Норман Мейлър
Мъжагите не танцуват (1)

Първа глава

Мъглата ли е или мъртвите листа? А може би умрели хора в ноемврийски нощи?

Джеймс Елрой Флекър

Такива страшни грешки стават, че не можеш и да съжаляваш…

Едуин Арлингтън Робинсън

На разсъмване, ако плитчините се бяха открили при отлива, аз се събуждах от крясъците на чайките. Когато утрото беше лошо, често имах усещането, че съм умрял и птиците ядат сърцето ми. По-късно, след като дремнех малко, приливът заливаше пясъка бързо, подобно на сянка, която се спуска над планините, когато слънцето започне да се снишава зад хребета, и не след дълго големи вълни с трясък се блъсваха в подпорната стена на долния етаж под прозореца на спалнята ми, а ударът в един къс отсек от време се пренасяше откъм дигата до най-съкровените проходи на плътта ми. Бум! — връхлитаха вълните върху дигата и аз сякаш бях сам на товарен кораб в тъмно море.

А всъщност бавно се събуждах сам в леглото, на двадесет и четвъртата мрачна сутрин след като жена ми беше офейкала. Вечерта, отново сам, щях да празнувам двадесет и четвъртата нощ. Трябва да е било голямо събитие. През следващите дни, когато търсех обяснение за преживените ужаси, се опитвах да се взра през мъглата на паметта, за да си припомня какви действия съм могъл или не съм могъл да извърша през цялата тази двадесет и четвърта нощ.

Почти нищо обаче не можех да си припомня от това, което съм правил, след като станах от леглото. Може би денят е бил като всеки друг. Има анекдот за един човек, който при първото си посещение при нов лекар бил помолен да опише обичайните си действия през деня. Той веднага ги изрежда: „Ставам, мия си зъбите, повръщам, измивам си лицето… — и в този момент лекарят го пита: «Всеки ден ли повръщате?».“

„О, да, докторе — отговаря пациентът. — Другите не правят ли така?“

Този човек бях аз. Всяка сутрин след закуска не бях в състояние да запаля цигара. Достатъчно ми беше да пъхна цигарата в уста и веднага ми се повдигаше. Гадното всеобхватно усещане, че съм изгубил жена си, ме завладяваше.

От дванадесет години се бях опитвал да откажа пушенето. Както беше казал Марк Твен — кой ли не знае думите му? — „Нищо не е да спреш. Аз сто пъти съм се отказвал“. Живеех с чувството, че аз самият съм го казал, защото със сигурност се бях опитвал десет пъти при десет различни случая: веднъж за година, веднъж за девет месеца, веднъж за четири месеца. Все се отказвах и отказвах, стотина пъти през годините, но винаги пак започвах. Защото в сънищата си, рано или късно, драсвах клечка кибрит, поднасях пламъка към върха на цигарата и засищах цялата си жажда за живот с първото дръпване. Чувствах се пронизан от самото желание — от демоните, впити в гърдите ми, които пищяха за едно всмукване. Как да промениш това, което е!

Така разбрах какво е да се пристрастиш. Някакъв звяр ме държеше за гърлото, а жизненоважните му органи бяха в белите ми дробове. Борих се с този зъл дух дванадесет години и понякога успявах да го отблъсна. Обикновено това ставаше с големи загуби за мен и за сметка на околните. Когато не пушех, ставах бесен. Рефлексите ми се спотайваха там, където клечката кибрит се драсваше, а мозъкът ми губеше онези фрагменти познание, които ни правят уравновесени (поне ако сме американци). В конвулсиите на непушенето аз можех да наема кола, без да забележа дали е форд или крайслер. Това може да бъде определено като началото на края. При един от случаите, когато не пушех, тръгнах на далечно пътешествие с едно момиче, което обичах и което се наричаше Маделин, за да се срещнем с брачна двойка, която искаше през уикенда да прави размяна на съпругите. Ние се отзовахме на желанието им. На връщане с Маделин се скарахме и аз блъснах колата. Вътрешните органи на Маделин бяха лошо засегнати. Аз пак пропуших.

Имах навика да казвам: „По-лесно е да се откажеш от голямата любов на живота си, отколкото да зарежеш цигарите“, и подозирам, че съм бил прав да го твърдя. Но по-късно, през миналия месец, преди двадесет и четири дни, жена ми се махна от мен. Преди двадесет четири дни. Научих още нещичко за пристрастяването. Дори да е по-просто да се откажеш от любовта си, отколкото да се лишиш от цигарите си, то когато се стигне до сбогуването с любовта-омраза — о, тази надеждна опора на психоаналитиците, изцеждащи главите ни, тази вечна връзка любов-омраза! — не, да приключиш с брака си е безспорно също толкова трудно, колкото и да се откажеш от никотина си, и е съвсем същото, защото, аз бих могъл да ви потвърдя, че за дванадесет години бях започнал да мразя този гаден боклук точно толкова, колкото и една ненавиждана съпруга. Дори и дървата глътка дим сутрин (чието неоспоримо блаженство някога ми се струваше неизкоренимата причина никога да не мога да се откажа от тютюна), дори тя сега се бе превърнала в спазъм на кашлица. Може нищо друго да не остане, освен самото пристрастяване, но пристрастяването е като личен подпис на най-долния ред на душата.

Така стояха нещата с брака ми, след като Пати Ларейн си бе отишла. Ако някога я бях обичал със съзнанието за страхотните й недостатъци — дори когато двамата си пушехме като доволни наркоманчета и отхвърляхме мисълта за рак на белите дробове, защото дотогава имаше десетилетия, аз наистина винаги съзнавах, че Пати Ларейн би могла да бъде моята гибел в безумието на някоя предателска вечер — и все пак, дори така, аз я обожавах. Кой знае? Любовта може и да ни е вдъхновявала да преодолеем нашите злокобни трескави състояния. Това бе преди време. Сега, през последната година или малко повече, ние се бяхме опитвали да се откажем от навика си да сме заедно. Пристъпите на лична ненавист бяха се разраствали периодично, докато не се изчерпваха всички запаси от доброжелателност. Бях започнал да я ненавиждам като сутрешната си цигара. От която всъщност най-сетне се бях отказал. След дванадесет години най-после се бях почувствал освободен от най-мощното пристрастяване в живота си. Впрочем, така беше до нощта, когато тя ме напусна. Нощта, в която открих, че да загубя жена си е по-тежкото изпитание.

Преди тя да си замине, цяла година не бях изпушил нито една цигара. В резултат на това двамата с Пати Ларейн може и да сме имали жестоки кавги, но аз най-сетне бях шитнал моите „Камел“. Жалки надежди. Два часа след като тя тръгна с колата, аз извадих един пирон за ковчега си от полупразния пакет, който Пати бе оставила, и само след два дни борба със себе си пак се отдадох на страстта. Сега, след като нея я нямаше, започвах всеки ден с най-жестокия спазъм на духа си. Господи, как се задавях от талази мъка. Защото с възвръщането на този тъп навик се връщаха изцяло някогашните ми копнежи по Пати Ларейн. Всяка цигара миришеше в устата ми като пепелник, но не долавях толкова мириса на катран, колкото на собствената си изгорена плът. Такъв е ароматът на страха и загубата.

