Хелън Леър
Непокорната Джилиън (20)

Двадесета глава

Из дневника на Джилиън:

26 юни 1779 година

Откакто започна войната, топлото време кара и американците, и англичаните да проявяват по-голяма активност. Изглежда, англичаните все повече насочват вниманието си към Юга.

Том отвори очите си напрегнат, после се отпусна, когато видя познатата обстановка. Намираше се в собствената си спалня с нейните доста износени, но удобни мебели. Пердетата на прозореца бяха направени от Едуина, както и дантелената покривка върху шкафа и кувертюрата за леглото, внимателно сгъната на стола. Беше си у дома. Понякога, в промеждутъка от време, преди да се събуди, Том си мислеше, че освобождаването му е само сън.

Той обърна глава и погледна през прозореца. Слънцето бе почти залязло. Отново беше проспал голяма част от деня. Не бе и подозирал, че силите му са толкова изчерпани.

Вратата леко се отвори и Едуина надзърна вътре. Като видя, че е буден, устните й се разтеглиха в усмивка. Приближи се към него с бебето на ръце. Показа му го и в кафявите й очи заблестя нескрита гордост. В деня, в който Том си дойде вкъщи, Едуина даде нареждане на прислужниците да преместят люлката на детето във всекидневната, за да не смущава плачът му почивката на Том.

— Донесох го да ти пожелае лека нощ — каза тя и седна на ръба на леглото.

Том въздъхна доволно. Един мъж може да се бори за каузата, в която вярва, но за него няма по-голяма награда от сина, който ще продължи пътя му.

— Томас — прошепна той и докосна малката му ръчичка.

— Трябва да се гордее с това име.

Едуина стана и отиде да остави бебето в люлката му, после се върна при мъжа си.

— Разказах му за смелостта ти — каза тя — и ще продължавам да го правя, докато започне да разбира. Бавно започна да се съблича.

Том обичаше да гледа как го прави. Едуина с удоволствие забеляза, че той я наблюдава внимателно. Преглътна сълзите, които пареха в очите й. Сега не беше време за това. Ще плаче по-късно, когато не може да я види, ще си поплаче за някогашното му силно и жилаво тяло, което сега се бе стопило. Времето ще го излекува. Времето и нейните постоянни грижи ще излекуват този мъж, когото тя обичаше повече от самия живот.

Останала гола, Едуина постоя известно време права. Залязващото на запад слънце изпращаше през прозореца последните си прощални лъчи, които очертаваха тялото й, позлатявайки върховете на гърдите й, и придаваха на кожата й цвета на узряла праскова.

Не бързаше. Отдавна бе чакала този момент; той също. Вдигна ръце и освободи косите си, като небрежно пусна фибите на пода. Буйните кестеняви кичури се разпиляха по раменете й. Малкото й и закръглено тяло изглеждаше добре и тя го знаеше.

Едуина пристъпи напред и остана загледана в гърдите му, които се повдигаха и спускаха от учестеното му дишане.

— Толкова се гордея с теб — прошепна тя.

Когато Едуина се надвеси над него, Том забрави слабостта си, погълнат от надигналото се в тялото му желание.

Те се любиха бавно, с онази интимност, която можеше да се роди само от любовта, свързвала ги години наред. Всичко им беше познато, но това не правеше насладата по-малка. Когато свършиха, доволно се отпуснаха, прегърнати.

Малко по-късно Едуина отвори очи, изненадана, че е задрямала. Не бе изминало много време. Небето все още бледнееше от угасващата светлина на залязващото слънце.

Внимателно се освободи от прегръдката на съпруга си. Но той не спеше и я притисна още по-силно, като погали гладкия й гръб.

Едуина се засмя.

— Време е за вечеря.

— Мога да се задоволя с теб — отвърна той и потърка с нос врата й.

— Не си толкова слаб, колкото смятах — сгълча го тя, наслаждавайки се на милувките му.

В съседната стая бебето започна да плаче и Едуина въздъхна.

— Изглежда, синът ти не може да чака повече вечерята си.

Тя стана и започна да се облича. Томас прояви към този ритуал също толкова голям интерес, колкото и към събличането.

Едуина нямаше време да оправи косата си и само я напъха под бялата шапка.

