Хелън Леър
Непокорната Джилиън (3)

Трета глава

Из дневника на Джилиън:

4 януари 1777 година

Едно след друго преживяхме тежки поражения. Британците превзеха Уайт Плейнз, форт Вашингтон, форт Лий и целия Роуд Айлънд. Пленени са повече от 2500 американски войници…

Манхатън бе покрит със сняг, небето беше заслепяващо ясно и слънчево въпреки студения вятър.

Джилиън се загърна по-плътно в пелерината си и се отправи към кръчмата. Избегна овощната градина — там снегът бе по-дълбок.

Почти бе стигнала целта си, когато пред задната врата на кръчмата спря фургон. Младото момиче се приближи до него и се усмихна плахо на мъжа, който го караше.

Роби Клейтън скочи пъргаво от предната седалка. Бе висок слаб мъж на двайсет и девет години с прекалено къса за модата в момента къдрава кестенява коса. Джилиън познаваше Роби, откакто се помнеше, въпреки че когато беше десетгодишна, Роб бе вече семеен. Жена му беше умряла при раждане, а детето му се бе родило мъртво. Роб не се беше оженил повторно: загубата бе прекалено болезнена и още не беше успял да се съвземе.

Джилиън погледна дървата за огрев, струпани в задната част на фургона.

— Тези дърва ще бъдат добре дошли — забеляза тя.

— Имат хубава цена — отвърна той, после се смръщи. — Скоро трудно ще се намират, ако пътищата продължават да бъдат затворени и пазени така.

Джилиън го погледна озадачено.

— Но как е възможно това? В околността има толкова гори.

— Така е — съгласи се той. — Но всеки ден ни се налага да ходим за дърва все по-далеч и по-далеч. И британците, и американците секат горите от двете страни. Тази зима не бе лоша досега, но ако догодина зимата се окаже тежка, страх ме е, че трудно ще се намират дърва за огрев. — Усмихна й се. — Имаш най-хубавите очи, които съм виждал някога.

Бузите й поруменяха, независимо от студения вятър.

— Винаги казваш така, Роби.

— Казвам го, защото е истина — отвърна весело той. — Ех, защо не си поне с десетина години по-голяма… Тогава щях да се оженя за тебе.

— Аз съм почти на осемнайсет — побърза да му отговори ядосано Джилиън.

Той кимна.

— Което, според моите изчисления, те определя в този момент като седемнайсетгодишна.

Сочните й устни се разтеглиха в усмивка. Прав бе, нямаше как да го обори. Вгледа се в лицето му. Не бе виждала по-хубаво лице от неговото. То бе лъчезарно спокойно — нямаше по-точни думи, с които да го опише. Кафявите му очи бяха може би малко тъжни: гледаха един свят, който не бе се оказал съвсем справедлив към него… Джилиън не си го спомняше сърдит или разгневен. Сякаш познаваше недостатъците на хората и предварително бе готов да им прости.

Нацупи се, когато забеляза, че той все още я гледа с весела усмивка, както й се стори. Дразнеше се от непромененото му отношение към нея като към дете. Може и да е била дете миналата година, но сега вече не беше и се чудеше защо той не забелязва това.

— Според теб на каква възраст едно момиче става жена?

— Зависи от жената — отговори й той с усмивка.

— И мислиш, че аз още не съм жена? — Говореше обидено и накрая тръсна глава по начин, който считаше за предизвикателен.

Роб отметна назад глава и се разсмя от сърце. Джилиън не бе очаквала подобна реакция и се намръщи озадачено на неочакваното му веселие.

Роб забеляза обиденото й изражение и моментално спря, въпреки че устните му все още потръпваха от потиснат смях.

— Не още, малка лисичке — каза той накрая. После я погледна сериозно. — Но мисля, че ти трябва още съвсем малко време. Скоро ще повлечеш зад себе си върволица от съкрушени сърца, Джилиън Уинтроп.

Обърна й гръб, разтовари част от дървата и ги понесе към задния двор на кръчмата.

Джилиън го последва. Все още бе ядосана, но скоро й мина — не можеше да се сърди дълго на Роб.

Пътечката от улицата до задната врата бе разчистена от снега, но тук-там по нея предателски пробляскваше лед и Джилиън трябваше да внимава къде стъпва.