Както всъщност дадох да се разбере, аз не си спомням как прекарах двадесет и четвъртия си ден. Най-ясният ми спомен е, че се давех с онази първа цигара и стисках гърло, за да не поема дима. По-нататък, след четвъртата или петата, успявах донякъде да вдишвам пушека спокойно, и така с огън пречиствах онова, което бях приел да смятам (без особено самоуважение), че е раната на живота ми. Колко силно копнеех за Пати Ларейн, по-силно, отколкото ми се искаше. През тези двадесет и четири дни правех всичко възможно да не се виждам с никого, стоях си у дома, невинаги се измивах, пиех така, сякаш великата река на нашата кръв се раздвижва от бърбъна, не от водата, бях станал — ако трябва да използвам мръсна дума да го опиша — едно лайно.

Ако беше лято, вероятно другите биха забелязали в какво окаяно състояние бях изпаднал, ала сега бе късна есен, дните бяха безрадостни, градът безлюден, и в някой скъсяващ се ноемврийски следобед човек би могъл да вземе топка за боулинг и да я пусне надолу по дългото еднопосочно платно на нашата тесничка главна улица (типична за Нова Англия), без да удари било пешеходец, било кола. Градът се прибираше в себе си и студът, който не беше нищо необичайно, когато се измереше с термометър (тъй като по Фаренхайт морският бряг на щата Масачузетс не е така мразовит като скалистите възвишения на запад от Бостън), при все това си беше студен морски въздух, изпълнен с бездънния хлад, който се притаява в мрачната сърцевина на разказите за привидения. Или дори на доста спиритически сеанси. В действителност двамата с Пати присъствахме на един такъв сеанс в края на септември, като последиците бяха смущаващи: кратък и страшен, сеансът приключи с един писък. Подозирам, че отчасти причината да бъда лишен от Пати Ларейн, се дължеше на нещо неуловимо, ала безспорно противно, което се бе закачило за нашия брак в този миг.

След като тя ме напусна, цяла седмица времето не се промени. Мразовитото унило ноемврийско небе се преливаше от ден в ден. Градът пред очите ми посивяваше. Преди това, през лятото, населението му наброяваше тридесет хиляди, а в края на седмицата се удвояваше. Сякаш всички превозни средства от Кейп Код решаваха да поемат по четирилентовата автострада, която свършваше до нашата плажна ивица. Провинстаун беше не по-малко колоритно място от Сан Тропе, а в неделя вечер и не по-малко мръсно от Кони Айлънд. През есента обаче, когато всички заминаваха, градът разкриваше другото си лице. Сега населението не накипяваше за един ден от тридесет хиляди на шестдесет, а се уталожваше до своя реален пласт от три хиляди души и през безлюдните следобеди на делничните дни човек би могъл да каже, че истинският брой на обитателите сигурно е тридесетина мъже и жени, които са се изпокрили.

Не би могло да има друг град като този. Ако сте свръхчувствителни към тълпите, през лятото бихте могли да предадете богу дух от близостта до толкова човешки същества. От друга страна, ако не сте в състояние да понасяте самотата, вместилището на душата ви би могло да се препълни с ужас през дългата зима. Остров Мартас Винярд, на по-малко от осемдесет километра в югозападна посока, бе преживял израстването на планините и ерозията им, възкачването и снишаването на океаните, разцвета и смъртта на великите гори и тресавища. Динозаври бяха преминавали през Мартас Винярд и костите им лежаха пресовани в долните пластове. Ледници бяха идвали и се оттегляли, завличайки острова на север и изтласквайки го като ферибот пак на юг. В Мартас Винярд имаше вкаменелости отпреди милион години. Северната част на Кейп Код обаче, където се намираше моята къща, и сушата, която аз обитавах — онази продълговата свределообразна ивица земя, покрита с шубраци и дюни, която се извива навътре в себе си спираловидно в самия край на носа — тя бе образувана от ветровете и морето едва през последните десет хиляди години. А това от гледна точка на геологическото време не би могло да е равно на повече от една нощ.

Може би затова Провинстаун е толкова красив. Заченат нощем (човек би могъл да се закълне, че той е бил сътворен, докато е вилняла някоя ужасна буря), неговите пясъчни плитчини все още искряха призори с влажната девствена невинност на земя, изложила се за пръв път под слънцето. Десетилетия наред художници идваха да рисуват светлината на Провинстаун, правеха се сравнения с лагуните на Венеция и мочурищата на Холандия, но накрая лятото свършваше и човечето художници си тръгваха, и дългата, опърпана долна дреха на сивата зима на Нова Англия, сива като духа на настроението ми, се спускаше да погостува. И човек си спомняше тогава, че тази земя е само на десет хиляди години и че призраците тук нямат корени. Ние нямахме останките от вкаменелости на Мартас Винярд, за да потискат духа ни, не, нямаше какво да приюти нашите привидения и те се носеха по течението, гонени от вятъра по двете други улици на нашия град, които се виеха успоредно със залива, като две стари моми, тръгнали на разходка до църквата.

Ако това дава ясна представа как разсъждаваше мозъкът ми през двадесет и четвъртия ден, видно е, че бях склонен към самоанализ и мудни формулировки, че бях тъжен и преследван от мислите си. Двадесет и четири дни без съпругата, която обичате и мразите и от която несъмнено се страхувате, с гаранция могат да ви привържат към нея, както угарката сама по себе си е примката на пристрастяването. Как мразех само вкуса на цигарите сега, когато пак бях пропушил!

Имах усещането, че през този ден ходих пеш до другия край на града и обратно до моята къща — нейната къща; с парите на Пати Ларейн беше купен нашият дом. Извървях пет километра по Търговската улица и се върнах назад през остатъка на целия този мрачен следобед, но не си спомням нито с кого съм говорил, нито колко — много или малко — души минаха с кола и ми предложиха да ме качат. Не, спомням си, че стигнах пеш до самия край на града, извън него, там, където последната къща граничи с онова място от плажната ивица, на което първите заселници най-напред са стъпили на брега на Америка. Да, не при Плимут, а точно тук те бяха стъпили на сушата.

