Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tough Guys Don’t Dance, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йордан Костурков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Норман Мейлър. Мъжагите не танцуват
Американска. Първо издание
ИК „Кибеа“, София, 1993
Редактор: Анета Мечева
Художник: Красимира Деспотова
Техн. редактор: Валери Терзиев
Коректор: Лиляна Иванова
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Този следобед не успях да науча кой е спечелил мача, защото си тръгнах от дома на Нисън по средата на мача („Патриотите“ водеха) и пропътувах с колата двадесет и петте километра до Уелфлийт, за да се срещна с Харпо, който живееше в една мансарда над магазина за галантерия в една от страничните улици. Казах „една от страничните улици“, но пък нито една улица в Уелфлийт изобщо не изглеждаше да има нещо общо с която и да било друга, сякаш в деня на основаването му преди двеста и повече години петима моряци, всеки от които си е къркал от собственото си буренце с ром, са криволичили откъм брега на залива покрай потоците и мочурищата, а други хора са ги следвали, за да маркират всяка улица според лутаниците им. В резултат никой от хората, които познавах в Провинстаун, не можеше да намери никого в Уелфлийт, но ние всъщност много-много не се и опитвахме. Сега Уелфлийт си беше нормален град и никога не сме срещали там някой янки, чийто нос да не бе толкова дълъг, та да не може да послужи за цев на пушка, която да ви взема на мерник с презрените си пресичащи се косми в ноздрите. Та затова някои от нас питаха Харпо как е могъл изобщо да напусне Провинстаун и да замине за Уелфлийт, а той отговаряше: „Не ми харесваше тинята. Тинята ме преследваше. Трябваше да се преместя“.
И затова неколцина бяха започнали да му викат Тинпо. Тъй като обаче имаше гъста, еластична, къдрава руса коса, която падаше върху лицето му като на великия комик Харпо Маркс (макар и с доста повече белези: след професионалния футбол той бе играл като полупрофесионалист без шлем), остана си все пак Харпо.
Във всеки случай той беше получил прякора си от „харпун“, не от Харпо Маркс. Харпо Вериакис беше прочут със своя лаф: „Ей, какво готино момиче. Ако бях истински мъж, щях да й забия един харпун“. Затова някои му викаха Пун, заради острото копие, а други все още му викаха Харпун. Споменавам всичко това, за да посоча колко трудно беше да намеря къщата му. Зимно време в Кейп Код нищо никога не си е на мястото.
Е, намерих неговата пресечка и той си бе вкъщи, с което изненадите станаха две, но аз все още не вярвах, че той ми е надупчил татуировката, тъй като дори не ми беше известно, че се занимава с това изкуство, пък и не можех да си обясня как изобщо съм могъл да намеря къщата му в тъмнината, при това пиян, ала след като се качих по външното стълбище до мансардата, съмненията ми се разсеяха. Той вдигна очи към мен, докато хранеше котките си (живееше с пет от своите любимки, вместо с някое красиво момиче), и първото, което рече, беше:
— Инфектира ли ти се ръката?
— Сърби ме.
Той не ми каза нищо повече, докато не изгреба с лъжицата останалата храна от консервата, а през това време говореше на две от животинките, които се потриваха в глезените му като малки съпруги в кожени палтенца, но щом свърши, изми ръцете си, свали превръзката ми, извади пластмасово шише с някакво дезинфекционно средство и проми с него бицепса ми.
— Не ми се струва много възпалено — рече той — и това е добре. Безпокоях се. Не обичам да използвам иглите, когато атмосферата е натегната.
— Нещо не беше наред ли? — попитах го.
— Ти се беше осрал.
— Ами да. Пия и се осирам. Какво ново има в това?
— Братле, та ти се опитваше да се сбиеш с мен.
— Сигурно съм бил изперкал. — Той бе толкова як, че можеше да повдигне лека кола, като я подхване отзад. — Наистина ли се опитвах да се сбия с теб? — го попитах.
— Ами искаше да се изфукаш.
— Жена ли водех със себе си?
— Не знам. Може да е била долу в колата. Ти ходеше до прозореца и крещеше.
— Какво виках?
— Ходеше до прозореца и крещеше: „Ще изгубиш баса!“.
— Чу ли някой да ми отговаря?
Една от добродетелите на хората, сред които живея, е, че никой от нас никога не се учудва, че приятелят му не е в състояние да си спомни светлите си мигове.
— Имаше много силен вятър — каза Харпо. — Ако е била жена, смееше се като зъл дух.
— Значи смяташ, че в колата ми е имало жена?
— Не знам — отговори с гробовен глас той. — Понякога чувам как гората се смее. Много звуци чувам. — Той отмести шишето с дезинфекционната течност и поклати глава: — Братле, молих те да не си правиш татуировка. Всичко беше адски странно. Преди ти да дойдеш, аз за малко не се качих на покрива. Ако имаше светкавици, щеше да се наложи да се кача.
Някои се опитваха да докажат, че Харпо е психо по рождение, други — че откача, защото е играл без шлем, а аз винаги съм смятал, че той е и едното и другото, и че и двете се подсилват взаимно. Всъщност, той беше участвал във войната във Виетнам и най-добрият му приятел, така разправяше, бил убит при експлозията на мина само на двадесетина метра от Харпо. „От това откачих“ — беше споделил с няколко души той. Сега живееше в небесата и вестите, които получаваше от ангелите и демоните, бяха най-важните събития за него. Няколко пъти в годината, когато силите, които са заплаха за живота, се струпваха по скупчените облаци като средновековни армии и в силния дъжд излизаха светкавици, Харпо се покатерваше на билото на покрива си и предизвикваше небесните сили.
— Като знаят, че стоя там, те се респектират. Не знаят дали мога да ги прогонвам със заклинания. Но това ме кара да плача като малко дете. Направо е величествено, братле.
— Аз мислех, че се качваш на покрива само когато вали.
— Едно правило не бива да се следва безусловно — с дрезгав глас обясни той.
Рядко можех да бъда сигурен за какво говори. Имаше плътен и глух глас, в който се криеше такова ехо от мъртво вълнение (сякаш главата му още кънтеше от експлозии, които отвън не се чуваха), че когато поискаше цигара, самата му молба звучеше като сентенция. В състояние беше и да прави най-необичайни самопризнания. Беше като онези спортисти, които говорят за себе си в трето лице. („Хуго Блекуотър струва един милион долара като нападател в националната футболна лига“ — каза Хуго Блекуотър.) А Харпо успяваше да говори в първо лице почти така, както се говореше в трето.
„Жена ти е страшно привлекателна — бе ми казал той по време на един от летните ни купони, — но събужда у мен страх. Не бих могъл да си го вдигна с нея. Уважавам те, че ти успяваш.“
Най-необичайни неща излизаха от устата му, като при търкаляне на зарчета. Сега ми рече:
— В деня, когато чакахме урагана, аз стоях на билото цели три часа. Той затова не дойде.
— Ти го спря ли?
— Знам, че той ще ми го начука. Трябваше да дам обет.
— Но ти спря урагана, така ли?
— До известна степен.
Всеки друг би си помислил, че със следващия си въпрос го иронизирам. Но той знаеше, че това не е така.
— Ще победят ли — попитах го — днес „Патриотите“?
— Да.
— Това професионална оценка ли е?
Той поклати глава:
— Така ми се струва само. Чух го от вятъра.
— Често ли греши вятърът?
— При по-обикновените работи едно на седем.
— А при необикновените?
— Едно на хиляда. Тогава той се съсредоточава върху проблема. — Харпо се вкопчи в китката ми. — Ти защо — попита ме той, сякаш досега бяхме говорили по въпроса, — ти защо прибра марихуаната си точно преди бурята?
— Кой ти каза?
— Пати Ларейн.
— Ти какво й каза? — попитах го. Беше като дете. Ако беше разположен да каже, щеше да каже всичко.
— Казах й, че трябва да те предупреди — отговори той с най-мрачния си глас. — Щеше да бъде по-добре да изгубиш реколтата, отколкото така внезапно да я окосиш.
— Тя какво каза?
— Каза, че няма да я послушаш. Аз й повярвах. Затова и не се обидих, когато ти пристигна тук преди две вечери насран. Помислих, че си пушил от твоята дрога. В твоята дрога има зъл дух. — Той произнесе думата „зъл“ така, сякаш злото беше жица за високо напрежение, която е паднала на земята и сега се гърчи в искри.
— А аз — попитах го — заради татуировката ли дойдох тук?
— Не — поклати яростно глава той. — Никой не знае, че умея да правя това. Работя за хора, които уважавам. — Харпо се загледа навъсено в мен. — Аз теб те уважавам — добави той, — защото си толкова мъжествен, че оправяш жена си. Красивите жени ме правят плах.
— Значи твърдиш — репликирах го аз, — че не съм дошъл тук за татуировка?
