Хелън Леър
Непокорната Джилиън (29)

Двадесет и девета глава

Из дневника на Джилиън:

1 октомври 1781 година

Повече от двадесет и четири часа слушам залповете на оръдията; особено силно се чуват през нощта. Ниско на хоризонта се виждат червени облаци от взривяващите се снаряди. Въпреки нейната невероятна красота, гледката смразява. Бомбардирането не е спряло, откакто започна обсадата. Хората на Корнуол са четири пъти по-малко. Подкрепленията на Клинтън не се виждат никакви. Човек може само да се чуди защо графът излага хората си на такъв риск.

Зората завари ясното октомврийско небе почерняло от пушек. Оръдията бяха замлъкнали за известно време.

Филип бавно се изправи в окопа, в който бе прекарал нощта. Същото стори и дългунестият войник от Мериленд до него. Казваше се Джон Прескът и беше едва на деветнадесет години.

— Какво, по дяволите?… — измърмори Джон, вперил невярващ поглед в онова, което се разкриваше пред очите му. — Как мислиш, какво означава това? — попита той Филип, който също се оглеждаше изненадан.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Филип. Покатери се навън от окопа и подаде ръка на другаря си да му помогне да стори същото.

Двамата мъже стояха и гледаха окопите на англичаните пред тях.

Те бяха празни. Всички до един!

— Защо, мислиш, са се оттеглили? — попита Джон.

Филип сви рамене. Независимо от причината, той мислеше, че това е лош ход.

— Очакват корабите на Клинтън да им доведат подкрепления в най-скоро време — каза най-после Филип. — Вероятно Корнуол иска да прегрупира хората си, преди да пристигнат. Изненадан съм, че още ги няма.

Джон изсумтя.

— Дьо Грас сигурно е разбил тези кораби. Те няма да тръгнат отново, преди да са ги поправили. Това може да отнеме седмици.

Група американски и френски офицери, включително Вашингтон и Лафайет, тръгнаха напред, за да преценят неочаквания обрат. Всички изглеждаха озадачени, Филип се присъедини към тях.

— Сър — попита той главнокомандващия, — да се придвижим ли напред?

— Да. — Вашингтон хвърли отново замислен поглед към празните окопи, като че ли внезапно бе обхванат от съмнения. Измама? Засада? — Все пак изчакай няколко часа, преди да придвижиш хората си, капитане — добави той, като отново се обърна към Филип. — Не е лошо да бъдем предпазливи. Ако до обяд все още няма никакво раздвижване, можеш да продължиш.

Филип и Джон отидоха да получат закуската си, радостни от дадената им отсрочка. Закуската беше съвсем обикновена — студено месо и сирене. Храната беше купена с френско злато.

Филип ядеше и слушаше радостното бърборене на мъжете наоколо. Всички бяха в добро настроение.

Нещата вървят добре, помисли си той и сложи последната хапка в устата си. Загубите досега бяха минимални. Дванадесет френски войника бяха убити и трима американци ранени.

Филип стана и погледна към вражеския лагер. След като се придвижеха и заемеха изоставените позиции, щяха да ги делят само триста и шейсет ярда от вътрешните укрепления на англичаните.

* * *

Джилиън остави книгата с въздишка, осъзнавайки, че е прочела един и същи абзац няколко пъти, без да има представа за какво става въпрос.

Изабел Мередит седеше на един стол до нея и бродираше.

През прозореца на всекидневната струяха последните лъчи на следобедното слънце, но светлината бързо избледняваше. Скоро щеше да се стъмни.

Джилиън бе започнала да се страхува от нощта. Беше й невъзможно да заспи. Никога не бе изпитвала нужда от смелост, когато нея самата я грозеше опасност. Сега се чувстваше уязвима и се страхуваше. Всеки тътен на оръдията, всеки отблясък на небето от взривяващите се снаряди й напомняше, че Филип би могъл да бъде ранен или дори убит. Мисълта беше ужасна, но Джилиън не можеше да се освободи от нея.

