Норман Мейлър
Мъжагите не танцуват (5)

Пета глава

Когато излязох на шосето, паниката ми вече беше преминала. След като толкова пиянски нощи ме бяха докарвали през толкова тежки сутрини съвсем близо до такива унижения (почти нищо да не си спомням за това, което съм направил), сега имах усещането, че след онази вечер в „Алеята на вдовицата“ паметта ми — при цялата ми обърканост — не беше изключвала. Ако това беше така, тогава не аз бях извадил русокосата глава от дупката. Някой друг се беше забъркал и го беше направил. Изглеждаше дори напълно вероятно и че убийството не е било мое дело.

Но, естествено, нима можех да се закълна, че всяка нощ съм стоял в леглото си? От друга страна пък никой никога не ме е обвинявал, че ходя насън. Подобно шумоленето на брега, което се появява, когато приливът започне (ако имате уши да го чуете), така и сега някаква увереност започна да се връща в мен, някакво упование, ако може да се нарече така, че не бях изгубил напълно късмета си (точно от рода на вечната вяра, която връща човек към масата за игра на зарове).

В моя случай това беше парадирането с това да вярвам, че мога да се прибера у дома, да остана умерено трезв и да заспя. И наистина го направих, което ме порази на сутринта като едно своего рода малко чудо. Нека да кажа обаче, че си легнах с определена цел. Да обмисля (в най-дълбоките покои на съня) дали да се опитам да видя Маделин, или не. Охотата, с която се хвърлих в леглото, и здравият ми сън бяха потвърждение на тази цел.

На сутринта нямах никакви колебания. На този двадесет и осми ден от заминаването на Пати щях да отида да се срещна с Маделин. Всичко останало можеше да почака. Закусих и почистих паничката на кучето, при което забелязах, че страхът му към мен сега беше заместен с огромна студенина. През седмицата се бе държало на разстояние. Но преди да си бях позволил да се размисля за отдръпването му от приятелството ни, с което рискувах да променя настроението си, взех указателя на Кейп Код и намерих номера на Алвин Лутър Риджънси в градчето Барнстейбъл.

Беше девет часът, подходящо време да се обадя. Риджънси вероятно вече беше изминал осемдесетте километра до Провинстаун, или ако не бе успял, бе на път още.

А и не грешах. Обади се Маделин. Разбрах, че е сама.

— Ало — каза тя.

Да, беше сама. Гласът й беше ясен. Когато в стаята при нея имаше друг човек, тя никога не можеше да скрие, че се разсейва.

Изчаках, сякаш да подготвя събитието. После казах:

— Разбрах, че ми изпращаш поздрави.

— Тим.

— Да, Тим се обажда.

— Мъжът на моя живот — каза тя. Каза го с лека ирония, която отдавна не бях чувал. По същия начин би могла да каже и: „Ти не беше ли оня, с когото веднъж се видяхме набързо?“. Да, в гласа й имаше такива отгласи.

— Как си? — попитах я.

— Добре съм — отговори тя, — но не си спомням да съм ти пращала поздрави.

— Според достоверен източник си го направила.

— Да, ти си Тим — рече тя, — о, господи! — Сякаш едва сега при повторението го осъзнаваше. Да, Тим, на телефона, след толкова години. — Не, миличък — заяви тя, — не съм ти пращала поздрави.

— Чувам, че си се омъжила.

— Да.

И двамата замълчахме. В един миг изпитах усещането, че у нея нараства импулсивно желание да затвори телефона, и по врата ми започна да избива пот. Всички надежди, които възлагах на този ден, щяха да бъдат разбити, ако тя затвореше слушалката, и въпреки това инстинктът ми ме съветваше да мълча.

— Къде живееш? — най-после попита тя.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Хей, приятел — реагира тя, — това да не е викторина? Не знам.

— Моля те, милостива госпожо, не бъди безчувствена.

— Я си го начукай. Седя си аз тук и се опитвам да си събера мислите — това означаваше, че бях прекъснал кльопачката й сутринта, — а ти ми звъниш, сякаш вчера сме се видели.

— Чакай малко — прекъснах я, — не знаеш ли, че живея в Провинстаун?

— Не познавам никого там. А и от това, което чувам, не съм сигурна, че искам да познавам когото и да било.

— Точно така — казах. — Всеки път, когато часовникът ти бие, твоят съпруг арестува някое от старите приятелчета търговци.

— Ами? — реагира тя. — Колко ужасно!

— Как можа да се омъжиш за ченге?

— Имаш ли друга монета от десет цента? Опитай се да се обадиш за моя сметка. — И тя затвори.

Аз се качих в колата си.

Трябваше да я видя. Едно беше да разпалваш жаравата на стара любов, друго да усетиш обещанието за отговор. В този миг получих прозрение за корените на самата идея фикс. Нищо чудно, че не понасяме въпроси, за които нямаме отговор. Те стоят в мозъка като огромни ями, изкопани за основите на сгради, които никога не са издигнати. Всичко влажно, гнило и мъртво се трупа в тях. Сравнете броя на кухините в зъбите си с броя на онези идеи фикс, които пак ви карат да започнете да пиете. Така че няма съмнение по този въпрос. Трябваше да я видя.

Колко бързо само излязох навън сред природата! Това беше моят ден. Още в покрайнините на Провинстаун слабо ноемврийско слънце огряваше с бледата си светлина дюните и те приличаха на райски хълмове. Вятърът отвяваше пясъка и от това гребените на дюните бяха забулени с ангелска мъглява светлина, а от другата страна на шосето, откъм залива, всичките бели вилички на летовниците бяха строени в редици така кокетно, като кучешки колибки в лагер за расови кучета. Сега те със закованите си с дъски прозорци имаха безмълвен и някак наранен вид, но нали и дърветата също бяха оголели и окраската им беше толкова опърпана, като козината на животни, оцелели след дълга зима в някое землище без храна.

Рискувах и карах със скорост, за която бих влязъл в пандиза, ако някой от щатската гвардия засечеше колата ми с радар. Въпреки това не успях да спечеля много време, тъй като, докато карах с тази висока скорост, ми мина през ума, че Барнстейбъл е доста малко градче и не може да остане незабелязан някой с порше, който разпитва как да стигне до къщата на Риджънси, а не ми се щеше някой съсед да запита довечера Алвин Лутър кой ще да е бил приятелят му, дето си е паркирал спортната кола на триста метра от вратата му. В този район на Кейп Код местните хора през зимата, дребнави и със зорки очи като на птица и педантични като чиновници, записваха номерата на колите, които им бяха непознати. Привиждаха им се нарушители. Затова паркирах в Хаянис и взех под наем анонимна, сиво-кафява на цвят ревяща бричка — галакси ли беше, кътлас ли? — мисля, че беше кътлас, но няма значение, бях достатъчно възбуден, за да се шегувам относно вездесъщите ни американски коли с младата празноглавка зад гишето на „Херц“. Сигурно си е помислила, че съм на ЛСД. Тя демонстративно не бързаше да провери кредитната ми карта и ме накара да я чакам, докато се забави по обичая десетина минути, в които човек можеше и да убие някого, преди да остави телефонната слушалка и да ми върне картата. Така ми предостави възможността да се замисля за финансовото си състояние. Пати Ларейн беше опразнила чековата ни сметка при заминаването си и картите ми „Виза“, „Мастър кард“ и „Американ Експрес“ бяха станали невалидни, като всичко това аз установих още първата седмица. Ала съпрузите като мен си имат своите ресурси, които дори съпруги като Пати Ларейн не могат да ликвидират напълно, тъй че старата ми „Дайнърс Клъб“, която редовно подновявах, без някога да я използвам, тя бе пропуснала да забележи. Сега валидността й ми даваше възможност да се храня, да пия, да имам бензин, да взема тази кола под наем, но — да, вече ставаше почти месец — рано или късно Пати Ларейн щеше да получи някоя и друга сметка от контролната служба. И тогава, след като тя прекратеше плащанията, липсата на пари можеше да се докаже основната ми грижа. Не ме интересуваше. Щях да разпродам мебелите. Парите бяха такава игра, в която други хора се увличаха и от която аз се стремях да стоя настрана, притежавайки само толкова, че да не участвам в нея. Никой никога не би повярвал на човек, който твърди подобно нещо, но знаете ли — аз си вярвам.