— Не — потвърди той. — Иначе щях да съм ти показал вратата.
— Ами тогава какво исках?
— Искаше да правим сеанс. Каза, че искаш да разбереш защо жена ти е изпаднала в истерия при миналия сеанс.
— И ти не пожела да ми помогнеш?
— Ами не — отговори той. — Не мога да си представя по-тежка нощ от онази.
— И значи каза не?
— Казах не. Тогава ти каза, че съм бил лъжец. И други ужасни работи. После видя комплекта. Иглите ми бяха на масата. Каза, че искаш татуировка. „Няма да си тръгна с празни ръце“ — така заяви.
— И ти се съгласи?
— В началото не. Казах ти, че трябва да се отнасяме с уважение към татуировките. Но ти продължи да ходиш до прозореца и да викаш: „Минутка само!“. Мислех, че говориш на няколко души, но би могло да е и на един човек. После се разплака.
— Ох, мамка му! — рекох аз.
— Заяви ми, че след като не мога да ти предложа сеанс, трябва да ти направя татуировка. „Дължа й го — викаше. — Аз постъпих несправедливо с нея. Трябва да нося нейното име.“ — Той поклати глава. — Разбирах те. Ти молеше някого за прошка. Затова ти казах, че ще го направя. А ти веднага отиде до прозореца и изкрещя: „Ще загубиш баса!“. Това ме подразни. Усъмних се в твоята искреност. Но ти очевидно не съзнаваше, че съм ядосан. Каза ми: „Татуирай името, което ти казах по време на сеанса в Труро“. „Кое име беше?“ — попитах. Ти си го знаеше, Тим.
— Не казах ли на сеанса, че искам да общувам с Мери Хардвуд, братовчедката на майка ми?
— Това каза за пред другите, но на мен ми прошепна: „Истинското име е Лоръл. Кажи им, че е Мери Хардвуд, но си мисли за Лоръл“.
— Така ли ти казах?
— Каза също: „Лоръл е мъртва. Искам да говоря с нея, но тя е мъртва“.
— Не може да съм казал това — заявих му сега, — защото се надявах да разбера къде е тя.
— Ако си смятал, че е жива, значи си се опитвал да извлечеш изгода от сеанса.
— Мисля, че да.
— Това може да е причина за бъркотията. — Той въздъхна заради човешката порочност. — Преди две вечери, тъкмо когато започвах татуировката ти, ти каза: „Не мога да се ебавам с теб, истинското име на момичето не е Лоръл. Името й е Маделин“. Това много ме обърка. Когато мушвам първата игла, аз се старая да държа връзка с околните сили. Това е първична защита за всичко. Ти ми наруши съсредоточаването. После, в следващата минута каза: „Промених решението си. Направи го Лоръл все пак“. Ти сам си обърка татуировката. Два пъти я обърка.
Мълчах, сякаш от уважение към думите му. Когато реших, че е минало достатъчно време, попитах:
— Друго какво казах?
— Нищо. Заспа. Когато свърших с татуировката, се събуди. Слезе долу, качи се в колата си и потегли.
— Ти дойде ли с мен?
— Не.
— Погледна ли през прозореца?
— Не погледнах. Но ми се струва, че с теб имаше хора. Защото след като излезе, вдигна голям шум. Стори ми се, че чух мъж и жена да се опитват да те усмирят. После всички заминахте с колата.
— И тримата в моето порше ли?
Харпо познаваше шумовете на двигателите.
— Само твоята кола беше там.
— Как могат да се съберат двама души в седалката до шофьора?
Той сви рамене.
Готвех се да си тръгвам, когато Харпо се обади:
— Момичето, което наричаш Лоръл, може още да е живо.
— Сигурен ли си?
— Имам усещането, че е още в Кейп Код. Наранена е, но не е мъртва.
— Е, ако вятърът го казва, шансът да си прав е шест към едно.
Навън беше тъмно и шосето за Провинстаун бе брулено от последните мъртви листа, които прелитаха над колата от единия край на гората към другия. Вятърът беше изпаднал в ярост, сякаш последната ми плоска шега с Харпо наистина го беше ядосала, и поривите му, които можеха да преобърнат платноходка, блъскаха колата отстрани.
Веднъж, преди две години, ходих на един друг сеанс. Един от приятелите на Харпо беше загинал при автомобилна катастрофа на това същото шосе и Харпо ме бе поканил заедно с двама мъже и две жени, които не познавах, и ние седяхме в слабо осветен кръг около малка масичка с тънки крака. Дланите ни бяха върху масата, разпънатите ни пръсти се докосваха. Тогава Харпо даде указанията си към масичката. Той й говореше така, сякаш нямаше съмнение, че гласът му ще бъде чут, и й нареди да се накланя на една страна и после пак да се спуска долу, като при това чуква по пода веднъж за „да“. Ако масичката искаше да каже „не“, трябваше да се повдигне и падне два пъти. Или — две почуквания.
— Разбираш ли ме? — бе попитал Харпо.
Масичката се изправи на два крака с такова подчинение, с което едно обучено куче изпълнява командата да служи. После тя чукна по пода. Оттук процедирахме ето така. Харпо разясни един прост шифър. Едно почукване щеше да бъде А, две Б и така нататък до тридесет почуквания за Я.
Тъй като искаше да се увери, че разговаря с приятеля си, който бе загинал през онази седмица преди сеанса, Харпо започна, като запита:
— Там ли си, Фред? — и масичката след кратка пауза чукна веднъж.
За да провери, Харпо попита:
— Коя е първата буква от името ти?
Масичката направи двадесет и едно почуквания, за да означи буквата „Ф“.
Продължихме. Сеансът се провеждаше пак през една ноемврийска нощ. Седяхме в малката мансарда на Харпо в Уелфлийт, без да ставаме от масата от девет вечерта до два сутринта и с изключение на Харпо никой от нас не се познаваше с никой от другите. Разполагахме с достатъчно време, за да забележим всяка възможност за измама. Въпреки това аз не видях такава. Коленете ни се виждаха, ръцете ни леко се подпираха на плота, съвсем леко и не бе възможно никой сам да бута масичката. Седяхме така наблизо, че човек не можеше да не установи физическо усилие у съседите си. Да, масичката почукваше в отговор на нашите въпроси така естествено, както може да се пресипва вода от една чаша в друга. Не изглеждаше да имаме работа с призраци. По-скоро беше досадно. Отнемаше много време всяка дума да се раздели на букви.
— Как е там — попита Харпо, — там, където си?
В отговор последваха четири почуквания. Получихме „Г“. Последва пауза и започна нова серия бавни почуквания, при което масичката се накланяше на два крака на не по-малко от трийсетина сантиметра от пода, но бавно, после се изправяше бавно като половинка от подвижен мост и после също така отмерено се спускаше за поредното почукване. Следващата серия продължи няколко минути с петнадесет почуквания. Сега имахме „О“. Което правеше ГО…
— Готино? — попита Харпо.
Масичката почука два пъти: „Не!“.
— Извинявай — рече Харпо. — Дай нататък.
Сега последваха седемнадесет почуквания. Имахме „Г“, „О“ и „Р“.
Едва когато бяхме стигнали до Г-О-Р-Е-Д, Харпо попита:
— Горе-долу? — и масичката му отговори с едно почукване.
— Фред, наистина ли си горе-долу? — попита Харпо.
И масичката пак се повдигна и пак се спусна. Доста приличаше на диалог с компютър.
Така продължихме пет часа и чухме някои общи приказки за новото положение на Фред от другата страна. Не получихме никаква информация, която би разклатила устоите на есхатологията или на кармата. Едва след два сутринта, когато се прибирах у дома с колата в подобен вятър, аз си дадох сметка, че една обикновена холова масичка бе съумявала напук на всичките закони на физиката да се надига и спуска стотици пъти, за да съобщи дума-две отвъд вододела, чиито граници вече не бях в състояние да очертая. Едва тогава, самичък на шосето, косата на тила ми настръхна и осъзнах, че съм присъствал на една свръхестествена и непонятна вечер. Онова, което я бе направило възможна, вероятно още бе във въздуха около мен. Бях сам с него на бруленото от вятъра шосе, недалече от глъбините на океана — о, не, никога не се бях чувствал така самотен през живота си. Страхопочитанието, което бях изпитал, докато всичко това ставаше, сега пак ме обзе тук, на пътя.
На следващия ден бях така апатичен обаче, сякаш черният ми дроб е бил размазан върху някоя циментова стена, и всъщност бях изпаднал в такава депресия, че не стъпих на друг сеанс — до оная нощ в Труро, когато започна нашето фиаско. Бях склонен да повярвам, че човек може да общува с мъртвите. Въпросът беше в това, че аз просто не можех да си позволя средствата, които това общуване изискваше.
