Норман Мейлър
Мъжагите не танцуват (3)

Трета глава

Гласовете ме навестиха призори. Чувах Адския град в часа между пробуждането и съня.

„О, Тим — казваха гласовете, — ти си изгърмя всичкия барут вече: топки, мозък, пишка, език, дупката на дирника, устата. Останало ли ти е поне нещичко в запас? Един дявол знае!“

Говореха още: „О, Тим, недей да облизваш бедрата на курвите. Много бързо свършваш, когато хапнеш от дъртия спермацетов кит. Остави на нас, умиращите морски вълци. Върни ни всичката измет от пропаднали типове. Сбогом, мили приятелю, да е проклет домът ти, да е проклет домът ти!“.

Нека кажа само нещо за онова, което успях да разбера. Филмите на ужаса не ни подготвят за изгубените часове, когато се стремим да избистрим съзнанието си. Аз се събуждах от кошмари и сънувах ужаси и така стигнах до един извод най-сетне. Макар и да приемах, че нямам дял в деянието — а как бих могъл да съм сигурен в това? — налагаше се да задам и въпроса: „Кой е бил?“. Трябва да е бил някой, който е знаел за парцела ми с марихуана. Това веднага насочваше следите към жена ми — освен ако косата, която бях докоснал в дупката, не беше нейната. Така че изводът ми гласеше: трябва да се върна в гората и да погледна пак. Ала в паметта ми, врязана като блясък на светкавица, последвана от грохота на болката, сякаш рамото ми бе измъкнато от ставата, неизличимо присъстваше онази мимолетна гледка на изкаляната руса коса. Знаех, че не мога да се върна. Бях като пихтия. Предпочитах да се скапвам в последната фаза на гноясване на малодушието ми.

Ясно ли е тогава защо не ми беше приятно да описвам изминалата нощ? И защо всяка логическа стъпка ми струваше толкова много? Сега можех да си обясня как опитните мишки развиват психоза в лабиринта си. На толкова много от завоите изпитват шок. Ами ако това там бе Джесика? Дали тогава щях да разбера, че съм го направил аз?

А от друга страна — времето, което ми бе нужно, за да се върна към тази алтернатива, би ми стигнало да пропътувам над сто и петдесет километра — ако Понд и Пангборн се бяха върнали в Бостън или дори вече в Санта Барбара, или бяха някъде, където би ги запратила лудешката им фантазия — тогава това трябваше да бъде главата на Пати. Тази мисъл предизвика в мен неописуемо силна болка. Болка и вълна от злобна мъст — която бе уталожена единствено от пристъпа на ново чувство на страх. Кой освен господин Черньо би могъл да убие Пати? Ако това всичко бе наистина така, доколко аз самият бях в безопасност?

Вие изпитвате ли някаква неприязън към непознати черни типове? Опитайте се да се замислите за това през някоя нощ, когато сте стигнали до извода, че такъв тип може би ви дебне. Всяка вълна, която блъсва брега, всяка чайка, която се помръдва, ви се струва нахълтал злодей: чувах как се отварят прозорци и как се разбиват врати.

Беше унизително. Аз никога не съм се смятал за герой. Баща ми — воден от най-най-добрите намерения на света — се беше погрижил за това. Но обикновено успявах да си се представям като ненапълно лишен от мъжество. Можех да се застъпя за приятелите си, можех да запуша една рана и да я оставя да гноясва в мен. Опитвах се да запазя достойнството си. Ала сега, всеки път когато разумът ми се избистряше достатъчно, за да роди нова мисъл, потъвах в паника. Бях като кутре в непозната къща. Започнах да се страхувам от приятелите си.

Трябва да беше някой, който знае къде си държа марихуаната. Логиката налагаше поне това. Така при това лъжливо развиделяване ми стана ясно, че през следващите един-два дни, когато срещам приятелите си на улицата, ще изпитвам недоверие към техните погледи. Бях като човек, летящ надолу по хлъзгав склон, който напипва ледена висулка, за която да се хване, но в мига, когато я стисва, тя се прекършва. Разбрах, че ако не мога да реша първия въпрос, който беше — хайде, задай го! — „Аз ли бях убиецът?“ — не можех да спра плъзгането и на ръба ме чакаше умопомрачението.

Когато се развидели обаче и трябваше да слушам закачките на курвите от Адския град — защо тези гласове винаги викат най-силно в часа между пробуждането и съня, сякаш този час е дълъг цял век? — най-сетне до мен достигнаха веселите писъци на чайките и тяхното кряскане беше достатъчно силно, за да пропъди халюцинациите на нощта. Но произнасянето на думата „халюцинации“ сега ми достави дребничкото удоволствие, че сред всичко това на ум ми бе дошла латинска думичка. Халюцинации такива, привидения такива! В Ексетър добре ни преподаваха латински.

Улових се за тази мисъл. В затвора, когато човек се спречкваше с друг арестант и страхът започнеше да тегне като оловния дъх на самата вечност, тогава — аз бях познал това чувство — и най-дребното удоволствие, което спохождаше душата ми в такова състояние, беше също толкова ценно, колкото и въже, спуснато в бездната. Съсредоточете се върху удоволствието, каквото и да е то, и тогава можете да се закрепите на ръба. Затова в този час аз се опитах да се вкопча в неща, които бяха далечни, върнах се в мислите си към Ексетър и латинския и по такъв начин се залових — не толкова, за да се успокоявам, колкото — да изолирам страха и чрез това да съсредоточа мислите си върху мебелираната стаичка в пансиона, в района западно от Десето авеню и Четиридесет и втора улица, където сега живееше баща ми на седемдесетгодишна възраст. С помощта на това съсредоточаване можах отново да видя листчето хартия, което той бе закрепил над огледалото си, и пак прочетох думите, които грижливо бе изписал с печатни букви върху хартията. Думите бяха: „Inter faeces et urinam nascimur“, а под тях баща ми със заврънкулки беше изрисувал името на автора: Св. Одон от Клюни. Прякорът на баща ми (който искам да ви представя в този контекст) все още си беше Големия Мак — напук на всичките хамбургери на „Макдоналдс“.

— И какво искаш да постигнеш с това? — бях попитал Големия Мак първия път, когато видях бележката над огледалото.

— Да ме подсеща — бе отговорил баща ми.

— Никога не си ми казвал, че знаеш латински.

— От енорийското училище — рече той. — Опитваха се да ни научат. Останала е някоя и друга дреболия.

— А това откъде го имаш?

— От един познат свещеник. Отец Стив. Той често си има неприятности с кардинала — отбеляза Големия Мак с благосклонен тон, сякаш това беше най-голямата добродетел, която се изискваше от един свещеник.

Е, знаех достатъчно латинския, за да го преведа. „Inter faeces et urinam nascimur“ — „Раждаме се между лайна и пикня“. Дори културата достигаше до Големия Мак в докерски одежди.

Но сега телефонът върху масичката до леглото ми звънеше и аз бях готов да предположа, че е баща ми. Доста време не се бяхме обаждали един на друг и въпреки това бях уверен, че ще чуя неговия глас. Имах способността да помисля за някой приятел или приятелка точно когато те вдигаха слушалката, за да ми се обадят; това се случваше достатъчно често и вече не ме изненадваше. Тази сутрин обаче го възприех като поличба.

— Ало, Тим?

— О, Дъги — казах. — Хайде да си поговорим за дявола.

— Да де — отговори той. Това ми показа, че е махмурлия. Неговото „да де“ предлагаше гледката на опустошен пейзаж на мозъка след шестдесет години пиене. (Естествено, при положение че си е фиркал още на десет години.)

— Тим — рече той. — Аз съм в Хаянис.

— Но какво правиш в Кейп Код? Мислех, че мразиш да пътуваш.

— Тука съм от три дни. Франки Фрийлоуд се беше усамотил тука. Не ти ли бях казал?

— Не — отговорих. — Как е той?

— Почина. Бях на помена му.

За баща ми смъртта на стар приятел беше така ужасна, като рухването на скала в морето близо до дома ви.

— Ами — попитах го — защо не дойдеш до Провинстаун?

— Мислех да го направя.

— С кола ли си?

— Мота да наема — отговори той.

— Не, аз ще дойда с моята да те взема.

Последва дълга пауза, не можех да разбера дали мисли за себе си, или за мен. След това той каза:

— Да почакаме ден-два. Имам тука някои неща с вдовицата.

— Добре — казах, — ела, когато си готов. — Смятах, че не съм показал признаци за собственото си окаяно положение, но Големия Мак ме попита:

— Ти добре ли си?

— Жена ми не е тук. Махна се. Но това не е проблем.

Последва дълга пауза. Той каза:

— Да де. Ще дойда да те видя. — И затвори телефона.

Беше успял обаче да ми помогне, за да стана от леглото и да започна деня си.

Като стана дума за махмурлук, аз се чувствах като човек на ръба на епилептичен припадък. Ако внимавах при всяка крачка и не си удрях пръстите на краката, ако не направех погрешна стъпка, ако не си обръщах главата твърде рязко и не предприемах движения, за които предварително не бях подготвен, бих могъл да се закрепя през следващите часове, без да получа пристъп. И не конвулсиите на моето тяло, а терзаещото слуха ми мяукане на вещиците се стремях да пропъдя посредством своеобразието на мислите, което ще рече, че си разрешавах да мисля за конкретни неща и за нищо друго.

