Хелън Леър
Непокорната Джилиън (27)

Двадесет и седма глава

Из дневника на Джилиън:

30 юни 1781 година

За първи път, откакто войната започна, се чувствам отчаяна. След унищожителната ни победа при Чарлстън миналата година англичаните, изглежда, здраво са се укрепили на юг, по-точно в Каролина. Надеждите ми се увеличиха, когато младият маркиз Дьо Лафайет се върна от Франция, за да поведе нашите съюзници срещу англичаните; засега нещата не са напреднали много. Краят, изглежда, не се вижда.

Топла, приветлива светлина струеше от прозорците на къщата на семейство Мередит. Вътре бяха събрани всички важни личности. Дамите бяха ослепителни, господата — без перуки.

През последните две години Джилиън бе открила, че талантът й да устройва забавления бе не по-малък от този на англичаните и тя го използваше чудесно. Сега Джилиън бе считана за Домакинята на Ню Йорк. Никой не отказваше покана за нейните галабанкети, освен ако задълженията му не го спираха.

Тази съботна вечер не беше изключение.

Танцувалната зала блестеше под кристалните полилеи е многоцветни восъчни свещи. Свиреше музика, лееше се вино и масите бяха отрупани е всевъзможни деликатеси. Въпреки че сега домакинският персонал наброяваше седем души, Джилиън винаги наемаше за тези случаи допълнително хора. Прислужници в ливреи бързаха напред-назад и изпълняваха желанията на гостите.

Джилиън довършваше тоалета си в будоара, свързан със спалнята. Кати вече не беше при нея. Бе се омъжила за Едуард. Съпругът й, верен на думата си, беше открил собствен магазин на Хановър Скуеър.

Заместничката на Кати бе млада жена на име Лайза Хобз. Като всички слуги в къщата на Мередит, тя беше бунтовничка по душа, макар на думи да бе лоялистка.

Въпреки че не беше виждала Клодия от онази лятна нощ преди две години, когато двамата е Франц бяха заминали за Ню Джърси, Джилиън от време на време получаваше писма от нея. Досега тя не бе отговорила на нито едно, тъй като Клодия непрекъснато се местеше. Където и да отидеше Франц с армията, тя го следваше. Но това вероятно скоро щеше да се промени. В последното известие, което Джилиън получи от нея, Клодия съобщаваше, че е бременна.

— Ах, толкова си красива, скъпа.

Седнала в удобен мек стол, Алис Уортън кимна одобрително, гледайки внучката си. Тази вечер Джилиън беше облечена в разкошна рокля от кехлибарен сатен със сребриста фуста. Изящният тоалет бе украсен с черни кадифени панделки. Златистите й коси бяха изкусно подредени във висок кок, а една дълга буйна къдрица се спускаше съблазнително върху рамото й.

„Колко права бях!“ — мислеше си Алис, извънредно доволна от себе си. Джилиън най-после се бе вразумила. Женитбата й я бе откъснала от нейната бунтовническа дейност и сега тя бе образцова съпруга и домакиня, както й любяща майка на десетмесечен син на име Адам. Въпреки че Алис беше повече от изненадана да научи при завръщането си от Халифакс, че Филип и Джилиън са се оженили, когато разбра за арестуването на Джилиън и условията, при които е била освободена, тя напълно одобри мъдрото решение на генерал Клинтън.

Всичко се бе наредило добре. Джилиън най-сетне се бе успокоила и това беше най-важното.

Алис все още живееше в къщата си на Бъркли Стрийт, макар че присъстваше на много от тържествата на Джилиън и понякога оставаше да пренощува, когато те продължаваха до късно.

Джилиън се дръпна от огледалото и се усмихна.

— Да слезем ли долу? — попита тя. — Бих искала Едуина и Томас да можеха да дойдат с теб — добави Джилиън и хвана ръката на баба си.

Алис стисна тънката ръка, която държеше нейната.

— Знаеш, че идват винаги когато могат. — Погледна към Лайза, която подреждаше тоалетната масичка на Джилиън, и каза шепнешком: — Но ти съзнаваш, скъпа, че те не се чувстват съвсем добре в компанията на твоите гости. — Алис въздъхна. — Вината не е на Едуина, разбира се. Тя трябва да се съобразява с… предпочитанията на мъжа си.

— Сигурно си права, бабо. — Предполагаше, че някой ден ще трябва да каже истината на Алис. Засега обаче това бе немислимо.

Докато слизаха по стълбите, Джилиън се усмихна доволно, оглеждайки се наоколо. Обстановката в къщата съвсем не приличаше на онази, в която бе прекарала сватбената си нощ. Дамаска, брокат, кадифе и красиво изработени мебели сега украсяваха всяка стая. Масите блестяха от кристални съдове, лъскави сребърни прибори, фин лен и дантела. В библиотеката празните преди лавици бяха пълни с книги в кожени подвързии, а средата на стаята се красеше от великолепна маса за билярд.

Те влязоха в танцувалната зала и Алис веднага се запъти да поздрави някои приятели. Джилиън остана за малко така, оглеждайки гостите си. Дори генерал Хенри Клинтън беше тук. Тя видя Филип да говори с полковник Харкрофт и тръгна към тях.

