея това е грях.

— И аз съм толкова тесногръд, колкото е и тя — каза той, — и когато я видя, ще й извъртя един такъв страхотен, че… — Той ме изгледа косо, сякаш искаше да ми каже: „На другите можеш да им ги пробутваш тези, сладур, но с мен трябва да играеш честно“. След което отхвърли съмненията си. Можеше да ми се открие: — Остин Хийли рече, че Пати Ларейн пак се била срещала с теб. Като чух това си рекох, че трябва да ти дам да разбереш. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да проумея важността на мисълта му. — Но знаех, че не бих могъл да направя това с теб.

— Защо?

— Защото ти се отнасяше с мен като с порядъчен човек.

Той се позамисли върху правдивостта на думите си и очевидно установи, че е прав.

— Още повече — добави, — че Пати Ларейн вече не те обича.

— Вероятно.

— Каза, че си я бил подмамил да се омъжи за теб.

Аз започнах да се смея.

— На какво се смееш бе, бял задник?

— Господин Грийн, има такава еврейска поговорка: „Един живот, една жена!“.

Той също се разсмя.

Продължи да се смее достатъчно дълго, за да привлече вниманието към двама ни. Тази вечер в „Шхуната“ се твореше история. Рогоносецът и чернокожият любовник чудесно си прекарваха заедно.

— Джоузеф, ще се видим пак тук някъде — казах на Грийн Чекията.

— Не нарушавай реда.

Изпитвах нужда да походя дълго пеш. В главата ми се бе насъбрало повече, отколкото бях в състояние да подредя в мислите си.

Ръмеше, аз вървях надолу по Търговската улица с ръце в джобовете и толкова дълбоко бях сврял глава в качулката на якето си, че не усетих колата, която ме бе следвала, докато светлините на фаровете в гърба ми повече не можеха да останат незабелязани. Обърнах се. Зад мен бе спряла полицейска патрулна кола с един човек вътре. Той отвори вратата.

— Влез — покани ме той.

Риджънси, на мое разположение! Едва бяхме изминали петнадесетина метра и той заговори.

— Получих портрет на твоята дама, Джесика — рече Риджънси. И ми посочи лист хартия на предната седалка. — Погледни — каза, като ми подаде малко фенерче, което извади от вътрешния си джоб.

Внимателно разгледах фотокопието на снимката, изпратено телеграфически. Съвсем ясно се виждаше, че е Джесика.

— Бих казал, че е тя.

— Е, не е нужно ти да ни го съобщаваш, друже. Нямаме съмнения. И келнерката, и собственикът на „Алеята на вдовицата“ потвърдиха.

— Браво — казах. — Как я издирихте?

— Не е толкова сложно. Свързахме се с кантората на Пангборн в Санта Барбара и се разбра, че той е общувал служебно и извънслужебно с две руси жени. Работехме в тая насока, когато синът й се обади. Той е знаел, че е в Провинстаун с Пангборн, както и ти можеше да предположиш от любовното писъмце на дон Лон.

— Говориш за сина, който е бил любовник на Лони ли?

— Точно така — каза Риджънси. — За момчето с бръсначката без шнур. — Той отвори прозореца си и изхрачи събралото се в гърлото му. — Мисля, че никога повече няма да гледам реклами.

— Сигурно.

— Обаче, Мадън, точно тук се забърква кашата. Нейното име изглежда не е Джесика.

— Какво е истинското й име?

— Лоръл Оукуд. Пише се без „в“ след „к“.

В съзнанието ми се върна споменът за думите, които бях казал на Харпо преди онзи сеанс, който свърши с писъка на Нисън. „Харпо, бях му казал, кажи на другите, че ще се опитаме да се свържем с Мери Хардвуд, братовчедка на майка ми. Но жената, с която всъщност искам да разговарям, се нарича Лоръл.“

Такова съвпадение не можеше да бъде изфабрикувано със сигнално устройство. Против волята си започнах да треперя. Седях до Риджънси в полицейската кола, която се движеше с двайсетина километра в час по Търговската улица, и треперех нескрито.

— Имаш нужда от една чашка — рече Алвин Лутър.

— Всичко е нормално — казах аз.

— Сигурно щеше да си в по-добра форма — подхвърли намек той, — ако татуировката на ръката ти не беше „Лоръл“.

— Искаш ли да спреш колата?

— Нямам нищо против.

Бяхме стигнали до края на Търговската улица. Спряхме до мястото, където някога първите заселници бяха слезли на брега, но в ситния дъжд не можех да видя нищо.

— Добре — каза той, — слизай.