Често се връщам в размисли към това събитие. Заселниците, след като прекосили Атлантика, се изправили пред стръмните скали на Кейп Код, това било първата земя, която съзрели. На този закътан бряг прибоят в най-лошия случай се разбива на триметрови вълни. В безветрени дни опасността е още по-голяма: плавателният съд може да бъде изтласкан напред от неумолимите приливи и да заседне в плитчините. Не подводните скали, а подвижните дюни могат да ви потопят край Кейп Код. Какъв ли страх са изпитали заселниците, когато са чули нескончаемия тътен на прибоя! Кой би посмял да се приближи до този бряг с кораби като техните? Поели на юг, а бялата безлюдна брегова линия си оставала все така неумолима — без следа от заливче. Само дългата права плажна ивица. И те опитали да тръгнат на север и само след ден видели, че брегът се вдава на запад и продължава да се извива, като дори се извърта на юг. Що за измамна суша било това? Сега вече плавали на изток, изминали били три четвърти от пътя, заобикаляйки откъм север. Дали не обхождали някое вдадено като ухо вътрешно море? Те заобиколили носа и хвърлили котва откъм подветрената страна. Било едно естествено пристанище, защитено наистина като вътрешността на ухо. Оттам спуснали лодки и с гребане стигнали брега. Една паметна плоча отбелязва мястото на първия досег със сушата. Намира се в началото на вълнолома, който сега защитава мочурищата ни в околностите на града от опустошенията на океана. Там е краят на пътя, най-отдалечената точка, до която туристите могат да стигнат с колите си в посока нос Кейп Код и да попаднат на мястото, където първите заселници са слезли на брега. Едва няколко седмици по-късно, след дълъг период лошо време и след като установили, че има твърде малко дивеч за ловуване, както и немного обработваема земя на тази песъчлива суша, заселниците отплавали на запад през залива към Плимут.

Тук точно обаче те слезли за пръв път на брега с целия си страх и възторг, че са попаднали в новата земя. Земята наистина била нова, само на десет хиляди години. Земя от пясък. Колко ли призраци на индианци са чували да вият през първите нощи на бивака си.

Сещам се за първите заселници винаги когато се разхождам до смарагдовозелените мочурища в края на града. По-нататък дюните по брега са толкова ниски, че човек може да зърне кораби на хоризонта дори когато водата не се вижда. Покритите мостици на спортните риболовни лодки приличат на керван по пясъка. Ако съм пийнал, започвам да се смея, защото срещу паметната плоча на първите заселници, на по-малко от петдесет метра, там където е положено началото на Съединените щати, е входът на гигантски мотел. Той не е по-грозен от всеки друг голям мотел, но безспорно не е и по-красив, и единствената почит, която се отдава на първите заселниците, е, че мотелът се нарича „Странноприемница“. Асфалтираният му паркинг е с размерите на футболно игрище. Нека отдадем заслуженото на първите заселници.

Само толкова — колкото и да изстисквам и насилвам мозъка си — мога да си припомня за това как прекарах своя двадесет и четвърти следобед. Излязох, пресякох пеш града, потънах в размисли за геологическия произход на нашите брегове, отдадох въображението си на първите заселници, присмях се на „Странноприемницата на Провинстаун“. После, предполагам, трябва да съм продължал пеш към дома си. Унинието, в което бях изпаднал, докато лежах сгушен на дивана си, беше безкрайно. Бях прекарал дълги часове през тези двадесет и четири дни с втренчен в стената поглед, ала това, което ясно си спомням и което не мога да забравя, е, че вечерта се качих на поршето си и минах по Търговската улица съвсем бавно, сякаш се страхувах в тъмнината да не блъсна някое дете — вечерта беше мъглива — и не спрях никъде, докато не стигнах до „Алеята на вдовицата“. Там, недалече от „Странноприемницата на Провинстаун“, има една тъмна, облицована с борово дърво стая, в чиито основи приливът леко приплясква — защото част от очарованието на Провинстаун, на което пропуснах да се спра, е, че не само моята къща — нейната къща! — но и повечето от сградите по Търговската улица откъм страната на залива са като кораби по време на прилив, когато долната част на корпусите им е наполовина залята от морската вода.

Такъв бе приливът тази нощ. Водата се надигаше така упоително, сякаш се намирахме в тропиците, ала аз знаех, че морето е студено. Зад здравите прозорци на тази тъмна стая огънят в голямата камина беше като от цветна картичка, а моят дървен стол бе напълно съоръжен за приближаващата се зима, тъй като имаше една полица, от онези, които преди сто години са били използвани в читалните: голяма, извита дъбова дъска, която се вдигаше нагоре на пантите си, за да може човек да седне, а след това се полагаше под десния лакът и служеше за масичка, където да си оставиш питието.

„Алеята на вдовицата“ сякаш е била създадена специално за мен. В самотните есенни вечери обичах да се развличам със самозаблудата, че съм някакъв съвременен магнат — морски разбойник, притежаващ огромни богатства, който държи това заведение заради собствено удоволствие. В големия ресторант в другия край вероятно рядко съм стъпвал, но малкият бар в салона с ламперията, с барманката към него, беше изцяло на мое разположение. Тайничко трябва да съм си вярвал, че друг няма право да влиза там. През ноември не беше трудно човек да поддържа тази илюзия. В мирните нощи през седмицата повечето от посетителите за вечеря, добродетелни потомствени американци от Брустър, Денис и Орлиънс, дошли да опитат вкуса на възбудата, изпитваха най-силна тръпка просто от това, че са проявили дързост и са посмели да пропътуват с колите си цели петдесет или шестдесет километра до самия Провинстаун. Отгласът на лятото поддържаше непокътната лошата ни репутация. Тези прекрасни „шотландски етюди в сребристо“ — което ще рече, всичките стопроцентови професори в оставка и оттеглили се от поста си директори на компании — не идваха с намерението да висят в някакъв бар. Те се насочваха направо към залата за хранене. А и само един поглед към дънковото ми яке беше достатъчен, за да се запътят към яденето. „Не, скъпи — казваха съпругите им, — нека ни сервират напитките на масата. Умираме от глад!“

„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“

През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.

Отплатата за нещастието, самосъжалението и отчаянието е, че когато са почерпени с достатъчно питиета, силите на въображението се връщат с нова сила. Без значение дали са изкривени под властта на такива обстоятелства, те се връщат. В тази зала напитките ми бяха подавани навреме, за да поддържам огъня, от една покорна барманка, която без съмнение ужасно се страхуваше от мен, макар че никога не казвах нещо по-предизвикателно от „Още един бърбън, моля“. При все това, тъй като тя работеше в бар, разбирах страха й. Аз самият много години съм работил в бар. Бих могъл да разбера убеждението й, че съм опасен. Това бе очевидно от начина, по който се съсредоточавах, за да се държа възпитано. По времето, когато бях барман, бях наблюдавал внимателно неколцина клиенти като мен. Те никога не създаваха грижи, но само до един момент. И тогава цялата зала можеше да бъде превърната на пух и прах.

Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.

