Хелън Леър
Непокорната Джилиън (6)

Шеста глава

Из дневника на Джилиън:

30 март 1778 година

Така се надявах, че досега войната ще свърши… Дори френският крал Луи призна независимостта ни! Но крал Джордж упорито държи на своето. Досега трябваше да е разбрал, че американците ще се изтеглят от бойното поле само като победители! Той не иска да проумее, че колкото и добре да е екипирана една армия, тя е безсилна пред нещо така недосегаемо като стремежа към свобода: няма сила, която да може да победи жаждата за свобода…

След двата дъждовни дни тази сутрин синьо безоблачно небе поздрави Джилиън с „добро утро“. Зарадва се много: бяха решили с Клодия да отидат до Хановър Скуеър днес, ако времето разрешаваше. Джилиън бързо си облече жълта копринена рокля и Кати я завари да си връзва панделките по корсажа.

— Станала си рано тази сутрин — възкликна Кати и се приближи да й помогне.

— Напротив, късно — отвърна момичето. — Двете с Клодия ще ходим по магазините. Обещах й да бъда в кръчмата в девет часа, а вече минава десет!

Кати разплете косата на Джилиън и взе гребен.

— Сигурна съм, че магазините са все още по местата си — промърмори тя.

Джилиън прехапа устни и седна пред огледалото на тоалетката си. Знаеше защо се бе успала: зад гърба й беше дълга безсънна нощ. Бе заспала някъде след полунощ, защото бе мислила за Филип Мередит и се бе питала къде ли е. Не бе се вясвал в кръчмата от цяла седмица. Не че я бе грижа, разбира се. Честно казано, бе й напълно безразлично дали някога ще го види отново.

Но той бе изчезнал така внезапно. Бе идвал всяка вечер в „Синия лебед“, после изведнъж престана да идва.

„Заради работата си? — питаше се тя. — Каква работа може да принуди един адвокат да напусне града? Или най-сетне бе разбрал, че тя не иска да има никакво вземане-даване с него? Сигурно.“ В такъв случай трябваше да се чувства облекчена, а не да се мята в леглото почти цяла нощ…

Гласът на Кати най-сетне стигна до съзнанието й и я стресна.

— Попитах те няколко пъти искаш ли да дойда с теб.

— О, не. — Джилиън скочи и бързо грабна шала си, без да обръща внимание на озадачения поглед на Кати. — Баба ми долу ли е?

— Не. Излезе веднага след закуска.

— Когато я видиш, кажи й къде съм — заръча Джилиън и изхвърча от стаята.

* * *

Почука на вратата на Клодия малко по-късно, задъхана от тичане.

— Готова ли си? — извика тя.

Вратата веднага се отвори и на прага застана усмихната Клодия.

— Очаквах това излизане цяла седмица. — Вдигна шала си. — Омръзна ми да нося постоянно едни и същи рокли.

Джилиън кимна съчувствено, въпреки че този проблем й бе непознат.

— Тази рокля ти стои много по-добре, отколкото на мен — въздъхна тя, като огледа Клодия.

Това не беше празен комплимент. Клодия бе облечена в стара рокля на Джилиън: тъмнозелен корсет върху бяла блуза. Горната част на корсета завършваше с дантела. Памучната пола бе на бели и зелени ивици. Цветът й подчертаваше изумрудените очи на Клодия и стройната й фигура.

Клодия се радваше, че ще може да разнообрази оскъдния си гардероб. Всичките й дрехи бяха изгорели, с изключение на раздраната и зацапана със сажди рокля, в която я бяха намерили. Едуина и Джилиън й бяха осигурили няколко рокли, а Том й бе дал скромен заем, за да си купи най-необходимото. Бе изплатила заема и беше спестила пари, които сега искаше да изхарчи.

Когато слязоха на улицата, Джилиън предложи да вземат карета.

Клодия погледна безоблачното небе и слънчевите лъчи стоплиха бузите й.

— Не, не! Денят е толкова хубав! Хайде да повървим.

На Хановър Скуеър те радостно влизаха от магазин в магазин, избираха или отхвърляха платове, дантели и панделки. В магазина за платове Клодия дълго прехвърля топ след топ, докато на Джилиън й се стори, че са видели всичко, което Ню Йорк можеше да предложи в този момент. После отидоха при шивачката, която внимателно взе мерките на Клодия. От шивачката влязоха в обущарницата и тесните стъпала на младата жена бяха очертани с въглен върху мека кожа: новите й рокли щяха да бъдат съчетани с подходящи по цвят и модел обувки.