Всичко това беше едно отклонение от главния въпрос, само че колкото наближавах Барнстейбъл, толкова повече разсъдъкът ми биваше завладяван от страха да размишлява какво бих могъл да направя, ако Маделин не ме пусне да вляза. Тази тревога обаче скоро се смени от потребността да се концентрирам как да стигна дотам. В тези краища това съвсем не беше нещо, което може да се направи механично. Околностите на Барнстейбъл през последните десетина години не бяха се променили само с новите настилки на шосетата и последните застроявания, разсекли монотонните нискорасли борови гори, които покриваха по-голямата част от земята тук. Дори старите жители често не бяха чували за нови улици само на три километра от мястото, където живееха. Затова взех предпазни мерки, като се отбих в едно бюро за покупко-продажба на недвижимо имущество в Хаянис, където имаха голяма нова карта на района и успях най-сетне да намеря уличката, на която живееше Алвин Лутър. Както и подозирах, според картата поне, тя изглежда не бе по-дълга от стотина метра и беше една от шестте еднакви успоредни миниулички, всичките провиснали от главната магистрала като шест бозки на свиня майка, или — дали няма да е по-прилично да кажа — като шестте цилиндъра на двигателя, проектиран за кола като тази, която карах сега. В тази връзка и късата отсечка до неговата къща завършваше с цицка с размерите на асфалтирана площадка за обръщане. Около тази кръгла площадка на сляпата улица бяха наредени пет идентични, макар и доста видоизменени, типични за Кейп Код дървени къщи — на тревата пред всяка бе засадено борче, всяка имаше пластмасови водосточни тръби, азбестови шинди на покрива, боядисани в различен цвят пощенски кутии, кофи за смет и велосипеди с три колела на моравата: аз паркирах малко преди тази площадка.

Без съмнение щеше да направи впечатление човек, който изминава пеш петдесет излишни крачки до вратата й. Трудно би могло да отида дотам, да натисна звънеца й и след това да успея да се върна до колата, без да бъда забелязан. Но пък би било по-зле да спра колата пред друга къща и по този начин да събудя тревога у собственика. Каква самота цареше в този уединен край сред печалните нискорасли борови гори! Замислих се за старите индиански гробове, които някога сигурно са се намирали по тези земи без хълмове, обрасли в шубрак. Естествено, Маделин би приела такова разположение, чиято унилост съответстваше на най-мрачните й настроения — от това тя можеше да се възражда. Но да живее в дом като този на Пати, където човек може да потъне като мъртъв товар под бодро искрящите цветове — е, немного дълбоко — за Маделин това би било доста по-зле.

Натиснах звънеца.

Едва когато чух стъпките й, се осмелих да повярвам, че си е вкъщи. Когато ме видя, тя веднага се разтрепери. Силата на вълнението й ми се предаде толкова явно, сякаш го бе изрекла с думи. Тя беше във възторг, беше вбесена, но не беше изненадана. Беше си сложила грим и от това познах (защото обикновено тя не правеше нищо с лицето си до вечерта), че е очаквала посетител. Без съмнение това бях аз.

Не бях приветстван обаче особено сърдечно.

— Ти си един тъпанар — заяви тя. — Очаквах, че можеш да направиш подобно нещо.

— Маделин, ако ти не искаше да дойда, не биваше да затваряш телефона.

— Аз ти позвъних. Никой не отговори.

— В указателя ли намери името ми?

— Намерих нейното име. — Тя ме огледа. — Не ти е понесло да си на чужда издръжка — заяви тя в края на огледа.

Маделин беше работила доста години като салонна управителка в представителен нюйоркски бар и ресторант и не обичаше някой да се опитва да разколебава самоувереността й. Определено беше овладяла треперенето си, но гласът й съвсем не бе такъв, какъвто тя би желала.

— Нека да ти изложа житейските факти — каза тя. — Можеш да останеш в моя дом около пет минути, след което съседите ще започнат да си звънят по телефона, за да разберат кой си. — Тя погледна през прозореца. — Пеш ли дойде дотук?

— Колата ми е по-долу на улицата.

— Прекрасно. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Разпитвал си за някакъв адрес, нали така?

— Какви са твоите съседи, та всяват такъв респект у теб?

— Отляво живее семейството на един щатски гвардеец, вдясно са двама пенсионери, господин и госпожа Голямото ухо.

— А аз помислих, че са поне стари дружки от мафията.

— О, Мадън — рече тя, — цели десет години са минали, а ти пак нямаш стил.

— Искам да поговоря с теб.

— Да си вземем стая в хотел в Бостън — каза тя.

Това беше нейният начин. Мило да ме посъветва да си гледам работата.

— Аз още те обичам — казах.

Тя се разплака.

— Толкова си лош — рече, — наистина си едно гадно копеле.

Искаше ми се да я прегърна. Искаше ми се, ако трябва, да призная истината, още сега да спя с нея, но моментът не бе подходящ. Това поне се бях научил през тези десет години.

Ръката й се помръдна в лек жест.

— Хайде, влез — рече тя.

Дневната беше в тон с цялата къща. Таванът й беше като на катедрала, ламперията бе индустриална изработка, килимът — от някаква синтетична материя, а доста от мебелите сигурно бяха поръчвани по каталог от Хаянис. Нямаше нищо от самата Маделин тук. Не бе чудно. Тя обръщаше голямо внимание на тялото си, на дрехите си, на грима, на гласа си и на сменящите се изражения на лицето със сърцевиден овал. Умееше да маркира с най-леки помръдвания на красивата си уста всички нюанси на язвителност, презрение, загадъчност, на нежност и компетентност, които би й се наложило да изрази. Тя сама по себе си беше предмет на изкуството като брюнетка. Като такава се представяше. Когато за пръв път я срещнах, Маделин живееше в апартамент, който беше изключително неспретнат. Ще е необходимо само да опиша още веднъж жилището на Нисън. Това не беше вълнуващо. Притежавах една кралица, която изобщо не се чувстваше свързана със своята обител. Ще ви кажа и че това бе една от сериозните причини тя да ми омръзне за две години. Да се живее с една италианска кралица не е по-лесно, отколкото с една еврейска принцеса.

Сега я попитах:

— Алвин ли е купил всичко това?

— Ти така ли го наричаш? Алвин?

— А ти как му викаш?

— Може би Победителя — отвърна тя.

— Именно Победителя ми каза, че ти ми изпращаш поздрави.

Тя не успя достатъчно бързо да скрие, че не знае нищо за това.

— Никога не съм произнасяла името ти пред него — каза.

— Е, добре — попитах я, — но откъде е научил мъжът ти, че те познавам?

— Продължавай да си блъскаш главата. Сигурно ще намериш отговора.

— Смяташ, че Пати Ларейн му е казала ли?

Маделин сви рамене.

— Откъде знаеш — попитах я, — че Пати Ларейн го познава?

— Ох, той ми разказа как се бил запознал с вас двамата. Понякога ми дрънка много неща. Тук живеем доста усамотено.

— Значи си знаела, че съм в Провинстаун?

— Бях успяла да го забравя.

— Защо си самотна? — попитах.

Тя поклати глава.

— Имаш двама сина, за които да се грижиш. Сигурно нямаш време да подвиеш крак.

— Какви ги приказваш?

Инстинктът не ме бе подвел. Нямах усещането, че в тази къща живеят деца.

— Съпругът ти — обясних — ми показа снимка, на която вие сте с две малки момченца.

— Това са децата на брат му. Аз нямам деца. Знаеш, че не мога да имам.

— Защо е трябвало да ме лъже?

— Той си е лъжец — каза Маделин. — Какво толкова те учудва? Повечето ченгета са лъжци.

— Говориш за него така, сякаш не го обичаш.

— Той е едно жестоко, арогантно копеле.

— Ясно.

— Но аз го обичам.

— Аха.

Тя започна да се смее. После се разплака.

— Извинявай — каза и влезе в банята, входът за която беше откъм антрето.

Аз продължих да оглеждам дневната. Нямаше никакви гравюри или картини, но на една стена висяха около тридесет снимки на Риджънси, облечен в различни униформи. На зелена барета, на щатски гвардеец, другите не ги разпознавах. На някои от снимките той се ръкуваше с политически личности и мъже, които приличаха на бюрократи, а имаше и двамина, на които бих определил ролята на високопоставени служители от ФБР. На редица снимки Риджънси получаваше спортни и паметни купи, а на други той ги връчваше. В центъра бе поставена голяма гланцирана фотография на Маделин в рамка, облечена в кадифена рокля с дълбоко остро деколте. Тя изглеждаше прекрасно.

На отсрещната стена имаше поставка за оръжие. Не разбирах много, за да се произнеса доколко качествена е колекцията, но там имаше три ловни и десет бойни пушки. Встрани бе поставена стъклена витрина със стоманена решетка в предната част, а вътре лежеше поставка за пистолети с два барабанни револвера и три едрокалибрени пистолета, които на мен ми приличаха на магнуми.

