Хелън Леър
Непокорната Джилиън (8)

Осма глава

Из дневника на Джилиън:

28 юни 1778 година

Преди десет дни британците напускат Филаделфия по неизвестни причини заедно с верноподаниците на краля и семействата им. Говори се, че само влакът с багажа им е бил дълъг към двайсетина километра! По пътя им към Ню Йорк били пресрещнати при Манмът от американците под командата на генерал Вашингтон. В последвалата битка под лъчите на изгарящо слънце и непоносимо високи температури побеждават американците!

Утрото бе топло и влажно: предстоеше горещ и неприятен ден.

Джилиън слезе уморено по стълбата: още от сутринта косата й се спускаше във влажни къдрици и лепнеше по врата й. В неделя бе длъжна да внимава какво облича и всички тези обръчи, фусти и атлаз й тежаха повече дори от мислите й — а те бяха достатъчно мъчителни… Все още не можеше да се успокои от случилото се снощи. Бе така разстроена, че не склопи очи до зазоряване.

Алис бе вече седнала на масата за закуска. Възрастната дама бе облечена в черна рокля, украсена само с малка перлена брошка, подарък от починалия й съпруг. Бе бодра и изглеждаше добре отпочинала. Джилиън знаеше, че не може да каже същото за себе си.

— Добро утро, скъпа — поздрави я весело баба й, когато Джилиън се отпусна срещу нея. Младото момиче въздъхна, но отговори на поздрава й.

„Дяволите да вземат Филип Мередит!“ — прокле тя гневно, когато се наведе над купата с каша. Непрекъснато мислеше за снощната случка, в гнева й раздразнително се намесваше споменът за топлите му настоятелни устни върху нейните. „Ти ще бъдеш моя“ — беше заявил той уверено. Нахалник! От самото начало знаеше, че е такъв: арогантен и прекалено самоуверен — Джилиън погледна замислено баба си, преди да заговори.

— Как се запозна с господин Мередит? — подхвърли тя уж случайно като натискаше разсеяно гърба на лъжицата върху повърхността на кашата пред себе си.

— Господи, Бисъл ни запозна — отговори веднага Алис. — Знаеш, че Хенри е семейният ни адвокат, но от известно време боледува с месеци. Едит ми каза, че страда от подагра. Нищо чудно, вече е над седемдесетте. — Усмихна се е тъга. — И дядо ти щеше да бъде на толкова, ако бе живял…

— Господин Мередит… — подсказа Джилиън, докато наблюдаваше как вдлъбнатината, направена от лъжицата й, бавно се изпълва с каша и отново се изравнява.

— А да. — Алис сипа малко крем в купата си. — Той работи във фирмата на господин Бисъл. Хенри ми го препоръча. Господин Мередит е завършил с отличие в Оксфорд. Освен това е много мил млад мъж. Не си ли съгласна с мен? — Алис изяде кашата си до дъно.

— Той е тори. — Джилиън бутна настрана купата си. Не обичаше овесена каша.

— О, Джилиън, не започвай отново. Не разбирам откъде ти идват тези глупости в главата. Господин Мередит е тори — също като мен й като всички други разумни хора. Мили боже, ние не трябва да се отделяме от Короната. Кой според теб ни защитава през всичките тия години от индианците? Съгласна съм, че понякога кралят действа несправедливо, но за това са виновни съветниците му. Дори и дядо ти, който силно вярваше в Короната, бе вбесен от закона за гербовия налог^[1]. — Възрастната жена се облегна на стола си и поклати глава. — Тогава наистина изпадна в ярост и бесня доста време… Но той никога не е бил толкова глупав дори да помисли за вероятно отделяне.

Замълчаха, докато прислугата замени купите им с поднос с шунка и яйца на очи.

Джилиън побутна с вилицата си яйцата. Тази сутрин нямаше никакъв апетит.

— И за какво ти е адвокат? — промърмори тя. — Едва ли работите ти са толкова оплетени, че да имаш нужда от помощта му.

Алис Уортън се засмя.

— Нека да приемем, че са по-сложни, отколкото си представяш. Дядо ти развиваше голяма дейност. Пшеницата, оризът, тютюнът и царевицата от колониите се транспортираха до Лондон с корабите на Уортън. Връщаха се, пълни със стоки, които не се намираха тук. Много изгоден бизнес, уверявам те. Сега, разбира се, не транспортираме вече стоките си до Лондон. — Тя поклати тъжно глава. — Дори търговията с Франция и Испания върви трудно заради блокадата и собствените ни капери^[2].