Едва сега се чувствам готов да призная, че съм писател. От ден първи обаче не бях написал нищо ново. Да преценяваш положението си с ирония — можем да се съгласим с това — не е голяма радост, иронията се превръща в тъмница, когато кръгът се затвори. Цигарите, от които се бях отказал с цената на способността си да пиша, сега, при последното ми връщане в царството на никотина — то си е наистина цяло царство — ме бяха лишили напълно от възможността да завърша дори само един нов пасаж. За да не пуша, трябваше да се уча да пиша съвсем отначало. Сега, когато бях извършил такъв подвиг, връщането ми към цигарите като че стъпка всяка литературна искрица. А може би причината беше заминаването на Пати Ларейн?

През тези дни носех своя бележник в „Алеята на вдовицата“ и когато се напиех достатъчно, успявах да добавя един-два реда към думите, записани в часове, когато не бях толкова отчаян. Та в онези редки случаи, когато някакви посетители фактически споделяха питието си преди вечеря в една и съща зала с мен, тихите ми звуци на реакция за удачно избран синтаксис или недоволното ми сумтене при фраза, която сега ми се струваше толкова безжизнена, колкото и повтарящите се приказки на някой стар приятел по чаша, всичко това сигурно е звучало странно и животинско и така обезпокоително (при цялата ламперийна елегантност на салона), както лаят на някое псе, съвършено равнодушно към всяко човешко присъствие в близост.

Мога ли да твърдя, че не разигравах театър, когато се чумерех на някаква пиянска бележка, която едва успявах да разчета, а след това се кисках от радост, когато алкохолните завъртулки претърпяваха метаморфоза и се превръщаха в разчетен текст? „Ами да — мърморех под носа си, — изследвания!“ 

Току-що бях разчел част от едно заглавие, едно истинско заглавие, достатъчно добре звучащо за заглавие на книга: „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Сега обаче започваше едно умуване около името ми. „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Мак Мадън? От Тим Мак Мадън? От Двойния Мак Мадън? Започнах да хихикам. Моята келнерка, бедната свръхбдителна мишчица, успя да ми хвърли един поглед още щом се обърна решително в профил.

При все това аз хихиках — искрено. Стари закачки за името ми изплуваха. Изпитах прилив на обич към баща си. О, тази сладка мъка да обичаш родителя си. Тя е така чиста — като вкуса на кисело бонбонче, когато си на пет години. Дъглас „Дъги“ Мадън — Големия Мак, както го наричаха приятелите му и единственото му дете, аз, наричан отначало Малкия Мак, или Мак-Мак, по-късно Двойния Мак и Тими, и накрая пак Тим. Докато проследявах морфологията на своето име по спиралата на пиянството си, хихиках. Всяка промяна на името беше събитие в живота ми — само ако можех да възстановя събитията.

Дълбоко в себе си сега се опитвах да формулирам серия фрази за първото есе. (Страхотно заглавие! „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тим Мадън.) — Бих могъл да пиша за ирландците и за причината, поради която те пият толкова. Дали е тестостеронът? Ирландците, както се предполага, имат повече от другите мъже, баща ми определено, и това ги прави трудно контролируеми. Може би хормонът изискваше да бъде разтварян в някаква напитка.

Седях с вдигнат като копие молив, глътката бърбън почти изгаряше езика ми. Не бях готов да го погълна. Това заглавие беше почти всичко, което бях измислил след Ден първи. Бях в състояние само да потъна в размисъл за вълните. Вълните отвъд прозореца на салона в мразовитата ноемврийска нощ по някакъв начин се бяха изравнили с вълните в главата ми. Мислите ми бяха спрели внезапно и аз изпитах разочарование от напълно пиянското си въображение. Тъкмо когато сте достигнали с клатушкане до истинското съотношение в космоса, речникът ви се замъглява.

Тъкмо тогава осъзнах, че вече не бях сам във владенията си в „Алеята на вдовицата“. Руса жена, която удивително приличаше на Пати Ларейн, седеше с кавалера си на по-малко от три метра от мен. Ако нямах друга улика за пълното потъване, в което изпадаше съзнанието ми, достатъчно бе и това, че тя бе влязла със своя фукльо — един тип, чудесно костюмиран със сако от туид и спортни панталони, с посребрена фризирана коса, типичен адвокат с хубав тен — да, дамата беше седнала със своя шейх и тъй като пред тях вече имаше напитки, сигурно бяха разговаряли (при това с невъзмутими гласове, поне нейният бе такъв) вече доста време. Пет минути? Десет минути? Дадох си сметка, че ме бяха преценили и по някаква си причина имаха дързостта, или да кажем дори наглостта, да не ми обръщат внимание. Дали тяхната невъзмутимост не бе резултат на някаква трудно забележима вещина, която мъжът би могъл да изяви в областта на бойните изкуства — фукльото с туида и спортните панталони приличаше повече на тенисист, отколкото на носител на черен пояс — или пък бяха толкова богати и двамата, че не се натъкваха никога на нищо неприятно, като например непознати хора (с изключение, когато в семейния им дом стане обир), или просто демонстрираха безчувственост към натрапчивите торс, глава и крайници, които седяха толкова близо до тях — не знам, ала жената поне говореше високо и така, сякаш аз не съществувах. Какво оскърбление в този час на обсадата!

И тогава разбрах. От разговора им скоро успях да прозра, че бяха от Калифорния, точно толкова небрежни и лишени от стеснителност в поведението си, колкото и туристи от Ню Джърси, влезли в някой бар в Мюнхен. Какво биха могли да знаят за това колко ме унижават?

Докато вниманието ми извършваше тези мудни маневри, за които може да говори само някое човешко същество, изпаднало в дълбока депресия — мозъкът залита като слон, който се опитват да върнат в клетката — аз най-сетне се измъкнах от тъмницата на тоталната си себевглъбеност и ги разгледах, като при това успях да разбера, че безразличието им към мен не беше нито високомерие, нито самонадеяност, нито наивност, а напротив — пълно театралничене. Цяла серия от пози. Мъжът беше скептично настроен към възможността едно такова застрашително присъствие като моето да се възприема като източник на реална опасност, а жената, точно според моята теория, че блондинките смятат за неприлично да не се държат като ангели или като кучки — за всеки избор трябваше да има равни възможности — се държеше предизвикателно. Тя искаше да ме дразни. Искаше да постави на изпитание храбростта на кавалера си. Тази дама в никакъв случай не беше посредствен заместител на моята Пати Ларейн.

Но нека опиша жената. Заслужаваше си да я огледаш. Тя трябва да беше петнадесет години по-стара от съпругата ми и следователно наближаваше петдесетте, но колко разкошно ги наближаваше! Навремето имаше една порнозвезда на име Дженифър Уелс, която изглеждаше по същия начин. Тя имаше големи, добре закръглени, похотливи гърди — едното зърно наклонено на изток, другото щръкнало на запад — вдлъбнат пъп, объл, типично женски корем, сладко и закачливо раздалечени бутове и тъмно окосмяване на венериния хълм. Точно това още по-силно възбуждаше похотливостта на всички, които си купуваха билет, за да гледат Дженифър Уелс. Всяка дама, която реши да се превърне в блондинка, е истинска блондинка.