Тъй като тя още не се връщаше, аз набързо се разходих до втория етаж и минах през семейната спалня и спалнята за гости. Там имаше още от изписаните по каталог мебели. Навсякъде бе подредено. Леглата бяха оправени. Това не беше най-типично и характерно за Маделин.

В ъгълчето на огледалото бе пъхнато листче хартия. На него бе написано:

Отмъщението е блюдо, което хората с вкус ядат студено.

Стара италианска поговорка.

Беше написано с нейния почерк.

Слязох долу малко преди тя пак да се появи.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Седна в един от фотьойлите. Аз се настаних в другия.

— Хей, Тим! — рече тя.

Не знаех дали да й се доверя. Едва-що бях започнал да осъзнавам колко голяма нужда изпитвах да говоря, но ако Маделин не се окажеше най-подходящият човек пред когото да се облекча, тя несъмнено щеше да бъде най-неподходящият.

Казах й:

— Маделин, аз още съм влюбен в теб.

— Дай нещо друго — отговори тя.

— Защо се омъжи за Риджънси?

Направих грешка, че произнесох фамилното му име. Тя настръхна така, сякаш я бях докоснал по време на самата венчавка, но на мен вече ми бе дотегнало да говоря за него като за Победителя.

— Ти си виновен — рече тя. — В края на краищата, защо ти трябваше да ме запознаваш с Големия Гръбльо?

Не беше необходимо да довършва мисълта си. Аз знаех думите, които тя щеше да каже, и се възпирах. Тя обаче не можеше да се спре. Гласът й се извиси в лоша имитация на Пати Ларейн. Беше страшно разгневена. Подражаваше твърде предвзето.

— Тъй вярно, сър — каза Маделин, — от Големия Гръбльо насетне започнах да си падам по хубави стари момчета с гигантски курове.

— Ще предложиш ли нещо за пиене? — попитах.

— Време е да си вървиш. Все още мога да те представя за застрахователен агент.

— Признай, че те е страх от Риджънси.

Не бе трудно човек да я манипулира след всичко казано. Гордостта й трябваше да остане незасегната. Сега тя каза:

— Той ще си го изкара на теб.

Не отговорих нищо. Опитвах се да преценя до каква степен той би се разгневил.

— Мислиш ли, че е толкова лош?

— Хей, шегобиецо, той играе в друга дивизия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Може да стане много лош.

— Ще ми бъде неприятно да го гледам как ми реже главата.

Сега тя изглеждаше изплашена.

— Разказвал ли ти е за това?

— Да — излъгах аз.

— За Виетнам?

Кимнах.

— Ами — каза тя, — с човек, който може да обезглави някой от Виетконг с един удар с мачете, очевидно трябва да се съобразяваш. — Тя не беше кой знае колко ужасена от такава постъпка. Не кой знае колко. Аз си спомних колко дълбоко бе чувството за отмъщение у Маделин. Един или два пъти приятели я бяха оскърбявали за нещо, което аз смятах за дребно. Тя никога не им прости. Да, една екзекуция във Виетнам можеше да събуди много неща у нея.

— Разбирам, че си нещастен с Пати Ларейн — каза Маделин сега.

— Да.

— Напуснала те била преди месец?

— Да.

— Искаш ли да се върне?

— Страхувам се от това, което ще направя.

— Е, ти си я избра. — На бюфета имаше гарафа с бърбън и сега тя го взе и се върна с две чаши, като сипа на двама ни по един пръст алкохол без вода и без лед. Това бе ритуал от едно време. „Сутрешното лекарство“, така го наричахме. Както бе някога, така бе и сега — тя потръпна, докато отпиваше.

„Как, по дяволите, можа да я предпочетеш пред мен?“ Това бе искала да каже всъщност Маделин. Можех да чуя думите по-ясно, отколкото ако ги бе произнесла.

Това бе въпрос, който тя никога не би задала гласно, и аз й бях признателен. Какво бих могъл да й отговоря? Бих ли могъл да кажа: „Нека да приемем, че е проблем на сравнителна методика в оралното изкуство, душичке. Ти, Маделин, поемаш кура в уста с едно изхлипване или със сладък стон, сякаш над теб е надвиснал пъкълът. Беше толкова красиво, колкото и Средновековието. А Пати Ларейн е ходила да вика по мачовете и беше готова да излапа човек целия. При това с вродена сръчност. Въпросът се свеждаше до това дали човек предпочита мадамата му да е свенлива или ненаситна. Аз избрах Пати Ларейн. Тя беше ненаситна като добрата стара Америка, а аз исках моята страна да ми е на кура.“

Естествено, моята отдавна изгубена средновековна дама сега бе започнала да си пада по мъже, които могат да обезглавят човек с един замах.

Най-голямото предимство на съвместния живот с Маделин беше това, че можехме да седим заедно в една стая и да чуваме мислите си така отчетливо, сякаш ги източвахме от общ кладенец. Така че тя също бе чула последната ми непроизнесена реч. Разбрах това по начина, по който с презрение изкриви уста. Когато пак ме погледна, Маделин бе изпълнена с омраза.

— Аз не съм казвала на Ал за теб — заяви тя.

— Така ли му викаш? — прекъснах я, за да я възпра. — Ал?

— Млъкни! — отвърна тя. — Аз не съм му казвала за теб, защото това не бе необходимо. Той те прогони от мен с огън. Риджънси е истински жребец.

Никоя жена дотогава не ме бе наранявала с тази дума толкова успешно. Дори Пати Ларейн не би могла да постигне това.

— Да — каза Маделин, — ти и аз се обичахме, но когато аз започнах да ходя с господин Риджънси, той ме прекарваше пет пъти на нощ, и петия път не беше по-лошо от първия. Ти и когато си в най-добра форма, не можеш да го докараш като господин Пет пъти. Ето така му викам, глупак такъв!

Въпреки всички усилия на волята, в очите ми се появиха сълзи от болката, която ми причиниха думите й. Беше като болката, когато чистят раната ви от песъчинки. И въпреки всичко точно в този миг аз пак и отново се влюбих в нея. Думите й щяха да ми посочат къде да стъпвам до края на живота си. Те също така събудиха едно чувство за гордост, което смятах за мъртво. Защото си дадох обет, че някоя нощ, докато съм още жив, ще залича преклонението й пред господин Пет пъти.

Преди да си тръгна обаче, разговорът ни се отклони в друга посока. Известно време останахме смълчани, а после продължихме да седим пак така. Може би половин час по-късно сълзите започнаха да се ронят от очите й и да размиват грима. След малко й се наложи да избърше лицето си.

— Тим, искам да си тръгнеш — каза тя.

— Добре, но ще се върна.

— Обади се преди това.

— Ще се обадя.

Тя ме изпрати до вратата. Там спря и каза:

— Има още едно нещо, което трябва да ти съобщя. — Кимна сама на себе си. — Но ако го направя — продължи, — ти ще поискаш да останеш, за да говорим.

— Обещавам ти, че няма.

— Не, ще престъпиш обещанието си. — След което рече: — Почакай. Почакай тук — и отиде до писалището, имитация на колониален стил, купено по каталог, във всекидневната и там написа няколко думи на една бележка, запечата я в плик и се върна.

— Това обещание ще можеш да го спазиш — каза тя. — Искам да не отваряш бележката, докато не преполовиш пътя си до вкъщи. Тогава я отвори. Помисли си. Не ми звъни по телефона, за да говорим за това. Съобщавам ти това, което знам. Но не ме питай от къде съм го научила.

— Станаха шест обещания — рекох аз.

— Господин Шест пъти — каза тя, приближи се и ми предложи устните си.

Това беше една от най-незабравимите целувки, които някога съм получавал, но при все това в нея нямаше много страст. Цялата нежност в сърцето й и целият облак гняв, надигнал се в нея, се вляха в мен и ще призная, че в това съчетание те ме зашеметиха така, сякаш опитен боксьор току-що ми бе нанесъл изненадващо ляво кроше и съкрушителен десен прав, макар че не по този начин трябва да се описва една целувка, а и така не може да се изрази какъв балсам бе тя за моята душа, но говоря така, за да дам представа колко гумени чувствах краката си, докато вървях покрай съседите и надолу по улицата към своята кола.

Спазих шестте обещания и отворих бележката й, едва след като върнах ревящата бричка в Хаянис, след като се качих на поршето си и без да спирам, продължих до Истхам. Там отбих от шосето, за да прочета написаното, което ми отне три секунди. Не й позвъних по телефона, просто отново прочетох бележката. В нея пишеше: „Съпругът ми има любовна връзка с твоята жена. Можем да разговаряме повече за това само ако си готов да убиеш и двамата“.