Вече се бях отърсил от паниката. Мисълта да вървя пеш шест километра до вкъщи само с тази осакатена случайна среща за спътник ми даде кураж да си опитам шанса.

— Нямам представа какво се опитваш да докажеш — казах, — но за мен това няма значение. Нафирках се и отидох с колата да видя Харпо и го накарах да ми направи татуировка. Може Джесика да ми е казала, че истинското й име е Лоръл, но аз не помня.

— Тя беше ли с теб?

Трябваше да взема решение.

— Харпо твърди, че е била.

— А ти твърдиш, че не помниш?

— Не мога ясно да си спомня.

— Значи е възможно да си я пречукал и да си забравил?

— Това обвинение ли е?

— Да речем, че просто работя върху схемата на първия сценарий. И аз посвоему съм писател. — Той трудно се сдържаше. Буйният жребец цвилеше и пръхтеше.

— Не ми харесва начинът, по който ми говориш.

— Хей, друже — рече Риджънси, — те, майтапите, край си нямат, но я си дръпни задника от възглавницата ми. Аз още сега мога да те прибера на топло.

— За какво? Не е извършено престъпление. Дамата може би си пътува обратно за Санта Барбара. Сигурно не се готвиш да си развалиш досието с незаконен арест?

— Нека се изразя по-точно — каза той. — Мога да те прибера веднага като заподозрян в евентуалното убийство на Ленард Пангборн.

— Ти каза, че било самоубийство.

— Така смятах. Но съдебните лекари направиха своя оглед. Пристигнаха спешно от Бостън по наша молба. Те обичат да ги наричат специалисти по съдебна медицина, макар че аз лично съм им лепнал етикета „специалисти по сърдечна медицина“. — Той отново се разсмя на собствената си шега. — Те доста могат да ти объркат сърдечния ритъм с онова, което установяват.

— И какво установиха?

— Ще ти кажа. Много скоро това няма да е тайна. Пангборн може и да се е самоубил, но ако го е направил, кой е карал колата?

— Ти ми каза, че се е вмъкнал в багажника и е затворил капака над себе си, преди да стреля.

— Съсирената кръв на дъното на багажника е останала надиплена от движението, сякаш скоро след като е започнала да се съсирва, колата е била придвижена от мястото на произшествието до „Алеята на вдовицата“.

— Нямаше ли персоналът на ресторанта да чуе, ако колата се е върнала?

— Не, ако е било в три часа през нощта. Те не са там по това време. Виж какво, хайде да не спорим. Колата е била преместена. Диплите на кръвта го показват. — Той сви рамене. — Изводът, Мадън, е, че някой е придвижил тази кола обратно до „Алеята на вдовицата“, след като Лони се е самоубил.

— Би ли могло да е Джесика?

— Да, Лоръл Оукуд определено би могла да го направи. Искам да те попитам — ти изчука ли я?

— Мисля, че да.

Той подсвирна.

— Господи, каква бъркотия е в главата ти! Дори това ли не можеш да си спомниш?

— Повече ме притеснява мисълта, че го направих пред Лони Пангборн.

— Неприятно ми е, че цитирам едно негро, но Касиус Клей го е казал: „Не си толкова тъп, колкото изглеждаш“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека похвалата ми да не ти залепва в устата. — Той запали пура и изхвърли дима сякаш беше бангалорско торпедо, изстреляно срещу минни заграждения. — Мадън, ти току-що ми представи собствения си сценарий. Първа сцена: чукаш Джесика пред Лони. Втора: бършеш си кура и си тръгваш. Трета: Джесика утешава Лони. Четвърта: той започва да се окайва — „Ох, ние, педалите, не сме създадени за такава конкуренция“. Скрива се в багажника. Бум! Оставя й подарък — тялото си. Тези педерасти могат да бъдат злобни. А тя, тя е порядъчна пичка и не иска рекламен шум. Откарва колата до „Алеята на вдовицата“, оставя я там и си тръгва за вкъщи, за Санта Барбара. — Той поклати глава. — Всичко прекрасно би се вързало, ако: първо, можеш да установиш къде е спала тя през онази нощ, като ще те посъветвам предварително да си спестиш част от възнаграждението за адвокатите си, защото винаги би могъл да заявиш, че се е върнала в твоята къща и е спала, потънала в сълзи, на твоя диван. Освен ако не си й отстъпил леглото си. — Той отвори прозореца и изхвърли пурата. — Второ, тя трябва, когато се появи, да е жива и да потвърди версията ти. Трябва да се молиш тя да не се върне при нас като труп, намерен сред дюните или в горите.

— Ти доста си помислил върху всичко.