Докато се придвижваше напред, Джилиън непрекъснато се спираше и усмихнато поздравяваше. Но дори и тя се затрудни, когато на пътя й се изпречи доста нисичкият бригаден генерал. Само допреди година той служеше в американската армия и беше доверен и ценен приятел на Джордж Вашингтон. В последно време този мъж плячкосваше крайбрежието на Ню Ингланд с жестокост, която тревожеше дори англичаните.

Джилиън нямаше как да го отмине.

— Мисис Мередит…

Като се подпираше на бастун с украсена със скъпоценни камъни дръжка, той се приближи, куцайки, и се поклони.

Тя бегло му кимна. Нямаше нужда да се безпокои, че хладният й поздрав ще бъде изтълкуван зле. Почти всички, включително и англичаните, се отнасяха към този човек с ледена сдържаност. Според Джилиън той напълно го заслужаваше.

— Генерал Арнолд — студено произнесе тя и продължи нататък. Бенедикт Арнолд, назначен за командир на укрепленията в Уест Пойнт, се беше опитал веднага да ги предаде на англичаните. Той се бе провалил, но неговият съучастник, майор Андре, беше хванат и обесен.

Джилиън искрено желаеше съдбата на Арнолд да бъде същата. Само едно нещо й бе утеха, ако можеше да се нарече така. Въпреки че английските офицери не го отбягваха, те се отнасяха към него хладно, което се забелязваше от всички. Докато един дезертьор можеше да бъде посрещнат с отворени обятия, един предател беше съвсем друго нещо. Човек, който изменяше на страната си, особено във време на война, просто не беше достоен за доверие.

За първи път Джилиън бе на едно мнение с англичаните.

Тя стигна до Филип точно в момента, когато той казваше на Харкрофт:

— Чувам тревожни слухове, че Вашингтон се кани да нападне Ню Йорк.

Полковник Харкрофт кимна сериозно.

— Известно ми е.

Джилиън пъхна ръката си в ръката на Филип и погледна полковника е широко отворените си умоляващи очи.

— Вие няма да позволите това да се случи, нали?

— Той никога няма да превземе отново града, мисис Мередит — побърза да я увери полковникът. — Моля ви, не се тревожете.

— Откъде може да бъдете сигурен? — тихо попита тя.

Той се усмихна благосклонно.

— Генерал Клинтън вече е изпратил за подкрепления от Каролина и Делъуеър. След като пристигнат, нашата позиция тук ще бъде неуязвима.

Филип се усмихна одобрително, макар полковник Харкрофт да не предполагаше, че той мисли за съвсем друго.

Джилиън знаеше причината. По нареждане на Вашингтон Филип бе започнал да разпространява слуха за атаката срещу Ню Йорк и планът действаше отлично. Скоро половината английски войски щяха да бъдат в Манхатън. Но Вашингтон нямаше никакво намерение да идва тук. Заедно с французите той беше на път за Вирджиния, където щеше да се присъедини към Лафайет. Джилиън отново насочи вниманието си към полковник Харкрофт, който очевидно все още се опитваше да я успокои.

— През последните четири години ние усилвахме и увеличавахме броя на нашите укрепления за случаи точно като този. Вашингтон го знае. — Полковникът искрено се разсмя и смушка Филип с лакът, като че ли бе казал някоя шега. — Той със сигурност прекарва достатъчно време да ни наблюдава от другия бряг на реката с далекогледа си. Само лошото му зрение ще е виновно, ако не разбере какво правим.

— Ние също имаме далекогледи, полковник — мрачно отбеляза Филип. — И не е трудно да забележим, че лагерът им се разраства с всеки изминат ден.

Джилиън успя да си придаде загрижен вид. Това също беше част от плана. Всички нови постройки всъщност бяха само фасада.

Полковник Харкрофт отпи от чашата си с мадейра. Изобщо не изглеждаше обезпокоен.

— Повярвай ми, Филип, ако те излязат достатъчно глупави и се опитат да пресекат реката, ще хвръкнат във въздуха още във водата. Всичките ни кораби са в бойна готовност.

Джилиън леко докосна ръката на Харкрофт.

— Това е много успокоително, полковник.

Джилиън почувства лек натиск върху ръката си и се обърна към съпруга си, който я покани да танцуват.

* * *

Празненството продължи до два часа след полунощ. Джилиън едва се сдържа да не се прозине, когато последните гости най-сетне си тръгнаха. Алис се бе върнала вкъщи часове преди това.

След като входната врата се затвори, Джилиън въздъхна облекчено и с благодарност последва Филип нагоре по стълбите. Както всяка вечер, независимо колко беше часът, те отидоха първо в детската стая. Увериха се, че синът им спи непробудно и се оттеглиха в спалнята си.

Лайза беше оставила една запалена свещ на големия сребърен свещник върху скрина.

— Има дни, в които съм убеден, че си направила всичко възможно, за да изглеждаш красива — прошепна Филип, докато Джилиън затваряше вратата. — После идва някоя такава вечер и разбирам, че съм грешил.

Силните му ръце я обгърнаха и тя се усмихна.