Неспокойна, уморена и обезкуражена, тя стана, отиде до прозореца и го затвори.

Това не помогна. Звуците, които я караха да изпитва желание да си запуши ушите и да изкрещи, продължаваха да се чуват.

Изабел беше престанала да бродира.

— Снощи отново ли не можа да заспиш? — тихо попита тя.

Джилиън се обърна.

— А ти? Дали изобщо някой е могъл? О, господи! — Стисна ръцете си. — Войниците сигурно се чувстват още по-ужасно.

— Да, така е. Може би няколко чашки вино ще те отпуснат — предложи свекърва й.

Джилиън опита да се усмихне. Изабел беше дар божи. През целия ден двете се бяха опитвали да се успокояват една друга, но това им се удаваше трудно, тъй като думите им непрестанно биваха прекъсвани от блестящите ракети и гърма на оръдията. И като че ли да подчертае мислите й, един особено разтърсващ взрив накара прозорците да издрънчат.

— Започват да стрелят с тежката артилерия — отбеляза Изабел с въздишка. Остави ръкоделието си на масата.

Джилиън разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Какво ще стане, ако нещо се случи с него?

— Недей да мислиш такива неща — бързо каза Изабел.

— Но ако все пак се случи?

Изабел си пое дъх.

— Тогава ще отгледаш сина си и ще продължиш да живееш.

Джилиън сподави риданието си и се втурна към възрастната жена. Коленичи пред нея и положи глава в скута й.

— За мен няма живот без него — проплака тя.

Изабел погали златистата коса, слушайки сърцераздирателните ридания на снаха си. После я прегърна и я залюля, като че ли беше дете.

Слънцето най-после се скри зад хоризонта и скоро след това абаносовото небе започна да се изпъстря със звезди.

Изабел не направи опит да запали лампите и отпрати прислужника, който имаше намерение да се заеме с това. Предстои ни още една безкрайна нощ, помисли си тя.

* * *

Мокри и окаяни, Филип и Джон се сгушиха в окопа. Не можеха да се скрият нито от вятъра, нито от дъжда. Светкавица проряза небето и разпръсна тъмнината с ярката си светлина.

Филип се надигна леко и надникна от окопа. Английската армия се намираше на не повече от двеста ярда.

Той отново се сниши и седна. Според неговите изчисления денят беше 16 октомври. През последните две седмици англичаните бяха бомбардирали непрекъснато Йорк Таун. Едва ли някоя сграда беше останала цяла.

Въпреки агресивността им, Филип знаеше, че положението им не е добро. Те изстрелваха по над сто хиляди снаряда на ден срещу онова, което бе останало от Йорк Таун. При този темп боеприпасите им скоро щяха да свършат. А така както бяха притиснати, запасите им от храна сигурно вече бяха на привършване.

Филип се раздвижи и вдигна поглед към внезапно проблесналата светлина. На фона на тъмното небе снарядите приличаха на огнени метеори, които прорязваха въздуха, преди окончателно да паднат на земята и да се взривят със смъртоносна сила. Американските и френските позиции в по-голямата си част бяха разположени вън от обсега на вражеските оръдия. Но същото не се отнасяше и за англичаните, които бяха обсадени от превъзхождащата ги френска тежка артилерия и понасяха тежки загуби.

— Бих изпил чаша с нещо горещо — извика Филип на Джон, опитвайки се да заглуши непрестанния тътен на оръдията. — А ти?

Младежът кимна уморено. Беше почти невъзможно да се спи при тази непрекъсната шумотевица и той, както всички останали, се чувстваше ужасно уморен.

Като се хлъзгаха и пързаляха в калта, двамата успяха да излязат от окопа.

— По дяволите! Не мислех, че ще издържат толкова дълго — измърмори Джон, когато най-накрая се изправи.