Надявал се бях да го жегна. Той само кимна.

— Нека ти предложа друг сценарий. Ти, тя и Пангборн отивате до Уелфлийт с твоята кола. На връщане Лони не може да понесе загубата, й и размахва пистолет, насочен към теб. Ти спираш колата и успяваш да му отнемеш патлака. При сбиването тя е простреляна. Смъртоносно. Ти я оставяш в гората и го откарваш до неговата кола, заставяш го да влезе в багажника… той вече е отпуснат като червей. След това преместваш колата на тихо място, отваряш багажника, пъхваш дулото в устата му, мило му казваш: „Никога няма да те нараня, Лони, това е само на майтап, една шега. Аз така се освобождавам от прищевките си. Цункай дулото заради мен, Лони“. После дръпваш спусъка, леко поизбърсваш патлака и слагаш неговия пръст върху спусъка. След това връщаш колата до „Алеята на вдовицата“, пак отиваш до гората и се отърваваш от нейното тяло. Синко, всичко това го правиш, само забравяш да си почистиш предната седалка. Както казва жена ми: „Никой не е идеален“. И аз не съм. Оставих се да ме заблудиш с кръвта на предната седалка. Защото съм селяндур и вярвам на приятелите си. Да — завърши той, — по-добре се надявай и се моли да не излезе наяве тялото й. Аз ще бъда първият, който ще се нахвърли върху теб, защото клъвнах на историята ти с кръвотечението от носа.

— Ами тогава — попитах го, — защо не ме прибереш сега?

— Намери си обяснението сам.

— Нямаш доказателства. Ако тя е била застреляна отблизо в моята кола, кръвта й щеше да е изпоцапала целите му дрехи.

— Може би си прав. Хайде да пийнем нещо.

Нищо друго не би могло да бъде по-неприятно. Да пия с него беше последното нещо, което ми се искаше. Но той запали колата, заподсвирква си „Звезден прах“, и потегли рязко сред пръски пясък от настилката и гума от колелата.

Мислех, че ще отидем в бара на ветераните от войните, защото беше любимата му кръчма, където си пийваше, но вместо това той зави към Градския съвет и ме поведе по коридора на приземния етаж към кабинета си, където ми посочи един стол и извади бутилка бърбън. Предположих, че сме дошли тук, за да съм под ръка заради записващото устройство, което той държи в бюрото си.

— Реших да ти демонстрирам удобствата, които предлага това място — каза Риджънси, — преди да ти се наложи да използваш пандиза.

— Можем ли да поговорим за нещо друго?

Той се ухили.

— Предложи темата.

— Къде е жена ми?

— Аз се надявах, че ти ще ми кажеш.

— Разговарях с оня тип, с когото тя избяга. Зарязала го е преди осем дни. Вярвам на това, което той ми каза.

Риджънси рече:

— Това съвпада.

— С какво?

— Според сина на Лоръл Оукуд, между другото и той се казва Ленард, но му викат Съни, Съни Оукуд, та според него Пати Ларейн е била в Санта Барбара преди седем вечери.

— Не знаех това.

— Да, била е там с оня тип, Уордли.

Никога не ми е било ясно какво точно означават думите „не можех да отлепя устни“. Сега разбрах.

— Хубав ли е бърбънът?

Кимнах мълчаливо.

— Да, била е в Санта Барбара с Уордли и са вечеряли с Лоръл Оукуд и Ленард Пангборн в морския клуб на Лони. И четиримата на една маса. Съни се присъединил по-късно, за кафето.

Все още не можех да проговоря.

— Искаш ли да знаеш за какво са разговаряли?

Кимнах.

— Малко по-късно ще ми е необходима твоята помощ.

Кимнах.

— Добре. Според това, което разбрах от Съни… — Тук той спря, за да отбележи: — Между другото, по телефона Съни никак не ми звучеше като минетчия. Смяташ ли, че в онова писмо Пангборн лъже?

Нарисувах с пръст въпросителна.

— Но Пангборн не ти се е сторил педал, нали?

Поклатих глава.

— Просто не мога да повярвам — рече той — колко много неща от живота се развиват в кенефа. Господи, та дори ти или аз също бихме могли да сме педерасти.

— Както кажеш, миличък — изфъфлих.

Това му се видя страшно забавно. Аз бях доволен, че гласът ми се е възвърнал, без значение каква поличба беше това. Да си лишен от говор е шокова ситуация, в която си готов да направиш всичко, за да се измъкнеш от нея.

И двамата отпихме малко бърбън.

— Искаш ли марихуана? — попита Риджънси.

— Не.

— Имаш ли нещо против аз да пуша?