Джилиън озадачено смръщи чело.

— Искаш да кажеш, че си продължила бизнеса и след смъртта на дядо?

Алис Уортън кимна.

— Да, за известно време — с помощта на господин Бисъл, разбира се. Надявах се, че баща ти ще го поеме, но не стана така. Сега господин Мередит ми помага да сложа остатъците от бизнеса на дядо ти в ред. — Забеляза, че младото момиче не се храни и се намръщи. — Побързай, Джилиън. Ще закъснеем за неделната служба.

Джилиън бутна с въздишка чинията си настрана и стана.

— Готова съм.

* * *

Малко по-късно Джилиън и баба й седнаха в каретата и се отправиха към църквата под ярките лъчи на слънцето.

По време на краткото пътуване младото момиче обмисляше обясненията на баба си. Излизаше, че Филип Мередит сега е семейният адвокат на Уортънови, а това означаваше, че тя ще се среща много по-често с него, отколкото й се искаше. Тази неприятна перспектива още повече помрачи деня й.

Най-сетне каретата спря, Уилям отвори вратата и им помогна да слязат.

Църквата едва бе спасена от пожара преди две години. Вече бе напълно възстановена и тази топла лятна утрин бе препълнена с богомолци. Яркочервеният цвят преобладаваше и засенчваше всички други нюанси.

Докато сядаше, Джилиън случайно срещна погледа на английския генерал Джон Бъргоин, който й намигна многозначително и тя бързо наведе глава. Джони, както го наричаха приятелите му, бе известен със слабостта си към жените. Младото момиче съвсем не бе поласкано, че привлече погледа му — всяка жена щеше да получи същото внимание. Някой седна до нея и тя автоматично се измести към баба си, за да освободи място за новодошлия.

Алис се наведе през нея и се усмихна.

— Много се радвам, че променихте решението си, господин Мередит — каза тя тихо.

Джилиън обърна глава и видя, че до нея седи Филип Мередит.

— Изкуших се да се възползвам от поканата ви, госпожо Уортън — промърмори той. Говореше на Алис, но тъмните му очи бяха втренчени в Джилиън.

Службата започна и Джилиън съсредоточи вниманието си към нея въпреки че й бе трудно да се концентрира. Широкото топло рамо, притиснато до нейното, я смущаваше. Много й се искаше да се отмести, но нямаше място, освен ако не и се искаше да седне в скута на баба си.

Джилиън посрещна с огромно облекчение края на службата, но се оказа, че поканата на Алис включва и неделен обяд!

— Играете ли крибидж^[3] господин Мередит? — запита Алис, когато всички влязоха в каретата.

— Много добре — отговори Филип с усмивка.

— Но не толкова добре, колкото мен — заяви самоуверено Алис.

Джилиън неволно се сви. Предстоеше дълъг следобед.

Така и стана. Разговорът по време на обяда се поддържаше само от Филип и Алис. Джилиън се чудеше защо не намира какво да каже: никога досега не бе имала такъв проблем. Всеки път, когато Филип я погледнеше, очите му като че ли казваха: „Ти ще бъдеш моя.“

Младото момиче нямаше представа какво отговарят нейните очи, ако изобщо казваха нещо. Във всеки случай тя бързо ги отклоняваше почти в момента, в който погледите им се срещаха. Независимо от вътрешната й съпротива, погледът й неволно се плъзгаше към устните му и в нея нахлуваше топлината на спомена за тях върху нейните…

След обяда Джилиън седна до прозореца и се залови с одеялцето на племенничката си, а Алис и Филип започнаха игра на карти. Добросърдечните им шеги я дразнеха.

— Предполагам, че ще поискате реванш — заяви Алис, когато най-сетне приключиха играта.

— Разбира се — възкликна Филип със смях. — Никога не съм губил така досега. Настоявам за шанс да се изравним.

— Ще го имате — увери го Алис.

Джилиън се намръщи и така рязко дръпна иглата, че я счупи. Някой удари чукалото на предната врата и тя въздъхна с облекчение: по това време сестра й водеше малката Констанс при баба им.

Само след минута в гостната влезе Едуина, хванала Констанс за ръка. Момиченцето незабавно затропа с несигурни крачета към протегнатите ръце на прабаба си.