След като пристигнах у дома си, стъкнах огън, сипах си чаша и тъкмо бях започнал да се опитвам да си припомня нещичко, останало ми от пътуването до Уелфлийт преди две нощи, возейки двама души в едно малко порше, чукалото издумка, или поне бях готов да се закълна в това, и вратата се отвори сама.
Нямам представа какво влезе, нито дали то излезе, когато я залостих, но чух похлопването като предизвестие. Пак подуших онази непоносима воня на развала, която ме бе лъхнала под парапета, и бях готов да изкрещя срещу неумолимата логика на изискваното от мен. Защото с цялата тежест на повеля, срещу която не можех да възразя, ми се нареждаше да отида пак в онази гора край Труро.
Опитах се да устоя, докато мога. Изпих си чашата, сипах си втора, но съзнавах, че дори да отложа тръгването с един час или с три дни, дори накрая да отида трезв или да се напия така, че да мога да мина през пламъци, аз пак трябваше да отида и да намеря дупката. Не можеше да има опрощение, докато не го направя. Онази сила, която заставяше масичката да чука, сега бе обладала мен — бе обладала вътрешностите ми и сърцето ми. Нямах избор. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да остана тук и да преживея часовете на нощта, които ме чакаха.
Знаех го. Веднъж преди това бях попаднал във властта на непреодолима сила, по-мощна от мен, и това беше през една седмица преди двадесет години, когато всеки ден отивах до паметната колона на Провинстаун с мраз в белите си дробове и гадно чувство в корема, взирах се в обекта за катерене и констатирах мрачно, сякаш губейки всякаква представа, че може да се направи опит за изкачване на колоната. Доколкото виждах, нагоре имаше достатъчно опори за закрепване, имаше вдлъбнатини в зидарията и издатини в гранитните блокове. Можеше да стане и можех да успея; взирах се така напрегнато във фундамента, че — ще ми повярвате ли? — изобщо не се замислих за парапета. Само знаех, че трябва да изкача колоната. Ако не направех опит, щеше да ме сполети нещо по-лошо от неописуем страх. Може би друго не научих от онези тогавашни пристъпи на ужас посред нощ, когато се надигах прав като свещ в леглото, но в най-лошия случай се сдобих (дали мога да използвам тази дума?) с поне малка доза състрадание към всички, които биват сполетявани от злочестината принудително да излязат и да направят нещо, което в никакъв случай не трябва да се върши — било то прелъстяване на малки момченца или изнасилване на млади девойчета; познах кошмара, който пламти под притъпените сетива на хората, които никога не се осмеляват да се уединят в себе си, за да не ги сполети гибел. Така през цялата нощ онази седмица, докато се борех с това чуждо желание, така неприсъщо за мен, и се опитвах да убедя тази инородна сила, че не е нужно да изкачвам колоната, познах също и разновидностите на човешката изолация. Защото за да избегнем срещите с нашия зъл демон, който е обсебил сладката сила Кундалини в гръбнака ни, ние приемаме и алкохол, и хашиш, и кокаин, и никотин, и успокоителни, и приспивателни, и навици, и църкви, и предразсъдъци, и фанатизъм, и идеологии, и глупостта дори — най-важния сред начините ни за изолация! — и аз се сблъсквах с почти всички тях през седмицата, преди да се опитам да изкача колоната и да надмогна неукротимото в себе си. И тогава, с мозък, възпламенен от бързане, деформиран в една посока от хашиша, а в друга, от пиенето, хленчещ вътрешно като неродено дете от ужас, че ще се задуши, преди да е видяло бяла светлина, изпълнен с кръвожадна страст като самурай, аз се залових с онзи зид и установих — независимо колко абсурден бе резултатът — че след това се бях почувствал по-добре, и ако не друго, че ужасът в съня ми бе намалял.
Значи си бе струвало. Сега разбрах, че това трябва да е така. Длъжен бях да се върна и да погледна лицето на мъртвата руса жена. Нещо повече, трябваше да го направя, дори без да ми е ясно дали смъртта й е дело на моите ръце или на други хора. Бихте ли ме разбрали, ако ви кажа, че тази яснота, при все че беше съдбовно важна за самосъхранението ми — бях ли застрашен от закона или от всичко останало извън него? — не тя ме призоваваше, а самият инстинкт да тръгна: той водеше началото си от най-дълбокия знак, който можех да разпозная — важността на пътуването следваше да се оцени в зависимост от страха ми да го извърша.
Ще ви спестя онези часове, в които проявих колебание на волята си. Мога само да кажа, че наближаваше полунощ, когато бях успял да овладея ужаса си дотолкова, че да започна в мислите си пътуването, и бях готов, поне във въображението си, да изляза от къщи, да се кача в колата и да се отправя по шосето, където брулените от вятъра листа в тоя час наподобяваха привидения в яростна атака. При все това, след като бях предвидил всяка подробност на пътуването и бях съставил плана му в мислите си, преди да го бях предприел, сега установих, че само по себе си хладнокръвието да съставя план е в дъното на моя ужас. И тъй, аз най-сетне бях въоръжен за действие и бях до вратата, готов да пристъпя навън в реалния въздух на нощта, когато потрепването пак прокънтя, така силно, като че чук блъскаше по моя гроб.
Някои прекъсвания са твърде сериозни, за да нарушат хладнокръвието ви. Не е нужно на човек да му треперят крайниците, когато се изправя пред палача си. Аз дръпнах резето и широко разтворих вратата навътре.
В антрето влезе Риджънси. В първия миг, когато забелязах напрежението, изписано върху лицето му, и ярките пламъчета на гняв в очите му, аз си въобразих, че той е дошъл да ме арестува. Стоеше в антрето, взираше се в мебелите в дневната и поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна, което продължи доста време, и накрая аз осъзнах, че той всъщност разкършва врата си, за да потисне изопнатите си нерви.
— Не съм дошъл да ме почерпиш някоя чашка, братле — най-сетне продума той.
— А, можеш да му удариш една.
— После. Най-напред да поговорим. — Той ме прониза с пламъчетата на разгневените си очи, след което изненадващо — защото не смятам, че друг път ме бе виждал да проявявам такава решителност — отклони поглед. Не можеше да знае за какво се бях подготвил в този миг.
— Ти — попитах го — работиш ли в неделни дни?
— Днес сигурно не си ходил до Усет Енд?
Поклатих глава.
— И не знаеш какво става?
— Не.
— Всички ченгета от града се бяха събрали в „Алеята на вдовицата“. До един. — Гледаше покрай мен. — Имаш ли нещо против да седна?
Имах. И нямах. Направих някакъв жест, за да покажа точно това.
Той седна.
— Виж какво, Мадън — започна, — знам, че водиш много интензивен живот, но може би ще си спомниш, че днес сутринта по телефона ти се е обадил Мъруин Фини?
— Собственикът на „Алеята на вдовицата“ ли?
— Ти постоянно се храниш там, а не му знаеш името, така ли?
— Ей — реагирах аз, — я не ми гледай в канчето.
— Добре — каза той, — а ти защо не седнеш?
— Защото се готвех да излизам.
— Фини за колата ли ти се е обаждал?
— Тя още ли е там?
— Казал си на Мъруин Фини — започна тогава Алвин Лутър, — че не можеш да си спомниш името на жената, която е била с Пангборн.
— Още не мога. Важно ли е?
— Вероятно не. Освен ако му е била съпруга.
— Мисля, че не беше.
— Е, добре. Ти си добър познавач на хората.
— Не съм чак толкова умен, за да разбера какво става сега.
— А, аз мога да ти кажа — рече той, — но не искам да ти въздействам. — Той пак ме погледна в очите. Каква ти е преценката за Пангборн?
— Адвокат във фирма. Умен. Тръгнал да пътува с една руса жена.
— Нещо сбъркано в него?
— Просто не ми беше приятен.
— Защо?
— Защото исках да отида някъде с Джесика, а той се пречкаше. — Млъкнах. Риджънси беше голямо ченге. От него се излъчваше натиск, и то постоянно. Човек рано или късно допускаше грешка. — О — рекох, — точно така се казваше. Дойде ми изневиделица. Джесика.
Той го записа.
— А второто й име?
— Още не мога да се сетя. Може и да не ми го е казвала.
— Какво представляваше?
— Светска дама. От хайлайфа на Южна Калифорния, бих рекъл. Не е от истинска класа. Просто пари.
— Но ти я хареса.
— Имах чувството, че ще се държи когато сме насаме като порнозвезда. — Казах му това, за да го шокирам. Успях, и то повече, отколкото бях очаквал.
— Аз не обичам порно историите — заяви той. — Не ходя на такива работи. И спокойно мога да изтребя пет или десет от тия порнозвезди впрочем.
— Точно това ми харесва в ограниченията, които предвижда законът. Като му сложиш униформа, един убиец вече не може да трепе хората.
Той вирна глава.
— Евтина философия на хипитата — каза.
— Ти не можеш да водиш спор — заявих аз. — Главата ти е пълна с минни полета.
