Хелън Леър
Непокорната Джилиън (30)

Тридесета глава

Из дневника на Джилиън:

22 ноември 1783 година

Признавам, че с всеки изминат ден безпокойството ми нараства; страхувам се, че англичаните по някакъв начин ще подновят конфликта, въпреки че беше подписан мирен договор. Всички, изглежда, смятат, че войната е спечелена. Това предизвиква апатия, която ме изпълва със страх. Всеки щат, който се беше обединил с останалите в момента на криза, сега се затваря в себе си и се интересува само от собствените си проблеми, френските ни съюзници се върнаха в страната си. Американската армия е в толкова лошо състояние, че ако англичаните решат да нападнат още веднъж, американците ще бъдат съвсем безпомощни. Няма да се чувствам спокойна, докато те не напуснат бреговете ни.

— Е, разбира се, чувствата ми са смесени — въздъхна Алис. Както винаги, тя бе облечена в черно и смяташе, че мрачният цвят е особено подходящ за този ден. — Човек може само да се надява, че всичко ще се оправи.

Тя се усмихваше на всички и усмивката, независимо от предпазливите й думи, беше естествена. Отдавна цялото й семейство не се беше събирало заедно. Отдясно до нея на масата за закуска седяха Джилиън и Филип, а отляво бяха Едуина и Том. „Синия лебед“ беше затворен в този светъл ден. В далечния край на правоъгълната маса седеше шестгодишната Констанс, която считаше себе си за млада дама. По-малкият й брат Том и синът на Джилиън, Адам, се намираха на горния етаж под грижите на една прислужничка.

Джилиън и Филип бяха пристигнали от Уилямсбърг преди два дни. Не бяха дошли само да посетят семейството й. Искаха да присъстват на развръзката на дългия осемгодишен конфликт. Днес англичаните най-после щяха да напуснат Ню Йорк.

— Всичко ще се оправи, бабо — твърдо каза Джилиън. За разлика от баба си, Джилиън бе облякла най-ярката си рокля. Беше ушита от червена коприна, с четвъртито деколте и ръкави до лактите. Полите й бяха повдигнати малко от двете страни и откриваха бялата й дантелена фуста. Джилиън беше махнала червените сатенени панделки от нея и ги бе заменила със сини кадифени фльонги.

— Може би — измърмори неубедено Алис. Не можеше да повярва, че бунтовниците наистина бяха спечелили войната; до края на дните си тя щеше да ги смята за такива — бунтовници. Дори и сега за нея бе немислимо, че тази малка, рядко населена страна се беше изправила срещу мощната Английска империя и бе спечелила.

Едуина нежно се скара на Констанс да седи изправена и се обърна към баба си:

— Мисля, че е вълнуващо сами да си бъдем господари. Започваме отначало. Не трябва да допускаме грешките, които другите страни са направили.

Алис я погледна съм съмнение.

— Предполагам, не си помислила за това откъде ще вземем пари за поддръжката на новото ни правителство, да не говорим за армията.

— Федералното облагане с данъци е единственото решение — бързо каза Том, преди жена му да успее да отговори. После въздъхна и поклати глава. — Все пак не мога да си представя, че това ще стане. Отделният суверенитет на нашите щати е гарантиран от Устава на Конфедерацията.

— Но законодателните власти сигурно виждат необходимостта от него. — Едуина погледна сериозно съпруга си. — Само трябва да го гласуват.

Том се засмя. Изглеждаше здрав и силен и бе започнал да пуска корем през последните две години.

— Бих искал да ги видя да се съгласяват за нещо единодушно. Само един глас против е достатъчен, за да не се приеме законопроект като този.

— Няма нужда дори да има против — отбеляза Филип, докато пиеше чая си. — Един въздържал се стига.

Алис погледна замислено мъжа, когото бе избрала за съпруг на любимата си внучка. Сега знаеше, че е бил бунтовник, и то през цялото време. Този факт предизвикваше у нея смесени чувства дори и сега, когато това вече нямаше никакво значение. От една страна, чувстваше се измамена и склонна да изпитва гняв. Но все пак тя виждаше със собствените си очи колко щастлива е Джилиън и колко много е свикнала с ролята си на съпруга и майка.

Алис поклати глава. Може би в края на краищата само това имаше значение.