Роб подреди грижливо дървата и я погледна сериозно.

— Имаш ли някакви новини? — запита тихо.

Момичето въздъхна.

— Никакви. — Изведнъж лицето й светна. — Том е събрал цяла торбичка с монети. Ще ги отнесеш следващия път. — Зет й отделяше за американската армия всяка десета монета от парите, които му даваха британците: това бе неговият принос за каузата.

— Чудесно. Армията ни има голяма нужда от пари. При отстъплението от форт Лий на нашите се наложило да зарежат там оръдието, одеялата и голяма част от храната си. — Той се разсмя. — Питам се какво ли ще каже генерал Хау, ако разбере, че британското злато отива за армията на Вашингтон.

— Да казва каквото си ще! — прекъсна го гневно Джилиън, после понижи тон: — Видя ли генерал Вашингтон при последното си пътуване?

— Да. Разбра ли какво стана при Трентън? — Когато тя поклати глава, той продължи ентусиазирано с нескрита гордост: — Хванали наемниците по бели гащи навръх Коледа! Нашите пресичат Делауеър посред нощ. Никак не им е било лесно. Реката била полузамръзнала, а снегът — толкова дълбок, че бреговете трудно се различавали.

Джилиън се опита да си представи как армията пресича реката и войниците се мъчат да избегнат плаващите ледени маси сред заслепяващ снеговалеж…

— Защо генералът не е изчакал по-хубаво време?

— Нападението е трябвало да се проведе точно в навечерието на Коледа — обясни й Роб. — За наемниците Коледа е повод за голямо празненство: те се веселят, ядат и пият цял ден и нашият генерал познавал добре обичая им.

На Джилиън й бе трудно да си представи веселби по Коледа, но тези чужденци…

— Слава богу, че са успели да преминат успешно реката.

— Справили се благодарение на полка рибари от Марбълхед, Масачузетс. Те не се плашат от вода и сняг. — Роб пак се разсмя. — Наемниците били толкова пияни, че така и не разбрали какво става! Техният полковник Рол бил убит. Лорд Корнуолис се канел да отплува за Англия с кораб, който трябвало да тръгне само след час, но когато чул за победата ни при Трентън, веднага се връща в Брънзуик.

Джилиън се засмя възторжено.

— Как мислиш, войната скоро ли ще свърши?

— Разбира се — отговори й Роб уверено. — Те вече са загубили войната, но отказват да си признаят. — Погледна към улицата, по която минаваха двама червенодрешковци. — Трябва да си тръгвам. Преди да се прибера, ще се отбия за монетите.

* * *

Когато малко по-късно влезе в топлата кухня, Джилиън с удоволствие вдъхна приятния аромат на прясно изпечен хляб — Едуина току-що го бе извадила от пещта.

В ъгъла на стаята млада негърка биеше масло. Казваше се Менди и бе черна слугиня по договор за чиракуване. Томас я бе наел напоследък, за да помага на жена му, бременна с първото им дете.

Джилиън се смръщи, когато забеляза сестра си да вдига тежко чугунено гърне от триножника.

— Къде е Ела? — запита тя и метна пелерината си върху облегалката на стола наблизо. Пое гърнето от Едуина и го постави върху печката.

— Опакова си нещата. Връща се при сестра си в Савана.

— Как?! Напуска те точно сега?! — възмути се Джилиън.

Едуина сви рамене и въздъхна уморено.

— Тя е свободна жена, Джилиън. — Забеляза гневното изражение на сестра си и запита: — Познаваш ли МакНивърови?

Джилиън се замисли.

— Да. Искам да кажа, че познавам Мери МакНивър, една от приятелките на Ела.

— Близка приятелка — уточни Едуина. — Снощи съпругът й Нед е бил намазан е катран и облепен с пера. — Сгъна кърпата, която държеше в ръцете си, и я закачи до умивалника.

Джилиън неволно постави длан на устните си.

— О, не! Какво се е случило?

— Някой е нарисувал буквата „R“^[1] на предната им врата. Дали са били бунтовници или не, не мога да кажа, но цялото семейство е било изгонено от града.

— Но наистина ли са били бунтовници?