Следобедът вече преваляше, когато се спряха пред някаква шапкарница, за да огледат изложените шапки и бонета.

— Останаха ми пари само за още една покупка — заяви Клодия весело. — И после ще…

— Добър ден, госпожице Уинтроп. Какво неочаквано удоволствие.

Обърнаха се и видяха Филип Мередит да се приближава към тях. Той докосна учтиво периферията на шапката си.

— Избрали сте прекрасен ден за пазаруване — продължи мъжът с обезоръжаваща усмивка.

Бузите на Джилиън пламнаха и тя побърза да представи Филип на Клодия с надеждата, че ще съумее да прикрие нежеланото изчервяване.

Филип кимна любезно въпреки студенината на Клодия. „Хубава жена — помисли си той, — но някак смразена.“ Беникот му бе казал, че е блудница и сигурно е вярно, защото бе чул същото и от друго място. Зелените й очи го гледаха така, че тръпки полазиха по гърба му. „Тази жена е прекалено студена. Само много специален мъж може да пробие бариерата й от студена резервираност“ — заключи той.

Обърна се към Джилиън леко смръщен: не му харесваше, че тя е в компанията на жена като Клодия Дънхам.

— Каретата ми не е далеч — предложи той, като направи неясен жест с ръка.

— Още не сме приключили с покупките — отговори Джилиън, която бе успяла да се съвземе до известна степен от внезапната му поява.

— С удоволствие ще ви изчакам.

Клодия повдигна тънка вежда.

— Нима времето ви е толкова много, че си разрешавате да го пилеете така, господин Мередит?

Филип не обърна внимание на сарказма.

— Не е така — призна той. — Но мога да си разреша някой и друг час, за да се насладя на компанията на две прекрасни дами.

— Трябва да се прибираме — измънка Джилиън. „Явно не е бил извън града…“

— Глупости! — възрази Филип. — Убеден съм, че и двете ще се почувствате добре, ако хапнете нещо.

Без да изчака за отговор, той хвана ръката на Джилиън и я поведе към отсрещното кафене. Младото момиче хвърли безпомощен поглед през рамо, за да се увери, че Клодия ги следва.

Филип я огледа от глава до пети с усмивка.

— Надявам се, че отсъствието ми не те е огорчило прекалено много. — Наведе глава и прошепна в ухото й: — Уверявам те, че само най-належащи задължения могат да ме задържат настрана от компанията ти.

Топлият му дъх на шията й я накара да потрепери. Препъна се и ръката му се стегна, за да я подкрепи.

— Лъжете се, господин Мередит — отвърна тя най-студено. — Дори не съм забелязала отсъствието през последната седмица.

Филип се засмя тихо.

— Последната седмица? — повтори той замислено и леко стисна ръката и. — Ако не сте го забелязали, откъде знаете, че съм отсъствал седмица?

Пръстите му върху ръката й я изгаряха като с нажежено желязо и тя побърза да я издърпа.

— Не знам. Това беше… само предположение.

— Изключително точно предположение — помърмори той.

Когато стигнаха до кафенето, Филип отвори галантно вратата и едва не се сблъска с британски офицер.

— Сър! — възкликна той. — Моите извинения.

Джилиън размени гневен поглед с Клодия, когато Филип даде път на офицера.

— Защо му дадохте път? — запита тихо Джилиън, когато седнаха на една от масите.

Филип замълча за миг, преди да й отговори.

— Вежливостта никога не е излишна, госпожице Уинтроп. Лошите маниери не помагат за разрешаване на проблемите.

Джилиън кипеше от яд. Клодия извърна глава. Келнерът донесе поръчката им: кафе за Джилиън и Клодия, чай за Филип.

— Допускате ли случай, който да оправдае проява на неучтивост? — запита уж между другото Джилиън, докато отпиваше от кафето си. Представяше си какво мисли Клодия. Може би тя трябваше да бъде вежлива с войниците, които я бяха нападнали! Младото момиче искрено съжаляваше за краткия разговор на четири очи, преди да влязат в кафенето. Погледна незабелязано мъжа пред тях. И днес бе облечен като за бал. Тъмнозеленият му жакет от брокат бе с перлени копчета и кадифени маншети. Вратът му потъваше в пяна от бяла дантела.