Да, лицето на новата ми съседка беше също като на порнозвездата Дженифър Уелс — безспорно привлекателно. Тя имаше очарователно вирнат нос и уста с пълни нацупени устни, така разглезена и арогантна, като самия дъх на секса. Ноздрите й потръпваха, ноктите й — да си го набутат феминистките! — бяха със скандално изпипан маникюр, покрити със сребърен лак, който съответстваше на сребристосиния грим над очите й. Страхотно парче! Анахронизъм. Най-самодоволната представителка на мангизлиите от Западния бряг. От Санта Барбара ли беше? От Ла Джола? Пасадена? Откъдето и да беше, тя определено бе живяла в затворен кръг на бриджори. Идеално издокараните блондинки са абсолютно нужни там, както и горчицата за говеждо „пастрами“. Калифорния на големите компании се втурна в душата ми.

Трудно мога да опиша колко оскърбително ми изглеждаше всичко. Все едно да лепнете свастика върху табелата на Обществото за обединение на евреите. Тази руса жена така изцяло ми напомняше за Пати Ларейн, че се почувствах длъжен да премина в атака. Но какво да направя? Трудно можех да кажа. В най-лошия случай поне да им смачкам настроението.

И така аз се заслушах. Тя беше една безупречно облечена възпълна дама, която обичаше да пие. Можеше да обръща чашите една след друга. Скоч, разбира се. „Чивас Регал“. Наричаше го „чиви“. „Госпожице — поръчваше на келнерката, — дайте ми още едно чиви. С много диамантчета.“ Така наричаше леда, ха-ха.

— Разбира се, че съм ти омръзнала — обърна се тя към своя любим с висок и крайно самоуверен глас, сякаш беше в състояние да премери до капчица точно колко секс би могла да приеме. Цяла електроцентрала. Има гласове, които резонират с най-потайните ви струни като камертон. Нейният бе такъв. Грубо е да се каже, но човек е готов да направи много заради един такъв глас. Винаги съществува надеждата, че влажният му малък родственик долу може да предложи нещо от този род на вашите прелести.

Пати Ларейн имаше такъв глас. Тя понякога сатанински въртеше устни, за да каже: „много сухо мартини“ (което, разбира се, можете да сте сигурни, държеше да нарича „марти секо“). „Джинът е причината — казваше тя с целия дрезгав ентусиазъм на своя готов да запрепуска ларинкс, — да, джинът, дето умори старата госпожа. Да, задник такъв!“ — о, и ще те накара най-нежно да се включиш в майтапа, сякаш, ей богу, дори и ти, задник такъв, би могъл да се чувстваш добре, ако ти се даде възможност да си неин човек. Но пък Пати Ларейн беше свързана с друг вид богатство, в точния смисъл на думата, вторично. Вторият й съпруг Мийкс Уордли Хилби Трети (когото тя веднъж съвсем сериозно се опитваше да ме придума да убия) беше наследник на богат стар род от Тампа и тя яко му пускаше кръв, но не между очите, по-скоро откъм финансовия му дирник, благодарение на адвоката си по бракоразвода, голям цар (който, все си мислех с болка, вероятно й масажираше корема отвътре всяка нощ за известно време, но пък човек не може да очаква нещо друго от един всеотдаен адвокат по бракоразводни дела — трябва да си платиш, когато се представят свидетелски показания). Макар че Пати Ларейн беше скроена така, че имаше склонност към избухливост и по онова време беше люта като бурканче с подправки, той сведе дързостта в характера й до мекотата на по-благи билки. С помощта на усилени тренировки (беше един от първите, който започна да използва видеокамера за репетициите) той й показа как да се държи развълнувано на свидетелската скамейка и така да накара окото на правосъдието — простете ми! — да се превърне в един тлъст, дърт съдия, който се топи от умиление. Преди да се стигне до края, нейните брачни прегрешения (и съпругът й имаше свидетели) бяха представени като момински заблуди на една държана в изолация и несправедливо оскърбявана светска дама. Всеки бивш любовник, явил се като свидетел срещу нея, беше обрисуван като пореден неин несполучлив опит да лекува сърцето си, което съпругът беше разбил. Пати, макар да беше започнала живота си като добродетелна гимназистка, фанатично крещяща по състезания, просто една малка провинциална загубенячка от скромно градче в Северна Каролина, по времето, когато бе започнала да се развежда с Уордли (за да се омъжи за мен), беше придобила някои светски маниери. Дявол да го вземе, двамата с адвоката й бяха станали също като Лънт и Фонтане по начина, по който бяха в състояние да си подават напред-назад паница супа през скамейката на свидетелите. Потомъкът на старо богатство от Западното крайбрежие на Флорида безспорно беше лишен от един дял от основния си капитал. По такъв начин се оказа, че Пати е станала състоятелен човек.

Колкото повече слушах двамата в „Алеята на вдовицата“ обаче, толкова по-добре можех да различа, че жената беше от друго тесто. Остроумията на Пати бяха истински остроумия — това беше всичко, което тя можеше да изправи между себе си и грубиянството и тъпотията. На тази непозната руса жена, която сега внасяше промяна във вечерта ми, може би не й достигаше остроумие, но пък и тя малко се нуждаеше от него. Поведението й бе резултат от парите й. Дори всичко друго да е наред, тя би ви посрещнала на вратата на хотелската си стая, издокарана единствено в ръкавици, дълги до лакътя. (И обувки с високи токчета.)

— Хайде, кажи си, че ти е омръзнало — чух я сега ясно. — Друго не може и да се очаква, щом един привлекателен мъж и една жена решат да тръгнат да пътуват. Когато се наложи толкова дни да бъдат заедно, възниква опасността от разочарованието. Поправи ме, ако греша.

Очевидно беше, че се интересува от отговора му по-слабо, отколкото й беше приятно аз да разбера не само, че не са женени, но и — всеки би могъл да го прецени — че са тръгнали да се повеселят за кратко и набързо. Всичко можеше да си приключи по реда. Вързан като добиче за копитата, фукльото с туида съвсем не бе трудно да бъде заместен от някой изпълнител за една нощ. Тялото на дамата имаше свой език, който подсказваше, че ще ви се окаже пълноценно гостоприемство за една нощ — и едва по-късно биха възникнали трудности. Първата нощ обаче ще е за сметка на домакинята.

— „Не, не ми е омръзнало“ — говореше й фукльото с туида с възможно най-тих глас, в който нямаше никаква досада, гласът му жужеше в ухото й, подобно паразитен звук, въведен във вашата аудиосистема, за да упои нервните ви клетки и да заспите. Да, реших аз, трябва да е адвокат. Имаше нещо в неговия поверителен и сдържан начин на поведение. Той се обръщаше към съда по един правен проблем, оказваше съдействие на съдията, за да не провали делото. Толкова мило!