Да-а, аз запалих пак поршето и не бях особено изненадан, че не можех да се съсредоточа върху пътя, а когато стигнах до табелата с надпис „Маркони Бийч“ на Управлението на националните паркове, отбих от шосе номер шест и продължих към отвесните скали, от които се откриваше гледка към Атлантическия океан. Оставих колата на мястото, определено от Управлението, и пеш се отправих да седна на върха на една ниска дюна, където загребвах от пясъка и го оставях да изтича от ръцете ми, докато си мислех за първите заселници и се питах дали не беше точно тук мястото в океана, където те бяха поели на север, за да доплават до върха на Кейп Код и да заобиколят към Провинстаун. Можеше ли да има по-подходящо място от този нос за Маркони да изпрати първите си безжични съобщения отвъд океанската шир? Мозъкът ми обаче, потъвайки в такива мащабни разсъждения, сякаш се изпразни и аз изпуснах въздишка и се замислих за други безжични съобщения, които си бяха предавали Жана Д’Арк и Жил дьо Ре, кралица Елизабет и фаворитът й Есекс, императрица Александра и Распутин, а също и — в по-скромни и дребни мащаби — Маделин и аз. Седях на върха на ниската дюна, прехвърлях пясък от едната ръка в другата и се опитвах да преценя положението си сега, след като се бях видял с Маделин. Дали всичко не опираше до Алвин Лутър Риджънси?

Внезапно ми дойде на ум, че доста слабо се справях с пушки и почти нищо не разбирах от пистолети. От пет години не бях участвал в юмручен бой. От пиянството, а напоследък и от цигарите, черният ми дроб сигурно имаше двойни размери. И все пак при мисълта да премеря сили с Риджънси усещах как у мен закипява някогашната ми кръв. Не бях започнал като побойник и изглежда нямаше да свърша като такъв, но през годините, междувременно, когато работех в бара, бях понаучил някои хватки, а познанията ми се бяха и удвоили в пандиза — бях станал цяла енциклопедия с мръсни хватки, макар че в крайна сметка всичко това не беше и важно. При последните си улични боеве се бях озлобявал толкова много, че се налагаше да ме разтървават. Част от кръвта на баща ми се бе преляла в мен и изглежда бях възприел някои от неговите принципи. Мъжагите не танцуват.

Мъжагите не танцуват. При спомена за тази странна мъдрост мисълта ми, подобно на кораб, който обръща при шамандурата, за да влезе в пристанището, се върна към юношеските ми години и можах да видя пак живота си в онази година, когато бях станал на шестнадесет и се бях включил в състезанията „Златните ръкавици“. Беше твърде различно от състоянието, в което се намирах след бележката на Маделин. А може би не беше? В края на краищата тъкмо по време на състезанията „Златните ръкавици“ аз се бях опитал да нараня сериозно друг човек, и както си седях тук, на плажната ивица при Саут Уелфлийт, започнах да се усмихвам. Защото можех сам да си се представя по начина, по който го правех някога, а на шестнадесет години винаги си се представях като мъжага. Та нали баща ми беше най-печеният тип в нашия квартал! Макар и да знаех още тогава, че никога не бих могъл да го достигна, все пак си казвах, че до голяма степен съм като него и се бях наложил в първия състав на футболния отбор на гимназията още на втората година. Това беше истински подвиг! Спомням си също как през онази зима, след като мачовете свършиха, бях започнал да изпитвам презрение и надменна враждебност към целия свят и как почти не можех да овладявам тези чувства. (Това бе годината, в която родителите ми се разведоха.) Започнах да посещавам един боксов салон, недалече от бара на баща ми. Нямаше как да не стане така. Бях син на Дъги Мадън и трябваше да се запиша в състезанията „Златните ръкавици“.

Едно еврейче, което познавах в Ексетър, ми бе казало, че годината, когато навършил тринадесет, била най-тежката в живота му. Посветил бил цялото си време на подготовката за церемонията за неговата конфирмация Бар Мицвах и никога не знаел дали дадена вечер ще може да заспи, или ще остане буден, повтаряйки на глас речта, която трябвало да произнесе през следващата зима в синагогата пред двеста души, близки на семейството му.

Това не е толкова зле, опитал се бях да му внуша, както дебютът в състезанията „Златните ръкавици“.

— Първо на първо — казах му, — появяваш се полугол, и никой не те е подготвил какво ще стане. Дошли са петстотин зрители. Някои от тях не те обичат. Държат на другия тип. Подхвърлят ти критични реплики, докато те оглеждат. После виждаш съперника си. Изглежда като зареден с динамит.

— Какво те накара да го направиш? — бе ме попитал моят приятел.

Казах му истината:

— Исках да зарадвам баща си.

Макар че бях момче с такива благородни намерения, в съблекалнята стомахът ми се свиваше. (Беше обща съблекалня, която делях с петнадесет други боксьори.) Всички те като мен щяха да застанат в синия ъгъл. От другата страна на преградната стена се намираше общата съблекалня на други петнадесет състезатели, които щяха да застанат в червения ъгъл. Горе-долу на всеки десет минути по един от нас от всяка страна излизаше в залата, а друг се връщаше. Нищо не може да се сравни с опасността от унижение, която те принуждава набързо да си намираш съмишленици. Ние не се познавахме помежду си, но пожелавахме успех на всеки. От все сърце. На всеки десет минути, както казах, някое момче излизаше, а скоро след това предишното се връщаше. То ликуваше, ако бе победило, и бе съсипано от мъка, ако бе загубило, но поне всичко бе свършило. Едното момче го върнаха на носилка и повикаха линейка. Беше нокаутирано от някакъв чернокож бияч с голям опит. В онзи миг се поколебах дали да не се откажа от срещата. Единствено мисълта за баща ми, който седеше на първия ред, ме възпря да се обадя. „Добре, татко, рекох си, ще умра за теб.“

След като срещата бе започнала, си дадох сметка, че боксът, както и всяко друго житейско познание, изисква години, за да бъде овладяно, и в същия миг забравих и малкото познания, които имах. Бях толкова изплашен, че не спирах да нанасям удари. Съперникът ми, дебел и чернокож, бе не по-малко уплашен и също не спираше да нанася удари. Когато гонгът прозвуча, и двамата не бяхме в състояние да помръднем. Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне. През втория рунд и двамата не бяхме в състояние да направим нищо. Стояхме на едно място, гледахме се кръвнишки, спирахме с глава ударите, защото бяхме твърде уморени да се гмуркаме — по-малко усилия са нужни да понесеш удара, отколкото да се отместиш. Сигурно сме приличали на докери, които са прекалено пияни, за да могат да се бият. И на двамата ни течеше кръв от носа и аз усещах миризмата на неговата кръв. През онази вечер научих, че кръвта си има миризма, така строго индивидуална, както и телесната миризма. Това беше един ужасен рунд. Когато се върнах в моя ъгъл, се чувствах като претоварен двигател, чиито части всеки момент можеха да блокират.

— Трябва да боксираш по-добре, защото иначе няма да спечелиш — каза ми треньорът. Той беше приятел на баща ми.

Когато успях да овладея говора си, заявих, доколкото бях в състояние, сдържано:

— Ако ти искаш да прекратиш мача, ще приема решението ти.

По израза на очите му разбрах, че щеше да повтаря думите ми до края на живота си.

— Малкия, я му спукай гъза от бой! — отговори треньорът.

Гонгът удари. Той ми пъхна гумата за зъбите и ме блъсна към центъра на ринга.

Сега се боксирах с отчаяние. Трябваше да изям и червата на думите, които бях изпуснал. Баща ми крещеше толкова силно и дори си помислих, че ще победя. Тряс! Един бомбен удар ме бе засякъл. Имах чувството, че са ме блъснали отстрани в главата с пълен замах с бухалка за бейзбол. Мисля, че залитах по ринга, защото виждах противника си в накъсани, бързо сменящи се кадри. Сега бях тук, после се премествах другаде.

Изглежда от удара у мен бе нахлул нов приток на адреналин. Краката ми бяха невероятно изпълнени с енергия. Започнах да подскачам в кръг и да нанасям удари (което трябваше да правя още от самото начало). Най-сетне разбрах очевидното: съперникът ми имаше по-слаба представа и от мен за бокса! И точно когато го целех за едно кроше (тъй като вече бях установил, че всеки път, когато финтирах с лявата си ръка към стомаха му, той сваляше дясната) — и, о, господи, гонгът прозвуча. Мачът свърши. Вдигнаха неговата ръка.