Тъй като най-неотложните ми проблеми бяха недосегаеми като кървяща рана — дори татуировката ми започваше да пулсира, когато разсъдъкът ми бегло се устремеше към нея — установих, че заместител през тази сутрин беше да се връщам в спомените към баща си и че това ме успокоява. Не ми се налагаше да си припомням само приятни неща, можех дори да спирам мислите си върху стари болки, защото те бяха всъщност приятни като обект за размишление, тъй като бяха свързани с миналото, и старите разкаяния служеха за противовес, за да ме предпазят от подхлъзване обратно там, където се намирах сега.

Например пак си спомнях за Мийкс Уордли Хилби Трети. Имаше цял месец от живота ми там, в Тампа, когато аз буквално всяка сутрин се събуждах с проблема, стоящ пред мен: как Пати и аз да успеем да го убием? При все това този спомен сега не ми причиняваше болка. Нещо повече, той ми помагаше да се съсредоточа по две основателни причини, които ми служеха като два коша, окачени от двете страни за равновесие. Едната беше, че аз безспорно не бях убил Уордли и дори бях установил, че у мен не е скрит непоколебим убиец — а това не беше никак лоша мисъл, която си припомнях тази сутрин! Другата причина беше, че в този миг не си спомнях за онзи господин Хилби, когото познавах в Тампа с Пати, а напротив, припомнях си странната ни връзка от Ексетър и това имаше много общо с баща ми, нещо повече — връщаше мислите ми към най-прекрасния ден, който предполагам бях прекарал с Големия Мак.

Мийкс Уордли Хилби Трети, заслужава си да го повторя, беше единственият ми близък познат от затвора, с когото бяхме учили в един клас в Ексетър. Това, което винаги ми беше правило най-силно впечатление за нашата връзка, беше обстоятелството, че и двамата освен това пак така заедно бяхме изгонени от училището през една и съща сутрин, само месец преди да завършим. Дотогава аз почти не го познавах. Хилби беше хърба, докато аз бях много добър атлет. Той беше учил в Ексетър четири години като баща си, Мийкс, преди това, а аз изкарах една есен и една пролет със спортна стипендия след завършване на горния курс на гимназията в Лонг Айланд. (Майка ми искаше да отида в Харвард.) Бях се опитвал да оправдая надеждите им като играещ в голям параметър нападател на отбора на Ексетър, който не умееше да подава. (Гледали ли сте някога как играят футбол в частните училища по Източното крайбрежие?) Двамата излязохме заедно от кабинета на директора в деня, в който ни биха шута, и Мийкс Уордли Хилби Трети плачеше. Протритите атлазени ревери на смокинга му и светловиолетовата му папийонка бяха като от костюм, който човек би облякъл в деня на екзекуцията си. Аз бях унил. Дори сега, като си припомня онзи миг, пак усещам унинието в крайниците си. Бяха ме заловили да пуша марихуана (което не беше малка работа преди двадесет години). Директорът беше наистина потресен — а случаят с Хилби беше още по-тежък. Беше трудно да го повярваш, като се вземеше предвид колко флегматичен изглеждаше, но той се бе опитал да изнасили едно момиче от града, с което излязъл на среща да се поцелуват и понатискат. Тогава не бях чул за станалото. Никоя от заинтересованите страни не желаеше да говори (родителите на момичето скоро бяха получили подкуп), но Хилби ми разказа всичко единадесет години по-късно. В затвора имаше колкото щеш време да си разправяш историите.

И така, през тази сутрин в Провинстаун, когато исках да се разгранича от всичко, което ми се бе струпало, ми беше, както казах, почти приятно да се върна към скръбния ден, в който напуснах Ексетър. Опомням си, че беше прекрасен майски следобед, преди двадесет години, когато завинаги се сбогувах с училището. Събрах вещите си в две спортни чанти, метнах ги в автобуса, метнах се и аз, а баща ми (на когото вече се бях обадил по телефона — не можех да понеса да говоря с майка си) бе взел друг автобус, за да ме пресрещне в Бостън. Двамата се напихме. Дори само заради онази вечер винаги ще го обичам. Баща ми (както може да сте преценили от разговора ни по телефона) рядко се проявяваше като човек, който би говорил повече, отколкото налагат неотложните нужди за общуване, но той можеше да утеши човек с мълчанието си. Беше висок над метър и деветдесет и по онова време, на петдесетгодишна възраст, тежеше близо сто и тридесет килограма. Двайсет от тях му бяха излишни. Те стърчаха отпреде му като облата гумена броня на количките в увеселителния парк, с която блъскате другите колички, а той дишаше тежко. С преждевременно побелялата си коса, с пиянското си зачервено лице и със сините си очи той изглеждаше като най-едрия, най-ловкия и най-покварения стар детектив в града, но всъщност мразеше ченгетата. По-големият му брат, когото той никога не бе обичал, бе живял и умрял като полицейски служител.

През този следобед, докато стояхме прави един до друг пред бара на една ирландска пивница (който се простираше толкова надалече в мрака към вътрешността на кръчмата, че баща ми коментира, че бил достатъчно дълъг, за да го използват за писта за надбягване на кучета), Големия Мак остави четвъртото си питие — сервирано, както и първите три в малка чашка, и рече:

— Марихуана, а?

Аз кимнах.

— Как се остави да те хванат?

Искаше да каже: „Как може да си толкова тъп, та да те гепи тая пасмина стопроцентови американчета?“. Знаех какво е мнението му за умствените им възможности. „Някои хора, бе заявил той веднъж при един спор с майка ми, са толкова сбъркани, че си мислят, че и господ ще отиде да си купува дрехи в магазина, от който те купуват.“ Така че аз винаги схващах потомствените американци така, както и той ги виждаше. А Големия Мак ги виждаше като стройни типове с посребрени коси и сиви костюми, които винаги говорят с такъв чудесен акцент, че сигурно си вярват, че господ използва тях, за да парадира с доброто си държане.

— Ами — отговорих му, — не бях внимателен. Може би съм се смял много силно. — И му описах предобеда преди вечерта, когато ме заловиха. Участвах в състезание с платноходки на едно езеро недалече от Ексетър, чието име вече не помня (възмездието на дрогата!), но лодките не помръдваха в безветрието. Още малко и щяха да отложат състезанието. Аз не разбирах нищо от платноходки, но моят съквартирант по стая разбираше и ме включи в екипажа на един възрастен учител по история, който определено удачно отговаряше на представата на баща ми за потомствен американец. Беше опитен шкипер, вероятно най-добрият в училището, и толкова презрително настроен към състезанието, че дори прие в екипажа си такъв невежа като мен. По време на състезанието обаче ни преследваше слаб вятър и лош късмет. Вятърът току утихваше, после ни лъхваше като зефир, после пак утихваше. Накрая стояхме със скръстени ръце, неиздутото ни триъгълно платно висеше на носа, а ние наблюдавахме как една лодка бавно се плъзга и ни изпреварва. На румпела беше възрастна дама. Тя бе доста по-близо до сушата от нас и бе поела риска, че след като тази сутрин нямаше вятър отникъде, би могла да разчита на някое и най-слабо течение, което да близва брега на езерото по пътя си към някоя вливаща се река. Беше направила правилен разчет. Тя пълзеше и увеличи разстоянието от три дължини на осем, докато ние, сега вече изостанали на второ място и отдалечени на близо петстотин метра от сушата, изобщо не се помръдвахме. Старата дама беше надхитрила нашия стар лисугер.

След малко взе да става досадно и аз започнах да се закачам със съквартиранта си. Шкиперът изтърпя шегите ни колкото можа, ала накрая неподвижното платно го довърши. Той се обърна към мен и с най-изтънчения си даскалски тон ми каза: „Ако бях на твое място, не бих приказвал толкова много. Така прогонваш вятъра от платната“.

Като му разправих тази история, двамата с баща ми така яко се разтресохме от смях, че трябваше да се вкопчим един в друг, за да запазим равновесие.

— Хубаво — заяви Големия Мак, — то такива хора да те гепят, е като да ти направят услуга.

Това премахна необходимостта да му разказвам как се бях прибрал в стаята си в припадък на смях и бяс. Какви ли не остроумни подмятания не бях преглътнал. Една година в Ексетър очевидно не ми е била достатъчна, за да изуча навиците на хората, които колеха и бесеха там. (О, на англичаните фукнята им е вътре в носа, пък на ирландците им никнат косми по ходилата!)

— Ще се опитам да обясня на майка ти — обеща Големия Мак.

— Ще съм ти благодарен. — Знаех, че той и тя вероятно цяла година не си бяха проговаряли, но аз не можех да се изправя пред нея. Тя никога не би ме разбрала. От единадесетгодишна възраст, чак докато станах на тринадесет (и всяка вечер скитосвах навън), тя намираше начин всяка вечер да поседи при мен достатъчно дълго, за да ми прочете някое стихотворение от „Съкровищницата на великата поезия“ на Луи Ънтърмайър. Нейна е заслугата (и на Ънтърмайър), че не намразих поезията, когато ми беше изпята песента. Една още по-сериозна причина защо не можех да й кажа.

Разбира се, трябваше да слушам баща си как повтаря при всяка следваща поръчка: „Така прогонваш вятъра от платната“. Както повечето големи пиячи преди него и баща ми не държеше да измисля нова забележка при всяка нова чаша — но точно в този момент спомените ми бяха разпилени. Телефонът започна да звъни за втори път тази сутрин. Вдигнах слушалката, без предчувствието за добра поличба.