— С течение на времето ще се научим — уверено каза Том. — Ще трябва да го направим. След като те си заминат, сами ще се справяме.

Филип стана.

— По-добре е да тръгваме, в противен случай ще пропуснем всичко.

— Повярвайте ми — мрачно рече Том, докато се изправяше, — това е нещо, което не искам да пропусна.

— Ще дойдеш ли е нас, бабо? — попита Едуина и дръпна стола си назад.

Алис махна с ръка.

— Не, не. Човек може да бъде стъпкан там. Ще остана с децата.

Във фоайето Джилиън и Едуина си сложиха тежки наметки, тъй като ноемврийският ден бе студен.

Не можеше да става и дума да вземат карета. Дори и един ездач трудно щеше да се промъкне през претъпканите с хора улици.

Джилиън и Филип, следвани от Едуина и Том, отидоха пеша до пристанището, където бяха закотвени английските кораби.

Джилиън никога преди не беше виждала града окичен с толкова много гирлянди. Улиците бяха почистени от всички боклуци. Магазините, къщите и кръчмите бяха украсени с червени, бели и сини платове. Вятърът развяваше над входовете знамена с тринайсет звезди и още толкова райета.

— Никога не съм виждала толкова много хора на едно място — удивено възкликна Едуина, когато най-накрая се добраха до пристанището. Тя здраво стисна ръката на Том.

Джилиън се засмя на забележката на сестра си, макар самата тя да бе на същото мнение.

— Е — отбеляза Джилиън, — скоро повече от трийсет хиляди от тях ще си заминат.

Филип успя да си пробие път до едно хубаво място и четиримата застанаха там да чакат.

Минаха часове, но хората стояха, за да гледат. Евакуирането на трийсет хиляди души не беше лесна задача и вероятно нямаше да стане за един ден. Отиваха си не само войници. Между заминаващите имаше тори и техните семейства. Въпреки че не можеше да ги открие в тълпата, Джилиън знаеше, че в тази група са и Картрайтови с дъщеря си, Мелани Беникот. Заминаваха също и — макар по-правилно би било да се каже депортираха — военнопленници, заловени от американците и освободени, при условие че ще напуснат страната.

Един човек липсваше в английските редици. Сър Хенри Клинтън беше изгонен година преди това. На негово място бе дошъл сър Гай Карлтън.

Джилиън се усмихна на себе си, когато си спомни това. Англия беше изпратила трима от най-способните си мъже за главнокомандващи. Всички се бяха провалили.

„А ние имахме само един“ — доволно си помисли тя. Но този мъж беше напълно достатъчен, щом той беше Джордж Вашингтон.

— Първият кораб тръгва — извика Едуина, проточила шия, за да вижда по-добре.

Джилиън насочи погледа си към гората от мачти. Тогава го видя. Флаговете му бяха вдигнати високо, палубите — препълнени с хора в червени униформи. Корабът започна да се отдалечава, белите му платна се издуха, подети от вятъра.

Един след друг английските кораби заплаваха надолу по залива, отправяйки се в открито море.

Стояха до късно следобед. Течението се бе обърнало и останалите кораби щяха да тръгнат на другия ден.

Четиримата бавно се прибраха вкъщи.

На ъгъла на Бъркли и Броуд Уей Том ги остави и отиде да отвори кръчмата. Със сигурност имаше какво да се празнува този ден.

Едуина продължи с Джилиън и Филип до къщата на Уортънови. Дори и тук беше пълно е хора. Звъняха камбани, хората се поздравяваха, а някъде някой пускаше ракети.

Внезапно сред шума и врявата Джилиън чу името си и се обърна. В първия момент видя само стена от лица. После едно от тях се отдели.

— Клодия!

Джилиън се разплака от щастие, виждайки приятелката си. Двете се втурнаха една към друга и се прегърнаха.

Франц, понесъл сина си на ръце, се приближи малко по-бавно. Той стисна протегнатата ръка на Филип.

Към целия шум се прибави и тътенът от оръдията и Филип не можеше да чуе и дума от онова, което му говореше Франц. На Джилиън и Клодия това, изглежда, не им направи впечатление.

— Влезте вътре — извика Филип.