По-късно, когато всички доброжелатели си бяха тръгнали, и аз седях само с баща си в едно кафене, у мен се надигна нова вълна на болка. Големия Мак тихо каза:

— Трябваше да победиш.

— Мислех, че съм победил. Всички мислеха така.

— Това го говорят приятелите — поклати глава той. — Ти загуби в последния рунд.

О, не, сега, след като всичко бе свършило и аз бях загубил, смятах, че бях спечелил.

— Всички казаха, че е било страхотно как съм поел оня удар и съм продължил да работя с крака.

— Защото са приятели — каза го с такъв опечален глас, та човек би си помислил, че приятелите, а не алкохолът бяха проклятието на ирландците.

Никога не съм бил по-склонен да споря с баща си. С нищо не би могло да се сравни киселото ми настроение, седнал там, почти напълно изтласкан от мислите си, от тялото и крайниците си, всичките ми органи пареха и бяха натежали като олово, сърцето ми бе напрегнато и вцепенено от ужаса, че може би наистина съм загубил боя, макар и приятелите ми да твърдяха, че победата ми е била отнета нечестно. Затова заявих с тежко дишащата си уста и сигурно никога не бих говорил така дръзко с него:

— Грешката ми беше, че не танцувах на ринга. Трябваше да тръгна рязко веднага след гонга и да го притисна. Трябваше да го почна: „Туп! Туп! Прас!“ — обяснявах аз, като размахвах ръце, — и да го принудя да се върти. После пак да атакувам, да изтанцувам извън обсега му, да го въртя, и да танцувам, и пак да го притисна! Да го навра в ъгъла му! — Кимах с глава, одобрявайки този прекрасен план на боя. — А когато станеше готов, можех да го ступам този задник!

Лицето на баща ми не промени израза си.

— Помниш ли Франк Костело? — попита ме той.

— Шефът на мафията — отговорих аз с възхищение.

— Една вечер Франк Костело седи в един бар с русокосото си гадже, една готина трътла, а на масата му са също Роки Марчано, Тони Канцонери и Двутонния Тони Галенто. Цялата компания са италианци — започна баща ми. — Оркестърът свири. И тогава Франк вика на Галенто: „Хей, Двутонния, искам да танцуваш с Глория“. Тони почва да нервничи. Кой би поискал да танцува с гаджето на големия бос? Ами ако тя го хареса? „Хей, мистър Костело, казва Тони Двутонния, нали знаете, че не ме бива да танцувам.“ „Остави си бирата, вика му Франк, излизай там и се размърдай. Ще го направиш много хубаво.“ И тъй, Тони Двутонния става и се друса с Глория на една ръка разстояние, а когато се връща на масата, Костело нарежда същото на Канцонери, и той също се налага да изведе Глория на дансинга. После идва редът на Роки. Марчано си мисли, че и той не е малка работа и има право да нарича Костело на малко име, затова му вика: „Мистър Франк, ние от тежката категория хич ни няма на дансинга в танцувалните зали“. „Иди малко да се поразтъпчеш“ — нарежда му Костело. Докато Роки е на дансинга, Глория използва случая да му прошепне на ухото: „Шампионе, направи ми услуга. Виж дали ще можеш да накараш чичо Франк да се пусне на един танц с мен“.

И тъй, когато парчето свършва, Роки я връща на масата. Той вече се чувства по-добре, а и другите са събрали кураж. Започват да подкачат големия бос, ама много внимателно, нали разбираш, само така, полекичка му подмятат, деликатно. „Хей, мистър Костело, викат му те, хайде, мистър К. защо не извъртиш един танц с твоята дама?“

„Би ли искал, пита го Глория, ако обичаш?“

„Твой ред е, мистър Франк“, викат му те.

— Костело обаче — завърши баща ми — само поклаща глава: „Мъжагите, вика той, не танцуват“.

Да, баща ми си знаеше около пет такива лафа и ги казваше само когато му дойдеше времето. „Inter feaces et urinam nascimur“ беше последният му лаф и най-мрачният, докато „Не приказвай — ще прогониш вятъра от платната“ беше най-веселият, ала през юношеските ми години той най-често повтаряше: „Мъжагите не танцуват“.

На шестнадесет години, едно полуирландче от Лонг Айланд, аз не бях чувал нито за дзен учителите, нито за техните загадъчни коани, но ако знаех за тях, бих казал, че този лаф беше един коан, тъй като не го разбирах, но въпреки това той бе останал в паметта ми, и колкото повече остарявах, толкова повече смисъл откривах в него, и сега, когато седях на плажната ивица при Саут Уелфлийт и гледах прибоя, който стигаше до мен, след като се бе носил пет хиляди километра с вълните, пак се замислих за опустошенията, които Пати Ларейн бе нанесла върху характера ми. Изворите на самосъжалението се надигаха, както можеше да бъде предречено, и си рекох, че е време да спра да мисля за моя коан, освен ако не можех да вкарам някоя нова мисъл в затворения кръг.

Баща ми сигурно бе имал предвид нещо по-сложно от това да не отстъпваш назад, когато имаш неприятности, нещо по-сложно, което очевидно не можеше или не искаше да изрази, макар че той, неговият нравствен кодекс, съществуваше. Това не би могло да бъде друго, освен един обет. Дали не пропусках някакъв недоловим принцип, чрез който философията му трябваше да стане ясна?

Точно тогава видях един мъж да се приближава по плажната ивица. Колкото по-близо идваше той, толкова и аз бях по-близо до това да го разпозная и повечето от размислите за собственото ми положение започнаха да се губят.

Беше едър човек, но във вида му нямаше нищо заплашително. Всъщност беше доста закръглен и имаше опасност скоро да заприлича на круша, защото каквото и да станеше теглото му, той щеше да си бъде с шкембе, докато плещите му никак не впечатляваха. Нещо повече, походката му, както крачеше през пясъка, беше комична. Беше добре облечен в тъмносив костюм от каша с жилетка на тънки райета, ризата му на райета имаше бяла яка, носеше вратовръзка с цветовете на клуба си, в горното му джобче бе пъхната червена кърпичка, а през ръка бе преметнал палто от камилска вълна. За да не си одраска кафявите мокасини, той ги бе взел в ръка и крачеше по чорапи на ромбове по студения ноемврийски пясък. Това придаваше на походката му наперен, забързан маниер на цирков кон, който пристъпя по мокър калдъръм.

— Как си, Тим? — попита ме в този момент мъжът.

— Уордли! — Бях двойно втрещен. Едно, че беше толкова напълнял — последния път, когато го видях в съда за бракоразводни дела, беше слаб и строен — и второ, че се срещахме на тази плажна ивица при Саут Уелфлийт, където не бях идвал от пет години.

Уордли се наведе и протегна ръка в посоката, където седях.

— Тим — рече той, — ти си едно истинско копеле и постъпи като такова, но искам да знаеш, че аз не храня лоши чувства към никого. Животът, както постоянно ни поучават приятелите, е твърде къс за това.

Аз стиснах ръката му. След като имаше желание, не виждах как бих могъл да му откажа. В края на краищата неговата жена ме бе срещнала, както бях останал без пукната пара в един бар в Тампа — виждаше ме за пръв път след близо пет години — и ме бе наела за шофьор, бе ме завела в леглото си под носа му, като по този начин беше подновила романтичните изгледи за връзка, които бяхме установили при първата си нощ в Северна Каролина, а после ме беше насърчавала до един момент, в който аз определено се опитвах да измисля безпогрешен начин да го убия. След като това не успя да даде резултат, аз определено дадох показания против него на бракоразводното дело, като застанах зад банката и се заклех — част от показанията ми действително бяха верни — че той ме е помолил да дам показания срещу нея за една доста прилична сума. Бях добавил още, че той беше предложил да заведа Пати Ларейн в една къща в Кий Уест, в която се бе подготвил да нахлуе внезапно с един детектив и с фотограф. Това не беше съвсем вярно. Той само бе размишлявал на глас за такъв вариант. Казах също, че ме е помолил да я прелъстя с цел да свидетелствам в негова полза. Лъжесвидетелствата ми имаха успех. Възможно е моите показания да бяха помогнали на Пати Ларейн по-малко от адвоката й с неговите видео тренировки. Юридическата артилерия на Уордли несъмнено ме бе определила като свидетел номер едно и бе хвърлила максимум усилия да ме обрисува като бивш затворник и бродяга от плажовете. Бяха, както и трябваше да се очаква, доста злобни, но нима аз можех да бъда дори донякъде с чиста съвест след ролята, която бях изиграл? По време на онова ми изпълнение като шофьор в дома му Уордли се бе отнасял с мен като със съученик от Ексетър, на когото не му е провървяло. Не по този начин трябваше да му се отплатя.