— Не те ли е страх, че могат да те хванат в кабинета ти?

— Кой? Аз просто се опитвам да предразположа един заподозрян. — След което той извади цигара с марихуана и наистина я запали.

— Прекрасно — рекох.

— Аха — изпусна дима той. — Във всеки майтап има хляб.

— Тъй вярно.

— Мадън, от Съни научих, че Пангборн и Лоръл трябвало да отидат със самолет до Бостън, да пристигнат с кола в Провинстаун и да се преструват на туристи, които са се влюбили в имението на Парамесидес.

— Така ли се нарича?

— Аха. Някакъв грък, който е работил за някакви араби, го е купил преди няколко години. Сега Уордли искал да го купи на Пати. За това разговаряли на вечерята.

Той всмукна пак от „хляба“.

— Говорели, че пак щели да се женят — каза.

— Страхотно! — Изглежда, че от дима и аз се бях дрогирал по контактен път.

— Знаеш ли защо Пати е искала имението? — попита Риджънси.

— Не ми е казвала.

— Според Съни, тя от една година била хвърлила око на къщата. Уордли искал да й я купи, така, както Ричард Бъртън купуваше на Елизабет Тейлър диаманти.

— Тази новина не те ли разстройва? — попитах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ти и Пати Ларейн заедно сте бъркали в буркана с мед?

Ако бяхме боксьори, щях да си река: „Това е първият удар, който му се налага да признае, че е получил“. Той запремигва и аз усетих излъчването на вселенски гняв върху себе си — сякаш някой бе пъхнал манивела в космоса и сега при въртенето излизаше електрическа буря.

— Ей, ей! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти река, шегобиецо? Не ме разпитвай за твоята жена, и аз няма да те разпитвам за моята.

Цигарата с марихуана догаряше близо до кокалчетата на пръстите му.

— Мисля, че и аз искам да смръкна малко — казах.

— Нямаш какво да криеш, а?

— Толкова, колкото и ти, може би.

Той ми подаде фаса и аз дръпнах откъм огънчето.

— Добре — рече, — разкажи ми за какво си говорихте днес следобед с Уордли.

— Откъде знаеш, че сме се срещали?

— Започваш ли да разбираш колко много информатори имам в града? Този телефон — изфука се той, като го потупа — е цяло пазарище.

— Ти какво продаваш? — попитах го.

— Продавам заличаването на имена от досиетата — каза той, — продавам отмяната на присъди за дребни нарушения. Мадън, върви да се шибаш и когато си олееш целите жокейски гащички, ела веднага тука при свестните хора и разкажи на приятеля си Алвин какво ти е казал Уордли днес на брега.

— Ами ако ще го направя?

— Ще е по-лошо от един развод в доброто общество на Тампа.

— Значи смяташ, че можеш да ме победиш в надпикаването?

— Аз съм много усърден.

Усетих, че искам да му кажа. Не защото се боях (стигнал си толкова далече, съветваше ме марихуаната, че не можеш да се уплашиш от когото и да било), а защото бях любопитен. Исках да разбера как той ще го прецени.

— Уордли — заявих — ми каза, че с Пати Ларейн били конкуренти кой да купи къщата.

Риджънси свирна.

— Уордли възнамерява да изиграе или Пати Ларейн, или теб. — Той прецени много бързо двете възможности в ума си като компютър, който прави „тъкататък-тък-так“ и каза: — Може би му трябвате и двамата.

— Има си причина.

— Би ли ми казал каква?

— Когато ние всички бяхме в Тампа преди толкова години, Пати Ларейн ме караше да го очистя.

— Сериозно!

— Ти какво се правиш на Света Богородица? — попитах го. — Тя не ти ли е казвала?

Той си имаше слабо място. Нямаше съмнение. Не знаеше как да реагира на забележките за Пати.

— Не ми е ясно какво имаш предвид — каза най-сетне.

— Пас съм — отговорих.

Това беше грешка. Той незабавно набра сили.

— За какво друго разговаряхте с Уордли?

Не знаех дали да му кажа, или не. Беше ми минала мисълта, че Уордли може да е записал на магнетофон разговора ни на брега. При умело редактиране би могло да излезе, че аз съм се предложил да поема извършването на убийството.

— Уордли беше убеден — казах, — че Пангборн е мъртъв, и беше любопитен да разбере защо е изчезнала Джесика. Все повтаряше, че сега щяло да му се наложи да участва пряко в сделката и че това щяло да покачи цената.

— Даде ли да се разбере къде би могла да бъде Пати Ларейн?

— Искаше от мен да се опитам да я открия.