Оказа се собственикът на „Алеята на вдовицата“.

— Господин Мадън — каза той, — неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя, но случайно забелязах миналата вечер, че вие изглежда се познавате с двойката, която седеше в салона, по времето, когато и вие бяхте там.

— О, да — рекох, — пийнахме много приятно заедно. Те откъде бяха, от Западните щати, нали?

— По време на вечерята си — отговори той — те ми казаха, че били от Калифорния.

— Да, спомням си нещо такова — рекох аз.

— Единствената причина да ви запитам, е, че колата им още е на нашия паркинг.

— Колко странно — учудих се аз, — сигурен ли сте, че е тяхната кола?

— Ами — отговори той, — действително мисля, че е тяхната. Най-случайно обърнах внимание, когато те пристигнаха.

— Колко странно — повторих аз. Татуировката ми бе започнала жестоко да смъди.

— Честно казано — рече той, — надявах се, че вие ще знаете къде са те. — Пауза. — Но ми се струва, че не знаете.

— Не — казах аз. — Не знам.

— Името на мъжа според кредитната му карта е Ленард Пангборн. Ако не дойдат да си приберат колата още ден-два, предполагам, че мога да направя справка в банката му.

— Струва ми се, че бихте могли.

— Вие случайно не научихте ли името на дамата?

— Тя ми го каза, но нали знаете, да пукна, ако мога да си спомня сега. Мога ли да ви позвъня, ако се сетя? Да, сега си спомням, че той наистина се казваше Пангборн.

— Съжалявам, че ви обезпокоих още от сутринта, господин Мадън, но просто всичко е толкова странно.

Можеше да е сигурен, че е така. След това обаждане не успях да се съсредоточа отново. Всяка мисъл направо литваше към гората. Да разбера! Но това решение пускаше на воля неописуема паника. Бях като човек, на когото са му казали, че страда от смъртоносна болест, но че при все това може да се излекува, ако скочи във водата от скала, висока петнадесет метра. „Не, решава той, ще си остана в леглото. По-добре да умра.“ Какво пази той? А какво пазех аз? Но паниката помиташе всичко пред себе см. Чувствах се така, сякаш ми бяха казали насън, че най-злите пагубни сили на Адския град се бяха събрали под моето дърво в горите край Труро. Ако се върнех там, те щяха ли да проникнат в мен? Това ли беше логиката ми?

Седях до телефона, изпълнен с паника, осезаема като физически шок — ноздрите ми бяха студени като краката ми, белите ми дробове изгаряха в треска — и започнах да работя, да, беше същото като да полагам физически труд, за спокойствието си. Толкова сутрини след кавга на закуска отивах в малката си стаичка на най-горния етаж, откъдето можех да наблюдавам пристанището и да се опитвам да пиша; и всяка от тези сутрини се бях учил как да отделям — беше до голяма стенен като да прецеждаш негодни за ядене частици в супата — разбитите останки на моя живот, които биха могли да попречат на писането ми през деня. Така че имах навика за съсредоточаване, придобит най-напред в затвора и повторно придобит от това, че се научих как да върша работата си всяка сутрин, независимо колко ме бяха разстроили кавгите с жена ми; бях в състояние да не отклонявам мисленето си от курса му. Ако океанът пред мен сега се люлееше неудържимо — ами, разбирах, ако не друго, то поне че трябва в този миг да помисля за баща си и да не си задавам въпрос, на който няма отговор. „Не се опитвай да си спомниш онова, което не можеш“ — беше правилото, което спазвах от дълго време. Паметта беше равна на потентност. Да се стремиш да си спомниш онова, което не можеш да върнеш, беше като да се молиш за ерекция, когато някое момиче лежи широко разкрачено пред теб, а твоята пишка — вироглаво псе! — твърдо, упорито, безвъзвратно отказва да се възбуди. Налага ти се да се откажеш. Можех да си спомня, а можех и да не си спомня какво се е случило преди две вечери — налагаше се да почакам — но междувременно трябваше да изградя около паниката си стена. Затова и всеки спомен за баща ми оставяше у мен чувството за подходящ камък, положен правилно.

Така че аз се върнах към тези размисли и познах началото на онзи мир, който човек постига, когато размишлява върху любовта — колкото и оскъдна да е — която изпитва към родителя си. Понеже си бях сипал една чаша като единственото допустимо успокоително средство, което можех да приема тази сутрин, и бях отишъл в моята querencia (любимото ми кътче) — кабинета на третия етаж, където работех, наблюдавайки залива отново, се върнах към легендата за Дъги „Големия Мак“ Мадън и потънах в размисли за това колко много бе струвала тя на него, на майка ми, на мен. Заради целия си едър ръст и туловището си той все ни липсваше и не ни омръзваше. Голяма част от баща ми, знам това, вече я е нямало, когато той срещнал майка ми. Поне дотолкова бях придобил представа за него през детството си, слушайки разговорите на старите му приятели.

Спомням си, че те често идваха в нашата къща в Лонг Айланд някой следобед, преди да тръгнат всички за бара му и понеже бяха все докери и бивши пристанищни работници като него и почти толкова едри, когато станеха заедно на крака, скромната дневна на майка ми придобиваше вид на претоварена лодка, която всеки миг ще се преобърне. Толкова обичах тези събирания. Слушах как отново и отново се повтаря вече известната ми история за звездния миг на баща ми.

Години по-късно един адвокат ми каза, че ако отделните описания направени от двама свидетели съвпадат във всички подробности, това значи, че слушате една лъжа. В такъв случай легендата за баща ми трябва да е съдържала голяма доза истина. Всичките версии бяха различни. Но ето дотук съвпадаха: един ден в края на тридесетте години, по времето когато италианците изтласквали ирландците от ръководството на профсъюза на докерите, баща ми, един от ръководителите на Международната асоциация на пристанищните работници, тъкмо си паркирал колата в една странична уличка в Гринич Вилидж, когато някакъв мъж изскочил от един вход и стрелял шест пъти по него с револвер, калибър 45. (Слушал съм и че бил 38.) Колко куршума го улучили, не знам. Трудно е да се повярва, но повечето от версиите говореха за шест, а бях успявал да преброя четири огнестрелни рани по туловището му, когато вземаше душ.

По онова време той бил прочут със силата си. Да си як мъж сред докерите трябва да е било нещо изключително, но той със сигурност е действал мощно като мечок в случая, защото само погледнал към нападателя си и направил крачка напред. Убиецът (чийто револвер, предполагам, вече бил празен) видял, че жертвата му не паднала. Затова хукнал да бяга. Трудно ми е да го повярвам, но баща ми се втурнал да го преследва. Той тичал след нападателя си цели шест пресечки по Седмо авеню (някои говорят за осем пресечки, други за пет, трети за четири) и едва след като изминал такова разстояние, Дъги си дал сметка, че няма да може да го хване и спрял. Едва тогава видял, че обувките му са подгизнали от кръв, и почувствал, че му се вие свят. Завъртял се да се огледа миг преди улицата да се завърти пред него и видял, че се намира пред входа за спешни случаи на болницата „Сейнт Винсънт“. Вече разбирал, че е зле. Мразел докторите, мразел болниците, но трябвало да влезе.

Служителят в приемната сигурно сметнал, че влезлият е пияница. Огромен, объркан мъжага с доста голямо количество кръв по дрехите се люшкал пред бюрото му.

— Моля ви, седнете — казал дежурният. — Изчакайте си реда.

Макар че обикновено баща ми само кимаше или свиваше вежди, докато приятелите му разказваха историята, на това място той понякога вземаше думата. Когато бях малък, изражението на абсолютно убийствена решимост, което се появяваше в очите му, предизвикваше такъв трепет в моята превъзбудена детска душица, че един или два пъти някоя капка навлажняваше гащите ми. (При все че в такава мъжка компания не споделях тайната си с никого.)

Когато разказваше, баща ми сграбчваше въображаемия дежурен за ризата, като протягаше изпъната яко ръка, а пръстите му се вкопчваха в ризата така, сякаш силите му, макар да бяха на привършване, бяха достатъчни, за да запратят този екземпляр, представител на безсърдечната човешка природа, през стената.

„Погрижете се за мен — казваше Дъги Мадън с приглушен глас на смъртник във всекидневната на майка ми. — Аз съм ранен.“

Наистина бил сериозно ранен. Държали го в болницата „Сейнт Винсънт“ три месеца. Когато излязъл, косата му била побеляла и повече не се включил в профсъюза. Не знам дали защото дългите месеци, прекарани на легло, разстроили здравите му нерви, или защото ирландците в ръководството загубили позиции. А може би тогава вече умът му да е бил другаде, някъде там далече-далече, при неизказаната болка, където остана да живее и занапред. В този смисъл той беше излязъл в оставка преди аз да се родя. Може би скърбеше само заради изгубеното си величие, че не беше вече профсъюзен лидер, а просто един мъж с едро туловище. Както и да е, той взел пари назаем от роднините си и отворил бар на Сънрайз Хайуей, на около шестдесет километра в посока Саут Шор, и в продължение на осемнадесет години беше собственик на това заведение, което нито преуспяваше, нито фалираше.