— Да — каза той, — чувствах се засегнат известно време, но Мийкс винаги ми е говорил: „Уордли, очиствай се безжалостно от самосъжалението. Нашето семейство не може да си позволи точно такива емоции“. Надявам се, че Мийкс сега го топят в най-проклетите казани, но това е без значение. Човек трябва да се вслушва в съветите, независимо от това откъде ги получава.

Гласът му беше адски неприятен. Само след минутка ще ви го опиша, но сега-засега над мен беше надвиснала физиономията му. Както и мнозина други непохватни хора и той имаше навика, когато говори с някой, който седи, да се навежда с чупка в кръста и да навира муцуната си във въздушното пространство около лицето му и така постоянно да го притеснява, че ще бъде напръскан от росата на патрицианските му слюнки. С огряно от слънцето лице той приличаше — особено от такова късо разстояние — на разплескана овесена каша. Външно той би изглеждал като малоумен, ако не беше толкова спретнат, защото рядката му тъмна коса беше права, а лицето му, само по себе си, бе глупаво, лишено от здрав вид и свъсено, но очите му будеха тревога. Те бяха изпълнени с блясък и притежаваха странната способност да се ококорват и в тях да пламват огънчета при някоя случайна забележка, сякаш дяволът внезапно е излязъл на пътя му и е вдигнал ръка за автостоп.

И тъй, очите му се опитваха с всички средства да ви обсебят, като ви гледаха втренчено в лицето, сякаш сте първата жива душа, макар и далечно подобна на неговата, която той е срещнал.

И накрая — гласът му. Баща ми би го ненавиждал. Господ явно използваше гласа на Уордли, за да демонстрира своето благоприличие. Всичко, което липсваше на Уордли, във всяко отношение се компенсираше от дифтонгите му. Някой сноб би се разтопил пред тези дифтонги.

Причината да отделя известно време за описанието на стария ми съученик беше, че все още бях в шок. Аз от дълго време вярвах в големите възможности на съвпадението; нещо повече, бях стигнал дотам да вярвам, че човек винаги трябва да го очаква, когато се случват някакви необичайни или пагубни събития — ексцентрична, но убедителна теория, която се надявам да мога да обясня. Че Уордли обаче ще вземе да се появи сега тук, на този плаж — е, добре, но бих бил по-щастлив, ако най-напред се намереше рационално обяснение.

— Невероятно е, че ти си тук — казах против волята си.

Той кимна и каза:

— Аз дълбоко вярвам в случайните срещи. Ако имах светица покровителка, името й щеше да бъде Щастлива случайност.

— Ти май се радваш, че ме виждаш?

Той се замисли с поглед, втренчен в мен.

— Знаеш ли — рече, — като се преценят всички съображения, мисля, че да.

— Уордли, ти имаш добро сърце. Моля те, седни.

Той прие за голямо мое облекчение. Сега не ми се налагаше постоянно да го гледам в очите. Бедрото му обаче, което бе напомпано, както и цялото му тяло, се опираше в моето — едра, мека и приятна телесна маса. Истината е, че ако човек имаше влечение в тази насока, би могъл да го сграбчи и пр. Плътта му бе пухкава като на зряла жена и зовеше да бъде прелъстена. Спомних си, че в затвора го наричаха „Херцогът на Уиндзор“. Чувал съм често съкафезниците ни да говорят за Уордли: „А, Херцогът на Уиндзор. Дупката му е широка като кофа“.

— Не изглеждаш добре — тихо рече сега Уордли.

Пропуснах думите му покрай ушите си и на свой ред го попитах:

— От колко време си в тия краища? — Това би могло да означава и „Маркони Бийч“, и Кейп Код, и цялата Нова Англия, а защо не дори и Ню Йорк и Филаделфия, но той само махна с ръка.

— Нека да поговорим — предложи той — за по-съществени неща.

— Това е по-лесно.

— По-лесно е, Мак, прав си. Аз винаги съм казвал, всъщност повтарях го често на Пати Ларейн: „Тим има природна дарба за добри обноски. И той, също като теб, говори това, което мисли. Но той придава на проблема най-уместен израз“. Естествено, опитвах се да втълпя в опърничавата й глава добър съвет. Как ли не се опитвах да й внушавам как трябва да се държи! — Той се разсмя. Смееше се с онази огромна наслада, демонстрирана от хора, които цял живот са отделяли време да се смеят на глас, когато са сами, така че, макар в смеха му да имаше много самотност, имаше и една изключителна самостоятелност, сякаш него не го бе грижа колко много от най-ужасните клоаки и шахти на своята канализация излага на показ. Свободата да бъдеш такъв, какъвто си, си струваше всичко останало.

Когато спря да се смее, а аз бях започнал да се питам кое толкова го забавлява, той рече:

— Тъй като и ти, и аз, и Пати и по-рано сме минавали по този път, нека говорим по-накратко. Какво ще кажеш да я очистиш?

Зададе въпроса с такъв ликуващ вид, сякаш ми предлагаше да открадна диаманта „Кохинор“.

— Напълно?

— Естествено.

— Ти наистина без много увъртане поставяш въпроса.

Това е един друг съвет, който получих от баща си. Беше ми казал: „Колкото е по-важен един въпрос, толкова по-скоро трябва да го поставиш ребром. Иначе важността му ще остане да тежи върху самия теб. И никога няма да можеш да го поставиш“.

— Баща ти сигурно е бил прав.

— Естествено.

Той явно ми предоставяше пълното право сам да премисля предложението му.

— Склонен съм да задам един въпрос — казах. — Колко?

— Колко искаш?

— Пати Ларейн преди ми обещаваше целия свят — отговорих. — „Само ликвидирай тоя ужасен педал, казваше тя, и ще получиш половината от състоянието ми.“ — Казах му това с желанието да бъда колкото може по-груб с него. Комплиментът за моите добри обноски ме беше ядосал. Беше доста просташки. Затова и цитирах думите й, за да видя дали раните му бяха излекувани. Не съм много сигурен, че това бе станало. Той често-често запримигва, сякаш за да изпревари емоционално евентуално отронилите се сълзи, и рече:

— Ами, питам се дали тя сега не би казала и за теб нещо толкова приятно.

Аз се разсмях. Не можех да не се разсмея. Винаги бях смятал, че когато приключим, Пати Ларейн ще бъде по-мила с мен, отколкото беше с Уордли, ала това предположение можеше да се окаже произволно.

— Фигурираш ли в завещанието й? — попита той.

— Нямам представа.

— Мразиш ли я достатъчно, за да го направиш?

— Пет пъти повече от достатъчно.

Отговорих, без да се замислям. Този разговор на плажа ми даваше огромна свобода да говоря каквото ми дойде на ума. Но веднага след това цифрата пак се върна в главата ми. Дали бях дал израз на истинските си чувства, или това бе просто повторение на тровещата ме мисъл, че съпругът на Маделин Фалкоу Риджънси еякулира пет пъти на вечер в онзи храм, пред който някога благоговеех. Като при боксьорите, и у мен болката се появи часове след като грозната размяна на удари бе преминала.

— Чух — каза Уордли, — че Пати се е отнесла зле с теб.

— Е — отговорих, — може да се каже така.

— Изглеждаш като пребит. Не вярвам, че можеш да го извършиш.

— Сигурно си прав.

— Не искам да съм прав.

— А защо ти не го направиш? — попитах го.

— Никога не би повярвал, Тим.

— Все пак кажи ми. Може би ще открия истината като сравня лъжите.

— Това е хубав лаф.

— Не е мой. На Лев Троцки е.

— А-а. Достоен е за Роналд Файърбанк.

— Къде е сега Пати Ларейн? — попитах.

— Тук някъде. Можеш да си сигурен.

— Ти откъде знаеш?

— И тя, и аз се опитваме да купим един и същи имот.

— Опитваш се да я ликвидираш, или искаш да спечелиш сделката срещу нея?

— Без значение е кое ще стане по-напред — отговори той, като комично облещи бялото на очите си.

Нима се опитваше да съперничи на Уилям Ф. Бъкли син?

— Но би предпочел да я видиш мъртва? — настоях аз.

— Само че не от моята ръка.

— Защо не?

— Просто няма да ми повярваш. Искам тя да погледне убиеца си в очите и да не разбере какво става. Не искам да бъда последното, което тя ще види, докато е още жива, и да си рече: „Е, да, Уордли ме напада, за да си го върне“. Това е прекалено лесно. Би й осигурило спокойствие. Ще знае кого да преследва веднага щом си изнесе партакешите на оня свят. А не е трудно да ме намери. Повярвай ми, искам тя да умре в състояние на пълно объркване. „Как можа Тим да го стори — ще се пита. — Нима съм го подценила?“

— Ти си невероятен.

