Хелън Леър
Непокорната Джилиън (2)

Втора глава

От дневника на Джилиън:

22 септември 1776 година

По-лошо е, отколкото очаквах. Пожарът унищожи цял квартал от Манхатън. Там, където някога имаше стотици къщи, сега печално стърчат комини сред купища пепел. Хората се приютиха временно в палатки, но това не е разрешение: как ще живеят през зимата, която вече чука на прага ни? Недоволни от опустошаването на града, британците посичат безжалостно всеки подозрителен за тях мъж и няма изгледи да спрат скоро с това безсмислено клане. Тази сутрин пред кръчмата „При гълъбицата“ издигнаха бесилка и обесиха млад патриот на име Нейтън Хейл…

Каретата се движеше бавно по павираната улица. Кати и Джилиън бяха наметнати с тежки шалове — денят бе облачен и студен.

Кати плесна конете с юздите, за да ги накара да ускорят ход. Колкото по-скоро стигнат до предназначението си, толкова по-скоро ще могат да се приберат отново вкъщи. Беше се опитала да разубеди Джилиън да не предприема това излизане, но тя, както винаги, не я послуша.

— Баба ти ще се ядоса — измърмори Кати, изпълнена с лоши предчувствия.

— Няма защо да знае — отвърна Джилиън без следа от тревога. — Ако разбере, че сме излезли, ще й кажа, че съм била на покупки.

Кати се изсмя.

— В такъв ден?! Когато половината град е изпепелен и се извършват публични екзекуции?! — Кати и за миг не допускаше, че Алис ще повярва на подобни измишльотини.

Джилиън се намръщи. Знаеше, че около бесилката пред кръчмата е струпана тълпа и се питаше колко хора са наблюдавали с радост смъртта на смелия младеж, чието единствено престъпление бе, че вярва в свободата на родината си.

— Не е чак толкова необикновено все пак — промърмори тя мрачно накрая. — Откакто британците се върнаха в града, отново подновиха приемите и танците. Както изглежда, те умеят да се забавляват.

Замълчаха, когато стигнаха до почернелите от пожара руини.

Джилиън слезе от каретата със свито от болка сърце. Гледката бе ужасяващо потискаща.

От Тринити Чърч бяха останали само стените. От Уайтхол Слип до Броуд Уей и на запад до параклиса „Свети Павел“ огънят бе погълнал всичко, изпречило се на пътя му. Нищо не бе останало, с изключение на тухлените комини. Земята бе покрита със сивкава пепел, която се въртеше и вдигаше във въздуха при най-слабия полъх на вятъра…

— Ужасно е, не съм очаквала… — прошепна Кати, застанала със замряло сърце до Джилиън.

Опустошената от пожара площ не бе пуста: мъже, жени и дори деца се лутаха сред развалините вероятно с надеждата да открият поне някои от вещите си. Към останките от комините бяха прикрепени брезентови палатки — отчаян опит да се осигури поне някакво подобие на подслон.

— Но защо? Коя е причината?… — простена Джилиън.

Нямаше отговор и тя знаеше това. А и сега вече нямаше значение дали пожарът е бил причинен случайно или нарочно. Сред болката и отчаянието й кипеше трудно сдържан гняв, който допълнително я измъчваше: тя не знаеше къде или срещу кого да го насочи.

Кати притисна кърпичка към носа си: между развалините лежаха трупове и вонята вече се усещаше. В по-голямата си част те не бяха жертвите на пожара, а нещастници, избити от британците заради подозрително поведение.

— Стига ли ти това, което видя?

Джилиън мрачно кимна. Плачеше й се, но очите й бяха изсушени от отчаяние…

— Хайде да си ходим. Няма защо да стоим тук — прошепна тя.

Кати въздъхна облекчено и последва господарката си към каретата.

Но само след няколко метра цветно петно привлече вниманието на Джилиън: по странична алея пълзеше жена — всъщност придвижваше се по корем, като си помагаше с лакти. Пред очите на Джилиън тя внезапно се отпусна на уличната настилка и замря.

Младото момиче пое рязко дъх и понечи да скочи от каретата в движение. Кати реагира бързо — успя да спре коня, преди Джилиън да падне на улицата и да се нарани.

Проклинайки без задръжки, Кати бързо завърза юздите на колчето за камшика и въздъхна с облекчение, когато се увери, че Джилиън не е пострадала. Въпреки че бе много привързана към нея, тя не желаеше да поема върху себе си гнева на Алис Уортън. Поради някаква необяснима причина възрастната дама не пропускаше случай да търси сметка от нея за постъпките на внучката си. Изглежда, двете години разлика във възрастта им в полза на Кати даваха основание на госпожа Уортън да счита, че преценките й трябва да са по-зрели.

„Като че ли думата ми има някакво значение“ — каза си Кати наум. Джилиън бе като буен поток: хората около нея трябваше да бъдат много бързи, за да следват неочакваните промени в настроението й и внезапните решения.

Младото момиче коленичи пред проснатата фигура.

— Жива е. — Джилиън предпазливо хвана китката на жената и потрепери при вида на ръката й: и двете й длани бяха жестоко обгорели — на места до кокал.