— Може и така да е — смутено се съгласи той. — Нека се върнем на Пангборн. Би ли казал, че е неуравновесен?
— Не точно това. Изкушавам се да заявя, че изобщо не е неуравновесен.
— Недей.
— Защо?
— Той направи ли ти по някакъв начин впечатление на чистофайник?
— Може и да си мие ръцете, след като се е любил, но смятам, че не. Не бих го нарекъл чистофайник.
— Влюбен ли беше в Джесика?
— Бих казал, че тя му харесваше с това, което представляваше, и че малко му беше поомръзнала. Тя може би се бе оказала с прекалено много женски капризи за него.
— Значи не смяташ, че той е бил безумно влюбен в нея?
Готвех се да кажа: „Нямам такова впечатление“, но реших да го попитам:
— Какво имаш предвид под „безумно“?
— Бих казал — това, да обичаш някого до такава степен, че да не можеш да се владееш.
Някъде в мозъка ми се появи една подличка сметчица. Попитах го:
— Алвин, накъде биеш всъщност? Пангборн убил ли я е?
— Не знам — отговори Риджънси. — Никой не я е виждал.
— А къде е той?
— Мъруин Фини се обади днес следобед и помоли колата да бъде преместена от паркинга му. Но първо на първо тя си беше паркирана съвсем законно. Затова му казах, че ще трябва да залепим бележка на стъклото. Следобеда обикалях града и реших да й хвърля един поглед. Нещо не ми се струваше наред. Понякога виждаш някоя таратайка и разбираш, че нещо не е както трябва. Затова пробвах багажника. Не бе заключен. Вътре беше Пангборн.
— Убит?
— Интересно е, че питаш така — отбеляза Риджънси. — Не, приятелю, самоубийство.
— Как така?
— Напъхал се е в багажника и го е затворил. После се е мушнал под едно одеяло, тикнал си е пистолета в устата и е дръпнал спусъка.
— Хайде да пийнем — предложих.
— Бива.
Погледът ми беше безжизнен от ярост.
— Много странна работа — каза.
Не можех да направя нищо, за да си помогна. А. Л. Риджънси си имаше своите пълномощия.
— Сигурен ли си, че е самоубийство? — попитах, макар че не виждах с какво този въпрос може да ми е от полза.
Стана по-зле. Погледите ни се срещнаха с такава пълна липса на престореност, че беше осезаемо: двама души си спомняха една и съща гледка. Аз виждах кръвта по седалката за пътника в колата си.
Той помълча, преди да отговори:
— Няма съмнение, че е самоубийство. Следите от барут са по цялата му уста и небце. Освен ако някой преди това не го е бил упоил… — Риджънси извади бележника си и си записа няколко думи. — Само че аз не мога да си представя как можеш да натикаш пистолет в устата на някого, да го застреляш и след това пак да нагласиш тялото, без да се издадеш с изтеклата кръв. Кръвта, по начина, по който се е изляла по тялото и по пода, както и отстрани на багажника, съвсем логично говори за самоубийство. — Той поклати глава. — Обаче — добави — нямам високо мнение за твоята проницателност. Ти абсолютно погрешно преценяваш Пангборн.
— Аз определено не съм го смятал за самоубиец.
— Остави това. Той е един педераст дегенерат. Мадън, ти дори не се догаждаш кой всъщност е в килера.
Сега той се огледа из всекидневната, сякаш за да преброи вратите и да направи списък на мебелите. Никак не беше приятно да се види къщата с неговите очи. Повечето от мебелите бяха подбрани от Пати, а нейният вкус беше характерен с натруфеност и беше отражение на паричните възможности на Тампа Бийч — което ще рече, мебели в бяло и смесица от цветове по тапицерията, драпериите и килимчетата, купища цветя по тъканите, безброй столчета за бар с дебели възглавнички от изкуствена кожа: в розово, лимоновозелено, оранжево и слонова кост в будоара й и нейната гостна — доста захаросана окраска за Провинстаун през зимата. Дали ще добиете представа за моето състояние, ако призная, че през повечето време настроението ми никак не се повдигаше от разликата между цветната гама в дома на Нисън и в моя?
Риджънси оглеждаше нашите мебели. На устните му още димеше фразата „педераст дегенерат“.
Не можех да спра дотук.
— Защо си толкова сигурен, че Пангборн е бил хомосексуалист?
— Аз не бих го нарекъл така. Бих му казал гей. — Колко го дразнеше тази дума! — Би трябвало да го означават като „синдром на Капоши“. — Той извади от джоба си писмо. — Наричат се гейове, шляят се и системно сеят зараза. Те ще предизвикат мор.
— Добре, добре — рекох аз. — Ти си гледай твоите представи за мор, аз ще си гледам моите. — Той беше толкова упорит, че би ми доставило войнствено удоволствие да спорим: той за ядреното замърсяване, аз за херпеса. Само че не сега.
— Виж какво има в този плик — каза той. — Дали Пангборн е бил гей? Прочети го само!
— Сигурен ли си, че той го е написал?
— Сверих почерка с адресника му. Няма съмнение, че той го е писал. Преди около месец. Но не го е изпратил. Мисля, че е допуснал грешка, като го е препрочел. Това ти стига да си пъхнеш цевта в гърлото и да се гръмнеш.
— До кого е писал?
— Е, не ги ли знаеш педерастите. Те са си толкова близки, че не си дават труд да пишат имена. Просто така, интимничко да си побъбриш с някоя сродна душа. Само накрая могат да благоволят да споменат веднъж името. За да може цветенцето, което ще получи посланието, да разбере, че фъшкията е попаднала в правилната саксийка. — И той престана с това цвилене.
Прочетох писмото. Беше написано с ярко синьо-виолетово мастило, с решителен закръглен почерк.
Току-що се потопих в твоето томче със стихове. Съвсем слабо разбирам от истинското ценителство на поезията и класическата музика, но зная какво харесвам. Обичам симфониите да се изтръгват от срамните части. Обичам и Сибелиус, и Сарасате, и Сен-Санс, и всички „с“, съм, съм, съм техен поклонник, да. Разбирам, че харесвам твоите стихове, защото се блазня да ти отговоря и да те накарам да потръпнеш, трътльо. Зная, че ненавиждаш вулгарната страна в мен, но нека не забравяме, че Лони е едно гаменче, което трябваше да се понасили малко, за да се ожени за своята наследничка на верига от магазини. Кой ще донесе веригите?
Харесах твоето стихотворение „Изтощение“, защото то ме накара да споделя страданието ти. Ето те, стегнат като денк, нервен и угрижен както винаги, така ужасно затворен в себе си, да, ти все пак си лежал в затвора, докато аз бях във Виетнам и патрулирах в Китайско море. Знаеш ли какви са залезите там? Ти толкова красиво говориш за дъгата, която се явява пред очите ти след твоето „Изтощение“, но аз съм преживявал такива дъги. Колко живо твоите стихове ми припомнят наситените със секс месеци, в които стигах до изтощение в Сайгон, да, миличък, до ИЗТОЩЕНИЕ! Ти пишеш за своите тежки случаи, които те заобикалят, и казваш така на читателя: „Усещам как вътре в тях бушуват огньове, как светлината на разпалените пожари прониква през кожата им и стопля ледения въздух“. Да, малкият ми, но това не се отнася само до твоите тежки криминални случаи. Същите мисли са ме налягали и за мнозина моряци, които познавах. Сгрявал съм ръцете и лицето си край много огньове. Ти почти изпадаше в криза, лишавайки се от онова, което ти трябваше, но нали си благородник. Донякъде. Ала аз исках и го намирах. Прелъстявах поголовно, играех ролята на мъжка мръсница. Смучех като циркаджийско прасе от гигантското шише с дълго гумено зърно на биберон. Никакви кризи за Лони, мерси. Той е достатъчно умен, за да получи дължимото от обратната си страст.
Колко неща си изпуснал от живота край Китайското море. Аз помня още черноокия Кармен, който идваше до вратата на сглобяемата ламаринена барака край Дананг и подвикваше тихо: „Лони, миличък, хайде излез!“. Аз помня още високия, слаб рус момък от Бомонт, щата Тексас, който ми носеше писмата до жена си, тя се развеждаше с него и аз трябваше да чета поредното му послание, бях неговият ЦЕНЗОР, помня как той се навърташе покрай зоната за офицерския състав на здрачаване, приятно ми беше как все говореше за птицефермата си, докато аз не се пресегнах да го погаля, а той разтваряше ръце и крака и се отпускаше, любими мой, и не искаше да моли за нищо повече за птицефермата си до следващата вечер, когато пак започваше да се навърта край зоната за офицерския състав, и аз, който бях жаден, можех да удовлетворя неговата жажда. Спомням си и за красивия момък от Ипсиланти, който се казваше Томас, и за вкуса на напоено с любов шери по устните му, за красивите му очи, колко бе хрисим, какво нежно, съчинено неуверено, с лошата граматика на шестокласник сладко писмо ми бе написал той в деня, когато напуснах кораба, и как дойде до мостика, за да ми го предаде.