— Какво ти предложи?

— Пари.

— Колко?

Защо трябваше да предпазвам Уордли? Колебаех се. Може би това беше рудиментарното семейно предубеждение да не разговаряш с ченгета? След това си спомних за сигналното устройство.

— Два милиона — казах.

— Повярва ли му?

— Не.

— Предложи ти да я убиеш ли?

— Да.

— Готов ли си да дадеш показания?

— Не.

— Защо?

— Не съм сигурен, че той говореше сериозно. Така или иначе, аз не приех. Както бях разбрал още в Тампа, когато се стигне до уговаряне на планирано убийство, аз се оказвам мокър фишек.

— Къде мога да намеря Уордли?

Усмихнах се.

— Защо не попиташ двамата си информатори?

— Кои?

— Онези от кафявия фургон.

Той кимна, сякаш аз бях направил добър ход в шахматна партия.

— Ще ти кажа това — отговори, — че те не знаят. Той само се среща на различни места с тях.

— Каква кола кара?

— Говори с тях по радиотелефона. След това се срещат. Просто отива пеш при тях. После пак пеш си тръгва.

— Вярваш ли я тази?

— Ами, не съм ги раздрусвал по-яко, за да им затракат зъбите.

— Защо?

— Ако свиваш перките на информаторите си, излиза ти лоша репутация. А освен това им вярвам. Уордли би постъпил точно така. Той иска хората да мислят, че е играч от голяма класа.

— Ти май не се стараеш особено да откриеш къде е Пати.

Той направи голямо и сложно шоу, за да демонстрира колко е спокоен. Взе фаса и го стисна, за да го угаси с палец, после го сви на малко хартиено топче, което мушна в устата си. Няма доказателства, говореше усмивката му.

— Не съм гладен — рече той. — Жена ти ще се появи цяла и невредима.

— Сигурен ли си? Защото аз не съм.

— Трябва да чакаме — отговори той.

Питах се колко от казаното от него беше лъжа и доколко дълбоки бяха лъжите му. Нищо не се излъчваше от него, само леко загатната пустота. Отпих пак от бърбъна. Не вървеше с марихуаната.

Той обаче изглежда харесваше съчетанието им. Извади нова цигара и я запали.

— Убийствата са отвратително нещо — каза. — Понякога ти се пада случай, който оставя неизлечими следи.

Нямах представа какво е решил да прави. Поех цигарата с марихуана, която ми предложи, смукнах малко и му я върнах.

— Имаше един случай — продължи той — с един приятен на вид ерген, който се запознаваше с някое случайно момиче и го водеше в мотел. Правел секс с нея, после я скланял да си разтвори краката и я снимал с „Полароид“. След това я убивал. А след това пак й правел снимки. Преди и след това. След което изчезваше и оставяше момичето в леглото. Знаеш ли как го хванаха? Събирал си снимките в албум. Майка му била обаче ревнива и все го дебнела, затова счупила закопчалката на албума. Когато видяла съдържанието, припаднала. След като се свестила, повикала органите на реда.

— Защо ми разправяш тази история?

— Защото тя ме възбужда. Аз съм служител на закона, а тя ме възбужда. У всеки добър психиатър има малко от психопата и човек не може да бъде добро ченге, без у него да ври котлето със скрити извратености. Теб възбужда ли те моята история?

— Ти не я разказа достатъчно добре.

— Ха-ха-ха-ха, един добър прокурор направо ще е щастлив, ако ти си застанал на банката на свидетелите.

— Искам вече да си тръгвам — рекох.

— Да те откарам ли с колата?

— Благодаря. Ще се прибера пеш.

— Не съм искал да те разстройвам.

— Не си ме разстроил.

— Трябва да ти го кажа. Оня тип с „Полароида“ ме интересува. Има нещо, до което той е много близо в основни линии.

— Сигурно — рекох.

— Сайонара — сбогува се Риджънси.

Вън, на улицата, аз пак се затресох целият. В по-голямата си част това се дължеше на облекчението. През последния час все едно че бях пипал с ръце всяка дума, която произнасях. Всички думи трябваше да бъдат наредени в дадено положение. Беше нормално да изпитам облекчение, че съм излязъл от кабинета му. Само че го ненавиждах за интелигентността му. Историята, която ми беше разказал, всъщност наистина ме беше възбудила. Бе погъделичкала нещо вътре в мен.