Повечето барове от така описания тип изглежда се стопанисват с пестеливост, понеже най-често са празни. Баща ми обаче притежаваше бар, който беше като самия него, голям, изпълнен с щедрост и стопанисван едва наполовина както следва, въпреки че Големия Мак имаше вид на истински барман, от когото са снели калъп за останалите.

Осемнадесет години прекара той там с бялата си престилка и преждевременно побелялата си коса; сините му очи премерваха с погледа си пияниците, когато те започнеха да буйстват, а кожата му бе така почервеняла от постоянното вливане на алкохол („Това ми е единственото лекарство“ — казваше той на майка ми), че изглеждаше по-гневлив, отколкото беше, свиреп като рак, напрегнал се в последен опит да изскочи от тенджерата.

Клиентелата му през седмицата беше средна хубост, в съботен ден се събираха доста хора, макар и повечето бираджии, а през лятото идваха цели тумби — любители на излети до Лонг Айланд през уикенда, пристигащи или заминаващи риболовци. Баща ми би могъл да бъде преуспял човек, ала той изпиваше каквото можеше от спечеленото, връщаше повече пари, пръскаше ги на вятъра, като черпеше всички чак до най-отдалечените кътчета на залата, позволяваше на някои клиенти да натрупат такива сметки, че можеха с тях да платят разноските по погребенията и на майките, и на бащите си, и на лелите си, и на чичовците си, даваше пари назаем без лихва и не всеки път си ги прибираше или пък ги проиграваше на хазарт, тъй че — както казват Ирландците (а може би евреите?): „Е това е живот!“.

Всички го обичаха, освен майка ми. С годините тя все по-малко го обичаше. Преди се питах как ли се бяха оженили, докато накрая реших, че тя трябва да е била девствена, когато са се запознали. Преди подозирах, че кратките им и най-нежни любовни преживявания са били (защото дълго още след развода им гласът на майка ми пак трепереше, когато тя говореше за първите им седмици заедно) подсилвани не само от това колко са били различни двамата, но и защото тя е била с либерални възгледи и е искала да се опълчи срещу предразсъдъците на родителите си спрямо ирландците, работническата класа и вонята на бира в баровете. И така те се оженили. Тя била дребничка скромна жена с приятна външност, учителка в едно чудесно градче в щата Кънектикът, толкова изящна, колкото той бил едър, имала добри обноски и за него била истинска дама. Мисля, че си остана истинска дама за него, и макар и той никога да не призна, че тайно изпитваше страшна предубеденост към нея точно заради това, заради свръхелегантното великолепие на ръката на една истинска дама в дълга ръкавица, при все това той я обожаваше. Той страхотно беше впечатлен от това, че се беше оженил за такава жена. Уви, двамата останаха като една печална семейна двойка. Както се изразяваше той, никой от тях не успявал да помръдне другия на пичи косъм по-наляво. Ако не съществувах аз, те бързо щяха да затънат в собствената си немощ и досада един към друг. Но аз бях там и бракът им просъществува до петнадесетгодишната ми възраст.

Бракът им може би щеше и да оцелее докрай, но майка ми допусна една грешка. Тя надделя в един принципен спор с баща ми и се наложи над него да се преместят от апартамента ни, разположен на цял етаж над бара му, в едно градче на име Атлантик Лейнс и това беше една тиха катастрофа. Промяната се оказа несъмнено такъв шок, като онзи, който дядо му преживял при напускането на Ирландия. Единствената голяма отстъпка, която бе направил на майка ми, бе тази, а точно на това не е трябвало да се съгласява. Дъги от пръв поглед бе приел с недоверие Атлантик Лейнс. Макар че, давам си сметка, името му звучи като пътека за боулинг, строителите нарекли така своя съвсем нов град, защото се намираше разположен на не повече от три километра от океана и улиците му бяха проектирани така, че тук-там да имат извивки. (Пътеки.) Очертанията на нашите виещи се пътни артерии бяха се получили такива, защото чертожниците ги бяха нанесли върху чертожната хартия с кривки. И понеже теренът беше равен като паркинг, нашите завои с формата на ченгели не служеха според мен за нищо друго, освен да ви помогнат да не ви се налага да гледате едноетажната къща с плосък покрив на съседа ви, която беше също като вашата. Звучи забавно, че Дъги не можеше да се оправи с прибирането, когато беше пиян, но никак не беше забавно. Всички ние, които живеехме там, сякаш бяхме промити по някакъв начин. Не мога да го назова някак, макар че в очите на баща ми ние, дечурлигата, изглеждахме страхотно възпитани. Не висяхме на ъгъла на някоя улица — в Атлантик Лейнс нямаше прави ъгли — не се деляхме на тайфи (вместо това си имахме първи приятели) и веднъж, когато аз се биех с юмруци, насред боя моят противник заяви: „Хайде стига. Да го прекратим“. Двамата спряхме и си стиснахме ръце. На майка ми не й стана неприятно, защото: 1. бях победил, тъй като през годините беше разбрала, че това би зарадвало баща ми; и 2. бях постъпил като джентълмен. Най-любезно бях стиснал ръка на съперника си. Баща ми бе заинтригуван. Това беше типично буржоазна постъпка. Да се сбиеш и да можеш да заявиш: „Да прекратим“, а победителят да не даде израз на чувствата си, като ти тресне главата в асфалта. „Там, където аз съм израснал, момчето ми — каза ми той (това беше станало на Четиридесет и осма улица, западно от Десето авеню), — никой нищо не прекратява. Вместо това е по-добре да кажеш: «Умирам!».“

Веднъж, няколко години преди края на брака им, без да искам чух какво си говорят в дневната майка ми и баща ми при една от редките вечери, когато той си беше у дома, вместо да стои в бара. Мъчех се да не ги слушам и всъщност стоях настрани, в кухнята, където си приготвях домашните. Когато при тези редки случаи те се оказваха заедно, можеха да седят с часове, без да си говорят, и общото им мрачно настроение ставаше толкова напрегнато, че чак звукът на телевизора като че ли започваше да трепти. Онази вечер обаче те изглежда се бяха почувствали по-интимно, защото чух майка си да казва с кротък глас: „Дъглас, ти никога не си ми казвал, че ме обичаш“.

Това беше съвсем вярно. От години почти не го бях виждал дори да я целува, а и когато го правеше, се държеше като скъперник, измъкващ единствения си дукат, който се готви да похарчи за цяла година. Бедната ми майка. Тя беше толкова нежна, че постоянно ме целуваше. (Когато той не гледаше.) Тя не искаше той да смята, че имам неприсъщи за мъж навици.

— Нито веднъж, Дъглас — повтори тя тогава, — ти изобщо не си ми казвал, че ме обичаш.

Една минута той не й отговори, но след това рече с ирландския си уличен глас — това беше обяснението му в любов:

— Ами нали съм тука бе, кво искаш?

Естествено сред приятелите си той се славеше с тези свои аскетически възгледи. По времето на докерството си бе придобил слава с още една легенда за това на колко жени се харесвал и какъв невероятен брой пъти можел да го прави за една нощ. Въпреки това мъжката му гордост беше, че никога не се чувствал длъжен да целува момичето. Господ знае само в каква хладилна камера на сърцето си го бе отгледала кльощавата ми баба ирландка! Той никога не целуваше. Веднъж, малко време след като ме бяха изгонили от Ексетър, отидох да пия с Дъги и най-старите му приятелчета и той стана жертва на подигравките им за тая работа с целуването. Приятелите му, вярно, не бяха целите в бръчки, със зъби, останали наполовина, и макар и да нямаха още шестдесет, понеже аз бях двайсетгодишен, ми се виждаха дъртаци, но, господи, колко мръсни им бяха мислите! Когато говореха, те се въргаляха целите в секса, като да им се беше полепил по гащите.

Баща ми по онова време не само че се беше развел с майка ми, но и в последвалото обичайно прахосничество беше останал и без бар. Живееше в стая под наем, сегиз-тогиз си хващаше по някое гадже, работеше на надница в една кръчма и често се срещаше със старите си приятели.

Старите му приятели до един, както скоро разбрах, си имаха някакво слабо място и правилата на играта бяха да бъзикаш старите си дружки на слабото им място. Едни се стискаха и за един долар, други имаха глупави навици, като постоянно да се хващат на бас, един винаги повръщаше, като се напиеше („Имам чувствителен стомах“ — оплакваше се той — „Да де, ама ние имаме чувствителни носове“ — отговаряха му те.), а баща ми редовно си го отнасяше заради целуването.

— Абе, Дъги — почваше го старият му приятел Хефърнън Динамита, — снощи бях с една деветнайсетгодишна, дето имаше най-сочната, най-пълничката и най-готината уста дето си я виждал. Как се целуваше само! Какъв влажен дъх имаше, като се усмихнеше лекичко! Имаш ли си представа какво нещо изпускаш, а?

— Да бе, Дъги — възкликваше друг, — що не опиташ? Зарежи ги тия! Млесни една целувчица на някое курве!

Баща ми седеше и си траеше. Това беше игра и той трябваше да търпи, ала тънките му устни не показваха, че му е приятно.

Франсис Фрелах, известен също като Франки Муфтата, и той тегли силен шут по топката:

— Миналата седмица ми падна една вдовичка със страхотен език — заразказва ни той. — Мушкаше ми го тоя език и в ушите, и в устата, чак гърлото ми облиза. Ако й бях дал, щеше да ми изсмуче ноздрите.