Нейната проповед обаче беше като стихия!

— Не, не, не — не се съгласяваше тя, леко поклащайки ледените си кубчета, — аз предложих да дойдем тук. Твоите договаряния ти налагат да отидеш в Бостън, добре тогава, казах аз, моята прищявка ми налага същото. Имаш ли нещо против? Разбира се, че нямаш. Татенцето е луд за чисто новичко маменце. И така нататък — поспря се тя, за да си пийне от „чивито“. — Само че, миличък, аз си имам един недостатък. Не мога да търпя доволството. В мига, в който усетя това, всичко в мен решава „Сбогом, любов моя!“. Още повече че съм страстна любителка на пътните карти, както ти вече го разбра, Лони. Разправят, че жените не могат да се ориентират по карта. Аз обаче мога. В Канзас Сити преди време — чакай, сетих се кога — през 1976 година, аз бях единствената жена в нашата делегация за избирането на Джери Форд, която можеше да се ориентира по картата отлично и да ги откарам от хотела до избирателния й щаб. Та ето къде направи грешка. Показа ми карта на Бостън и околностите му. Ако чуеш в гласа ми този тон, когато ти казвам: „Миличък, бих искала да видя карта на района“, внимавай. Това значи, че ме сърбят петите. Лони, още когато бях в пети клас и започнахме да учим география — тя критично се взря в топящите се диамантчета в чашата си, — още тогава все обичах да разглеждам Кейп Код на картата на Нова Англия. Той стърчи като червена рибка. Знаеш ли какво изпитват децата към червените си рибки? За тях това е кутрето им, а то им е най-милото. Затова исках да видя връхчето на Кейп Код.

Трябва да призная, че приятелят й все още не ми беше симпатичен. Имаше прекалено добре оформената външност на човек, чиито пари правят пари, докато той си спи. „В никакъв случай, в никакъв случай“ — повтаряше той, като заливаше със зехтин надигналата се в душата й дребна печал. „Ние и двамата искахме да дойдем тук, наистина всичко е наред“ — и други такива, все от този род.

— Не, Лони, аз не ти предложих никакъв избор. Държах се като тиранин. Казах: „Искам да отида в това градче Провинстаун“. Не ти позволих да възразяваш. И ето ни тук. Първо една прищявка, после друга, а на теб ти е досадно до смърт. Искаш още тази вечер да тръгнеш с колата за Бостън. Това градче е истинска пустиня, нали?

В този момент — не бива да си правите илюзии — тя ме изгледа нескрито: с нескрито гостоприемство, ако приемех, с нескрито презрение — в случай че не отговорех.

Аз отговорих. Рекох й:

— Така става, като вярвате на картата.

Изглежда успях, защото следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Редно е да си призная, че паметта ми е ужасна. Това, което си спомням, го виждам съвсем ясно — понякога! — ала често не съм в състояние да свържа събитията от една нощ. И така, следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Сигурно съм бил поканен там. Сигурно съм бил всъщност приятен събеседник. Дори той се смееше. Наричаше се Ленард Пангборн, Лони Пангборн, без съмнение добра фамилия в републиканска Калифорния, а тя не се наричаше Дженифър Уелс, а Джесика Понд. Понд и Пангборн — сега разбирате ли защо бях враждебно настроен? Те притежаваха патина, каквато демонстрират на телевизионния екран героите от серийните мелодрами.

Всъщност аз усилено се заех да я забавлявам. Сигурно защото от дълго време не бях разговарял с никого. Сега, въпреки депресията ми, някакъв качествен хумор, дълбоко погребан някъде в мен, изглежда добре вършеше работа. Започнах да разказвам историйки за Кейп, а темпото ми беше бурно. Сигурно съм бил енергичен като каторжник, пуснат на разходка за един ден извън стените на тъмницата, но пък и аз така се бях устремил да се сближа с Понд, че моите усилия едва не ме извадиха от унилостта. От една страна, скоро предугадих, че нея я привлича едрата недвижима собственост. Прекрасни имения сред разкошни зелени морави, с високи порти от ковано желязо разпалваха у нея същата жар, с която някой посредник по недвижими имоти се пали, когато намери подходяща къща за подходящ клиент. Към парите, с които се беше родила, Джесика бе добавила и своя собствена купчинка. Там, в Калифорния тя бе точно това — една преуспяваща посредничка в търговията с недвижими имоти в провинцията.

Голямо разочарование трябва да е бил Провинстаун за нея. Ние предлагаме нашата местна архитектура, ала тя е причудлива: типичната за Кейп Код стара рибарска хижа с дървена външна стълба, наподобяваща сандък за сол. На туристите ние продаваме квартирна площ. Сто стаи, дадени под наем, могат в крайна сметка да се окажат със сто външни стълбища. За всеки, който търси приятно пребиваване, Провинстаун е не по-малко задръстен от някое кръстовище с двадесет телефонни стълба.

Тя може би се беше заблудила от изящния вид на нашия край върху картата: финият филигранен връх на Кейп се вие около себе си като нос на средновековна пантофка. Вероятно тя си бе представяла морави, ливади, газон. А вместо това й се налагаше да гледа дюкянчета, приличащи на евтини кабарета, със заковани с дъски витрини и еднопосочна главна улица, толкова тясна, че ако до бордюра има паркиран камион, трябва да спрете дъха си и да се надявате, че нищо няма да одраска вашата взета под наем лимузина, когато се промъквате напред.

Естествено, тя ме запита за най-величествената къща, която може да предложи нашият град. Тя е разположена на един хълм, пететажно шато — единствено в града — и е опасана с висока ограда от ковано желязо. Къщата е доста отдалечена от портата. Не бих могъл да кажа кой живее там сега и дали той е собственик или наемател. Бях чул името и го бях забравил. Трудно е това да се обясни на чужденците, но през зимата хората в нашия град предпочитат да се изпокрият. Да се запознаваш с новодошлите не е по-просто от това да пътуваш от един остров до друг. Пък и никой от моите познайници, тъй както си бяхме облечени за през зимата (с дънки, ботуши и яке с качулка), никога не би преминал през такава порта. Бях решил, че сегашният владетел на нашата единствена величествена сграда трябва да е някакъв богат чешит. Затова и използвах богаташа, когото познавах най-добре (и който, наистина случайно, беше бившият съпруг на Пати Ларейн от Тампа), преместих го далеч на север в Провинстаун и му дадох на заем шатото. Не исках да губя темпото пред госпожица Джесика.

— А, тая къща — рекох — е собственост на Мийкс Уордли Хилби Трети. Той живее сам-самичък там. — Помълчах малко. — Аз се познавах с него. По едно и също време бяхме в колежа Ексетър.

— О! — след доста дълга пауза се обади Джесика. — А смятате ли, че можем да го посетим?