Какво съобщение се бе опитвал да предаде? Припомних си голите снимки, които бях правил на Маделин с „Полароида“ преди години и на Пати Ларейн не толкова отдавна. Бяха скрити някъде в кабинета ми като рибки, кълвящи подводна скала. Изпитвах презряното чувство, че ги владея, само при мисълта за тяхното съществуване. Беше също като че ли държах ключовете за някакви тъмници. Пак започнах да си задавам въпроса: аз ли бях кървавият главорез?

Не мога да ви опиша какво отвращение ме обзе в този миг. Почувствах се физически зле. Марихуаната усилваше спазмите в гърлото ми, докато те почти придобиваха мощността на оргазъм в конвулсиите си. По хранопровода ми нагоре се надигнаха жлъчна течност и бърбън, както и малкото остатъци храна в стомаха, и аз се наведох през една ограда и излях мъката си върху поляната на съседа. Можех да се надявам, че дъждът ще измие греха ми.

Да, бях като човек, полузатиснат от скала, който с невероятно усилие, въпреки болката, току-що е успял да освободи тялото си. И тогава скалната маса отново се срутва върху му.

Знаех защо бях повърнал. Трябваше да се върна пак при дупката. „О, не, прошепнах сам на себе си, тя е празна!“ Но не знаех дали е така. Някакво интуитивно чувство у мен, властно като Адския град, ми нареди да отида пак там. Щом убиецът, както се твърди, винаги се връща на местопрестъплението, тогава можеше да има захвърлено нещо да ми просветне — защото аз бях убеден, че единственият начин, по който можех да доказвам на себе си още една нощ, че не нося вина за кръвопролитието, беше да се върна. Ако не се върнех, значи бях виновен. Такава беше логиката и тя се налагаше толкова властно, че когато стигнах до вкъщи, единствената ми неотложна задача беше да взема ключовете на поршето. Започнах да се подготвям, както и преди, и мислено изминах пътя дотам: шосето, черния път, песъчливата алея с бабуните — видях предварително, че от дъжда ямите се бяха превърнали в локви, после пътечката, покрития с мъх камък до дупката. Видях дори, с помощта на въображението си, пластмасовата торбичка, която фенерчето ми бе открило. Дотук можех да стигна в мислите си. След като се бях подготвил, доколкото бях успял, вече бях решил да тръгна, когато кучето започна да лиже пръстите ми. За пръв път от четири дни насам то засвидетелстваше обичта си. Затова го взех със себе си. Дойдоха ми наум и практически съображения, когато кучето навря големия си език в дланта ми: определено можех да го използвам. Защото ако в дупката нямаше нищо, кой можеше да каже дали нещо не е заровено наблизо? Обонянието му можеше да ме отведе там.

И все пак ще си призная, че онази забравена воня на кучето така накара стомаха ми да се преобърне, че изпитах вторичен порив да не го вземам. Но то вече беше в колата, със сериозен вид, като войник, тръгнал за фронта, едро черно куче порода лабрадор. (Името му, между другото, беше Каскадьор и то бе удостоено с него, защото беше твърде тъпо да научи каквито и да било номера.)

Отправихме се на път. Кучето седеше до мен на седалката за пътника, с нос обърнат към прозореца, и двамата пътувахме все така сериозни. Едва когато вече бяхме по средата на пътя до разклона за Труро, се сетих за сигналното устройство. Мисълта, че продължавам да бъда следен, събуди гняв в мен. Отбих колата на банкета, спрях, свалих малката кутия и я оставих в плитката канавка до основата на километричния стълб. След това продължихме.

Не виждам нужда да описвам останалата част от пътуването. Карах все по-колебливо, както и предишните пъти, и колкото повече наближавах последната песъчлива отсечка от пътя, толкова по-често отпусках крака си от педала за газта, докато колата взе да спира, един път, втори път. Последният път беше в една локва и изпитах страх, така добре познат, като преминал наблизо призрак, че няма да мога повече да запаля. През колониалната епоха в една от просеките в гората тук се бе издигала бесилка и в ситния дъжд ми се привиждаше, че на всеки наведен клон се люлее човек. Не знам чий мозък беше повече помрачен от напрежението, на кучето или моят. То скимтеше непрекъснато с предсмъртни вопли, сякаш лапата му беше хваната в капан.

Вървях слепешката по пътеката с фенерче в ръка, мъглата бе толкова гъста, че имах чувството, че лицето ми е заляно с пяна. Кучето притискаше плешката си до бедрото ми, докато наближихме последните няколко метра до изкривеното борче джудже, след което то се втурна напред, а гласът му се извиси в някаква смесица от въодушевление и ужас, сякаш като нас, хората, и то можеше да изпитва необходимостта да се раздвоява дълбоко. В действителност гласът му никога не бе звучал така човешки както сега, когато от гърлото му излизаха тези вопли на задоволство и хрипове на паника. Наложи се да го възпра, иначе то щеше да остърже мъха от камъка върху дупката.