Те бавно се придвижиха, шляпайки, до задната част на позицията, където беше опъната палатка. Около тях, както правеха всеки ден, мъже и коне полагаха неимоверни усилия да изтеглят тежката артилерия напред, крачка по крачка.

— Скоро ще сме съвсем близко до тях — съобщи Джон със задоволство, когато влязоха в палатката.

Двамата мъже си взеха храна и нещо за пиене. Дори тук, вътре, мръсният под беше мокър и кален. До входа се бяха образували локви с вода, в които се отразяваше светлината от фенерите.

Джон се намръщи, като видя Филип да пресушава с удоволствие канчето си със сладък горещ чай.

— Как пиеш тази помия? — промърмори той, оставяйки чашата си, наполовина пълна със силно черно кафе, обратно на дървената маса.

Филип се усмихна.

— Харесва ми. През целия си живот съм пил чай. Не виждам причини да се променям сега.

— Не е патриотично — недоволно каза Джон, когато тръгнаха обратно във влажната нощ.

Филип се засмя и потупа другаря си по рамото.

— Предполагам, че е така — съгласи се той, — но ако има нещо, за което да благодаря на англичаните, то е за техния чай. Не мога да разбера…

Замълча, отекналият силен гръм заглуши последните му думи. Последва ярка огнена светкавица, която озари всичко наоколо, подобно на току-що изгряла луна.

Филип присви очи.

— Видя ли това? — попита той Джон.

— Какво?

— При реката — посочи Филип.

Джон погледна, но вече беше толкова тъмно, че нищо не се виждаше.

— Не виждам нищо. — Свил рамене, за да се предпази от дъжда, той тръгна отново, но Филип сграбчи ръката му и го спря.

— Почакай малко.

Не мина много време и друга светкавица озари реката със сребърен отблясък.

— Проклет да съм — възкликна Джон, забелязвайки сега онова, което Филип бе видял само преди няколко секунди.

Поне петнайсет плоскодънни лодки излизаха от Йорк Таун и вероятно се отправяха през реката към Глостър. Всичките пълни е английски войници.

— Те се опитват да избягат. — Филип се обърна и хукна толкова бързо, колкото му позволяваше хлъзгавата земя, отправяйки се към палатката, в която се намираше щабът.

Генералът не спеше. След като изслуша Филип, той бързо даде заповед: всички оръдия и топове да се насочат към бягащата английска армия.

Филип се върна на поста си, загърна се добре, за да се предпази от вятъра и хвана здраво пушката си.

До него Джон зареждаше своята.

— Вятърът се усилва — извика той на Филип и погледна към реката. Водата така се бе разпенила, че заплашваше стабилността на лодките.

Филип свали пушката си, когато ги видя да се връщат обратно в относително безопасния Йорк Таун.

Двамата с Джон изчакаха малко и уморено закрачиха към окопа си.

Филип все още не беше заспал, когато се зазори и небето изсветля. Облаците най-после се бяха разпръснали, отнасяйки бурята със себе си. Той си пое дълбоко дъх. Въздухът беше станал по-чист и по-свеж отпреди.

Нагласи се колкото можа по-добре в калния окоп и се опита да заспи. Беше задрямал леко, когато Джон го разтърси и го събуди.

— Какво има? — промърмори Филип, опитвайки се да проясни замъгления си разсъдък. Беше тихо — прекалено тихо. Той бързо скочи.

Джон посочи един от разрушените английски окопи.

Учуден, Филип забеляза малката, облечена в червено фигура, която стоеше самотно — идеална мишена. Беше някакво момче. През рамото му беше преметнат кожен ремък, придържащ малък барабан, който то биеше в отмерен, почти хипнотичен такт.

Филип възхитен поклати глава. Зачуди се дали самият той би бил достатъчно смел.

Освен отмерените звуци, произвеждани от барабанчика, нищо друго не се чуваше.