Филип учтиво се изправи на крака и Едуина трепна смутено.

— О, съжалявам — възкликна тя. — Не знаех, че имаш гости.

— Не бъди глупава — прекъсна я Алис и я представи на Филип.

— Често съм ви виждала в „Синия лебед“, господин Мередит — усмихна му се Едуина.

— Да, обикновено вечерям при вас — съгласи се Филип. Забеляза, че Констанс се насочва към него, наведе се и я вдигна високо над главата си, преди да я гушне в ръцете си. Детето запищя възторжено и се притисна към него. Филип погледна Едуина. — Сигурно благодарение на вас храната в „Синия лебед“ е толкова вкусна. Моите поздравления.

Младата жена се изчерви.

— Благодаря ви, господин Мередит — прошепна тя с благодарност.

Джилиън направи гримаса, Филип Мередит явно можеше да смъкне и птичките от дърветата, ако реши…

* * *

През нощта младото момиче се въртеше в леглото, обхванато от необяснимо безпокойство. Този мъж, този отвратителен тори бе влязъл в живота й и, изглежда, нямаше начин да се освободи от него.

Големият стенен часовник на долния етаж удари един, после два пъти.

Стана раздразнено от леглото и пресече стаята, като влачеше одеялото след себе си. Притегли стол към прозореца, седна и се загледа в нощта. Звездите бяха забулени от големи тъмни облаци и само луната все още смело се съпротивляваше и продължаваше да сипе среброто си върху тях. Но облаците надделяваха: сгъстяваха се и постепенно я поглъщаха…

Скоро щеше да завали.

Когато закапаха първите капки, Джилиън най-сетне заклюма уморено. Ласкавата песен на дъжда я унесе и тя потъна в дълбок сън без сънища.

* * *

Клодия Дънхам бавно крачеше по излъскания под на спалнята си. Бе се привързала към тази малка стая, която сега беше единственият й дом.

Застана до прозореца и се загледа в сивото утро. Дъждът бе преминал в мъгла, която бе обвила листата на дърветата и тревата с искрящ слой влага.

Проснат на тясното легло, зад нея шумно хъркаше британски майор. Тя се обърна и се вторачи в него с безизразно лице. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, лесно щеше да разчете омразата, която пробляскваше в зелените й очи. Бе само на двайсет и пет години, но й се струваше, че е живяла безкрайно дълго…

Уморено отмести от челото си тъмна къдрица. Дългата й разкошна коса падаше свободно върху раменете. Още не се бе облякла: върху нощницата си бе наметнала само тънка роба.

Тази нощ не даде никакъв резултат. Майор Уинтърс не й каза нищо значително. Вече бе претърсила джобовете на униформата му, но и там не бе открила нищо.

Бе понесла с вътрешна отврата докосването му: трябваше да му се отдаде — за нищо… Стисна малките си ръце в юмруци и отново се загледа в дъждовните капки, които бавно се стичаха по стъклото на прозореца. Те й напомниха за сълзите, които бе проляла през последните години, сълзи, които не бяха смекчили болката в изтерзаното й сърце. Тя все още бе там: болка и скръб, замръзнали сега в кълбо от гняв и омраза, което тежеше като оловна топка в гърдите й. Някога — много отдавна — бе щастлива млада жена със семейство, съпруг и малък син…

Всичко бе изчезнало като дим. Превърнато в пепел.

Хъркането престана. Клодия се обърна към мъжа в леглото. Той бе отметнал одеялата и бе свалил крака на пода. Бе не повече от четирийсетгодишен, но вече бе плешив, а тялото му бе бледо като корема на риба.

Клодия погледна с презрение безжизнено отпуснатия му член. Снощи майорът беше пил много и въпреки старанията си, придружени с грухтене и стенания, не можа да се задоволи…

Клодия се спомни каква радост беше физическата любов със съпруга й. Чарлс знаеше как да превърне интимната им близост в незабравимо, щастливо преживяване. Достатъчно бе само да зърне радостното очакване в очите му, за да отмалее от копнеж и желание за ласки и любов…

„Дали някога отново ще почувствам и изживея това?“ — питаше се тя, докато гледаше студено отпуснатото тяло на майора.

— Колко е часът? — измърмори той сънливо, като разтъркваше тила си.

— Минава десет — отговори Клодия и му подаде бричовете.

Той я погледна, но овчето му изражение не бе възнаградено с усмивка.