А когато отместих камъка, то нададе кратък стон. Беше също като звука, който аз бих издал, ако имах желание да погледна. След това повече не издържах. Фенерчето освети с лъча си черна, слизеста пластмасова торбичка, по която бяха полазили буболечки, и плувнал в собствената си пот, с ръце, които трепереха, сякаш призраците се допираха до тях, аз нахълтах в територията на дупката — такова чувство изпитвах! — пресегнах се и измъкнах торбичката. Бе по-тежка, отколкото предполагах. Ще ви спестя подробностите за това колко време ми отне да развържа възела, не се осмелих обаче да я разпоря, за да проникна вътре, като че ли ручейчетата на Адския град можеха да бликнат от скъсаното.

Възелът най-сетне се разплете. Вдигнах фенерчето и видях лицето на жена си. Все едно че бе гръмнал пистолет в плетеницата на хиляди нощи сън. Лицето на жена ми бе запазило изражение на ужас и изненада, в основата на врата се виждаше алена джунгла. Погледнах я веднъж, не бях в състояние да погледна втори път и затворих торбичката. В този миг разбрах, че имам душа. Усетих я как се преметна в сърцето ми, докато пръстите ми отново стягаха възела на торбичката.

Изправих се, готов да си тръгна, поклащайки се от крак на крак. Не знаех дали ще мога да се движа. Не можех да реша дали да я взема със себе си, или да я оставя да почива на това зловещо място. Бях загубил всякакъв контрол над волята си, но кучето спря да скимти, разшава се насам-натам и се опита да пъхне главата и плешките си в дупката, намуши се още малко, след което в един миг всичките му движения смениха посоката си и то се измъкна заднишком, като изтегли, захапало я в края, зелена пластмасова торбичка. Сега видях лицето на Джесика Понд. Не можех да я нарека Лоръл Оукуд.

Странно ли ще ви се стори, че взех двете глави и ги отнесох до колата? Държах по една торбичка във всяка ръка и ги положих в багажника, внимателно, за да не разместя странното останало було на смъртта — колко жалък саван е пластмасовата торбичка! Кучето вървеше редом с мен като опечален близък, а дърветата от двете страни на пътеката пазеха скръбно мълчание. Шумът при запалването на поршето прозвуча гръмко като експлозия под този покров.

Потеглихме. След като аз нямах представа какво правя, дали на вас ще ви се стори по-понятно това, че спрях да прибера сигналното устройство и че след като го направих, се появиха Студи и Нисън, за да ме нападнат?

По-късно, когато успях да разгадая мистерията, реших, че те сигурно са проследявали колата ми до момента, в който свалих апарата. После сигурно са поизчакали известно време. А след това сигурно са отишли с колата си до мястото, където са сметнали, че съм спрял, но са видели, че там няма нито кола, нито някаква къща, и само сигналите на устройството са ги измъчвали с празни надежди. Идвали някъде отстрани на шосето, но откъде точно, те не могли да определят. Затова спрели и зачакали.

Видях ги да приближават едва когато се изправих в канавката до километричния знак със сигналното устройство в ръка. Те вече се бяха насочили към мен, притичвайки. Помня, че си помислих, че искат да си вземат обратно онова, което бях откраднал от дупката — показателно е къде ми беше отишъл разумът. Може да се каже следното за лудостта: кръвта на човек преминава от един върховен миг към друг без никакъв страх. Смятам, като преценявам сега, че двамата бяха чак погрознели от гняв след всички изхабени нерви, докато бяха чакали да чуят сигналното си устройство цели тридесет шибани минути в дъжда. Така че бяха готови да ме пречукат, защото се бях отнесъл по такъв груб начин с фината им техника.

Двамата се нахвърлиха върху кучето и мен, Нисън държеше в ръката си нож, а Студи щанга за гуми. Животното и аз никога не сме се чувствали обвързани в онзи съюз между кучето и човека, който декларира, че са готови да умрат един за друг, но тогава то беше застанало до мен.

Не мога да определя и назова силата, която придойде у нас. Аз трябваше да браня главите на две русокоси жени в багажника на колата си. За тези глави, ако ме заловяха с тях, цената, която щях да платя, беше двеста години затвор — това ми даде сили да се бия. Безумието ми придаде допълнителна сила. Защото според екзалтираната ми умопобъркана логика аз пренасях двете скъпи за мен жени от скверния им гроб в друг, по-добър.

