Хелън Леър
Непокорната Джилиън (5)

Пета глава

Из дневника на Джилиън:

17 февруари 1778 година

Снощи сърцето ми се смрази от жал, докато слушах как някакъв тори, успял да се вмъкне в лагера при Вали Фордж, злорадстваше над страданията на нашите войници там. Спели на слама само с едно одеяло в тези ужасни студове… Като че ли и природата се опитва да помогне на враговете… Преспи от по метър и половина затруднили доставката на храна; дъвчели корите на дърветата наоколо и припадали от слабост…

В голямата камина в общото помещение на кръчмата гореше силен огън. Тя бе толкова висока, че в нея можеше спокойно да се изправи мъж със среден ръст, а ширината й бе такава, че в нея можеше да се опече на шиш и най-едрият дивеч и пак да остане място.

Тази вечер обаче шишът бе празен и само огромни пънове пращяха в нея и изпълваха въздуха със силния мирис на кедрово дърво. Помещението бе приятно затоплено от огъня и петролните лампи, но стъклата на прозорците бяха заскрежени и при всяко отваряне на вратата вътре нахлуваше облак студен въздух.

Клодия бършеше масата, на която бяха вечеряли преди минути трима британски войника.

Денят бе уморителен и тя се радваше, че краят му вече се вижда. През лятото имаше по-малко работа. Военните действия като че ли се влияеха от времето: зачестяваха през лятото и се разреждаха през зимата. Червенодрешковците явно не обичаха да изоставят топлите си огньове и още по-топлите си любовници през зимните месеци. Клодия подозираше, че се надяват природата да обезсили и победи бунтовниците и без тяхната намеса.

Внезапен порив на вятъра удари в прозорците и тя неволно вдигна глава.

„Може би ще се окажат прави — помисли си унило. — И куче няма да преживее навън в нощ като тази… А какви са шансовете на много по-уязвимия човек, дори и да е стоплен от пламъка на убежденията си?“

Вниманието й се насочи към масата, която почистваше.

— Прасетата са по-чисти от тези двукраки свини — измърмори тихо. Парцалът й бе безнадеждно просмукан с бира и сос. Не можеше да си представи как тази комбинация бе успяла да попадне на масата от чашите и паниците им. Разбира се, били са пияни, както обикновено. Клодия се съмняваше в способностите на британците да правят нещо друго, освен да ядат, да пият и да развратничат. Приличаха си като бобени зърна — като се започне от генералите им и се стигне до най-простия войник.

Погледна към пода и направи гримаса. Мръсотията там трябваше да почака.

Натрупа чиниите и чашите върху подноса, вдигна го и понечи да го отнесе в кухнята, но внезапно спря. В кръчмата влезе капитан Беникот, който остана за момент до вратата, като потропваше с крака и отърсваше снега от пелерината си. С него беше и още някой, но вниманието на Клодия бе съсредоточено върху капитана.

Тя замислено кимна на Джилиън, която веднага застана до нея.

— Онзи там не е ли капитанът, който винаги придружава полковник Харкрофт?

Джилиън незабелязано погледна младия мъж.

— Да, той е — отговори тихо и прехапа устни. — Интересно, не съм виждала полковника тук от две седмици.

Подносът тежеше и Клодия нетърпеливо пристъпи от крак на крак.

— Защо не се опиташ да разбереш нещо? — предложи тя на Джилиън.

Младото момиче кимна и Клодия тръгна към кухнята. Бе на половината път към масата, когато забеляза, че мъжът с капитан Беникот е Филип Мередит. Не го бе виждала от онази ноемврийска вечер преди три месеца и нямаше никакво желание да го вижда и сега.

Канеше се да се обърне и да ги прехвърли на Клодия, но беше вече твърде късно. Капитан Беникот бе уловил погледа й и й махаше с ръка.

— Джилиън, скъпа! — извика той весело. — Имаш клиент, направо умиращ от жажда!

Джилиън въздъхна примирено и отиде да вземе поръчката им. И двамата желаеха ром и тя отиде да им го донесе.