Или сигналистът от Марион, щата Илинойс, който ми изпрати първото си любовно предложение с флагчетата си, без да знае дали мога да издържа на голямата скорост, с която сигнализираше: „Хей, гълъбче, какво ще кажеш довечера да бъдем двамата на моя кораб?“. И отговора ми: „В колко часа, гълъбче?“. Още помня израза на изненада на лицето му. И разкошния му аромат — на пот и „Аква Велва“.
Към колко неща ме връщат твоите стихове. Бяха славни дни. Не се занимавах с адвокатски досиета. Нито с наследници от хайлайфа — не го приемай лично — на които да се подмазвам. Имаше само адмирали и матроси. Колко жалко, че никога не си познавал някой морски пехотинец. Или зелена барета. Те са зелени, любими, но не бързай да откриваш огън, преди да си зърнал розовото на срамните им части! Не съм имал свободното време да си спомням тези неща цяла вечност, но сега ще го правя. Твоите стихове ме връщат там. Спомням си за санитаря от централната болница, когото срещнах в „Синия слон“ на булевард „Сайгон“, а след това си спомням стаята, в която го заведох, в един полуразрушен хотел и какви разкошни струи се лееха от него, и как ме спря, за да може и сам да пийне малко, защото трябваше да утоли страхотната си жажда, след като сам толкова беше излял от себе си. Той беше поискал да види името ми, написано от вътрешната страна на шапката ми, за да се срещне пак с мен, но аз не давах, и му казах това. Тогава той навря носа ми в торбата си и неистовата миризма отново ме влуди.
Да, в тях бушуваха огньове, които сгряваха чувствената атмосфера. Легиони огромни, молещи се, канещи курове, гневно алени като брадавиците на пуяк, прекрасни, прекрасни и славни дни, а ти си гниел в затвора в Рединг, клети Уордли, борейки се да не рухнеш психически, защото не си можел да правиш това, което сърцето ти те е зовяло да направиш.
Може би ще е по-добре да не чета повече твоите прекрасни стихотворения. Виждаш колко лош ставам от тях. Недей никога да отхвърляш такъв скъп приятел като мен, защото — отваряй си очите! — ще ме загубиш завинаги. Но то е вече факт! Този път не е някое момче от военновъздушните сили, отбило се за през уикенда, нито е нещо, ах, толкова дискретно с един свещеник гей, невероятно възбуден да бъде недискретен, не, това е най-голямата ми изненада, Уордли. Аз съм с едно русокосо същество от женски пол. Сигурно смяташ, че съм ужасно пиян? Така е.
Не се бой. Тази дама изглежда така женствена като Лана Търнър, но може би не е, или поне не изцяло. Може да си е променила пола. Вярваш ли го? Един от нашите общи приятели ме видя с нея и има наглостта да заяви, че била толкова великолепна, че трябвало да е измама. Дали ТЯ не е била преди това ТОЙ, питали всички. А, лоши вести имам за вас, казах не е. Това си е една истинска неподправена жена, лайнарче! Така казах на нашия общ приятел. Всъщност това е ПЪРВАТА жена, която съм имал, след като се ожених за моята наследница с нейната верига от евтини магазини. Така че познавам веригите. Бил съм окован в тях години. Нека ти кажа, Уордли, да се освободиш от тях е божествено. С тази нова жена всичко е така похотливо, както беше на булевард „Сайгон“, чиста похот, разгонен рай на съвкупления, чукане, духане, за един педераст — а не бива ли да кажа експедераст? — като мен. Колко е опияняващо да пресечеш линията на тези разделящи половете Скалисти планини! Уордли, с тази жена аз съм мъж. Тя казва, че не е имало по-добър от мен. Миличък, това отприщи такива физически сили, че ти не би повярвал. Страхотно е да си на върха, а аз съм маниакално на върха. Ако някой се опита да ми отнеме моята русокоса красавица, ще убивам.
Разбираш ли как се чувствам? На върха! Но защо да те разстройвам? И ти си минал по този път, нали, Уордли? И ти си живял с твоята русокоса красавица. Хайде, не се сърди. Може сега да сме бивши съквартиранти, споделяли сърцата си, но нека си останем скъпи стари приятели. Това е дар божи за жените.
Твоят скъп Лони.
П. П. Гледал ли си рекламата за електрическата бръсначка? Оставям празно място за името, защото не смея да ти го кажа, все пак аз съм техен представител. Но ти знаеш коя е фирмата. Гледай рекламата по телевизията. Едно 21-годишно момче — мистър Плът! — се бръсне и през цялото време докато го прави, изглежда щастлив като самата похотливост в каймак. Знаеш ли каква е тайната? Той ми я каза. Представял си, че електрическата бръсначка изглежда като хубав дебел кур. Представял си, че приятелят му отърква този дебел прекрасен пенис в цялото му лице. Рекламните агенти са направо гръмнати от това колко чудесен е станал клипът. О, хайде стига, аз съм на върха като хетеросексуален и трябва да се простя с всичко това.
П. П. П. Аз добре познавам 21-годишното момче. Може да не ти се вярва, но той е синът на моята русокоса красавица. Всъщност приятелят му съм аз, онзи, за когото той си представя всичко. Не мислиш ли, че той сега малко ревнува заради мама и мен?
П. П. П. П. Всичко това е свръхсекретно и строго поверително.
Аз подадох обратно писмото. Мисля, че и двамата полагахме усилия да не се поглеждаме в очите, но въпреки това погледите ни се срещнаха. Наистина, те отскочиха един от друг като еднакви полюси на два магнита. Между Риджънси и мен се бе настанила хомосексуалността — така осезаема като потта, която дишате, когато между двама души се е настанило насилието.
— „Отмъстителят ще съм аз, казва Бог“ — цитира Риджънси. Той прибра писмото обратно във вътрешния си джоб и тежко пое въздух. — Бих искал да ги избия тия педерасти — заяви той. — До един.
— Пий още една чаша.
— В това писмо има такава поквара — продължи той, като се потупа по гърдите, — че в устата ти остава вкус, който никаква напитка не може да измие.
— Не съм аз човекът, който трябва да държи речи — рекох аз, — но ти запитвал ли си се дали трябва да бъдеш началник на полицията?
— Защо говориш така? — попита той. В един ми всичко у него застана нащрек.
— Длъжен си да го знаеш. Ти си тук доста време. През лятото в този град се събира огромна маса хомосексуалисти. След като португалците желаят парите им, ти трябва да приемеш техните навици.
— Може да ти е интересно да го научиш, но аз вече не съм изпълняващ длъжността началник на полицията.
— Откога?
— От днес следобед. Когато прочетох това писмо. Виж какво, аз съм само едно селско момче. Знаеш ли какво знам аз за булевард „Сайгон“? Две курви на нощ в продължение на десет вечери, това е всичко.
— Продължавай.
— Видях как убиваха толкова чудесни мъже. Не познавам никакви зелени барети с розови срамни части. Добре е, че Пангборн е мъртъв. Аз лично бих го убил.
Можеше да му повярва човек. Атмосферата беше на косъм от буря с гръмотевици.
— Ти официално ли си подаде оставката? — попитах го.
Той вдигна ръце напред, сякаш да спре всякакви въпроси.
— Не искам да се забърквам. Никога не са смятали да ме правят началник на полицията. Португалецът, който ми е подчинен, фактически изпълнява длъжността.
— Какви ги приказваш? Да не би твоето звание да е за прикритие?
Той извади носна кърпичка и се изсекна. Докато го правеше, поклати глава нагоре и надолу. По този начин ми отговори с „да“. Голям селяндур. Сигурно беше от управлението за борба с наркотиците.
— Ти вярваш ли в Бога? — попита ме той.
— Да.
— Добре. Знаех, че ще можем да поговорим. Нека скоро да го направим. Да се напием и да си поговорим.
— Добре.
— Аз искам да служа на Бога — заяви той. — Това, което хората не разбират, е, че ако искаш да му служиш, трябва топките ти да са пораснали толкова, че да можеш да Му поемеш атрибутите. А това включва тежката отговорност да раздаваш отмъщение.
— Ще поговорим — казах.
— Добре. — Той се изправи, за да си тръгва. — Имаш ли предположение кой може да е тоя приятел Уордли?
— Предполагам, че му е бивш любовник. Някой богат, сприхав местен земевладелец.
— Харесва ми твоята находчивост. Ха-ха. Ха-ха. Аз май че съм чувал някъде това име. Твърде е необичайно, за да го забравя. Някой ми спомена името Уордли просто случайно. Дали не е била жена ти?
— Попитай я.