Едуина отново сви рамене.

— Откъде да знам? За тези неща не се говори — особено в този град.

— Може би ще успея да я разубедя — предложи Джилиън и се запъти към стълбите.

— Опитай, щом искаш — извика Едуина зад нея. — Но няма да постигнеш нищо. Вече е взела твърдо решение да си ходи.

Ела Бишъп наистина опаковаше багажа си. Когато Джилиън влезе в стаята й, тя точно сгъваше дрехите си от гардероба и ги подреждаше внимателно в изтъркания куфар.

— Много съжалявам за приятелите ти — започна Джилиън, като се наведе да вдигне някакъв шал от пода.

Ела я погледна.

— Те бяха толкова бунтовници, колкото съм и аз.

— Знаеш ли какво всъщност се е случило? — Младото момиче постави шала върху леглото.

Жената затвори празния гардероб.

— Знам, разбира се. Миналата седмица Нед се сбива с един от съседите си: двамата не се понасяли от години.

— Смяташ, че този мъж е нарисувал това „R“ на входната им врата?

— Че кой друг?

Ела Бишъп бе изплашена, „Но нима е възможно да се намери някъде сигурно кътче в тези опасни времена?“ — запита се Джилиън.

— Ще се върнеш ли? — продължи тя след малко.

— Едва ли. — С бързи и точни движения Ела заприбира тоалетните си принадлежности от нощното шкафче. — Нещата стават все по-лоши и по-лоши. Една жена не се чувства вече в безопасност на улицата.

Джилиън прехапа устни. Не разбираше защо Ела напуска Ню Йорк. Тя като че ли винаги досега се бе отнасяла благосклонно към британците.

— Мислех, че… че си за британците.

Ела нетърпеливо махна с ръка.

— Ти и семейството ти делите хората само на верноподаници и бунтовници. — Спря за миг и погледна строго младото момиче. — А това не е вярно. Има куп хора като мен, които просто искат да си живеят в мир. Никога по-рано не е било така. Войниците никога не ба закачали жените по улиците. — Взе шала от леглото, сгъна го и го сложи в куфара.

— Ела, трябва да останеш — замоли се Джилиън. — Сестра ми има нужда от теб.

Ела като че ли се почувства неудобно за миг, но после вирна упорито брадичка.

— Права си. Но аз си отивам. Поне докато всичко свърши. Някой, който те мрази, ще нарисува буквата „R“ на вратата ти — и с теб е свършено! Човек не може да живее така. — Затегна ремъците на куфара си. — Дилижансът тръгва след час и аз ще бъда в него!

Бързо наметна пелерината на раменете си и грабна куфара, сякаш се страхуваше, че Джилиън ще упорства с молбите си.

— Късмет! — пожела й унило Джилиън.

— Сега всички имаме нужда от късмет — промърмори жената, без да се обръща.

Джилиън уморено я последва надолу по стълбата. Първо погледна дали Томас се нуждае от помощ, но в общото помещение на кръчмата още нямаше много хора и тя се отправи към кухнята при сестра си.

По-късно същия ден младото момиче се качи на горния стаж, за да отнесе вечерята на Клодия. Менди обикновено й носеше закуската и обяда, а Джилиън поднасяше вечерята. Клодия бе шест години по-голяма от нея, но двете се бяха сприятелили.

Джилиън стигна почти до средата на стаята и изненадано се спря. Клодия не бе в леглото! Огледа се и я видя да седи на стола с роба върху нощницата си и току-що измита коса, която пробляскваше синкавочерна на светлината на лампата. Джилиън реши, че сигурно Едуина й е измила косата: до този момент Клодия се бе отнасяла към себе си с пълно безразличие.

— Защо си станала? — Момичето постави таблата върху нощното шкафче и погледна загрижено приятелката си. Лицето на Клодия бе бледо, а по челото й блестяха капчици пот въпреки ниската температура в стаята.

— Почувствах се добре и станах, но не знаех, че съм още толкова слаба. — Клодия въздъхна и се облегна назад.

— Не трябва да насилваш нещата. — Джилиън грабна одеяло от леглото и грижливо я загърна. — След повече от три месеца в леглото нима очакваш да почувстваш предишната си сила веднага щом станеш?