Като виждаха изписаното върху лицето на баща ми отвращение, те започваха да се смеят като момченца от църковен хор, пронизително и пискливо, ирландски тенори, които бъзикаха Дъги Мадън на слабото му място.

Той изтърпя всичко. Когато свършиха, поклати глава. Не обичаше да бъде занасян, когато аз съм там — това беше мерилото за падението му — и затова им рече:

— Смятам, че вие всичките сте едни лайнари. Никой от вас не е шибал поне от десет години. — Когато те се развикаха, доволни, че са го ядосали, той вдигна длан. — Ще ви обясня колко е полезно да се усъмнявате — каза той. — Да речем, че познавате едно-две момичета. И че те обичат да се целуват. Може дори и да ви го духат. Добре. Знае се, че тия работи стават. Само че се запитайте: курвето сега на мен ми обръща внимание, ама снощи чий парцал е барала? И къде й е била устата тогава? Запитайте се това, педеруги такива. Щото щом тя може да се целува с вас, значи може да яде и кучешки говна.

Тази реч прати старата му тайфа на небето.

— Ох, кой ли я целува сега! — мучаха те в ухото на Дъги.

Той не се усмихваше. Знаеше, че е прав. Такава беше логиката му. Аз я познавах. Бях израснал с нея.

Дотук обаче успях да се унеса в своите размисли за баща си преди сърбежът от татуировката да започне направо да ме влудява. Поглеждайки към часовника, видях, че вече почти минава обяд, и се изправих с намерението да се поразходя, но се принудих пак да седна, внезапно притиснат от тежестта на страха, който се стовари върху ми само при мисълта да изляза.

Ала сега изпитвах някакво пълно себеразпадане, едно същинско падение от човек до куче. Повече не можех да се свивам и треперя тук. Затова си сложих сакото, минах през цялата къща и излязох вън, в нашия влажен ноемврийски въздух, изпълнен със самодоволство, че току-що съм извършил една почти героична постъпка. Това са те кривите извивки на пълната паника. Един фарс.

След като се намерих на улицата обаче, започнах поне да осъзнавам каква бе причината за новите ми страхове. Пред мен, на близо два километра разстояние, беше Паметната колона на Провинстаун, една островърха каменна кула, висока над шестдесет метра и доста наподобяваща кулата на двореца „Уфици“ във Флоренция. Тя беше първото нещо, което се виждаше откъм пътя или откъм морето, когато човек наближеше пристанището ни. Колоната се издигаше на едно доста голямо възвишение зад градския кей и всъщност бе разположена в центъра на нашия живот, тъй като я виждахме всеки ден. Нямаше как да не я виждаме. Друга постройка, дело на човешката ръка, с такава височина не можеше да се срещне чак до Бостън.

Естествено, едва ли някой местен жител изобщо обръщаше внимание, че колоната е там. Аз сигурно поне сто дни не бях и поглеждал към нея, ала през този ден, още щом поех пеш към центъра на града, татуировката ми, като да беше измервателен уред, отбелязващ пулсациите на безпокойството ми, сякаш пролази по цялата ми кожа. Докато обикновено поглеждах към нашата колона, без да я забелязвам, сега определено я видях. Беше си същият вертикален пилон, по който се бях опитал да се изкатеря в една пиянска нощ преди почти двадесет години, като стигнах така близо до върха, че се допрях до издатината на парапета, на по-малко от десет метра от върха. Бях се покачил вертикално, залавяйки се с ръце и крака там, където успявах да намеря опори в гранитните блокове — достатъчно големи, за да пъхна поне върховете на пръстите на ръцете и краката си. Това беше изкачване, което ме караше години по-късно да се будя посред нощ, тъй като на много места ми се бе налагало да се повдигам само със силата на ръцете си, а на най-лошите места се натъквах на ръбчета, широки два пръста, където можех да закрепя краката си, без никаква опора за ръцете — можех единствено да притисна длани към зида — да, звучи невероятно, но бях толкова пиян, че продължих нагоре, докато стигнах до парапета.

По-късно обаче разговарях с катерачи на скали и един-двама дори дойдоха с мен да погледнат колоната, а когато ги питах дали могат да се справят с парапета, отговаряха: „Фасулска работа!“ и го казваха сериозно. Един дори обясни каква техника би използвал, макар че аз почти не го разбрах. Аз самият не бях катерач на скали. Онази нощ беше единственият час в живота ми, който прекарах върху зида, на почти шестдесет метра от земята, но всичко свърши така нещастно, че повече никога не ми стискаше пак да опитам.

Защото се задръстих, както се казва, при парапета. Изглежда е трябвало да се доверя на опорите си и да се наведа назад, докато бъда в състояние да се заловя с ръка за парапета — издатината беше съвсем малка! — но не можах да преценя как да се прехвърля през него, а вместо това се прилепих към свода, точно под издатината, като долепих гръб в едната подпорна колона, а стъпалата си притиснах към другата колона и останах така, напъхал тяло в плиткия свод под парапета, докато силите ми не започнаха да се изчерпват, и след малко си дадох сметка, че ще падна. Нека да спомена, че ми се струваше невъзможно — предвид положението, в което се намирах — да се спусна надолу и бях прав. По-лесно е, както ми обясниха по-късно, да се изкатериш по една стена, отколкото да слезеш, ако нямаш въже. Стърчах си там, притисках се плътно, докато всичкото ми мъжество, събрано от алкохола, който бях изпил, не започна да се изпарява. Изтрезнях и изпитах такъв страх, че започнах да викам, и много скоро, мисля, и да надавам писъци, а за да приключа най-кратко с този спомен, нека кажа, че бях спасен от доброволческата пожарна команда посред нощ, от един едър риболовец в боцманска „люлка“ (не друг, а сам Варела), който беше спуснат с въже от балкона горе (те се бяха покатерили по стълбището вътре в колоната) и накрая успя да ме сграбчи, след което двамата бяхме изтеглени нагоре; аз обаче междувременно се бях наежил като котка, която шест дена е стояла в клопка на някое дърво — бях усетил мириса на собствената си смърт — и после ми казаха, че съм блъскал Варела и дори съм се опитал да го ухапя, когато ме доближил. Подозирам, че е вярно, защото на сутринта имах огромна буца отстрани на главата си, където той ме беше фраснал в зида, за да обуздае донякъде буйството ми.

Да, а освен това същата тази сутрин аз се бях приготвил да взема автобуса, бях си стегнал куфара и имах намерение да напусна Провинстаун завинаги, но неколцина приятели се отбиха и отношението им към мен беше като към истински храбрец. Види се, никой не ме смяташе за глупак. И затова аз останах и си дадох сметка защо Провинстаун е подходящо местенце за мен — никой никога не си и помисли, че съм извършил нещо налудничаво или дори кой знае колко необичайно. Ние всички си имаме своите чудатости, които вадим на показ, и това беше всичко. Всеки да го прави както може.

И все пак аз държах куфара под леглото през всичките зимни месеци на престоя си през онази година и мисля, че нямаше час, в който да не бях готов да си вдигна чуковете — дори една подигравка по неподходящо време би ми била достатъчна. В края на краищата това беше първият път в живота ми, когато ми се бе наложило да призная, че подсъзнанието ми не е съвсем наред.

Естествено, имах представа каква е същината на проблема. Години по-късно, като четях биографията на Фройд от Джоунс, попаднах на една забележка, която Фройд прави относно онова, което било „без съмнение, неконтролируем пристъп на латентна хомосексуална паника у мен“, и се наложи да оставя книгата, защото внезапно бях обладан от спомена за нощта, през която се бях опитал да се изкача по колоната. А сега татуировката ми пулсираше. Все още ли ме владееше „неконтролируемият пристъп“?

Да, нима не беше вярно, че всяко селище, прочуто с колонията си от хомосексуалисти, неизменно имаше такава колона? Спомних си за мъжете и момчетата, които се навъртаха около обелиска в нюйоркския Сентръл Парк, и за поканите с вписани фалически размери редом с голям брой телефонни номера, надраскани върху преградните стени на обществените тоалетни в подножието на монумента във Вашингтон. Какво в себе си се бях опитвал да залича с онова безумно катерене? „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Има още един човек в нашия град, който би могъл да се нарече мой колега, защото и той се бе опитал да се изкатери по колоната на Провинстаун. И той като мен не бе успял да се справи с парапета и бе спасен от пожарникарите доброволци, макар че този път (и симетрията си има граници) на спасителното въже не бил Варела.

Той направи своя опит само преди четири години, но броят на чудаците и перковците, които плуват в барабана на огромната перална машина каквато представлява Провинстаун през лятото, е толкова голям, че никой вече нищо не помни. Легендата за баща ми го беше придружавала през целия му живот, но тук, към времето, когато Ханк Нисън направи своя опит, всички бяха забравили за моя — страшно много хора минават и заминават! — и аз понякога си мисля, че Нисън е единственият, който помни, че и аз се бях опитал.