Върна се след няколко минути и постави чашите на масата, като се усмихна предразполагащо на капитана. Той си бе свалил шапката, кестенявата му коса бе леко разрошена. „Щеше да бъде красив — помисли си Джилиън, — ако ушите му не са толкова големи, а брадичката му не е с трапчинки.“

— Напоследък не съм виждала полковник Харкрофт — подхвърли тя. — Надявам се, че не е болен. — Примигна съблазнително и пръстите й заиграха по дантелата на корсажа й. — Той е от любимите ми клиенти: винаги учтив, истински джентълмен. — Погледна към Мередит. Той я изучаваше с вече познатата арогантност от първата им среща. „Британец до мозъка на костите си“ — помисли си тя, сбръчка гнусливо нос и се обърна към капитана.

Той отпи от чашата си и й се ухили: ясно беше, че не пие първото си питие за вечерта.

— Мога лично да те уверя, че полковникът се радва на чудесно здраве — заяви той любезно. — Наложи му се да напусне града за няколко дни. Заповеди, нали разбираш.

Джилиън се нацупи кокетливо.

— Не вярвам. Сигурно е в кръчмата на Франсис.

— О, не! — Беникот вдигна ръка, за да прикрие устата си, но не се погрижи да понижи поне малко гласа си. — Виждала ли си келнерките им? — запита я той с похотлива усмивка. — Вярвай ми, не може да става и дума за конкуренция. — Изправи се, като се подпря с една ръка на масата, за да запази равновесие, а другата постави на рамото на младото момиче. Джилиън стисна зъби и успя да не се отдръпне от вонящия на ром дъх на капитана, когато той зашепна на ухото й: — Ако можеш да пазиш тайна, скъпа моя, полковникът отиде при генерал Хау във Филаделфия.

Джилиън си придаде вид на пълно безразличие, като същевременно успя да избегне нежелана прегръдка. Точно в този момент погледът й попадна на Мередит и заплашителният израз на тъмните му очи я стресна.

За миг момичето се зачуди какво му става. Голямата му ръка бе стиснала калаената чаша с такава сила, че Джилиън нямаше да се изненада, ако нещастната чаша се огъне пред очите й. Нещо го бе разтревожило, но какво? И защо я гледаше така, като че ли с радост би я удушил със собствените си ръце?

Внезапно в главата й проблесна сигурно обяснение на поведението му: Мередит бе вбесен, че капитанът разкрива къде се намира началникът му. Ще трябва да бъде по-внимателна; когато Филип Мередит е наблизо.

— Хубавичко момиче, нали? — въздъхна Беникот, когато Джилиън се отдалечи към бара.

„Така е — помисли си Филип и отпи глътка ром. — И флиртаджийка в добавка.“ Неволно стискаше зъби, като я гледаше как пресича от маса на маса. Бе готов да се обзаложи, че нарочно люлее така бедра.

Филип бе изненадан и обезпокоен от собствените си реакции. Какво го е грижа него, че тя се движи между масите с пияни мъже, като върти бедра и потрепва с мигли пред всеки от тях?

Без да иска, изръмжа раздразнено. Момичето бе събудило нещо дълбоко вътре в него, нещо, което не бе чувствал от дълго време и — трябваше да си признае това — бе нарушило вътрешното му равновесие, независимо от него самия. Усетил бе необяснимо привличане към младото момиче още при първата им среща и се бе опитал да му се противопостави. В Ню Йорк, тази британска крепост, имаше кръчми, барманки и келнерки едва ли не на всеки ъгъл. А него нещо го влечеше неудържимо към „Синия лебед“…

Беникот забеляза погледа му, вторачен в Джилиън, и се наведе към него.

— Не си губи времето с нея — захили се той, а после кимна към Клодия. — Виждаш ли тази разкошна чернокоса красавица? Първостепенна развратница, поне така се говори. — Той въздъхна и пресуши чашата си. — За съжаление има слабост към офицерите с висок чин.

Филип погледна за миг Клодия и отново върна погледа си към Джилиън.

— Тя по договор за чиракуване ли е тук?

— Кого имаш предвид? — запита Беникот и се дръпна изненадано назад. Никога не бе чувал за блудница с договор за чиракуване.

Филип погледна раздразнено капитана.

— Онова хубаво момиче, за което говорехме.

Беникот поклати глава.

— О, не. Тя е балдъза на кръчмаря.