Във фоайето Уилям взе връхните им дрехи. Изненадана, Алис слезе долу и ги поздрави, после забърза към кухнята да каже на Поли, че ще имат гости.

— Кога пристигнахте? — развълнувано попита Джилиън, когато седнаха в гостната. — Защо не дойдохте да ме видите?

Клодия се засмя и махна с ръка.

— Пристигнахме късно тази сутрин. Надявахме се да дойдем по-рано, но едно от колелата на колата ни се счупи. — Тя въздъхна пресилено. — Цяла вечност мина, докато го поправим.

Джилиън се усмихна, разглеждайки приятелката си. Облечена в светлосиня копринена рокля, Клодия изглеждаше прекрасно. Гъстата й тъмна коса беше сплетена и завита около главата й като венче, преплетена със сатенена панделка с цвета на роклята й.

— Много трудно ли беше? — попита Джилиън, имайки предвид годините, в които Клодия беше следвала съпруга си от лагер на лагер.

— Не беше лесно — призна тя. — Глупаво ще е да отричам. Не бях единствената жена там и това ми помогна. За щастие нямаше много битки. — Клодия замълча. — Зимно време беше най-тежко — добави.

— А сега къде живеете? — попита Филип.

— Имаме пекарна в Трентън — отвърна Франц.

— Беше ли в Йорк Таун? — Филип му подаде чаша вино.

Франц премести спящия си син на другото коляно и взе чашата.

— Не. Бях с по-малката част от войската, която генерал Вашингтон остави при Палисейд. — Той се засмя. — Ако англичаните бяха решили да ни нападнат, щяха да намерят не повече от няколко души, опитващи се да изглеждат като няколко хиляди!

Клодия взе спящия си син от ръцете на съпруга си. Настани се удобно и го показа на Джилиън. Детето беше прекрасно и тя го потвърди. То продължаваше да спи и Клодия го остави на дивана, като внимателно го огради е възглавници, за да не падне.

В стаята влезе Едуина, хванала Констанс за ръка.

— Малкият Том спи толкова дълбоко, че не ми дава сърце да го събудя. Тази нощ ще остане тук.

— Да не би да си тръгваш? — извика Джилиън. — Моля те, остани за вечеря.

Едуина отказа със смях.

— Предполагам, че след като се стъмни, Том ще има нужда от много помощ. Клодия, ще останеш ли в града още няколко дни? — Тя кимна и Едуина добави: — Тогава, моля те, ела утре на гости.

Когато тя си тръгна, Клодия рече:

— Едуина изобщо не се е променила.

Джилиън се обърна към нея.

— Да не би да искаш да кажеш, че аз съм? — попита с шеговита нотка на обвинение.

— Наистина е така — потвърди Клодия със смях. — И то в добра насока, бих добавила. Женитбата със сигурност ти влияе добре.

Мъжете обсъждаха положителните и отрицателните страни на войната и Джилиън заведе Клодия на горния етаж да види децата. И Адам, и Том спяха.

Клодия отиде до леглото и нежно докосна рижата коса на малкия Том.

— Преди приличаше толкова много на първия ми син, че сърцето ми се свиваше, като го зърнех — призна тя и погледна Джилиън. — Сега е придобил чертите на баща си.

— Клодия, щастлива ли си? — прошепна Джилиън.

— Да. Не заслужавам щастието, което имам.

— Напротив.

Клодия леко се засмя.

— Дали го заслужавам или не, важното е, че го имам. — Хвана Джилиън под ръка и двете слязоха долу.

Клодия и Франц останаха няколко дни и си заминаха.

Джилиън също нямаше търпение да се върне вкъщи. За нейна изненада, Филип не се съгласи. Имаше още едно събитие, на което той искаше да присъства.

* * *

В този декемврийски ден Филип стоеше на ъгъла на Брод и Пърл пред кръчмата на Франсис и наблюдаваше остатъците от американската армия да се придвижват надолу по улицата. Парадът означаваше, че те официално превземат града.

Филип се усмихна, когато погледът му попадна на Джордж Вашингтон. Възседнал бял кавалерийски кон в блестящата си униформа, която гордо бе носил през всичките тези години, генералът изглеждаше като истински главнокомандващ. Зад него бяха войниците му, облечени, както винаги, лошо.