Така че моята ярост граничеше с безумство. Тя се беше натъпкала като барут през последните пет дни в главата и крайниците ми. Гледката на Паяка и Студи, които се приближаваха със заплахата си, ми подейства като сваляне на предпазителя на спусък. Не мога да забравя как кучето застана нащрек до мен и козината му беше настръхнала като стоманени гвоздеи. След това всичко стана за миг и за кучето всичко свърши. Не знам дали продължи повече от десет секунди, но то се хвърли към Нисън Паяка и впи зъбите си в лицето и врата му. Хвърли се обаче и върху острието на ножа, който се заби в сърцето му, и кучето умря, както си бе върху Паяка, а той изпищя и избяга настрани, уловил се за лицето. На нас със Студи ни беше нужно повече време.

Той се движеше в кръг, готвейки се да замахне с щангата си, а аз гледах да не се доближавам и бях подготвен да запратя моето сигнално устройство — то вече беше мое — към главата му, макар че апаратчето тежеше по-малко и от дребен камък. Въпреки яростта, не бях във форма да се бия. Сърцето ми вече ме стягаше и не бях в състояние да се справя с щангата за гуми. Трябваше да го засека с безупречен десен прав в челюстта — левият ми не можеше да свърши добра работа — и за тази цел се налагаше да изчакам, докато той замахне с щангата. Няма друг начин, когато се биеш срещу противник с щанга в ръка, освен да го принудиш той да поеме инициативата. Можеш да нанесеш удар, само след като избегнеш оръжието му. Студи знаеше това. Той въртеше щангата напред-назад, но не предприемаше опит да направи пълен замах. Щеше да изчаква. Да ме остави да се поотпусна и освободя от възбудата. Студи изчакваше, двамата се въртяхме в кръг и усетих, че дишането ми е по-тежко от неговото. Тогава запратих сигналното устройство към него и го ударих по главата. Веднага след това му нанесох десен прав, но го уцелих само по носа, не улучих брадата, и той стовари щангата върху лявата ми ръка. Бе нарушил равновесието си и не успя да ме удари с все сила, но ръката ми беше като отсечена и изпитах такава болка, че едва успях да избегна следващия му замах. Сега той нанесе удара си във въздуха, от носа му рукна кръв и потече в устата му, мина ми през ума, че има счупени лицеви кости.

Той пак замахна. Аз се гмурнах, грабнах две шепи пясък от банкета и го запратих в лицето му. Заслепен, той мощно замахна към мен, аз отскочих встрани и изстрелях десния си прав с такава сила, с каквато нищо не бях удрял, сякаш гръмотевица тресна ръката ми, и той рухна с щангата си. Тогава направих грешката, че го ритнах в главата. От това си счупих палеца на крака. Ползата от тази втора болка беше, че ме възпря да го фрасна по главата с щангата. Вдигнах я и с куцукане се запътих по шосето към фургона. Паяка се бе подпрял на него, уловил главата си в ръце, и стенеше, а аз познах удоволствието да пощурееш. С щангата натроших стъклата, фаровете, задните светлини, след което, неудовлетворен от стореното, се опитах да изкъртя с лоста едната врата и като не успях, избих поне пантите й.

Паяка ме наблюдаваше и когато свърших, рече:

— Ей, човече, прояви милост. Нужна ми е лекарска помощ.

— Защо си казал, че аз съм ти откраднал ножа? — в отговор го запитах аз.

— Някой ми го открадна. Намерих си нов, но той е много шибан.

— Сега е забит в кучето ми.

— Съжалявам, човече. Нямах нищо против кучето ти.

Точно така накъсано разговаряхме. Оставих го при фургона, внимателно заобиколих покрай Студи, за да не се нахвърля пак с щангата, коленичих до Каскадьор, който лежеше мъртъв близо до поршето, любимата му колесница, и успях със здравата си ръка да го настаня на предната седалка.

След това потеглих за вкъщи.

Да ви разказвам ли за достойнствата на битка като тази? Успях да събера сили да не рухна, достатъчно дълго, за да сваля двете пластмасови торбички в избата, където ги поставих в картонена кутия. (Не споменах досега за това, но след още двадесет и четири часа миризмата им щеше да бъде катастрофална.) После изкопах в двора гроб за кучето си и го зарових, като се справих с всичко само със здравата си ръка и здравия си крак — почвата беше омекнала от ситния дъждец — след това взех душ и си легнах. Ако не беше сражението край пътя, не бих могъл да заспя, и до сутринта щях да съм готов за психиатрията. Сега обаче потънах в сън, също като онези, които бяха вече мъртви, и се събудих на сутринта, за да установя, че баща ми е дошъл у дома.