Младата жена въздъхна.

— Достатъчно се натрапвах на семейството ти. — Усмихна й се слабо, като се опита да вложи в погледа си толкова привързаност, колкото можа да открие в опустошеното си сърце. — Кой знае какво щеше да се случи с мен, ако не беше ме прибрала. Веднага щом укрепна достатъчно, ще си тръгна.

— Къде ще отидеш?

Клодия сви рамене.

— Има ли значение? — Вдигна ръце и огледа обезобразените си длани — единственият белег от преживяния ужас. Ребрата й бяха зарасли, излекувани бяха и вътрешните разкъсвания от жестокото изнасилване, въпреки че в началото бе кървила дни наред. Младото й здраво тяло се противопостави на желанието й да умре. Господ бе поискал да остане жива, но Клодия не бе забравила, нито беше простила…

— Ако мога по някакъв начин да им отмъстя, ще го направя — прошепна тя и отпусна ръце в скута си.

Джилиън не бе съвсем сигурна кого точно има предвид: Кармодови или британците. Реши да не пита. Премести нощното шкафче с подредената за вечеря табла до стола на Клодия.

— Изяж супата, преди да е изстинала — подтикна я тя и кимна доволно, когато младата жена послушно вдигна купичката и започна да се храни. Ядеше механично, без да усеща вкуса на бульона. Изяде супата, но отказа сладкиша, който Джилиън й подаде.

— Ще го изям по-късно — обеща тя.

Джилиън постави чинията до празната купичка.

— Клодия — започна тя, — сигурна съм, че Том ще ти намери работа в кръчмата. Той вече заяви, че може да останеш тук и да живееш в тази стая. Имаме голяма нужда от помощ сега, когато Едуина е бременна. — Клодия я погледна със съмнение в очите и Джилиън я докосна леко по рамото, за да подчертае искреността на предложението. — За да отидеш някъде, трябва да имаш пари.

Младата жена я погледна.

— Измъчва ме мисълта, че трябва да сервирам на тези… мръсници. Някой от тях може да е от онези, които ме… — Поклати глава. — Най-ужасното нещо е, че дори няма да знам. Не си спомням лицето на нито един от тях.

Джилиън отиде до прозореца и се вгледа замислено навън. Отново бе започнало да снежи и нощта бе странно светла, независимо от късния час.

— Признавам, че и на мен не ми харесва да им стоя на крака и да ги обслужвам — призна тя накрая. Обърна глава и погледна Клодия. — Но знаеш ли, Клодия, въпреки че се наливат с невероятни количества чай, те поглъщат и океани ром. — Тя се засмя. — А голяма част от тях го понасят зле. Ромът не само отслабва задръжките, но и развързва езиците им…

Клодия я погледна с неочакван интерес — гледаше я втренчено, без да се усмихва.

— Искаш да кажеш, че говорят за неща, за които би трябвало да мълчат?

— Правилно. А тяхната невъздържаност е от полза за нашата армия.

Клодия се смръщи объркано.

— Но как им предавате получената информация?

Младото момиче пристъпи тихо до стола й, отпусна се на колене пред нея и зашепна, въпреки че бяха сами в стаята:

— В Ню Йорк има повече патриоти, отколкото ти си мислиш. Един от тях е фермерът Кайли Клейтън — живее на няколко мили извън града. Веднъж или два пъти седмично той праща сина си Роб в града с каруца дърва за огрев. Ако Том или аз сме научили нещо, заслужаващо внимание, Едуина отваря кепенците на спалнята към улицата: сигнал, че трябва да се отбие в кръчмата.

— Не е ли опасно?

Ентусиазмът на Джилиън като че ли се поохлади.

— Права си, опасно е — съгласи се тя и сведе глава. Но след миг я погледна сериозно. — Все някой трябва да го върши, Клодия. Настъпи време разделно и сега всеки трябва да определи къде е. Докато нашите войници рискуват живота си за свободата ни, същото ще правя и аз: не мога да се свивам в стаята си и да чакам всичко наготово!