— За мен няма случай, който да оправдае неучтиво поведение — отговори спокойно Филип. Той дори изглеждаше като че ли изненадан от подобна възможност, но Джилиън имаше чувството, че се опитва да я подведе: знаеше, че бе способен и на груби действия. Наведе се над масата и заговори с нисък, конспиративен тон: — Трябва ли да разбирам, че вие гледате на войските на Негово величество като на нашественици, към които трябва да се отнасяме неучтиво?

— Сигурна съм, че госпожица Уинтроп не мисли така — намеси се Клодия, преди Джилиън да успее да изстреля гневния отговор, който пареше върха на езика й. Остави чашата си на масата и стана. Джилиън я последва, изпълнена с благодарност. — Няма нужда да ни изпращате до дома — продължи Клодия, когато и Филип се изправи.

— Както желаете — отговори учтиво той, възпрян от резкия й глас. Не му оставаше нищо друго, освен да проследи с поглед двете жени, които събраха пакетите си и напуснаха кафенето. На устните му играеше лека усмивка.

— Не разбирам какво има около този човек, което ме напряга така — измърмори Джилиън, когато излязоха на улицата.

— Той очевидно е верноподаник — отбеляза Клодия. Пресякоха улицата и се отправиха към магазина, пред който ги бе спрял Филип. Младата жена погледна замислено Джилиън. — Трябва да внимаваш какво говориш, когато си близо до него.

— Опитвам се — защити се Джилиън. — Но… — Въздъхна и замълча. Трудно й беше да обясни дори пред себе си странните си реакции, когато бе в компанията на Филип Мередит.

„Клодия е права — реши Джилиън. — Чисто и просто няма да обръщам повече внимание на този мъж.“

Но по-лесно бе да вземе решение, отколкото да го изпълни на практика. През следващите няколко седмици Филип Мередит се появяваше всяка вечер в „Синия лебед“ или в компанията на един-двама британски офицери, или сам. Още щом го забележеше, Джилиън вземаше мерки за неговите поръчки да се погрижи някое от двете момичета.

* * *

Най-сетне дойде април с характерните внезапни валежи, ярко пролетно слънце и свежа зеленина. На Джилиън й се струваше, че земята се раззеленява само за една нощ, а дърветата бързат да скрият кафявото си зимно одеяние под зелен облак изумрудени листенца. По ранноцъфтящите храсти се пукнаха първите цветни пъпки.

Една съботна вечер към края на месеца Джилиън излезе от кръчмата след десет часа и забърза към къщи. Тази вечер Филип бе дошъл рано, но си бе отишъл веднага след вечеря. Вероятно най-сетне му е станало ясно, че тя не иска да има нищо общо с него.

Бе се отдалечила само на няколко стъпки от тъмната веранда, когато някой я хвана за ръката. Джилиън стреснато пое дъх.

— Избягваш ме — каза Филип и пристъпи към нея извън сянката на близкото дърво. Пелерината му бе тъмна и единствено бялата перука му пречеше да се слее напълно с нощта.

Джилиън го изгледа гневно.

— Каква дързост! — възкликна тя възмутено. — Изплаши ме до смърт!

— Но постигнах нещо — отбеляза той с характерната си бавна усмивка. — Държиш се с мен, като че ли съм невидим. Питам се мен ли избягваш или собствените си чувства?

Джилиън изтегли ръката си от неговата.

— Не разбирам за какво говориш. — Опита се да продължи пътя си, но той застана пред нея.

— Струва ми се, че разбираш много добре какво имам предвид. — Погали атлазеногладката й буза с пръст. — Знам, че е така — прошепна повече на себе си, отколкото на нея.

— Какво каза? — Джилиън знаеше, че не трябва да стои така, но бе като хипнотизирана. Дори и в полумрака забеляза очите му да се плъзват по извивката на гърдите й и странна топлина заля тялото й. Загърна се по-плътно в шала си с разтреперана ръка. Знаеше много добре, че не трепери от страх и се питаше как е възможно да реагира така бързо и с такава готовност на всяко негово докосване.

Той не отговори на въпроса й. Вместо това, бавно протегна към нея ръце и я притегли към себе си. Джилиън се опита да се издърпа, но силните му ръце я задържаха без усилие. Филип бавно наведе глава и продължително я целуна. На Джилиън й се стори, че се носи — лека като перце — из пространството и тя разтвори устни под неговите. Усети дланта му върху гръдта си: палецът му нежно погали върха й и усили приятната топлина, която се стичаше по нея…

Когато най-сетне я освободи от прегръдката си, Джилиън се залюля и се опря с ръка на ствола на дървото до тях, за да се закрепи. Доколкото можеше да види, изражението му бе съвсем спокойно — като че ли нищо не се бе случило.