Том се изправи седнал и спусна краката си на пода.

— Какво правиш? — разтревожено попита Едуина.

Той се намръщи.

— Шест дни са достатъчно дълго време за един мъж да остане в леглото. — Но и след като каза това, Том не направи никакъв опит да стане.

— Не, не — бързо се възпротиви Едуина. — Полежи още няколко дни. Моля те…

Взе халата и му помогна да го облече. После го изправи на крака и го заведе до стола при прозореца.

— Сега — каза тя, когато той се настани, — ако ме изчакаш тук, ще донеса един поднос. Ще вечеряме заедно, само ти и аз, на свещи.

Том се облегна, ненавиждайки слабостта в крайниците си, но знаеше, че за момента не може да направи нищо. Усмихна се на Едуина и вдигна ръка да изглади бръчките на безпокойство по челото й.

— Заслужава си да се почака — прошепна Том.

Едуина взе ръката му в своята и я целуна.

— Няма да се бавя много.

Тя погледна през прозореца и видя Джилиън да излиза от къщата на баба им. В съседната стая плачът на бебето ставаше все по-настоятелен. Едуина бързо целуна още веднъж съпруга си и припряно излезе от стаята, надявайки се, че малкият Том не е събудил сестричката си.

* * *

Беше събота вечер и Джилиън се бе запътила към „Синия лебед“. Прекосявайки градината, тя си пое дълбоко дъх. Над нея небето беше придобило изящен светловиолетов оттенък, който можеше да се получи само на здрачаване — един цвят толкова ефимерен, че дори и на най-талантливия художник щеше да му бъде трудно да го възпроизведе с четката си.

Въздухът беше свеж и чист. Наоколо нямаше никакви боклуци. Едуина се грижеше за това. Останалата част от града беше започнала да придобива позорен вид. Долу, в Бауъри вонята беше толкова ужасна, че хората трябваше да вървят по улиците, притиснали парфюмирани кърпички до носовете си. В Кенвъс Таун беше най-зле; там дори и парфюмираните кърпички не помагаха.

Джилиън излезе от ябълковата градина и се намръщи, като видя Клодия да седи в люлеещия се стол на задната веранда. Ярките цветове на роклята й съвсем не подхождаха на сериозното й изражение. Беше облегнала главата си назад и бавно се люлееше, вперила поглед в някаква далечна точка, която само тя виждаше.

Джилиън въздъхна. Клодия изглеждаше толкова щастлива, когато се върна от разходката си с Франц. Това беше почти преди седмица.

Джилиън си мислеше, че знае причината. От онази неделя Франц не беше дошъл нито веднъж в „Синия лебед“.

„Проклети да са всички мъже!“ — изруга наум раздразнено Джилиън, докато се качваше по стълбите. Те се вмъкваха и живота на жената, обръщаха го наопаки и изчезваха, без дори да кажат довиждане.

Джилиън спря до стола, в който седеше Клодия, и се намръщи още повече, когато видя тъмните сенки под смарагдовозелените очи. Беше готова да се обзаложи, че Клодия отново не е спала.

Джилиън сложи ръка на рамото й и леко го стисна. Не знаеше какво да й каже, за да я успокои и не се и опита.

— Ако искаш да си починеш — рече тя след малко, — сигурна съм, че ние с Манди ще се справим с нещата.

От устните на Клодия се отрони лек звук, който би могъл да се приеме за не съвсем сполучлив опит за усмивка.

— В момента няма никой вътре. — Изправи се и въздъхна. — Във всеки случай не съм уморена.

Джилиън й вярваше. Точно сега Клодия нямаше нужда от почивка.

Прекратиха разговора и влязоха вътре.

Няколко клиенти бяха дошли по време на нейното отсъствие. Клодия предположи, че Манди или Едуина ги бяха обслужили.

Бавно, като че ли се страхуваше от това, което щеше да види, тя потърси с поглед масата в ъгъла. На нея нямаше никой. Постоя още малко загледана, после се обърна и тръгна.

— Клодия!

Една тежка ръка обгърна раменете й като оловен шал и тя ахна от изненада. Изви глава и видя майор Уинтърс. Той се хилеше насреща й с чаша в ръка.