— Когато я видя, ще я попитам. — Той извади бележника си и си записа нещо. — А къде — продължи да задава въпроси — мислиш, че е тая дама Джесика?
— Може да се е върнала в Калифорния.
— Сега го проверяваме.
Той постави ръката си на рамото ми, сякаш да ме утеши. Кой знае защо и двамата прекосихме така дневната до вратата. Ако се вземе предвид ръстът ми, никога не съм се смятал за дребен, ала той несъмнено бе много по-едър.
Вече пред вратата, той се обърна и каза:
— Искам да ти предам поздрави. От жена ми.
— Аз знам ли името на жена ти?
— Казва се Маделин.
— А — реших, — Маделин Фалкоу ли?
— Същата.
Каква беше първата максима на улицата? Ако искаш да умреш с куршум в гърба, пусни се с жената на някое ченге. Какво ли знаеше Риджънси за нейното минало?
— Да-да — рекох, — тя от време на време се отбиваше на чашка в едно заведение, където работех като барман. Преди много години. Но си я спомням. Хубаво момиче беше, изискана жена.
— Благодаря — рече той. — Ние имаме прекрасни деца.
— Изненадан съм — реагирах аз. — Не знаех, че… имаш деца. — За малко да се издам. Готвех се да кажа: „Не знаех, че Маделин може да роди деца“.
— О, да — каза той и измъкна портфейла си, — ето ни на снимка.
Погледнах и видях Риджънси и Маделин — без съмнение това беше моята Маделин, остаряла с десет години от времето, когато я бях видял за последен път, и с две русоглави момченца, които леко приличаха на него и никак на нея.
— Много хубаво — казах. — Поздрави Маделин.
— Сайонара — сбогува се на японски Риджънси и си тръгна бързо.
Сега вече не можех да се реша да тръгна за гората край Труро. Не бях в състояние отново да си наложа такава съсредоточеност. В този час не можех. Мислите ми се отклоняваха от курса си като вятър в планините. Не знаех дали да мисля за Лони Пангборн, за Уордли, за Джесика или за Маделин. После ме налегна печал. Налегнаха ме най-печални мисли за жената, която бях обичал, за любовта, която си бе отишла, за това, че не е трябвало да стане така.
Седях потънал в мисли за Маделин. Може би след час се качих на горния етаж в кабинета си и отключих чекмеджето с архивни документи. Там, сред купчина стари ръкописи намерих страниците, които търсех, и ги препрочетох. Бяха написани преди почти дванадесет години — на двадесет и седем ли съм бил, когато съм ги писал? — и стилът ми беше до голяма степен този на самоуверения млад мъж, за какъвто се бях опитвал да мина тогава. Ако човек не е вече една цялостна личност, а само сбор от фрагменти, всеки със свой стил, актът на преглеждане на стари текстове, писани, когато той е бил със завършена самоличност (дори тя да е неистинска), може да възстанови за малко целостта му и наистина се получи така, докато препрочитах тези страници. Ала веднага след като приключих, пак се потопих в стари неволи. Защото бях направил грешката да покажа ръкописа на Маделин преди години и той бе помогнал за раздялата ни:
Най-сполучливото описание на котето, на което съм попадал, е в един разказ на Джон Ъпдайк със заглавие „Съпругата на съседа“:
„Всяко косъмче е скъпоценно, със своя индивидуалност и изпълнява определена роля в цялата премяна: руси до невидимост там, където се събират бедрото с корема, тъмни до мрак, където нежните устни търсят защита, обилни и червеникавокафяви като брада на лесничей под издутината на корема, тъмни и редки като тънките мустаци на някой Макиавели там, където перинеумът се прокрадва назад към ануса. Моето коте се променя в различните часове на деня и в зависимост от материята на бикините ми. То има своите сателити: причудливата линия косъмчета, която се изкачва към пъпа и се прелива в загара ми, кичурчетата вълна от вътрешната страна на бедрата ми, бледият мъх, който украсява цепката на задника ми. Кехлибар, абанос, кестеняво, доресто, канела, лешник, бежово, тютюнево, къна, бронз, платина, праскова, пепел, пламък, полска мишка — това са само някои от цветовете на моето коте.“
Това е едно красиво описание на един лес, което ви кара да размишлявате за тайнството на мащабите. Някой веднъж бе писал, че Сезан е променил възприятията ни за размерите така, че една бяла хавлиена кърпа върху масата да изглежда като синкавия сняг в планинските клисури, а изображението на част от кожата като пустинна долина. Интересна мисъл. След това аз винаги откривах у Сезан повече неща, така както и установих, че не бях видял истински едно коте, преди да бях чел Ъпдайк. Дори само за това Джон ще си остане един от любимите ми писатели.
Разправят, че Ъпдайк е бил някога художник и това може да се забележи в стила му. Никой не изследва така внимателно като него обектите външно, а той използва и прилагателните с повече благоразумие от всеки друг, който пише на английски език днес. Хемингуей беше казал да не ги използваме и беше прав. Прилагателното изразява мнението на автора за случващото се и само това. Ако аз напиша: „В залата влезе един силен мъж“, това означава само, че той е силен за мен. И ако не съм утвърдил образа си в съзнанието на читателя, може да се окажа единственият тип в кръчмата, на когото онзи приятел, който току-що е влязъл, е направил впечатление. По-добре е да се каже: „Влезе един мъж. Той носеше бастун и кой знае защо внезапно го строши на две като клонка“. Разбира се, да се разказва така отнема повече време. Затова прилагателните предлагат един бърз начин на писане от типа „ще ти кажа как да живееш“. Рекламата процъфтява благодарение на тях. „Свръхефикасен, безшумен, чувствителен, петостепенен лост за скоростите.“ Поставете двадесет прилагателни пред съществителното и никой няма да разбере, че описвате едно лайно. Прилагателните са траекторията на одисеята ви.
И така, нека подчертая мисълта си. Ъпдайк е един от малцината писатели, които могат да подсилят качеството на творбите си с прилагателните и да не злоупотребяват с тях. Той има рядък талант. И все пак ми е досаден. Дори неговото описание на котето. Спокойно би могъл да описва и едно дърво. (Кадифето на мъха в събрания чатал на клоните ми, оплетените водорасли в гънките на терасоподобната ми кора и т.н.) Поне веднъж бих искал той да ме въведе във вътрешностите на една пичка.
Точно сега например разсъждавам за разликата между описанието на Ъпдайк на котето и истинската пичка и по-точно на тази, за която си мисля в този момент. Тя е на Маделин Фалкоу и понеже Маделин е седнала до мен, мога само да се пресегна с дясната си ръка и да опипам обективния еквивалент с върховете на пръстите си. И все пак бих предпочел да остана в по-скромното положение на писател, унесен в блянове. Като естествено съм конкурент — но кой ли неславославен автор не е? — и ще се опитам да опиша с добре подбрани думи нескрития факт на нейната пичка и по този начин да съградя един малък еталон за проза във великото предмостие на литературата. И тъй, няма да се спирам върху окосмяването на котето й. То е черно, толкова черно на фона на гробовно бялата й кожа, че вътрешностите ми и топките ми започват да кънтят едни в други като чинели всеки път, когато туфата й е на показ. А тя обича да я показва. Тя има малка розова уста в рамките на по-голямата (като на губернатора Нелсън Рокфелер) и е същинско цветенце, което конвулсивно тръпне сред капките роса на страстта й. Когато е възбудена обаче, пичката на Маделин сякаш е израсла от самите й бутове, а малката й уста си остава розова, колкото и широко тя да разтваря бедра, докато външната плът на вагината й — по-голямата уста — разбулва потискащи мастни наслагвания, а перинеумът (които ние, момчетата, там, в Лонг Айланд, наричахме „нито“ — нито е вагина, нито е анус, ха-ха) е като разкошна градинка. Човек не знае дали да я изяде, дали да я погълне, дали да рине в нея. Шепнех й: „Не мърдай, не мърдай, ще те убия, сега ще свърша“. Как почваше да се разпъва шундата й в отговор!
Всеки път, когато бях в Маделин, онова друго момиче, което представляваше тя, милата брюнетка, с която вървяхме под ръка по улицата, преставаше да съществува. Коремът й и утробата й оставаха единственото от нея — само този тлъст, мазен, мастен, миросан, вазелинов трепет на похотливи земни наслади. Няма да твърдя, че мога да мина без прилагателни, когато опира до размисли върху пичката. Когато я чуках, сякаш се носех във водата с всички изпълнителки на гьобек и всички тъмнокоси блудници на света — тяхната сласт, тяхната страст, тяхната власт над най-тъмните амбиции на космоса, всичко това бе тогава в мен. Само един бог знае с какви кроежи на кармата бях изцеждан от корема й, за да се изпразня. За мен пичката й беше по-реална от лицето й.
След като беше прочела дотук, Маделин беше запитала:
— Как можеш да пишеш такива неща за мен? — и бе заплакала по начин, които не можех да понасям.