Целувката му я накара да потръпне от удоволствие. Джилиън все още не бе свикнала с ласките му. Всеки път те бяха различни и пробуждаха у нея вълнения, които с времето по-скоро се засилваха, отколкото отслабваха.

— С всеки изминат ден те обичам все повече — прошепна задъхано Джилиън, когато той я пусна. „И това е самата истина — щастливо си помисли тя. — Едуина беше права. И баба бе права.“ Как е могла изобщо да се съмнява? — запита се Джилиън, като замислено поклати глава, чудейки се на глупостта си.

Тя се съблече на мъждукащата светлина и си сложи прозрачни копринена нощница, която повече откриваше, отколкото скриваше тялото й.

Филип беше свалил сакото и ризата си, но все още беше по панталони.

— Джилиън — каза той и взе ръката й, — моля те, седни. Искам да говоря с теб.

Като забеляза сериозното му изражение, внезапно появило се на лицето му, ледени тръпки побиха Джилиън и тя потреперя, сядайки на края на леглото.

Филип стоеше и гледаше как светлината от свещта хвърляше игриви отблясъци върху косите й. Беше казала, че с всеки изминат ден го обича все повече и повече. Същото, дори с по-голяма сила, се отнасяше и за него. Обичаше тази жена повече от самия живот, повече от собствения си син. Ако нещо й се случеше, това щеше да го съсипе.

— Тук вече не мога да бъда полезен — тихо обясни той. — Ще се върна в Уилямсбърг.

Джилиън почувства облекчение и се отпусна.

— Разбира се — бързо се съгласи тя. — Само ми кажи кога трябва да тръгнем и аз ще се приготвя.

Филип облиза устните си и вдигна ръка да разтърка врата си. Знаеше, че няма да е лесно и се застави да бъде силен.

— Джилиън, ти не разбираш. Искам двамата с Адам да останете тук, в Ню Йорк. Може да живеете в тази къща или да отидете при баба ти.

Джилиън скочи с искрящи очи.

— Няма да направя нито едното, нито другото!

— Моля? — Силата на гнева й свари Филип неподготвен. Само преди малко тя беше отстъпчива и спокойна. Сега очите й бяха стоманено студени, устните й — изопнати и бе наклонила брадичката си по познат за него начин.

— И двамата с Адам ще дойдем с теб в Уилямсбърг — твърдо заяви тя.

— Изключено е — отвърна той със същата твърдост. — Нищо подобно няма да правиш.

Джилиън повдигна вежди и скръсти ръце на гърдите си, станали по-закръглени след раждането.

— Не мисля, че можеш да ме спреш — заяви тя. — Ако не ни вземеш със себе си, ще намеря начин да те последвам.

Джилиън не повиши глас при последните си думи. На Филип му се искаше да го бе сторила. Можеше да се справи с жени, които говореха надуто, с ярост или дори плачеха. Джилиън ставаше невъзможна, когато изпаднеше в едно от своите настроения на тиха упоритост. В такива случаи той винаги се чувстваше беззащитен.

Филип стисна зъби.

— За бога, трябва да го направиш — тихо каза той. Прокара ръка през косата си, пое дъх и реши да се позове на здравия разум. — Чуй ме, Джилиън. Сигурно ще има битка. Струва ми се, че Вирджиния ще се окаже в най-горещата точка.

— Домът ти е в Уилямсбърг. Майка ти е там.

— А кой може да каже, че битката няма да бъде в Уилямсбърг? — извика той. Стомахът му се сви от обзелата го паника. Филип направи усилие да смекчи гласа си. — Скъпа, знам как се чувстваш…

— Съмнявам се — прекъсна го тя със същия тон, който го подлудяваше.

— Разсъждавай разумно. — Отново беше обхванат от гняв. — Твърде опасно е. Ако не те интересува собствената ти безопасност, помисли поне за детето ни.

Джилиън го гледаше с присвити очи; „Не е добър знак“ — мислено отбеляза Филип с тревога.

— Когато се връщаш вкъщи, жена ти и синът ти ще бъдат с теб. — Тя вирна брадичката си. — Ако се наложи, ще отида пеша до Уилямсбърг.

Филип поклати глава, разбрал, че е загубил. Въздъхна дълбоко. Можеше да спори часове наред без никакъв резултат. Джилиън нямаше да отстъпи.

— Не мога да повярвам, че това означава толкова много за теб.

Лицето на Джилиън се смекчи.

— Ти означаваш много за мен. — Обгърна врата му с ръце. — О, Филип, ще умра, ако нещо се случи с теб. Няма да понеса да съм далеч от теб. — Усмихна му се с очи, пълни със сълзи. Той я беше прегърнал толкова силно, че тя не можеше да си поеме дъх, но въпреки всичко продължаваше да се притиска в него, като че ли искаше телата им да се слеят в едно. — Моля те, каквото и да ни очаква, нека да го посрещнем заедно. — Тя яростно се вкопчи в него. — Обещай ми. Кажи, че обещаваш! — настоя, когато той не отговори веднага.

— Обещавам — най-сетне прошепна Филип и вътре в себе си се закле да спази това обещание.