Клодия се отпусна назад и се замисли. Върху безизразното й досега лице се изписа решителност, красивите й ръце с удължени пръсти се вкопчиха с такава сила в страничните облегала на стола, че кокалчетата й побеляха. Горната страна на ръцете й бе останала незасегната от огъня и по тях липсваха следите от рани, които прерязваха грозно дланите й.

— Клодия? — прошепна Джилиън, стресната от внезапното сковаване и напрежение у младата жена.

— Само с подслушване ли събирате информация?

— Да — отвърна Джилиън и се изсмя. — Понякога си помагам с малък флирт. Не можеш да си представиш колко са глупави някои от тях.

В сериозните очи на Клодия проблесна искра:

— Обзалагам се, че езикът на мъжете се отпуска още повече, когато положат глави на възглавницата до жена.

В първия момент Джилиън примигна озадачено, но после потрепери, когато схвана какво точно има предвид приятелката й.

— О, не! Дори и не си мисли за това!

Клодия се наведе напред със стиснати устни.

— Но аз мисля точно за това. — Втренчи се в Джилиън, коленичила на пода пред нея.

Младото момиче се замисли за жените с тъжни очи, които бе виждала по улиците. Вгледа се в зелените очи на Клодия и не откри в тях тъга, а нещо още по-лошо — омраза. И силата на омразата й я разтрепери отново.

— Но какво, ако се случи някой от тях? — извика тя. — Как ще разбереш?

Клодия тръсна рязко глава.

— Сигурна съм в едно: никой от тримата не бе офицер. А офицерите са най-сигурният източник на информация. — Очите й заискриха развълнувано. — Скъпа Джилиън, благодаря ти! Сега вече има за какво да живея!

Смутена и объркана, Джилиън стоеше като вкопана на мястото си, докато младата жена я прегръщаше. Знаеше, че нито Том, нито Едуина ще одобрят решението на приятелката й. Знаеше също, че Ню Йорк гъмжи от блудници: войниците ги привличаха, както пламъкът привлича пеперуди.

Клодия се изправи с усилие и Джилиън й помогна да се върне на леглото.

— Кажи на Том, че ще започна работа след по-малко от седмица.

— Клодия, не трябва да правиш това — запротестира младото момиче и отчаяно закърши ръце. — Помисли за семейството си!

— Аз нямам семейство… Нямам никого — добави тя мрачно и издърпа одеялото нагоре. Забеляза изражението на Джилиън и погледът й се смекчи. — Не се безпокой. Ще ги подбирам внимателно.

Но това не успокои Джилиън. „Ще ги подбира? — помисли си тя разстроено и потрепери. — Нима една блудница става по-малка блудница, ако подбира мъжете, които вкарва в леглото си?“

— Но какво, ако решиш някога пак да се омъжиш…

— Да се омъжа?! — Клодия се изсмя невярващо, със студена горчивина. — Кой ще пожелае да се омъжи за мене? — Тя се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Джилиън тръгна към вратата с присвити рамене. За втори път през днешния ден излизаше победена от стая, в която бе влязла с надежда. Слезе бавно по стълбата. От общото помещение се чуваше отблъскваща смесица от пиянски смях и песни.

Младото момиче не обърна внимание на шума, докато вървеше по коридора с наведена глава. „Защо, защо споменах за шпионската дейност в кръчмата? — осъждаше се тя, прехапала устни. — Но откъде да знам, че Клодия ще реагира така?“ Потръпна от отврата само при мисълта, че някой от войниците наоколо може да я докосне интимно…

Когато влезе в кухнята, Джилиън веднага изпрати Менди да свърши нещо, измислено набързо, без да се смути от озадачения поглед на сестра си. Когато останаха сами, й преразказа разговора си с Клодия и зачака, сигурна в незабавната реакция на Едуина. За нейна изненада, сестра й замълча няколко минути, после въздъхна и каза тихо:

— Нямаме право да я съдим. Те съсипаха живота й, а тя е жена с решителен характер. Разбирам желанието й да си отмъсти поне отчасти и единственият начин е този… — Забеляза смущението на сестра си и й се усмихна окуражително. — Може би ще се откаже от плановете си, когато настъпи моментът.

Но Едуина знаеше, че Клодия няма да се откаже. Отпусна ръка върху все още плоския си корем и почувства с пълна сила ужаса на загубата й…