Изглеждаше, като да е минало много време, но всъщност бяха изтекли само няколко минути, когато един английски офицер бавно тръгна през бойното поле. В дясната си ръка държеше бяла кърпичка.

* * *

Джилиън лежеше в леглото си напълно облечена, опитвайки се да заспи след още една безсънна нощ.

Въпреки че пердетата бяха спуснати, в стаята съвсем не беше тъмно и Джилиън покри очите си с ръка, за да попречи на светлината. Тъкмо бе започнала да задрямва, когато осъзна, че е настъпила тишина.

Ахна и се изправи. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите и звукът от него й се струваше по-силен от топовни гърмежи.

След всичките тези седмици тишината изглеждаше неестествена, дори зловеща. Изведнъж се чуха птички. До нея достигна детски смях. Някаква врата се затръшна.

Какво означава това? — зачуди се Джилиън, обзета от страх. Беше ли свършила войната или това внезапно затишие бе само поредното прекъсване?

Стана и изтича до прозореца, като се олюляваше. После дръпна пердетата с такава сила, че те едва не се откачиха. Оттук можеше да види пътя. Забеляза жени, които тичаха, и други, вървящи бавно, като че ли не искаха да стигнат там, закъдето бяха тръгнали.

Къде ли отиват? — чудеше се Джилиън обезумяла.

В този момент вратата се отвори и в стаята се втурна Изабел.

— Свърши — извика тя. — Спечелихме!

Джилиън отново погледна през прозореца, разбирайки сега защо жените се бяха отправили нагоре по пътя. Колко ли от тях щяха да намерят само скръб в края на пътуването си?

Имаше чувството, че не може да помръдне. Страхуваше се да се присъедини към тях; страхуваше се и да остане.

— Върви — тихо я подкани Изабел, като видя, че тя не се решава. — Не се измъчвай да чакаш.

— Ела с мен — каза Джилиън и протегна ръка.

Старата жена поклати глава.

— Той ще иска да види най-напред теб.

Стояха известно време, притиснати една в друга, без да посмеят да изкажат на глас мрачната несигурност, която владееше мислите им.

* * *

Джилиън вървеше нагоре по калния път доста по-бавно, отколкото бе тръгнала в началото. Беше забравила да сложи бонето си. Беше й горещо от слънцето, въпреки че въздухът бе хладен.

Малка част от мъжете се връщаха — вероятно онези, помисли си Джилиън, които живееха наблизо.

Когато прецени, че е изминала половината разстояние, тя седна на един пън да си почине. Не знаеше, че е толкова далеч. Свали обувките си и изпъшка, като видя на какво са заприличали. Меката кожа беше започнала да се износва. На левия й крак се бе появила пришка и мястото пулсираше.

Вдигна глава и видя някакъв мъж да върви бавно по пътя. Дори и от такова разстояние се забелязваше уморената му походка. Когато той се приближи достатъчно, за да може да я чуе, Джилиън с мъка се изправи, замаяна.

— Какво става? — извика му тя. Хвана полите си с ръка и тръгна към него по чорапи, като се опитваше да не обръща внимание на острите камъчета под краката си.

Мъжът се спря.

— Англичаните се предадоха — отвърна той. — Офицерите им са в къщата на Муър и подписват документите.

Джилиън не знаеше къде се намира тя, но в момента това не беше важно за нея.

— Познавате ли капитан Филип Мередит?

Мъжът поклати отрицателно глава и отново тръгна напред.

— Моля ви… — спря го Джилиън с ръка. — Сигурно сте го виждали. Той е много висок — добави тя, за да му помогне да си спомни.

— Не го познавам, госпожо — смотолеви мъжът и се освободи от ръката й. — Съжалявам.

Джилиън въздъхна и седна отново на пъна. Беше твърде уморена.