Филип се обърна, влезе в кръчмата и огледа хората вътре. Не бяха много, но си приличаха по едно нещо. Всички бяха офицери от армията. Бяха се събрали днес тук, защото Вашингтон бе пожелал да каже сбогом на тези мъже, които толкова вярно му бяха служили.

До Филип се приближи среден на ръст мъж с изтъняла кестенява коса и му протегна ръка. Генерал Хенри Нокс беше един от малкото офицери, които все още носеха униформата си. Повечето — като Филип — вече не служеха.

— Радвам се да те видя отново, Филип. — Нокс сърдечно разтърси ръката му. — Мислех, че си се върнал във Вирджиния.

— Утре сутринта заминавам — призна Филип. Замълча, като видя всички мъже да стават при влизането на Джордж Вашингтон.

Той кимна и мълчаливо зае мястото си начело на дългата маса.

На масата бяха сложени купи и подноси с храна и Филип седна заедно с останалите. Той се вгледа в лицето на бившия си командир, очаквайки да види триумф или поне задоволство. Не забеляза нито едното, нито другото. Мъжът изглеждаше тъжен и измъчен, Филип знаеше, както всички останали, че Вашингтон бе положил огромни усилия да получи за хората си онова, което справедливо им се полагаше като заплата. Но опитите му засега се бяха оказали напразни.

Момичетата от кръчмата напълниха чашите им с вино. Всички, включително и Филип, чакаха Вашингтон да започне да се храни. Вместо това, той сложи настрана чинията си и взе чашата с вино.

Всички мълчаха. На Филип му се стори, че генералът е твърде развълнуван, за да говори. Най-после Вашингтон вдигна в знак на мълчалив тост чашата си и Филип видя блесналите в очите му сълзи.

Накрая генералът стана.

Заедно с другите Филип се приближи, за да се ръкува с мъжа, който почти сам бе ръководил армията през дългите години на войната.

Генерал Хенри Нокс не направи опит да избърше сълзите, стичащи се по лицето му. Той се обърна към Филип, който стоеше до него.

— Нямаше да го постигнем без Вашингтон — каза генералът със задавен от вълнение глас.

Гърлото на Филип се беше стегнало от собствените му потискани чувства и той не отговори. Не бе и необходимо.

* * *

Когато си тръгна от кръчмата малко по-късно, Филип не се прибра веднага вкъщи. Поразходи се, като се опита да се успокои след вълнуващата среща.

Сега беше тихо. Животът се връщаше към нормалния си ритъм. Филип се усмихна насмешливо при вида на боклуците и безпорядъка по улиците. Някои от магазините все още бяха окичени с английския флаг, но повечето го бяха свалили.

Вече бе тъмно, когато най-после се отправи към къщата на Уортънови. Не знаеше какво бъдеще го очаква; никой от тях не знаеше. „Заслужаваше ли си всичко това?“ — почуди се той. Колко жалко, ако не е така.

Джилиън го посрещна на вратата.

— Чакахме те за вечеря — усмихна се тя.

— Нямах намерение да закъснявам толкова — извини се Филип. Свали наметалото си и шапката и ги остави на закачалката. Обърна се към Джилиън и докосна кадифената й буза. — Утре се връщаме в Уилямсбърг.

— Когато кажеш — прошепна тя и го прегърна.

Разбира се, Алис не се зарадва, когато разбра, че заминават; но след като решиха да отиде в Уилямсбърг за Коледа, доброто й настроение се върна.

По-късно вечерта в стаята им Джилиън се увери, че багажът е опакован и приготви дрехите, които щяха да облекат на другия ден. Филип вече си беше легнал. Тя изгаси лампата и остави запалена само свещта върху писалищната маса.

Седна и извади от чекмеджето дневника в кожена подвързия. Само няколко страници бяха останали празни, но това беше без значение. Не й бяха необходими повече.

— Лягай си — подкани я Филип, наблюдавайки я. Тя всяка вечер пишеше по няколко думи в дневника си. Той нямаше ни най-малка представа какво отбелязва в него. Не го и интересуваше. Жените се занимават с подобни неща.

— След малко, любов моя — прошепна Джилиън.

Взе перото, потопи го в месинговата мастилница и написа с красивия си почерк:

4 декември 1783 година: Слава на Бога! Победата най-после е наша!