— Ами да — рече той, — знаех си, че няма да ме разбереш. Но това е и почти невъзможно, като се има предвид бездната между твоя и моя произход.

Той се бе извърнал към мен достатъчно, за да може отново погледът му да среща очите ми. Отгоре на всичко и дъхът му не беше кой знае колко благоуханен.

— Но ако я размажеш със сделката за имота — казах аз, — тя ще разбере, че ти си го връщаш.

— Е, да, ще разбере. Искам това. Искам всичките ми живи врагове да видят изражението ми. Желая те да знаят всеки път когато си поемат дъх, че, да, да, Уордли им е сторил това. Смъртта е нещо различно. Трябва да ги пратиш на оня свят объркани, твърдя аз.

Не бих бил особено склонен да приема думите му сериозно, ако в затвора той не беше организирал убийството на един, който го заплашваше. Присъствах, когато договаряше услугата с убиеца, и гласът му не бе звучал много по-различно от сега. Другите затворници му се присмиваха, но не в очите.

— Разкажи ми за тази сделка с имота — казах аз.

— Не съм убеден, че трябва да ти кажа, след като и аз, и жена ти сме хвърлили око на един и същи имот. Човек не знае кога Пати Ларейн може да се върне и да те вземе в прегръдките си.

— Да — съгласих се — бих могъл да се окажа слабото място. — И се запитах как ли Пати ще ми смърди на изпълняващия длъжността шеф на полицията Риджънси.

— Не би трябвало да ти казвам. — Той помълча, после продължи: — Но понеже така ми е хрумнало, ще ти кажа.

Нямаше как сега да не се взирам в отвратителните му едри изпитателни очи.

— Не искам да дразня чувствата ти, Тим, но не съм убеден, че ти наистина разбираш Пати Ларейн. Тя се преструва, че изобщо не я интересува какво мисли за нея светът, но аз ще ти кажа, че в действителност тя е материалът, от който са направени най-прочутите флагмански кораби на света. Работата е там, че тя просто е прекалено горда да си даде труд да се изкачи по стъпалата на ежедневието. Затова се преструва, че нищо не я засяга.

Аз се бях замислил за онзи първи купон, на който бях завел Пати Ларейн, когато пристигнахме преди пет години в Провинстаун. Неколцина мои приятели бяха донесли мехове с вино на дюните, където щеше да е увеселението, а жените бяха дали своя дял с марихуана, „злато от Акапулко“, ямайска „екстра“ и дори няколко тайландски дози. Раздувахме на лунна светлина. Пати направо нервничеше, преди купонът да бе започнал — по-късно разбрах, че винаги нервничи, преди да отиде на купон, което сигурно е трудно да се проумее, като се има предвид колко добре самата тя ги организираше, но нали както разправят, и Дилан Томас повръщал винаги преди да излезе пред публиката, за да изнесе незабравим поетичен рецитал. Така и Пати направи страхотни изпълнения на този пръв купон и някъде към края дори се беше сгънала в кръста и бе надула фанфара си, мушнат между краката й. Да, тя бе станала душата на оня купон и на много други след това.

Въпреки всичко разбирах какво имаше предвид Уордли. Тя се раздаваше толкова много срещу почти нищо. Често у нея долавях тъжните нотки на талантлив художник, на когото се налага да оцветява пепелници за коледни подаръци. Затова не игнорирах казаното от него; нещо повече, замислих се дали не беше прав. Напоследък раздразнителността й от живота в Провинстаун бе нараснала значително.

— Тайната на Пати Ларейн — продължи Уордли — е, че тя се смята за грешница. За пропаднала безнадеждно. Безвъзвратно. А какво може да направи едно момиче след всичко това?

— Да се пропие до смърт.

— Само ако е глупачка. Аз бих казал, че за Пати Ларейн практическият отговор е — да сътвори грандиозни дела, посветени на дявола.

Той замълча знаменателно, сякаш за да даде възможност необозримият смисъл на тези думи да проникне в съзнанието ми.

— Аз я държах под око — каза Уордли. — Много малко от това, което тя е правила през последните пет години, е останало неизвестно за мен.

— Имаш приятели в града ли?

Той направи жест с ръце.

Естествено, че имаше. След като половината от зимното население разчиташе на социални помощи, едва ли му се налагаше да плаща кой знае колко за информация.

— Поддържам връзки — отговори той — с комисионери в сделките с недвижими имоти. Витая из този край на Кейп Код, както аз си знам. Провинстаун ми прави силно впечатление. Това е най-привлекателното рибарско селище на Източното крайбрежие и ако не бяха португалците, благословени да са, отдавна да е съсипано.

— Да не би да искаш да кажеш, че Пати Ларейн е решила да се занимава с недвижима собственост?

— Съвсем не. Тя иска да направи голям удар. Хвърлила е око на една невероятна къща на хълма в Уест Енд.

— Мисля, че знам за коя къща говориш.

— Разбира се, не знаеш. А може ли аз да не знам! Онези хора, дето сте се черпили с тях в „Алеята на вдовицата“, бяха мои пълномощници. Те възнамеряваха на следващия ден да отидат в кантората на посредника, за да вземат къщата, в която ти така любезно си ме настанил. — Той свирна с уста. — Провинстаун наистина е обитаван от привидения. Как иначе би могло да ти хрумне моето име, когато си разговарял с тях.

— Това е удивително.

— Това е направо кошмарно.

Кимнах. Скалпът ми беше нащрек. Пати Ларейн ли даваше тон на оркестъра в Адския град? Като надуваше фанфара си към луната?

— Сега ясно ли ти е — попита Уордли, — че клетият Лони Пангборн още същата вечер е станал от масата посред вечерята си с неговата руса ексцентричка и ми се е обадил по телефона? Той беше почти убеден, че аз водя двойна игра. Как би могъл, попита ме той, да запази анонимността на купувача, след като моето име се разгласявало?

— Е, пиши му една точка — рекох аз.

— Винаги става така с идеалните планове — каза Уордли. — Колкото е по-добър планът, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че нещо непредвидено ще се появи и ще обърка работата. Някой ден ще ти разкажа истинската история за това как беше убит Джак Кенеди. Трябвало е да не го улучат! Страхотна серия случайности! ЦРУ по онова време не знаеше каква е разликата между анус и апетит.

— Значи ти искаш да купиш имота, за да попречиш на Пати Ларейн да го вземе?

— Точно така.

— И какво ще направиш с него?

— Ще си доставя огромното удоволствие да наема някой пазач, който да охранява безлюдните му красоти. Целта е да натъпкам със суха гнилоч до едно всичките отверстия на Пати Ларейн и тази гнилоч да ги разложи.

— А какво по-добро би могла да направи тя, ако го вземе?

Той вдигна бялата си тлъста ръка.

— Това е само моя хипотеза.

— Добре.

— Нюпорт си е Нюпорт и няма какво повече да се прави с него Мартас Винярд и Нантъкет не са нищо повече от недвижими имоти. И единият, и другият Хамптън са в бедствено състояние! Ле Фрак Сити е по-привлекателен само в неделя.

— Провинстаун е още по-голяма лудница от всички тях.

— Да, през лятото тук е отчайващо, но пък така е и на всички други места по Източното крайбрежие. Работата е там, че Провинстаун има красива природа. В останалите природата е боклук. А през есента, зимата и пролетта нищо не може да надмине малкия стар Провинстаун. Подозирам, че Пати Ларейн иска да отвори един малък луксозен хотел точно в това имение. Ако се направи както трябва, той би могъл само след няколко години да стане толкова елегантен, колкото не е нищо наоколо. През мъртвия сезон, след като веднъж е пуснат в експлоатация, той би могъл да ликвидира всичко друго. Смятам, че точно така мисли Пати. А ако има подходящи помощници, тя ще стане фантастична хотелиерка. Тим, не знам дали съм прав, или не, но знам това: тази къща й е легнала на сърцето. — Той въздъхна. — Сега, след като Лони сдаде багажа, а русокосата изчезна, трябва или бързо да намеря друг пълномощник, или да се появя лично. Това много ще вдигне цената.

Аз се разсмях.

— Убеди ме — казах. — Ти предпочиташ да прекараш Пати с този имот, вместо да я убиеш.

— Разбира се. — Той реши, че трябва да се разсмее заедно с мен.

Не знаех на какво да вярвам. Версията му звучеше неубедително.

Известно време двамата наблюдавахме вълните.