— Обзалагам се, че чакаш мен. — Майор Уинтърс я пусна, олюлявайки се, и усмивката му застина. — Видях те, че се оглеждаш. — Той закачливо размаха пръст.

Как този слаб и некадърен мъж бе станал майор? — почуди се Клодия с презрение. Замисли се върху това, но после реши, че не си заслужава да занимава ума си с подобни неща.

— Да — мрачно отвърна тя. — Тъкмо се питах къде си.

Клодия усети ръката му върху гърдите си, но не почувства нищо. Дори не изпита отвращение. Тялото й беше като оловната чаша, която държеше майорът — студено и неподатливо.

— Може ли да се качим горе? — завалено попита той, задъхващ се от нарастваща страст.

Клодия успя да се усмихне без особено усилие. Вече го правеше автоматично.

— Разбира се — отвърна тя.

Изправи гръб и тръгна да излиза от стаята.

Джилиън хвърли поглед на Клодия и видя двамата да се отправят към стълбите. Въздъхна и се зае да бърше масите; после измете пода.

Няколкото посетители си бяха отишли. Други не бяха дошли.

На горния етаж Клодия затвори вратата на стаята си. Майор Уинтърс изсумтя и се стовари на леглото с такава сила, че Клодия се уплаши то да не рухне.

Започна да се бори с ботушите си. Изглежда, свалянето им се оказа не по силите му.

Клодия въздъхна и се приближи да му помогне. Беше свикнала да гледа майора пиян; но тази вечер той беше много, много прекалил.

— Ти си добро момиче, Клодия — изфъфли майорът, докато тя му помагаше да си свали куртката. Той се просна възнак на леглото с разперени ръце. — Бих искал да дойдеш с мен. Ще ми липсваш.

Клодия сбърчи чело в усилието си да схване смисъла на думите му. Майорът говореше толкова завалено, че тя едва го разбираше.

— Вероятно ще мога — тихо каза тя. Докато заканваше куртката му на стола, видя в един от джобовете сгънат лист хартия.

Той се опита да се изправи седнал, но усилието беше прекалено голямо за него.

— Ще дойдеш ли? Наистина ли ще дойдеш?

— Зависи — измърмори тя — от това къде отиваш.

— Кън… Кън… — захълца майорът.

— Кънектикът? — подсказа му Клодия. Той кимна и тя седна на ръба на леглото. — Хубаво място.

Майорът се засмя.

— Няма да е толкова хубаво, когато генерал Трайон се справи с него. В Норуок има куп бунтовници!

— Сигурно е така. — Клодия започна да разхлабва яката му. — Генерал Трайон ще ги арестува всичките.

Майорът размаха ръка и замалко не удари Клодия по главата.

— Няма да има кого да арестува — заяви той. — Ще го изгорим до основи. Нищо няма да остане.

Майорът повтори това няколко пъти с напевен глас, после сграбчи ръката й:

— Ела с мен.

Клодия присви устни. Едва се сдържаше да не повиши глас и да не издърпа ръката си от неговата.

— Кога заминаваш?

— След няколко седмици.

— Колко полка ще вземе със себе си генерал Трайон?

Той не отговори. Секунди по-късно Клодия чу силното му хъркане и разбра, че е заспал. Внимателно освободи ръката си и стана. Отиде до стола, на който висеше куртката му, и взе сгънатия лист хартия. Хвърли един поглед на мъжа на леглото, за да се увери, че действително е заспал, и го разгърна. На него имаше карта. Тя я разгледа внимателно, после тихо излезе от стаята.

На долния етаж Джилиън се прозяваше. Вечерта течеше бавно и на нея й се искаше вече да е свършила, за да може да си легне. Беше малко след девет, прекалено рано за затваряне. Все пак нямаше да седи и да чака да се отбият някои закъснели посетители.

Отиде до входната врата и я заключи. После загаси газените лампи.

— Джилиън.

Шепотът на Клодия беше настоятелен. Джилиън запази самообладание и се отправи нехайно към тъмния коридор, където стоеше Клодия. Тя я беше видяла да се оттегля с английския офицер. Доколкото знаеше, мъжът сега беше при нея.