— Това е само текст — бях й отвърнал. — Не е онова, което изпитвам към теб. Аз не съм достатъчно добър писател, за да изразя онова, което наистина изпитвам.
Ала я ненавиждах, че ме караше да се отричам от писането си. Обаче ние и бездруго си бяхме създали неприятности. Тя прочете страниците само седмица преди да бяхме решили да се забъркаме в една полуоргия със смяна на съпруги (не виждам как по-накратко да я опиша), като аз бях придумал Маделин да ми бъде компаньонка — думата „компаньонка“, която употребявам, сигурно ми беше останала от френския в Ексетър — тъй като пътувахме с кола от Ню Йорк чак до Северна Каролина, за да отидем там, а не познавахме хората. Разполагахме единствено с обявата от списание „Чукане“ и номера на пощенската кутия, вместо адрес:
Семейна двойка, бели, млади, но улегнали, мъжът гинеколог, търсят развлечения през уикенда.
Без „водни спортове“, „кадаиф“, садомазохизъм, вериги и камшици.
Изпратете снимка и плик с марка за отговор.
Трябва да сте женени.
Аз бях отговорил на обявата, без да казвам на Маделин и бях изпратил наша снимка, двамата добре облечени и на улицата. В отговор получих тяхната снимка, направена с „Полароид“. Бяха по бански костюми. Мъжът беше висок и полуолисял, с дълъг, унил нос, с изпъкнали колене, коремче и нездрав тен на лицето.
Когато погледна снимката, Маделин заяви:
— Той сигурно има най-дългия кур в християнския свят.
— Защо казваш това?
— Не мога другояче да си го обясня.
Жената беше млада и носеше натруфен бански. Изглеждаше дръзка и шик. Нещо в нея ме заговори сякаш направо от снимката. Импулсивно предложих:
— Хайде да ги посетим.
Маделин кимна. Тя имаше големи тъмни очи, пълни с блясък и трагично усещане — семейството й не беше без положение в йерархията на мафията и беше отправило по неин адрес доста проклятия, когато тя бе напуснала дома си (който бе в Куинс), за да се премести в Манхатън. Тя носеше раните си от раздялата като кадифено наметало. По характер бе сериозна и за да неутрализирам това, полагах невероятни усилия да я разсмивам, като дори се опитвах да ходя на ръце из мебелираната ни стая. Миг развеселяване придаваше аромат на моето настроение, който можеше да остане с часове. Затова се и бях влюбил в нея. Дълбоко в нея бе скрита една нежна същност, която не бях откривал у други жени.
Ала ние бяхме станали прекалено близки. Тя започна да ми омръзва. Какъв грубиян и типичен ирландец сигурно съм започнал да изглеждам. След като бяхме заедно две години, настъпи онзи период, когато човек или се жени, или се разделя. Говорехме си, че се срещаме с други хора. Аз й изневерявах от време на време, а тя разполагаше с цяла нощ да ми го върне по същия начин, защото аз работех в бара четири дни седмично от пет вечер до пет сутринта, а за дванадесет часа доста можеш да се любиш.
Така че когато тя кимна в знак на съгласие да направим това пътуване на юг, не ми беше нужно друго потвърждение, за да започна да действам. Едно от качествата й беше, че успяваше да изразява всичко само с кисело, комично накланяне на главата.
„А сега ми кажи коя е лошата новина?“ — питаше тя.
И така, тръгнахме към Северна Каролина. Уверявахме се един друг, че сигурно няма да харесаме онази двойка и ще се измъкнем бързо. Тогава щяхме да прекараме още една или две нощи приятно по пътя на връщане.
— Ще спрем в Чинкотийг — казах й — и ще се опитаме тайно да пояздим някое пони порода чинкотийг — след което й обясних, че това са горе-долу последните останали диви коне на изток от Мисисипи.
— Чинкотийг — повтори тя, — това ми харесва. — Имаше плътен и дрезгав глас, чийто тембър резонираше в гърдите ми, а тя произнесе Чинкотийг така, че всяка сричка ме разтърси. С това ние си сложихме взаимно мехлем върху раната, която току-що бяхме причинили върху самата плът на нашето бъдеще като двойка. И тръгнахме.
Точно там срещнах за пръв път Пати Ларейн. (Това беше много преди тя да се запознае с Уордли.) Тя се оказа съпруга на Големия Гръбльо (както тя го наричаше), а Големия Гръбльо се оказа, че е: 1. притежател на един наистина голям прът и 2. лъжец, защото не беше най-преуспяващият гинеколог в окръга, а знахар. Освен това беше и изумителен любител на котета. Можете ли да си представите колко дълбоко проникна той в ковчежето със съкровища на Маделин?
В съседната спалня (защото той беше хигиеничен по отношение на тези развлечения със смяна на съпругите — никакви тройки или четворки!) Пати Ърлийн — която още не си бе сменила името на Пати Ларейн — и аз започнахме нашия уикенд. Може би по-нататък ще се реша да ви го опиша, но засега е достатъчно да се каже, че по пътя обратно за Ню Йорк аз си мислех за нея и че двамата с Маделин така и не спряхме в Чинкотийг. А аз и не пушех по онова време. Беше първият ми опит да се отърва от лошия навик. Така че бях преживял няколко бързи възвисявания и свободни падания на егото, бях прекарал два дни и една нощ с разменена партньорка (Големия Гръбльо така и не разбра, че Маделин и аз не бяхме женени, макар че, в интерес на истината, от гледна точка на сполетелите ни беди все едно че бяхме) без нито една цигара в миговете, когато се чувствах НАБИТ НА КОЛ — така може да се опише състоянието ми, когато слушах как моето момиче надава възгласи на удоволствие (а как само умееше да стене Маделин!), защото друг мъж бе в нея. Ничие мъжко его не остава непроменено, след като е чуло същите продължителни женски викове на наслада, издавани заради нечий чужд (много по-дълъг) прът. „По-добре е да си мазохист, отколкото педераст“ — си повтарях често през тези два дни, но пък и аз прекарах часове, които си имаха своята красота за мен, защото съпругата на знахаря, преди това негова помощничка, въпросната Пати Ърлийн имаше тяло, стегнато като на деветнадесетгодишен модел на „Плейбой“, който стои фантастично пред теб на живо, и ние изкарахме един страстен любовен роман на въодушевени гимназисти, което ще рече, че аз постоянно я насърчавах да си слага устата на места, на които тя се кълнеше, че не си я била допирала преди, и все се вряхме във вдлъбнатините си и си прилагахме такива хватки, които бяха изкусни и интимни, и мръсни, и суперприятни (както казват калифорнийците), защото бяха мръсни. Господи, Пати Ърлийн беше чудесна, човек можеше да я шиба до смърт. Дори сега, дванадесет години по-късно, аз пак почти се връщах към онази първа нощ, а не исках, защото като си спомнях хубави неща за Пати, сякаш още веднъж изменях на Маделин.
Вместо това се измъчвах със спомена за дългото завръщане с Маделин Фалкоу в Ню Йорк. Това бе много дълго завръщане. Ние се карахме и Маделин ми крещеше (което беше крайно нехарактерно за нея), когато вземах с твърде голяма скорост някои завои, а накрая — вината ми е, че се опитвах да се откажа от цигарите — изпуснах колата на един неочаквано остър завой. Колата беше някаква огромна талига — додж, буик или мъркюри, кой може да помни? Те всичките са като сюнгери на острите завои и ние със скърцане и скриптене се плъзгахме стотина метра, преди да се ударим в едно дърво.
Тялото ми беше в същото състояние като колата. Една част беше размазана, друга разтеглена и ужасен тропот като от влачещ се заглушител на ауспух кънтеше вътре в ушите ми. Навън бе тихо. Една такава полска тишина, когато възбудата на насекомите вибрира из нивите.
Маделин беше в по-тежко състояние. Тя не ми го каза, но аз научих, че матката й е била засегната. И действително на корема й имаше ужасен белег, когато излезе от болницата.
Изкарахме още една година заедно, като се отчуждавахме все повече през последвалите месеци. Започнахме да вземаме кокаин. Това запълваше бездната. После навикът стана траен и скалата на нашите отношения се пропука от наркотика и бездната зейна по-дълбока. Точно след като скъсахме, аз бях арестуван за продажба на кокаин.
А сега седях в кабинета си в своя дом в Провинстаун и пиех бърбъна, без да го разреждам. Дали тези болки от миналото в съчетание с малко бърбън не се оказаха успокоителното за трите дни на сътресения, шокове, обрати и пълно разстройство на всичко, което ми беше познато? Седях в креслото и започвах да усещам как сънят идва като благодат. Сподавеният шепот на отминалото нарастваше и ме заливаше, цветовете на всичко предишно ставаха по-ярки от тези на настоящето. Дали сънят беше вход към пещера?