Слънчевите лъчи трептяха по земята и очертаваха светли и тъмни петна, които рязко контрастираха. Пред очите й танцуваха най-различни изображения и Джилиън се взираше, като се опитваше да съсредоточи погледа си. Лек ветрец раздвижи листата на дърветата. Тишината беше хипнотизираща и я караше да се унася.

Чувствайки се скована, тя вдигна обувките си. Но вместо да си ги сложи, ги пусна в скута си. Още няколко минути почивка, помисли си Джилиън, и после ще продължа.

Тя се отпусна на земята, положи главата си на пъна и моментално заспа.

Филип я видя съвсем случайно, докато слизаше надолу по пътя. Той се спря и нежно се усмихна, наблюдавайки жена си. Не се изненада, че я намери тук, на средата на пътя до Йорк Таун. Но не беше очаквал да я открие заспала, подпряла главата си на някакъв пън, служещ й вместо възглавница.

Приближи се до нея и седна на земята, наслаждавайки се на образа й.

„Ето за това беше всичко“ — помисли си Филип. Протегна ръка и погали косата й.

Тя моментално отвори очи и се поизправи. Известно време Джилиън изобщо не помръдна, чувствайки се замаяна и изгубила ориентация. После видя съпруга си и сивите й очи се разшириха. Обзе я безумна радост. Погледът й се замъгли от сълзи и тя нетърпеливо побърза да ги изтрие. Огледа стройното му мускулесто тяло и въздъхна с огромно облекчение.

— О, любов моя! — извика тя и го сграбчи. — Благодаря на Бога, че си добре.

— Трябваше да се върна при теб и не смятах да поемам излишни рискове — тихо отвърна той.

Джилиън положи ръка на загорялата му буза. Как беше възможно да се обича толкова много? — почуди се тя. Не можа да се въздържи и се разплака, разтърсвана от силни ридания, които Филип не се опита да спре. Сълзите щяха да й донесат облекчение.

Най-после тя утихна.

— Целия ден ли мислеше да проспиш? — подкачи я той, като целуна челото й.

Внезапно обзета от угризения, Джилиън прехапа устни.

— Всички други жени продължиха да вървят — проплака тя разочарована. — А аз…

— … спря да подремнеш. — Филип я целуна. — Така е трябвало и да направиш. Сигурно не си спала много през последните седмици.

Джилиън вдигна очи към него.

— Обичам те.

— О, Джилиън! — прошепна той и я притисна към себе си. Тя доволно се сгуши в прегръдката му. Имаше чувството, че може да остане така завинаги. Филип зарови лицето си в копринената й коса и дълбоко пое дъх. — Не знаех, че розите все още цъфтят — тихо каза той.

Джилиън вдигна очи.

— Розите?

Филип не й отговори. Наклони глава и целуна устните й толкова силно, че тя изстена, внезапно премаляла. Когато той най-после се отдръпна, те останаха прегърнати още дълго време.

Изведнъж Джилиън се изправи.

— Майка ти… — бързо каза тя, осъзнавайки колко егоистично постъпва. — Трябва да се връщаме. Тя ще иска да знае, че си добре.

Двамата станаха. Джилиън намери обувките си и ги обу. Подкрепяна от силната ръка на Филип, тя тръгна обратно към Уилямсбърг.

— Всичко свърши, нали? — попита Джилиън след известно време.

Филип дълбоко въздъхна. Имаше чувството, че може да спи цяла седмица.

— Понякога се чудя дали изобщо ще свърши — уморено отвърна той.

Джилиън се намръщи. Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— Но сигурно сега, след като Корнуол се е предал…

Филип я погледна. С крайчето на пръста си изтри едно мръсно петно от брадичката й.

— Има английски лагери, разпрострени от Халифакс до Чарлстън — обясни той. — Клинтън все още е здраво укрепен в Ню Йорк. И сега, когато Дьо Грас се връща с флотата си на Антилските острови, англичаните отново стават господари на водите ни.

Мълчаливо продължиха към къщи, доволни, че са заедно.