— Сега го няма. Вече рядко остава в града.

— Колко неприятно — рече тя.

— Вие не бихте го харесали — казах й аз. — Той е много странен тип. В Ексетър побъркваше всичките възпитатели, като се подиграваше с правилника за униформата. В час трябваше да носим сака и вратовръзки, а нашият Уордли се издокарваше като принц от Армията на спасението.

В гласа ми изглежда бе прозвучало някакво обещание, защото тя се разсмя щастливо, но си спомням, че тъкмо когато започнах да й разказвам по-нататък, изпитах чувството, че не бива да продължавам — също толкова ирационално, колкото и неясно откъде появил се мирис на дим — но знаете ли, аз понякога мисля, че всички ние сме точно като радиопредавателни станции, а някои истории не бива да се излъчват в ефира. Нека обаче оставим това, че усещах ясно запрещението да продължавам (което знаех, че ще пренебрегна — малко ли говори това за една красива блондинка!), и в този миг, тъкмо когато търсех следващите думи, през годините изплува един образ, лъскав като монета от монетния двор, този на Мийкс Уордли Хилби Трети, на Уордли, крачещ непохватно с плътните си памучни панталони, обут в лачени бални обувки, с вехтия си смокинг, който носеше всеки ден в час (с това втрещяваше половината преподавателско тяло), атлазените му ревери, избелели и протрити, моравите му чорапи и светловиолетовата му папийонка се набиваха в очи като неонови реклами във Вегас.

— Господи — рекох на Джесика, — ние му викахме „тъпанарче“.

— Трябва да ми разкажете всичко за него — рече тя. — Моля ви.

— Знам ли — отвърнах. — В тази история има някои мръсни подробности.

— О, моля ви, разкажете ни — обади се Пангборн.

Едва ли имах нужда да бъда насърчаван.

— Отдавам всичко на бащата — започнах аз. — Положително има могъщо въздействие от страна на бащата. Той сега е мъртъв. Мийкс Уордли Хилби Втори.

— Как ги различавахте? — попита Пангборн.

— Ами на бащата винаги му викаха Мийкс, а на сина Уордли. Не ставаше объркване.

— А! — реагира той. — А те изобщо приличаха ли си?

— Не много, Мийкс беше спортист, а Уордли си беше Уордли. В детството му бавачките връзвали ръцете му към леглото. По нареждане на Мийкс. Смятали така да го спрат да онанира. — Погледнах към нея, сякаш да й кажа: „Ето за тази подробност се боях“.

Тя ми отвърна с усмивка, която приех, че означава: „Ние сме край огъня. Разкажи си историята“.

Направих го. Крайно внимателно се потрудих и подробно им разказах за юношеските години на Мийкс Уордли Хилби Трети, без за миг да се спра да се укорявам за скандалната промяна на мястото на действието от двореца на брега на Мексиканския залив в северното имение тук, на хълма, но пък нали го разказвах само на Понд и Пангборн? Какво значение има за тях, рекох си, къде се случва всичко?

И така продължих. Съпругата на Мийкс, майката на Уордли, била болнава и Мийкс си намерил любовница. Майката на Уордли починала, когато той беше за първа година в Ексетър, и скоро след това бащата се оженил за любовницата. И двамата не обичали Уордли. Той ги обичал още по-малко. Тъй като те държали една врата на третия етаж на къщата им заключена, Уордли решил, че точно това е стаята, в която трябва да влезе. Но не обаче преди да бъде изгонен от Ексетър в последния курс. Тогава му се бе предоставила възможността да си остане достатъчно дълго у дома, а баща му и новата му съпруга да отсъстват за една нощ. През първата вечер, когато това се случило, той събрал достатъчно сили, за да се промъкне по външния корниз на стената на сградата, на височина три етажа от земята, и да влезе през прозореца.

— Това ми харесва — обади се Джесика. — Какво имало в стаята?

— Открил — продължих да й разказвам аз — голям, старомоден фотоапарат с черно платно, поставен върху тежък триножник в един ъгъл, а на една лавица в библиотеката пет албума, подвързани с червена кожа. Било специална порнографска колекция. Петте албума съдържали големи снимки в цвят сепия на Мийкс, който се люби с метресата си.

— Онази, която сега му била жена? — попита Пангборн.

Кимнах. Според описанията на сина първите снимки трябва да са били направени в годината, в която Уордли се родил. Във всеки следващ албум се виждало как бащата и любовницата остаряват. Година или две след смъртта на майката на Уордли, не много време след новия брак, на снимките се появил друг мъж.

— Това бил управителят на имението — обясних. — Уордли ми каза, че той всеки ден се хранел със семейството им.

В този миг Лони плесна с ръце.

— Невероятно! — произнесе той.

На по-късните снимки се виждало как управителят се люби със съпругата, а през това време бащата седи на метър и половина от тях и чете вестник. Любовниците заемали различни пози, но Мийкс все така четял вестник.

— Кой е бил фотографът? — попита Джесика.

— Уордли каза, че бил икономът.

— Невероятна къща! — възкликна Джесика. — Това може да се случи само в Нова Англия.

При тази реплика всички се смяхме дълго.

Не добавих, че икономът прелъстил Уордли на четиринадесетгодишна възраст. Нито цитирах думите на Уордли за случая: „Прекарах остатъка от живота си, опитвайки се да възвърна правото си на собственост върху своя ректум“. Вероятно следваше да спазвам деликатни граници на приличие пред Джесика. Все още не ги бях установил и затова се държах предпазливо.

— На деветнадесет години — продължих — Уордли се оженил. Мисля, че е искал да смути спокойствието на баща си. Мийкс беше непоправим антисемит, а младоженката еврейка. Освен това тя имала и огромен нос.

На тях това толкова им хареса, че изпитах известно разкаяние, че продължавам, макар нищо да не можеше да се поправи — аз притежавах безсърдечността на разказвача, а следващият детайл беше съдбоносен.

— Носът й — казах аз, — така, както Уордли го описваше, се завивал към горната й устна чак дотам, че изглеждало сякаш тя души дъха на собствената си уста. Кой знае защо, може би защото беше чревоугодник, Уордли намираше това за неописуемо похотливо.

— О, надявам се, че всичко е завършило добре — коментира Джесика.

— Е, не съвсем — отговорих аз. — Съпругата на Уордли имала добро семейно възпитание. Когато открила, че и той има порнографска колекция, писало му се лошо. Тя унищожила колекцията. Но не спряла дотук. Съумяла да спечели сърцето на бащата. След пет години брак успяла така да се хареса на Мийкс, че старецът дал официална вечеря в чест на сина и снаха си. Уордли яко се напил и по-късно същата нощ разбил главата на съпругата си с един свещник. Станало така, че тя умряла от удара.

— О, не! — извика Джесика. — И всичко това се случило в онази къща на хълма?

— Да.

— А какъв беше — попита Пангборн — юридическият завършек?