В следващия миг бях изтръгнат от съня си. Какво можех да направя, когато дори най-елементарната ми метафора беше вход на пещера? Това съвсем не предполагаше мислите ми да избягат от дупката в гората край Труро.
Независимо от всичко продължих да си пийвам бърбън и няколко хода пак се очертаваха в съзнанието ми. Дали започвах да асимилирам мотивите за самоубийство на господин Пангборн? Защото сега не ми се струваше невъзможно, че Пангборн може да е бил маниакът, който го бе извършил. Писмото определено можеше да бъде изтълкувано като предчувствие за престъпление. „Ако някой се опита да ми отнеме моята русокоса красавица, ще убивам.“ Но кого? Новия любовник или красавицата?
Тази мисъл, която предлагаше работна хипотеза, се превърна, добавена към бърбъна, в необходимото ми успокоително и аз най-сетне заспах дълбоко, така разбит, сякаш все още играех нападател в голям периметър в отбора на Ексетър, който не успява да направи подаване, и потънах толкова дълбоко в съня, че гласовете от Адския град ги нямаше при мен, когато се събудих. Вместо това дойдох на себе си с ясния спомен, че преди три нощи — да, съвсем сигурно! — аз, Джесика и Лони бяхме излезли от „Алеята на вдовицата“ почти по едно и също време, те от ресторанта, аз от салона, и там, на паркинга, бяхме подновили — въпреки нежеланието на Пангборн и напълно по нейния вкус — нашия разговор и Джесика и аз се смяхме толкова много и така оживено, че бързо се взе решението да отидем до моя дом за една последна чашка.
Тогава започна спор за колата. С една кола ли да пътуваме, или с две? Джесика искаше с две коли — Лони в лимузината си под наем, а ние двамата в моето порше, но Лони можеше да си представи какво ще стане и нямаше желание да бъде излишният трети, затова реши въпроса, като се настани в седалката за пътника на поршето ми, при което се наложи тя да се настани у него и около него и успя да го направи, единствено като постави краката си в скута ми, а аз можех да сменям скоростите единствено маневрирайки с ръка между и край коленете й и под бедрата й, но всъщност до дома ми имаше едва три километра и нещо и когато пристигнахме там, започнахме дълъг разговор за цените на имотите в Провинстаун и защо струваше толкова много вехтата съборетина, която притежавахме с Пати, след като се състоеше само от два сандъка за сол и две пристройки, както и куличка, която сами си бяхме издигнали, за да имам кабинет на третия етаж, обаче, както им обясних, причината беше изгледът към морето. Изгледът ни към залива обхващаше трийсетина метра, като къщата ни беше разположена откъм по-дългата си страна успоредно на брега, нещо рядко срещано в нашия град. „Да — беше казала Джесика, — това е чудесно“ — и, кълна се, коленете й се бяха поразтворили още малко.
Не, не мога да твърдя дали това беше спомен или сън, защото макар да притежаваше пълната яснота на реална случка, логиката изглеждаше като присъща на театъра на съня, където се случват само такива абсурдни събития, които са прекалено драстични за деня. Това, което сега си спомням, е, че докато седяхме в моята дневна и пиехме, започнах сякаш да забелязвам дамското саше при всяко от движенията на Лони. Колкото повече той се напиваше, толкова по-малко изгледи имаше асоциацията на адвокатите да подкрепи мъжествената му фасада, и аз се събудих сега, на третата сутрин след като двамата бяха изчезнали, готов да се закълна в съда, че през онази нощ, когато гледах и нея, и него в дневната, получих изумителна ерекция — една от малкото, които човек си спомня с необикновена гордост — и така безапелационно оцених своето своеобразно отличие, че сметнах за крайно важно да си отворя ципа без заобиколки в зародиша на дългата и безкрайно — трябва да го отбележа — тежка тишина. Да, извадих си го и го наперих пред тях, сякаш бях на шест годинки или пък някой щастлив перко и ги запитах: „Кой от вас ще го духа пръв?“ — един водещ до катаклизми въпрос, защото по-скоро цялата вечер, не моят фалос, можеше да бъде определено издухана от взрива, но ако този спомен е верен, тя стана от мястото си, коленичи пред мен и наведе русата си глава в скута ми и червените си устни върху члена ми, а Лони издаде някакъв звук в смесен израз на щастие и истинска болка.
След това, изглежда, и тримата пак се бяхме настанили в моето порше и се бяхме отправили на налудничаво пътешествие до Уелфлийт. Спрях веднъж колата в гората, малко преди да стигнем къщата на Харпо и правих секс с нея върху предния калник, да, да, защото сега, сутринта, когато се събудих на фотьойла в кабинета си на третия етаж, припомняйки си всичко, още усещах притискането на стените на влагалището й към колосалната ми ерекция. Как ми се искаше да я шибам! По дяволите Пати Ларейн! Двамата с Джесика сякаш бяхме конструирани в някаква божествена работилница, всички части бяха съвместими, органите ни бяха неотделими, а къде му беше мястото на Лони, освен да ни наблюдава! Той плачеше, доколкото си спомням, но аз никога не съм се чувствал по-голям скот. Неговата мъка ми действаше като кръвта, изпълваща тъканите при ерекция. Такова беше състоянието на чувствата ми почти четири седмици след като съпругата ми ме беше зарязала.
След това тримата пак се заприказвахме в колата. Той заяви, че трябва да остане сам с нея, трябвало да й говори — бих ли им позволил да поговорят? В името на благоприличието, ще им позволя ли да поговорят?
„Да — отговорих аз, — но след това трябва да направим спиритически сеанс.“ Защо и аз не знаех. „Обзалагам се — бях продължил, — че тя пак ще остане с мен, след като разговаряте.“ Спомням си също, че се изкачих по стълбите на Харпо, а също и татуировката, да, Харпо си тананикаше, докато мушеше иглите, а славното му, размазано от удари лице имаше изражение като на шивачка; и после — не, не можех да си спомня да сме спирали в горите край Труро, за да им показвам градинката с марихуана, но сигурно го бяхме направили, да, сега не можех да си представя как бих могъл да пропусна да го направя.
Какво се беше случило след това? Дали я бях оставил сама с него? Колко малко от равносметката ми при събуждането днес сутринта беше отделено на любовта и колко много на егоизма! Сега се надявах, че съм я бил оставил с него и че главата беше нейната — такава беше верността ми към голямата й котарана под въздействието на марихуаната — да, нейната глава желаех да намеря в дупката. Защото ако това там беше тя — а сега бях вече убеден, че трябва да бе Джесика — ами че тогава можех да открия и други улики. Ако той я беше убил в някоя мотелска стая и беше докарал трупа й (или може би само главата й?) до моята плантация, по песъчливата алея трябваше още да има следи от автомобилни гуми. Можех да отида до неговата кола, където и да бе прибрана сега, и да проверя гумите, да, най-сетне мислех като копой; всичко това, както скоро си дадох сметка, беше гимнастика на ума, която да застави психиката ми да се издигне до нивото на високата отвесна стена на страха ми, за да се почувствам достатъчно силен, да, да издържа психически дотолкова, че да мога втори път да извърша пътешествието в ума си, за да го извърша за първи път реално. И тъй, събуждайки се на фотьойла в осем сутринта, освежен от всички възбуждащи плътски действия на Джесика, аз трансформирах повишения здрав адреналин на всяка сладострастна помисъл във воля да се измъкна от тресавището си. И това ми отне целия този ден — цялата сутрин и целия следобед. Макар да не исках да се връщам там в мрака, бях длъжен. Цели часове през този ден волята ми беше инертна и аз седях в креслото си или се разхождах по брега при отлива и се измъчвах така, сякаш пак ми се налагаше да се изкатеря на колоната. До вечерта обаче успях да се заставя да стигна до онзи момент, до който бях стигнал, когато Риджънси бе почукал на вратата ми преди почти двадесет и четири часа, и тъй, качих се на поршето си, да, пак, въпреки че ми мина мисълта, че Пангборн е могъл, след като е ликвидирал Джесика, да отиде при моята кола и да е наплескал предната седалка с остатъка от кръвта й — как бих могъл изобщо да докажа това? — и потеглих към гората, спрях там, извървях пеш пътеката и със сърце, което блъскаше като таран, връхлитащ портите на катедралата, с лееща се като от извори с вечна вода пот от лицето ми, аз поех дълбоко мокрия нощен въздух на Труро, отместих камъка, бръкнах с ръка и не извадих абсолютно нищо. Нямам думи да ви опиша как претърсвах. Лъчът на фенерчето ми едва не издълба дупка в пръстта, но след като измъкнах войнишкото сандъче, друго нямаше. Това бе всичко там вътре. Главата беше изчезнала. Беше останало само сандъчето с бурканчетата марихуана в него. Побягнах от гората, преди духовете, които се събират по това време да успеят да ме обкръжат.