Мередит се опита да си спомни името му. Помнеше обаче много добре името на момичето — Джилиън Уинтроп. Не бе забравил нито лицето й, нито фигурата й.

След около час Джилиън забеляза, че капитан Беникот става и намята пелерината си. Каза нещо на Мередит и се отправи с неуверена крачка към изхода, като се блъскаше в маси и столове.

Джилиън погледна към масата им, готова да я почисти веднага след изчезването на Мередит. Но вместо да си тръгне, той се обърна към нея и щракна с пръсти.

Щракна с пръсти! На нея! Гневна червенина заля бузите й. Тя не се помръдна и той повтори обидния си жест и този път го придружи с подвикване:

— Ей, вие! Елате тук!

„По дяволите! Да не си мисли, че съм уличница на повикване?“

Джилиън гневно се отправи към масата му с пламнали от яд очи.

— Какво има? — запита тя без следа от учтивост.

Той вдигна вежда и заговори с по-остър тон, отколкото възнамеряваше. За пръв път му се случваше жена да се държи така с него.

— Предлагате и храна, нали? Какво да поръчам?

— Искате менюто? — продължи Джилиън със същия тон.

— Не е нужно. — Той се облегна на стола си. Наистина бе много хубаво момиче: точно както си я спомняше от първата им среща. Очите му се спряха за миг на добре оформените й гърди под стегнатия корсаж. Откъсна с усилие очи и запита:

— Какво препоръчвате?

— Вечеря в кръчмата на Франсис — предложи тя мило.

Филип се втренчи в нея за миг, после обърна глава към съседната маса.

— Какво ядат там?

— Яхния от стриди.

— Прекрасно. — Бутна празната чаша към нея. — Искам горещ чай с малко ром. Малко!

Джилиън взе чашата с желание да я стовари върху напудрената му перука, но се въздържа.

Все още кипеше от гняв, когато се върна с табла, върху която бе поставила паницата с яхния, чая с ром и няколко дебели филии хляб.

Постави внимателно чашата и хляба на масата и вдигна паницата с яхния. Но когато протегна ръка да я постави пред него, някой я ощипа отзад, тя трепна, сосът на яхнията се разля върху масата и покапа върху бричовете на Мередит.

Младото момиче се обърна разгневено, но само за да види как глупавият шегаджия се измъква през вратата.

— Заливането на гостите с храна да не би да е специалитет на заведението?

Тя се обърна рязко и се вторачи в разлятата течност.

— О-о-о! — Измъкна кърпа от джоба на престилката си и бързо се залови да бърше масата. — Ще ви донеса друга…

Видя го да вади кърпичка, за да избърше бричовете си. Действията му бяха придружени с мърморене по адрес на несръчните келнерки.

Тя скръцна със зъби.

— Казах вече, че ще донеса друга порция. Няма защо да се държите така, като че ли съм го направила нарочно.

— Нямаше да се изненадам ни най-малко, ако го бяхте направили — измърмори той, все още зает с петното върху скъпите си бричове.

Тя постави ръце на кръста си.

— Късметлия сте, че не излях цялата яхния в скута ви.

— Мисля, че го направихте. — Пусна с отвращение пропитата със сос от яхния кърпичка на масата и я изгледа раздразнено.

Джилиън тръсна гневно глава и се обърна, но той я сграбчи за ръката и я задържа.

— Размислих. Искам някакво рибно ястие, каквото и да е то. — Погледна намокрените си бричове. — Тази вечер се наситих на яхния от стриди.

Джилиън рязко освободи ръката си. „Потръпнах, когато ме докосна, защото съм ядосана“ — каза си тя.

— Ще уредя да ви сервират — заяви студено момичето с желание да увеличи колкото е възможно разстоянието между тях.

Провери всички тенджери и тигани в кухнята.

— Рибата свърши ли? — запита тя Менди, която бършеше чинии и ги подреждаше в кухненския бюфет.

— Има само рак.

Джилиън се усмихна лукаво.

— Напълно подходящо за него — промърмори.

Извика Дилия и я помоли да отнесе приготвената порция на Филип Мередит. Но продължи да поглежда към масата му пряко желанието си. Той изглеждаше изцяло погълнат от вечерята си.