— Ами може и да не ви се вярва, но не се опитаха да доказват невменяемост при защитата.

— Тогава той трябва да е излежавал присъдата.

— Да. — Нямах намерението да споменавам, че двамата с него не само бяхме учили в Ексетър, но и че всъщност се срещнахме по едно и също време в един и същи затвор.

— От думите ви си правя извода, че изглежда бащата е режисирал защитата на сина си.

— Мисля, че сте прав.

— Естествено! Ако е пледирал за невменяемост, адвокатът му е трябвало да представи на съда албумите. — Лони сплете пръсти и ги огъна навън. — Значи — продължи той, — Уордли е приел да поеме удара. Колко спечели от това, че е поседял в затвора?

— Един милион долара годишно — отговорих. — Внасяни във фонд под надзор всяка година за всяка излежана година плюс подялба с втората му майка на имението след смъртта на бащата.

— Знаете ли със сигурност дали са му изплатили парите? — попита Лони.

Джесика поклати глава:

— Не мога да повярвам, че такива хора биха спазили споразумението.

Аз свих рамене.

— Мийкс плати — отговорих им, — защото Уордли бил… задигнал албумите. Повярвайте ми, че когато Мийкс умря, мащехата спази уговорката. Мийкс Уордли Хилби Трети излезе от затвора като богат човек.

Джесика каза:

— Харесва ми как разказвате истории.

Пангборн кимна.

— Много забавно — бяха думите му.

Тя беше доволна. Пътуването до това странно място все пак като че ли бе предложило някоя и друга приятна минута.

— А дали Уордли — попита тя — възнамерява пак да живее в къщата?

Докато се колебаех какво да кажа, Пангборн отговори:

— Естествено, че не. Нашият нов приятел тука си съчинява всичко това.

— Е, Ленард — рекох, — ти ще ме подсетиш да те наема за адвокат, когато ми се наложи, нали?

— Наистина ли го съчинихте? — попита тя.

Нямах намерение да й кажа с полуусмивка „Отчасти“. Вместо това отговорих:

— Да. До последната капка — и пресуших чашата си.

Ленард без съмнение вече беше събрал сведения за това кой е собственикът на имението.

Следващият ми спомен е, че пак бях сам. Двамата се бяха преместили в залата за вечеря.

Помня, че пиех, пишех и наблюдавах водата. Някои от бележките пъхах в джоба си, а други късах. Звукът на хартията при късането събуди в мен отглас. Започнах вътрешно да се кикотя. Мислех си, че хирурзите трябва да са най-щастливите хора на земята. Да режат хората и да им се плаща за това — ето го щастието, казах си. И тази мисъл ме накара да пожелая Джесика Понд пак да е до мен. Тя сигурно би надала весел рев при тази мисъл.

Сещам се, че тогава написах една по-дълга бележка, която намерих в джоба си на следващия ден. Кой знае защо й бях сложил заглавие: „Разпознаване“. „Осъзнаването на вероятността за величие у мен винаги бива последвана от желание да убия най-близко намиращата се недостойна личност.“ После бях подчертал следващото изречение: „По-добре е да съхраниш скромна представа за себе си“.

Колкото повече препрочитах бележката обаче, толкова по-удобно като че ли се разполагах в непоколебимото високомерие, което може би представлява най-удовлетворителният аспект на соловото пиене. Мисълта, че Джесика Понд и Ленард Пангборн седяха на своята маса на по-малко от тридесетина метра, забравили за онова, което можеше да се окаже огромна опасност за тях, ми въздействаше упойващо и започнах да размишлявам — трябва да си призная, без особена страст, а по-скоро като допълнителна възможност да се развличам през поредната нощ — колко лесно би било да ги премахна. Помислете си само! Ето какъв човек бях станал за двадесет и четири дни без Пати Ларейн!

Разсъждавах така. Двама незаконно съжителстващи, всеки от тях очевидно с добро положение в техния си там свят в Калифорния, решават заедно да отидат до Бостън. Дискретни са за общите си планове. Може би ги споделят с един-двама близки приятели, може би с никого, но тъй като тръгват за Провинстаун заради една прищявка и при това с кола под наем, извършителят — ако деянието бъде извършено — трябва само да откара колата на двеста километра обратно в Бостън и да я зареже на улицата. При положение че труповете са добре заровени, ще минат седмици, а може и никога да не стане, преди някаква загриженост за безследно изчезналите мъж и жена да накара вестниците в района да дадат гласност на случая. А дали тогава някой от „Алеята на вдовицата“ ще може да си спомни как са изглеждали? Дори при такъв вариант полицията би трябвало да предположи — във връзка с местонахождението на колата — че те са се били върнали в Бостън и там са намерили смъртта си. Аз се вживявах в логиката на този прекрасен сценарий, наслаждавах се допълнително на питието си, наслаждавах се на властта, която притежавах над тях, и се радвах, че съзнанието ми може да ражда такива мисли, и там някъде… точно там някъде… ми се изгубва остатъкът от вечерта. На сутринта не бях вече в състояние задоволително да възстановя всичко.

Това, което не мога да си припомня, е дали пак започнах да пия с Понд и Пангборн, или не. Най-вероятното струва ми се, е, че съм продължил да си поркам сам, че съм се качил в колата си и съм се прибрал у дома. Ако съм направил така, трябва веднага да съм заспал. Макар че това, съдейки по следите, които намерих, когато се събудих, не беше възможно.

Имах и друг сценарий, който определено е по-ясен и логичен от сън, макар че би могло и да съм го сънувал. Той е, че Пати Ларейн се бе върнала и се бяхме скарали жестоко. Виждам устата й. При все това не си припомням нито една дума. Дали би могло да е сън?

Освен това в съзнанието ми е останало съвсем ясно запечатано, че Джесика и Ленард наистина се бяха присъединили към мен, след като се бяха нахранили, и че ги бях поканил у дома (в дома на Пати Ларейн). Седяхме в дневната и двамата ме слушаха, докато им говоря. Струва ми се, че си спомням това. После пътувахме с кола, но не е било моето порше, не бих могъл да ги кача и двамата в него. Може би бяхме тръгнали с две коли.

Спомням си също, че се върнах у дома сам. Кучето силно се изплаши от мен. То е едро, порода лабрадор, но когато наближих, побягна в ужас. Аз седнах на крайчеца на леглото си и драснах още един ред преди лягане. Това си го спомням. Задрямах седнал, втренчил поглед в бележника си. После се събудих след няколко секунди (а може би след час?) и прочетох какво съм написал: „Отчаяние е чувството, което изпитваме, когато в нас умират човешки същества“.

Това бе последната ми съзнателна мисъл, преди да заспя. И все пак никой от тези сценарии и почти нищо от тях не може да е истина — защото, когато се събудих на сутринта, на ръката си видях татуировка, каквато дотогава там нямаше.