Съжалявах обаче, че нашите подвизи бяха така интимно свързани, защото не можех да понасям този тип. Дали това, че прякорът му беше Паяка, ще помогне да стане ясно защо? Нисън Паяка. Хенри Нисън, известен още като Ханк Нисън и като Нисън Паяка, последното име му се беше лепнало като воня, която не може да изветрее. И отгоре на всичко той притежаваше и маниерите на хиена — същият този интимен поглед „заедно си хапваме мърша, нали“, който пламти в очите на една хиена, иззад решетката на клетката й. Та точно по този начин Нисън Паяка ме поглеждаше и се изхилваше, сякаш двамата заедно бяхме работили някое момиче и сме се изреждали да седим на главата му.

Той безкрайно много ми досаждаше. Не знам дали беше заради общата ни слава, примесена със срам и свързана със зида на колоната, но нямаше случай да го видя на улицата и настроението ми да не се промени за целия ден. Изпитвах такава физическа тревога от него, сякаш той носеше в джоба си нож, с който да наръга някого под ребрата — а той наистина носеше нож. Беше точно от този тип хора, които нарочно могат да ви продадат хашиш, развален с примес на токсичен хербицид, защото са им трябвали мангизи да си вземат кокаин. Лош човек беше, но през зимата, зима след зима, той ставаше един от двадесетината мои приятели в града. През зимата ние си плащахме данък, също както и жителите на Аляска — приятел беше някой, с когото да прекараш един час, вместо с „Големия северен снежен човек“. В безмълвието на нашата зима всеки скучен познат, пияница, отрепка и досадник можеше да бъде повишен в ранга на онези представители на човешкия род, които наричаме приятели. Колкото и да ми беше неприятен Паяка, ние бяхме споделяли един миг, който никой друг не можеше да проумее, макар шестнадесет години да отделяха моя от неговия.

А освен това той беше писател. През зимата имахме нужда един от друг дори само за да критикуваме заедно нашите съвременници. Една вечер търсехме кусурите на Мак Гуейн, после идваше ред на Де Лило. Робърт Стоун и Хари Круз си спестявахме за по-специални случаи. Гневните изблици срещу таланта на онези наши връстници, които преуспяваха, бяха душата и сърцето на не една вечер прекарана заедно, макар да го подозирах, че той не цени и моето писане. За себе си знаех, че не харесвам неговото. Обаче си държах езика зад зъбите. Той беше моят мърляв, вероломен и вулгарен приятел съсед. Пък и човек не можеше да не се възхищава от половината му начин на мислене. Той се опитваше да пласира серия романи за един частен детектив, който никога не е напускал стаята си, човек с двустранна парализа, прикован в инвалидна количка, успяващ да разгадае всяко престъпление, на което попадне, чрез компютъра си. Героят прониква в гигантски мрежи, заплита сложни възли във вътрешните комуникации на ЦРУ, набърква се в работите на руснаците, като освен това този детектив на Паяка се занимаваше и с частни случаи, надзъртайки в лични компютри. Той успяваше да издири убийците по списъците им за покупки. Главният герой на Паяка беше истински паяк. Веднъж аз му казах: „Ние сме еволюирали от безгръбначни в гръбначни. Ти ще ни издигнеш до церебрални същества“. При тези думи видях в мисълта си глави с някакви мустачета, заместващи трупа и крайниците, но очите на Паяка заискриха така, сякаш бях нанесъл пряко попадение в една видео аркада.

Струва си да опиша и външния му вид — вече ми бе станало ясно, че се бях запътил към неговия дом. Той беше висок и слаб, с много дълги крайници и дълга рядка руса коса, чийто цвят клонеше към синьо-зеленикаво от мръсотията, така както и избелелите му сини дънки бяха станали почти мръсножълти. Имаше дълъг нос, който не стигаше доникъде — искам да кажа, че нямаше връх, просто завършваше с две изпълняващи функцията си ноздри и безличен край. Устата му беше огромна, плоска, със зигзаговидна чупка, очите му бяха тъмносиви. Таваните в къщата му бяха твърде ниски за него. Голите греди висяха едва на два и четиридесет от пода — още една рибарска хижа от Адския град! — като цялата къща се състоеше от четири малки стаи на горната площадка, където водеше тясното, типично за Кейп Код стълбище, разположени точно над четирите стаички долу, и всичките пропити с някаква тежка усойна воня на зеле и с изветрял мирис на вино и на диабетична пот — мисля, че гаджето му имаше диабет — а също и на стари кокали, одъртяло куче и развалена майонеза. Това бяха като миризмите на мизерията в стаята на стара жена.

Но пък през зимата всички ние се гушехме в къщите си, сякаш бяхме жители от миналия век. Неговата къща се намираше на една от тесните пресечки на двете ни дълги улици и човек дори не можеше да види покрива й преди да е влязъл през портата сред високия жив плет. И веднага се изправяше пред вратата на къщата. Нямаше двор, плетът просто опасваше сградата. На долния етаж през всеки прозорец не се виждаше нищо друго, освен плета.

Спомням си, че се замислих по пътя защо отивам при него сега и скоро се сетих, че последния път, когато бях ходил в дома му, той беше изрязал отвор в един пъпеш, беше налял вътре водка и по-късно ни го беше сервирал на всички с бисквити с хашиш. Имаше нещо в начина, по който той беше срязал пъпеша — с изключителна като на хирург точност при завъртането на острието, и тя бе предизвикала в мен възбудата от насладата да използваш нож, точно както някой, който се храни с изключително изтънчено удоволствие, може да събуди желанието ви да вкусите от същата храна.

Тъй че, докато вървях по улицата и размишлявах за колоната и своята татуировка, си спомних не просто за Нисън Паяка, но за ужасния писък, който той беше надал през онази нощ на спиритическия сеанс преди повече от месец, и за необичайното събитие, което бе последвало: Пати Ларейн беше получила крайно нетипичен за нея пристъп на истерия непосредствено след това. Едновременно със спомена как той си бе служил с ножа и внезапната, но абсолютна увереност (която ме вдъхнови като ангелски дар), че той може би ще знае как се е появила татуировката ми, ненадейно ме завладя и убеждението, че точно ножът на Паяка е отрязал една руса глава от врата й.

Всичко това стана изведнъж. Безкрайно непоносимото напрежение в главата ми сега се разтовари. Цяло мъчение е да живееш без всякакви подозрения, когато си в беда, чиито дълбини не могат да бъдат измерени. Сега имах някаква предпоставка. Трябваше да следя поведението на моя приятел Паяка. Боя се, че въпреки всички лоши забележки, които преди малко направих, все пак се бях държал достатъчно великодушно с него, като го бях вземал неведнъж със себе си при пътуванията си до градинката с марихуана. Зимната ни самотия, както вече казах, е източникът на половината ни постъпки.

Гаджето на Нисън, Бет, отвори вратата, когато похлопах с чукалото. Преди бях споменал, че в Провинстаун няма снобщина и наистина е така, но въпреки това се срещаха доста хора, които се обиждаха. Например, повечето от приятелите ми от зимните месеци никога не си заключваха вратите, когато си бяха у дома. Нито трябваше да звъните, нито да чукате. Просто влизахте неочаквано при хората. Ако вратата беше заключена, това означаваше само едно — че приятелите ви се шибат. Някои от моите приятели обаче обичаха да правят секс при незаключена врата. Ако човек влезеше, изборът беше или да наблюдава, или, в зависимост от фазата на луната, да се присъедини към тях. В Провинстаун няма кой знае какво да се прави зиме.

Пати Ларейн обаче намираше това за долно. Аз никога не успях дори да проумея нейните представи за нравственост, защото мисля, че тя би се съвкупила дори със слон — но само за да спечели бас, някой много голям бас. В нейния край бедните бели боклуци непрекъснато се мушели в постелите на другите. Тъй че докато от една страна моята добродетелна съпруга можеше да изслушва не едно и две предложения, необходимо беше от друга страна да не са лишени от известна изисканост. Този провинстаунски обичай някой смръдльо да се мушне при други двама мърльовци под дрипавото им и мръсно одеяло на нея й беше противен. Другите можеха да го правят, защото произхождаха от добри семейства от средната класа и както веднъж се бе изразила Пати Ларейн, „защото се опитват да си отмъстят на своите си, че са ги заразили с рак!“. В такива работи Пати не участваше. Тялото й беше нейното богатство, с което се гордееше. Тя обичаше голи събирания на закътания плаж и се наслаждаваше да стои на пясъка (кестенявата й туфа, очертана в медено златисто от слънцето) само на педя от погледа на някой потенциален любовник, който яде хотдог и едното му око следи как червеното месо, покрито с горчица, се допира до устните му, а другото наглежда шубрака между бедрата й.

Тя можеше да лудува с гол задник в морето, прегърнала с ръце други две съблечени жени и подличките й, щипливи южняшки пръсти да мачкат зърната на гърдите им — защото пощипването по гърдите, пипането на циците и пляскането по дупето бяха развлечения за добри момичета във водоемите, които тя бе познавала и където предпазното въже за къпещите се висеше от дебелия клон на старото дърво горе на скалата.

Тя обичаше също така да се разхожда из нашата къща по обувки с високи токове и без нищо друго, но дълбоко, до най-чувствителните тъкани на тялото си се дразнеше, ако някой навлечен във вехто яке бараба блъснеше вратата, за да влезе да попита: „Тим вкъщи ли е?“.

„Слушай, тъпо, долно, просто копеле! — викваше тя. — Не си ли чувал, че трябва да се почука?“

Така на приятелите ни беше наложено правилото: трябва да се позвъни, преди да се влезе. И това правило ние — имам предвид тя — бяхме въвели в действие. Към нас се отнасяха с презрение, че сме толкова педантични, но както вече посочих, през зимата нашият град биваше завладяван от антиснобизъм.