Когато се улови, че го поглежда за трети или четвърти път, Джилиън реши да се стегне и да не допуска този отвратителен мъж да си помисли, че се интересува от него. Естествено бе да се стресне, когато след около трийсетина минути той неочаквано се изправи до нея.

— След като най-сетне ми се даде възможност да се нахраня, трябва да призная, че храната тук е много добра.

Джилиън го погледна подозрително.

— Съжалявам само, че нямам време за… а-а-а… десерт. — Сложи шапката си, постави пръсти под брадичката й и повдигна леко лицето й към своето. — Може би следващия път…

Джилиън усети, че ушите й пламнаха — дано бузите й поне да не са почервенели…

— Надявам се, че няма да има следващ път — бързо измърмори тя и дръпна главата си настрана от топлите му пръсти. И сега тялото й внезапно потръпна при допира на пръстите му. Това се случваше винаги когато му се гневеше, а тя се гневеше всеки път, когато се случеше да говори с него. Торите провокираха гнева й.

— О, ще има следващ път — обеща й той и се усмихна бавно и вбесяващо уверено.

Тръгна към вратата, но се обърна да я погледне още веднъж, като че ли внезапно се бе сетил за нещо.

— Между другото, не се тревожете, ако утре вечер позакъснея. Понякога работата ме задържа по-дълго, отколкото ми се иска. — Усмихна се и спокойно се отдалечи към вратата.

Този път Джилиън бе сигурна, че бузите й са яркочервени.

„Да се тревожа? — беснееше тя възмутено и скърцаше със зъби. — За мен ще бъде истинско облекчение никога да не го виждам!“

* * *

Филип Мередит започна редовно да вечеря в „Синия лебед“, но Джилиън винаги гледаше да се занимава с нещо друго или дори се оттегляше в кухнята, когато имаше опасност да се наложи тя да му сервира.

Той се правеше, че не обръща внимание кой му сервира. С някакво необяснимо раздразнение Джилиън наблюдаваше как Дилия и Частити му се умилкват и флиртуват с него: те като че ли се мъчеха да се изместят една друга, когато ставаше въпрос за неговата маса. Джилиън чуваше ясно смеха им, с който отвръщаха на закачките му.

— Наистина е чудесен — възкликна Дилия една вечер. Лицето й бе почервеняло, а очите й блестяха, както блестят очите на жена, току-що получила приятен комплимент. — Каза ми, че косата ми е като тъкано злато.

Джилиън направи гримаса.

— Нима? — Неволно вдигна ръка, за да подпъхне кичур от собствената си златиста коса под бонето. Доколкото виждаше, косата на Дилия бе светлокестенява. Е, вярно, имаше няколко жълтави ивици в нея…

— Той каза още — продължаваше възторжено Дилия, — че кръстът ми бил толкова тънък, че можел лесно да го обгърне само с едната си длан!

Джилиън изсумтя едва чуто. Дилия тежеше не повече от четирийсет килограма и талията й наистина бе тънка, но чак пък толкова… „Колко е глупава само!“ — помисли си Джилиън с необяснимо раздразнение. Но външно съумя да се усмихне на щастливото момиче.

Когато Дилия се отдалечи, Джилиън погледна ядосано към Филип Мередит, но той като че ли изобщо не я забелязваше.

До края на тази вечер, както и на следващите, младото момиче се държеше необичайно рязко с всички, които имаха нещастието да я заговорят.

* * *

До първата седмица на март Джилиън успя да се освободи до известна степен от необяснимата власт на Филип Мередит над настроенията й: помогна й и благоприятната промяна на времето. Бе все още студено, но температурите бяха значително по-високи. За нейна радост снегът усилено се топеше, докато накрая останаха снежни петна само в сенчестите места.

Но с идването на пролетта Джилиън забеляза в любимия си град и признаци на оскъдица. Все по-трудно се намираха най-нужните стоки и всеки се мъчеше да се справи, с каквото има подръка.

Не достигаше и храната. Откакто се помнеше, по улиците скитаха свободно прасета и кози и ядяха отпадъци или каквото изровят от боклуците. Ден след ден броят им намаляваше: гладът настъпваше бавно, но сигурно сред по-слабо привилегированите жители на големия град…

Но отпадъците се увеличаваха. Както и боклукът.