— Защо… Защо направи това? — запита с треперещ глас.

Той отметна глава назад и я погледна развеселено.

— Не си ли целувана досега?

Джилиън не смяташе да отговори на този въпрос. Дръзката му усмивка бързо угаси пламъка, който неочаквано беше обхванал тялото й. Отново я заля гореща вълна, но този път от гняв.

— Не отговори на въпроса ми — настоя той.

Дишането й се бе успокоило.

— Не смей да се доближаваш повече до мен. Ако ме докоснеш отново, ще… ще поискам да те арестуват!

Той повдигна вежда.

— Наистина ли? Нима нарушавам закона, когато целувам хубавичка келнерка? — Бавно обърна глава. Двамата се намираха на не повече от три метра от кръчмата; кухненският прозорец беше отворен. Той отново погледна Джилиън. — Достатъчно беше да извикаш, но ти не го направи…

Джилиън вдигна брадичка.

— Сега обаче ще го направя! — Не искаше да обръща гърба си към него и остана до дървото.

Филип погледна тъмната и пуста улица.

— Къде живееш? Ще те изпратя.

Младото момиче изправи гръб и още по-подчертано вдигна брадичка.

— Не, благодаря. Предпочитам да бъда изпращана от червенодрешковци, отколкото от такива като теб!

Обърна се и направи крачка напред, но той пак я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си.

— Какво искаш да кажеш с това? Какво осъдително намираш в червенодрешковците?

Джилиън стреснато преглътна: бе забравила пред кого говори.

— Имам предвид всички войници — побърза да заглади грешката си тя. — Знаеш какви са.

Той я пусна, но я задържа на място с тъмния си замислен поглед.

— Всъщност нямам представа — призна си Филип.

— Понякога са… много фамилиарни. — Оправи шала си, който се бе смъкнал от раменете й.

— Не мисля, че това може да те притеснява.

Джилиън го погледна бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— С впечатление съм, че ти преднамерено подканваш този вид отношение към теб.

Джилиън пое дълбоко въздух, когато схвана значението на думите му, и вдигна побесняла ръка да го удари по самодоволното му лице, но той лесно хвана китката й.

Младото момиче рязко издърпа ръката си.

— Не си спомням да съм подканвала теб!

Завъртя се на пети и бързо закрачи към къщата на баба си, почти сигурна, че той ще я последва. Обърна се едва когато пресече овощната градина. От Филип Мередит нямаше и следа.

* * *

Малко по-късно Джилиън побърза да освободи Кати — имаше нужда да остане сама. Трепереше от потисната ярост. Съблече се и захвърли дрехите си върху стола наблизо. Усещаше гръдта си все още топла и тръпнеща от неочакваната ласка. Докосна боязливо хладната си кожа. Нямаше външен знак за пулсиращата горещина, която чувстваше на това място…

Кати бе подготвила леглото за спане и бе поставила нощницата й в долния му край. Младото момиче я грабна и бързо я навлече.

Седна пред тоалетката си и махна фибите, които задържаха косата й. Златисти вълни се спуснаха по гърба й почти до кръста.

„Нормално ли е на една жена да омекват коленете, когато я целуват?“ — питаше се тя, все още разтърсена от преживяното.

Преди много години родителите й даваха прием и младо момче си бе откраднало целувка от нея, докато се разхождаха в градината. Тогава тя бе едва дванайсетгодишна, а момчето беше на четиринайсет.

Джилиън си спомняше ясно случилото се, защото тогава се смя до сълзи. Момчето — Сет, да, така се казваше — страшно се обиди и избяга, като я остави сама в посребрената от лунна светлина градина.

Филип бе поискал да знае дали някога се бе целувала. По принцип — да, веднъж. Джилиън не броеше няколкото случая, когато не бе успявала да се изплъзне и пиян войник залепваше устни към бузата й. Но тези целувки предизвикваха само тръпки на отврата по тялото й.

В дъното на сърцето си Джилиън знаеше, че тази нощ бе целуната за пръв път.

Не бе се смяла, нито бе изпитала отвращение.

Независимо от това, не можеше да понася този мъж!

Грабна четката и започна енергично да разресва косата си, като че ли по този начин можеше да изчетка настрана и мислите си…