Затова и аз си дадох труда да почукам на вратата на Паяка и кимнах на гаджето му Бет, когато тя ме пропусна да вляза. У нея имаше едно такова робско покорство да изпълнява всичките прищевки на Нисън, че дори и най-послушните жени в града бяха вдигнали ръце от нея. Иронията беше в това, че Бет осигуряваше издръжката на домакинството на Нисън; нещо повече, тази малка къща беше нейна, купена с парите, дадени й от заможните й родители (индустриалци, както ми бяха казали, от Уисконсин). При все това Паяка властваше в сандъка за сол като в свой феод. Обстоятелството, че беше купил с нейни пари своята хонда — 1200, телевизора си „Тринитрон“, видеокамерата си „Сони“, видеорекордера си „Бетамакс“ и компютъра си „Епъл“ сякаш само подсилваше властта му. Слабият й усет за стойностите на всичко се поддържаше само донякъде жив от това, че му предоставяше пари в брой: тя беше тиха, бледа, любезна, плаха, безцветна, сива млада жена с очила и аз винаги имах усещането, дори когато двамата с Бет си кимахме с глава и си разменяхме стеснителни усмивки, че тя умишлено отхвърля и най-дребната частица привлекателност, която може да се притури към нея. Изглеждаше като бурен. Но пък пишеше добра поезия. Когато прочетох малкото неща, които склони да ми покаже, открих, че тя е жестока като изнасилвач от гето в бруталността на идеите си, че е пъргава като акробат в метафорите си и че е готова да срази сърцето ви с рядка поетична жилка на чувство, крехко като стъбълцето на орлов нокът в устата на дете. Тя беше бурен, захранен с радий.

Нека да ви предупредя обаче, че сексуалният им живот с Паяка — никаква загадка за никого от приятелите им — беше гнусен дори за нас. Някъде в житейския си път Нисън беше наранил гърба си и сега имаше сериозно увреждане на един гръбначен прешлен. Всеки няколко месеца му се налагаше една-две седмици да лежи на пода, да пише там, да яде и да блудства. Мисля, че колкото по-зле беше гръбнакът му, толкова по-активно той се отдаваше на секс, в резултат на което болестта му още повече се влошаваше. Най-напред той беше смлял месото, после костите и накрая вътрешностите и карантиите на влечението им един към друг, сякаш през времетраенето на това затворничество на пода — може ли да се говори за гнета на времето! — той продължаваше да дърпа едничката останала му струна на банджото, докато или гръбнакът му се прекъсне и разсъдъкът му политне с писък в открития космос, или тя си пререже китките. Той имаше навика да записва на видеокасети как двамата блудстват. Вероятно ги беше показвал поне на дузина от нас. Тя седеше сред нас като монахиня, мълчалива, докато той демонстрираше своите техники на любовник с прекъснат прешлен. Състояха се главно в това, че Паяка лежеше по гръб, докато тя (а той се гордееше със слабото й костеливо тяло) правеше всякакви номера. Обикновено приключваха с това устата й да поеме ръчката му, а тялото му да завибрира като опашка на куче, докато той демонстрираше всичко пред видеокамерата, свършвайки накрая в един миг с един спазъм и нищо повече, последна нишчица на последното видимо семе у един човек, който по липса на друго развлечение дял ден е чукал. Беше ужасно да се наблюдава. Понякога той уринираше върху нея и това пак беше предназначено за нас, за да го гледаме на телевизионния екран. Беше си пуснал тъничък светлокестеняв мустак а ла Д’Артанян, който подръпваше като злодей, докато я поливаше с маркуча си. Можете да ме попитате защо съм наблюдавал и аз мога да ви обясня: знаех, че големите небесни сводове са отредени за ангелите, но на небето имаше и други пътища и подземни железници за злите духове и аз изпитвах усещането, че къщата на Нисън (макар че името на собственика беше нейното — Уайт, Бет Дитрик Уайт) е поредната гара по тази линия. Затова оставах да гледам, без да разбирам дали съм съучастник или съгледвач, докато, слава богу, болките в гърба му попреминаха през следващите месеци и той ни освободи от цялото това безумие на преплетени жици и късо съединение в чукането.

И, разбира се, за да компенсира, сега той описваше дълго и подробно как двамата с Бети се оправяли в леглото и ми натрапваше тези описания, а аз трябваше да ги чета, за да обсъждаме качествата им. Беше литературен семинар на най-висше ниво.

Бих могъл да го изтърпя този Паяк, това чудовище, с което деляхме подвига да сме се изкачвали на седем осми от височината на каменния фалос на най-високия паметник от нашия град до столицата Вашингтон, да, бих могъл, стига той да вярваше в Бога, или в Дявола, или и в единия, и в другия. Ако той беше една изтерзана душа, ако бе искал да убие Бога или ако беше целунал Дявола под опашката и сега му бе роб, бих могъл да се примиря с ереста, самозаблудата, вероломството, антиномианизма, арианизма, еманатизма, гностицизма, манихейството, дори с монофизитизма или катарството, но не и с този проклет атеист, който вярваше в духове, явяващи се в електронни потоци. Мисля, че теологическите му възгледи се изразяваха в следното: може някога да е имало Бог, но сега по една или друга причина той е изчезнал и ни е оставил една космическа магазия, из която да можем да вървим и да се блъскаме, да си тикаме пръстите в стоките, да се намираме във всички системи. Да, той беше в авангарда на церебралните същества.

През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.

Не мога да ви опиша колко успокояващо ми действаше това сега. За човек, живял като мен през последните дни, беше истинско облекчение да седя сред гостите на Паяка — двамата типа, които никак не биха ми липсвали при други, по-благоприятни обстоятелства, но които днес бяха истинска компания. Единият беше Пийт Поляка, нашият букмейкър, чието второ име никой, включително и той самият, не можеше да произнесе два пъти точно по един и същ начин (Питър Петрарчиевич може би е правилното изписване), и когото аз не обичах, защото беше нечестно копеле, страшно алчно и определяше солидните двайсет процента за всички губещи облози, вместо десет, колкото човек можеше да получи от букмейкърите в Бостън („Обади се по телефона в Бостън“ — заявяваше той, като знаеше, че клиентите му няма да получат кредит там), а освен това променяше нормата във вреда на клиента, ако имаше сведение какъв ще бъде облогът; беше едър, навъсен младок с кисела физиономия, типичен универсален етнически тип: бихте могли да приемете, че е и италианец, и ирландец, и поляк, и унгарец, и германец, и украинец, ако ви кажеха така. Той също не ме обичаше. Аз бях един от малцината, които можеха да получат кредит в Бостън.

Това, че Пийт Поляка беше тук днес, можеше само да значи, че Нисън е направил голям облог за „Патриотите“. Това беше обезпокоително. Макар че беше достатъчно несантиментален, за да пикае върху робинята си, Нисън бе готов да оближе и връзките за обувки на всеки богоподобен атлет, който играе в „Патриотите“. Неговият парализиран детектив можеше да проникне в компютрите на ЦРУ и да срази било приятел, било враг, все така перчейки се, но Нисън беше толкова нереално мислещ, когато се отнасяше до лични пристрастия, че Пийт можеше да определи отбора като фаворит с шест пункта в ден, когато аз в Бостън трябваше да дам три. Колко пъти Паяка беше улавян в примка насред път! Предположих, че облогът днес беше толкова голям, че Пийт беше дошъл, за да прибере парите, ако спечели; само след пет минути разбрах, че съм прав; Паяка скоро започна да крещи срещу телевизора. Не след дълго се убедих, че се е обзаложил най-малко срещу стойността на мотоциклета си за мача и че Пийт беше тук, за да откара хондата, ако Нисън загуби.

Струва си да се каже за Пийт още и това, че беше напълно способен да позволи на Паяка да разсрочи загубите си в замяна на обещания: „Дай ми още една седмица и аз ще те заведа на мястото, където Мадън крие продукцията си“. Складираното количество сигурно струваше две хиляди долара и Нисън знаеше това, той не би се спрял да го предложи като гаранция.

Почти не познавах другия мъж в стаята. Човек би го взел за корабен огняр. Целите му ръце бяха татуирани с орли и русалки, имаше права черна коса, ниско чело, счупен нос, мустаци, липсваха му два зъба. Всички го наричаха Студи, защото когато бил още юноша крадял само коли студебейкър из целия Кейп Код. Такава беше легендата, но тя не бе вярна — той крадеше всякакви коли, но му викаха Студи, защото го бяха сбарали с един студебейкър. Сега той събираше облозите на загубилите заради Пийт и както бях чул, бил механик и шлосер (всичко това изучил в пандиза в Уолпол), достатъчно добър, за да може да сменя серийните номера на блоковете на двигателите на крадени от други коли. Той обаче, предположих аз, не би могъл да знае за малките ми запаси в горите край Труро.

Споменавам за това, защото като Джон Фостър Дълес, който — каквито и грехове да има — ни бе дарил с този израз, и аз в агония преживявах мъчителна преоценка. Приятно ми беше да се смятам за писател, който търси някак по-широка представа за човека. Не ми доставяше удоволствие да свеждам всеки срещнат до категориите на онези, които знаеха, и другите, които не знаеха къде Тимъти Мадън би могъл да укрива запасите си.