— Обожавах Пати Ларейн — каза той. — Не искам да вадя пешкир за сълзите си, но за известно време тя ме накара да се почувствам мъж. Винаги съм твърдял, че когато човек е бисексуален, не е зле да получава подкрепа и от двете страни.

Аз се усмихнах.

— А, не е никак смешно. Ще ти припомня, че през целия си живот съм се опитвал да възвърна правата си на собственост върху своя ректум.

— Сега отказал ли си се?

— Отговорът на този въпрос вече има значение само за мен.

— По времето, когато ти бях шофьор, Пати Ларейн често ми произнасяше тиради как трябва да те премахнем. Казваше, че нямало да настъпи покой, докато ти не си мъртъв. Че ако не те убием, ти със сигурност ще ни убиеш. Казваше, че навремето се познавала с разни злодеи, но ти си бил най-отмъстителният. Защото си разполагал, казваше тя, с толкова много време да кроиш планове и интриги.

— Ти вярваше ли й?

— Не, честно казано, не. Все си спомнях за онзи ден, когато и двамата ни изгониха от колежа.

— Затова ли не се опита да ме ликвидираш? Винаги съм се чудил. Защото, знаеш ли, аз не подозирах нищо. Винаги съм ти вярвал.

— Уордли, ти трябва да разбереш положението ми. Бях без пукната пара. Имах досие в полицията и не можех да започна работа като барман в никое по-добро заведение, а най-богатата жена, която някога съм познавал, се държеше така, сякаш беше луда по мен и ми обещаваше всички дроги, фиркане и играчки, които могат да се купят с пари. Аз доста сериозно се бях замислил как да те ликвидирам. Бях психясал. Но нямах сили да пусна водата, за да измия това огромно лайно. Знаеш ли защо?

— Естествено, че не. Това те питам.

— Защото, Уордли, аз постоянно си спомнях за онази нощ, когато ти си събрал кураж и си пролазил по външния корниз на височина три етажа, за да се вмъкнеш в стаята на баща си. Тази история ме бе трогнала. Ти си бил един мекушав човек, който е събрал самообладанието си. И накрая трябваше да се откажа. Можеш да не ми вярваш, ако не искаш.

Той се засмя, след малко пак се засмя. Звуковият израз на неговия хумор, който с грач излизаше на спазми, привлече към нас ято чайки, сякаш той беше водачът им и викаше: „Тук е храната, тук е храната!“.

— Това е невероятно — рече той. — Плановете на Пати Ларейн да се разпарчосат, защото ти не си имал мъжеството да убиеш малкото момче от корниза. Да, приятно ми беше да си поговорим и съм възхитен, че като стари съученици най-сетне започваме да се опознаваме. Нека да ти попълня една празнина в познанията за това какъв лъжец бях. Никога не съм се промъквал по онзи корниз. Съчиних си тази история. В затвора всеки трябваше да си има своята бойна история и затова тази стана моята. Исках останалите да приемат, че съм твърде безразсъден, за да се подиграват с мен. Но истината е, че успях да проникна в личната библиотека на баща ми с помощта на иконома — който беше и фотографът, нали помниш? Той просто извади ключа си и ме пусна да вляза. И всичко само срещу обещанието да му разкопчая дюкяна — икономът имаше старомодни копчета на дюкяна, не цип! — и да се полигавя с него. Което и направих. Аз винаги си плащам дълговете. Париж наистина си заслужава една литургия!

При тези думи се изправи, вдигна обувките си високо, сякаш беше Статуята на свободата, и си тръгна. Когато се отдалечи на два-три метра, той се обърна и каза:

— Кой знае кога Пати Ларейн може да се появи при теб. Ако почувстваш вътрешен импулс, пречукай я. Главата й, защото трябва да определим сумата за нея, струва два милиона плюс разходите. — След което той отпусна ръката си, в която държеше обувките, и наперено запристъпва със схванати от студа крака.

Беше още на разстояние, от което можеше да ме чуе, когато си рекох, че ако намеря русокосата глава, която сега беше изчезнала, онази русокоса глава, която вероятно принадлежеше на Джесика Понд, и която сигурно вече се беше разложила достатъчно, за да бъде сполучливо представена като тленните останки на Пати Ларейн, можех да се окажа щастливият наследник в резултат на едно колосално мошеничество. Адски сложно, но си струваше заради двата милиона.

И тогава си казах: „Всеки, който е в състояние да мисли по този начин, е в състояние да извърши убийство“.

А след това си казах: „Тази мисъл е евтина. Най-сигурният белег за моята невинност е, че мисълта за подобно мошеничество никак не ме вълнува“.

Изчаках, докато Мийкс Уордли Хилби Трети се отдалечи на известно разстояние по брега, и се върнах при моето порше, след което потеглих от „Маркони Бийч“ към Провинстаун.

По пътя за вкъщи научих най-случайно още някои неща за мътната същност на съвпаденията.

Струваше ми се, че съм следен. Не можех да се закълна, че е така, защото не можех да засека кола, която да ме следи. Когато увеличавах скоростта, никой не се втурваше, за да не ме изпусне от поглед. Но точно по същия начин, по който понякога успявах да предусетя кой ми звъни по телефона, преди да съм вдигнал слушалката, и сега не ме напускаше убеждението, че някой е по петите ми. Може би се държеше на по-голямо разстояние, но ме следеше. Да не би да бяха поставили сигнално устройство на поршето ми?

Свърнах по един страничен път и спрях след стотина метра. Друга кола не ме последва. Слязох и огледах предния багажник и двигателя отзад. Под задната броня намерих малка черна кутийка, два пъти по-малка от цигарена, прикрепена към бронята с магнит.

Черната кутийка не издаваше никакви звуци, не се чуваше никакво тиктакане. Лежеше инертно в ръката ми. Не можех да бъда сигурен какво представлява. Затова я поставих пак на бронята, върнах се на шосе номер 6 и изминах още километър и половина. Там спрях на най-високата точка на дълга права отсечка. В страничния джоб на колата държах военен бинокъл, за да наблюдавам чайките, и сега внимателно заоглеждах шосето с него. Отзад, точно в обсега на зрение на бинокъла, видях кафяв фургон, който също беше паркирал на банкета. Дали бяха спрели, когато аз спрях? Дали ме изчакваха пак да потегля? Продължих по-нататък, докато стигнах до шосето за Памът при Труро, което в продължение на километър и половина вървеше на изток от автострадата, после свиваше на север още километър и половина и накрая пак се връщаше на запад, за да се влее в четирилентовия път. На три четвърти от заобиколния маршрут спрях на един завой, откъдето можех да наблюдавам голяма част от южното разклонение на шосето за Памът по другия бряг на долината на река Памът, и кафявият фургон пак беше спрял. Бях виждал тази затворена кафява кола и преди, знаех това!

Паркирах колата си пред една къща и навлязох пеш в гората. Онези от фургона изчакаха още десет минути, но след това решиха, че съм отишъл на гости у някого, и минаха покрай къщата, пред която беше паркирано поршето ми, да я огледат, след това обърнаха, за да се върнат там, откъдето бяха дошли. Вслушвах се в шума на двигателя и не бе трудно да го проследя. Нашите шосета са пусти през зимата. Това беше единственият шум, който се чуваше в долината.

Сега те пак спряха, вероятно на триста метра по-нататък. Щяха да изчакат аз да потегля. Сигналното устройство щеше да ги осведоми, когато тръгнех.

Готов бях под въздействието на съвсем естественото чувство на оскърбление да изхвърля машинката им в гората — или още по-добре, да я закача на някоя друга паркирана кола и да накарам преследвачите ми да висят на шосето на Памът до сутринта. Но бях твърдо разярен, за да го направя. Чувствах се засегнат, че необикновената ми среща с Уордли на „Маркони Бийч“ се дължеше просто на сигналното устройство, с което поршето ми бе проследено. Очевидно първият извод, който трябваше да запомня, беше, че не всяко съвпадение се дължи на Дявола или на Бога. Пак се бях върнал при обикновените хора!

В края на краищата зад волана на фургона бях видял не Уордли, а Насън Паяка, а на седалката до него беше Студи. Уордли без съмнение си четеше Роналд Файърбанк в някоя селска кръчма с радиотелефона до себе си, очаквайки Паяка и Студи да му се обадят.

Добре, ще оставя сигналното устройство, рекох си. Може би щях да мога да го използвам по-целесъобразно, когато се предоставеше възможност. Макар че това беше слаба утеха, предвид всичките ядове, които ми беше донесла тази машинка, все пак бях започнал да разбирам, че колкото повече събитията връхлитаха върху ми, толкова по-близо бях до първопричината.