Сега обаче в главата ми нямаше нищо друго освен този списък. Нисън знаеше, а значи и Бет знаеше. Пати знаеше. Господин Черньо знаеше. Доколкото ми беше известно, не бях водил Джесика и господин Пангборн там. Риджънси изглежда имаше ясна представа. Можех да се сетя и за други. Можех да добавя дори и баща си. През годините той бе правил неуспешни опити да зареже пиенето, като го замени с марихуана. Веднъж, преди повече от година, при последното му посещение при мен и Пати, аз го бях закарал до обезлесеното си местенце и се бях опитал да го заинтересувам от реколтата. Смятах, че като види растенията, може да започне да ги уважава не по-малко от хмела. Така че, да, добавям и баща си към списъка.

Само че това беше като уринирането върху Бет. Внезапно си дадох сметка за уродливостта на новите си мисловни занимания. Всички се появяваха като позиции в компютърен списък. Нима започвах да се превръщам в церебрално същество? Тази дейност до такава степен бе завладяла мозъка ми, че се почувствах като компютър, вибриращ върху поставката си. Продължавах да подритвам името на баща си ту вътре в списъка, ту навън. О, дайте ми по-добре една буря в морето.

Наблюдавах футболната среща толкова време, колкото успях да се заставя. Най-сетне при почивката в началото на втората четвъртина Нисън отиде за бира до хладилника. Аз го последвах.

Имаше само един начин да се държиш с него и той беше да не се церемониш. След като той можеше да се показва с жена си в конфети от електронни точки, или да те пита тъкмо когато си захапал сандвич дали нямаш запек, аз не изпитвах никакви угризения, че мога да го засегна с внезапен въпрос. Затова го запитах:

— Паяк, помниш ли сеанса?

— Ти можеш да го забравиш, братче — отговори, той, — не и аз.

— Беше нещо непонятно.

— Беше направо ужасно. — Той изжабури бирата на мястото на липсващия кътник в устата си, глътна течността и добави: — Ти и жена ти можете да продължавате с тия лайнарщини. Аз не ща. Попилява ме целия.

— Ти какво видя?

— Същото каквото и жена ти.

— Да де, ама сега питам теб.

— Ей, я не ми го прехвърляй. Нали всичко е наред, а?

— По-добре не може да бъде.

— Ами да — рече той.

— Та ти защо не ми кажеш?

— Не искам друг път да попадам на онова място.

— Слушай — казах му, — ти днеска трябва да останеш във форма. Направил си голям облог.

— Е, та?

— Моля те за една услуга. Остани във форма с приятелчетата ти. Твоят отбор ще спечели.

— Не ми пробутвай тия мистични бълвочи. Това с ЛСД-то свърши. Не ми е нужно да съм в тая шибана форма, за да ти кажа това, което искаш да чуеш. Братче, това е идиотски тъпо залагане, направо е дегенератско. Аз избирам „Патриотите“ заради качествата им.

— Днес имаш нужда от моята помощ — казах аз и го погледнах в очите така, сякаш нямаше да отстъпя.

— Ти си луд — рече той. — Толкова стотици хиляди хора залагат на тоя мач, вероятно цели два милиона, а аз да бъда във форма заради теб — така резултатът ще бъде ли какъвто аз го искам? Мадън, вие, наркоманите, до един сте изкукуригали. Я вземи малко кокаин. — Той тресна вратата на хладилника. Беше готов да се върне на мача.

— Грешиш — казах. — Ние двамата с теб можем да им помогнем да се оправят, ако аз успея да си подредя мислите заедно с теб.

— Не искам изобщо никаква помощ от теб.

— Добре — рекох, — на мен ми е неприятно, че трябва да говоря за това. Но ние двамата с теб притежаваме нещо общо, което два милиона други участващи в обзалаганията не притежават.

— Ясно.

— Ние заедно сме били на едно много специално място.

Когато казах това, се случи едно изключително странно явление. Не го бях споделял с никого, дори със себе си не го бях споделял напълно, но в онзи час, когато се бях залостил под парапета, една непоносимо противна воня се бе разнесла и ме бе заляла — не знам дали идваше откъм камъка или бе собствената ми пот, но така или иначе се надигна ужасна смрад на разложение, както вероятно вони бойно поле, покрито с мъртъвци, а може би това беше — и тук бе моят ужас — близостта на дявола, който ме чакаше, за да ме вземе. Миризмата във всеки случай беше толкова скверна, че след като слязох на земята, тя остана в мен като разтърсващ ме ужас през идните дни, докато не си рекох — а доколкото зная, това е и вярно — че всъщност бях помирисал единствено миризма на старо гуано от чайките, преувеличено възприета от собствения ми ужас като зловоние на сатанински звяр. Ала сега, тъкмо когато казах думите, които трябваше да останат неизречени: „Ние заедно сме били на едно много специално място“, лъх на тази странна воня се изпусна от Нисън и смятам, че и двамата съзнавахме, че сме преживели едно и също нещо.

— Какво видя — повторих въпроса си — на сеанса?

Усетих, че сега той се готви да ми каже и проявих здрав разум да не настоявам. Усещах как истината излиза наяве, макар езикът му да не можеше още да разтвори устните му.

По време на сеанса шестима души се бяхме събрали около кръгла дъбова маса, бяхме притиснали длани към повърхността й, десният палец на всеки се допираше в левия му палец, а кутретата на двете ни ръце се докосваха до кутретата на човека отляво и отдясно. Опитвахме се да накараме масата да започне да почуква. Нека сега не ви разказвам какво целяхме, но в затъмнената стая, близо до брега на вътрешния залив (бяхме се събрали в дома на един богат наш познат в Труро и океанските вълни равномерно биеха брега на по-малко от двеста метра), изпитвах чувството, че при всеки зададен въпрос масата наистина всеки миг ще започне да потрепва, когато, точно в този миг, нашите колективни сетива бяха разтърсени от ужасния писък на Нисън. След като си бях припомнил всичко това, изглежда успях да го върна и него към спомена, защото той каза:

— Видях я мъртва. Видях жена ти мъртва, с отрязана глава. В следващия шибан миг и тя видя това. И двамата го виждахме.

В този момент миризмата, която се излъчваше от него, беше убийствена и аз усетих отгласа на моя ужас под парапета. И разбрах, че колкото и да ми се щеше да пропъдя порива си, нямах избор: трябваше да се върна при дървото на песъчливата скала и да открия чия глава е в дупката под него.

Ала в този миг на лицето на Нисън се изписа израз на невероятна злоба и той се присегна и стисна дясната ми ръка под рамото с пръсти, които се впиха като пет шипа.

Когато трепнах от болката, той се изсмя.

— Аха — рече, — имаш татуировка. Харпо е казал истината.

— Откъде знае Харпо?

— Откъде знае ли? Братче, ти си толкова залисан от шибаната дрога, че имаш нужда от жена си. Не е зле тя да се върне. — Той изсумтя, сякаш от носа му се бяха изръсили зрънца кокаин. — Ей — рече той, — аха-а — продължи, — аз съм във форма. Сега ти трябва да се докараш във форма.

— Откъде знае Харпо? — повторих аз. Харпо беше приятел на Нисън и двамата караха мотоциклети като бесни.

— Ами, братче — отговори Паяка, — че нали той ти е направил шибаната татуировка.

Свен „Харпо“ Вериакис. Той беше нисък, рус полугрък, полунорвежец по линия на баща си, португалец по майчина линия и с телосложение на пожарникарски кран. Беше третият най-нисък човек, който някога бе играл в Националната футболна лига (макар да бе останал само за един сезон). Харпо обаче се беше преместил в Уелфлийт и човек рядко го мярваше, но точно той бе провеждал нашия сеанс, това си го спомнях.

— Какво каза той? — попитах.

— Де да го знам — отговори Нисън, — него никой не може да го разбере какво говори. И той като теб е любител на дрогата.

Точно тогава откъм всекидневната се разнесоха викове и проклятия. „Патриотите“ току-що бяха отбелязали точка. Паяка радостно изкрещя и ме помъкна пак вътре.

През почивката на полувремето Студи се разприказва. Никога преди не го бях слушал да говори толкова.

— Обичам нощем да лежа буден и да слушам уличните шумове — приказваше той на Бет. — В това има нещо многозначително. Човек трябва да се е настроил и да е в подходящо разположение на духа, така всичко изглежда изпълнено с кръговрат. Изпълнено с благодат — поправи се той, кимна и отпи от бирата си.

Аз започнах да си припомням нещо, което бях слушал за Студи. Имал навика да връзва глезените на жена си за куките, които бил поставил в една греда на тавана. След което я милвал. В свой стил.

— Възхищавам се от природното разположение на Кейп Код — заобяснява той сега на Бет. — През цялото циганско лято обичам да го обхождам. Докато се скитам сред дюните, случвало ми се е да имам удоволствието да зърна някой друг, жена или мъж, на друга дюна, на не по-малко от километър от мен, огрени от слънцето. И тези хора се чувстват точно толкова преизпълнени с любов към цялата тази златиста хрисима красота, колкото сме и ние в нашите чувства. Туй е божи дар. Не можеш да не го видиш. Непреклонна красота. — Той си пое дъх: — Искам да кажа необикновена красота.

Точно тогава взех решението да добавя и Студи в своя списък.