Кати коленичи до Джилиън и се намръщи, когато забеляза разкъсаните й дрехи.

— Тази нещастница не се е борила само с огъня…

Джилиън се опитваше да превърже едната ръка на жената с кърпичката си, но спря за миг и погледна надолу. Жената бе без бельо и по вътрешната част на бедрата й имаше кървави следи. Момичето дръпна бързо надолу прогорената й и зацапана със сажди пола.

— Помогни ми, Кати. Не можем да я оставим тук.

С мъка успяха да отнесат нещастницата до каретата. Жената простена един-два пъти, но очевидно не бе в пълно съзнание.

— Ако я закараш у вас — започна Кати, когато най-сетне потеглиха отново, — баба ти ще разбере къде си била, а тя ти забрани да идваш тук.

Джилиън въздъхна. Кати бе права. Нямаше никакво желание да стои заключена в стаята си дни наред — това бе любимото наказание на баба й. Внезапно изражението й се проясни.

— Ще я закараме в „Синия лебед“. Едуина ще й помогне.

Кати кимна и се поотпусна. Уважаваше много Едуина Кармоди. За разлика от Джилиън, Едуина бе разумна млада жена. Освен това умееше да пази тайни и нямаше да говори с госпожа Уортън за непослушанието на сестра си.

Улиците гъмжаха от войници, те бяха много повече от цивилните минувачи. Джилиън се намръщи и обърна глава настрана, когато от някаква пивница излязоха няколко германци в сини униформи. Тя презираше британците, но кралските наемници от Германия направо я отвращаваха. Имаха свирепо изражение и говореха гърлено на някакъв език, от който дори британците не разбираха нито дума.

Кати зави по Бъркли и спря каретата до задната врата на кръчмата. Едуина се появи на верандата, преди да успеят да слязат. Бе четири години по-голяма от Джилиън, но с повече от два сантиметра по-ниска; косата й с приятен кестеняв цвят сега почти не се виждаше, скрита под бонето й.

— Джилиън? Какво си… — Пое рязко дъх, когато видя жената. — Мили боже! — възкликна тя и се спусна бързо към тях, за да им помогне.

Трите заедно успяха да смъкнат жената от каретата и да я внесат в къщата. Но тясното стълбище вътре ги затрудни и Едуина трябваше да повика на помощ Томас. Жената бе слаба, почти мършава, но съвсем отпусната и тежеше много. Томас я вдигна с лекота и я отнесе в задната спалня на втория етаж.

— Кати, затопли леген с вода и донеси няколко чисти превръзки — нареди Едуина и махна с ръка на съпруга си да излезе от стаята.

Двете сестри съблякоха нещастницата, като внимаваха да не докосват наранените й ръце. Тя се размърда и застена — явно идваше в съзнание.

— О, боже! — прошепна Едуина, като забеляза кръвта по бедрата й.

Клодия Дънхам отвори зелените си очи, обрамчени с гъсти мигли, черни като косата й. Втренчи се за миг невиждащо в пространството, после извика ужасено и започна диво да размахва ръце. Наложи се Джилиън да хване здраво китките й.

— Всичко е наред. Сега си в безопасност.

Клодия постепенно се успокои, въпреки че продължаваше да ги гледа подозрително. Когато Джилиън пусна ръцете й, Клодия застена: до съзнанието й достигна атаката на нова болка. Вдигна разтреперана ръка и се опита да докосне гърдите си, но Едуина успя да я спре.

— Недей. Поне едно от ребрата ти е счупено — поклати тя глава. — Джилиън, помогни й да седне. Трябва да й направя много стегната превръзка.

Кати влезе с леген с вдигаща пара вода и ивици бяло платно, метнати върху ръката й. Джилиън пое легена и го постави на масичката до леглото, а Едуина грабна превръзките, сръчно пристегна гръдния кош на жената, отпусна я внимателно върху възглавницата и се залови да измие кръвта по тялото й.

— Ще ти донеса нощница — въздъхна тя накрая и дръпна завивката над голото тяло на жената. — Но първо трябва да се погрижим за ръцете ти. — Докато ги почистваше, Едуина разгледа по-внимателно лицето й и забеляза, че жената е много хубава. — Как се казваш?

— Клодия Дънхам. — Трепна, когато Едуина затегна превръзката на ръката й.

— Ще ни разкажеш ли какво стана?

Зелените й очи се разтвориха ужасено при спомена за пожара, застена отчаяно и по гърба на Джилиън полазиха тръпки.

— Добре, няма да говорим за това сега. — Едуина се опита да я успокои, но нещастната жена се разрида безнадеждно. Двете сестри чакаха безпомощно тя да се овладее.

Най-сетне изтощението я победи: като че ли загуби сили дори за ридание, въпреки че от затворените й очи продължаваха да се стичат сълзи.

Едуина погледна Джилиън над леглото.

— Къде я намерихте?

— В някаква пресечка на Броуд Уей. Очевидно е била застигната от пожара и се е измъкнала сама или някой я е изнесъл на ръце.

— Те бяха трима… — внезапно се обади Клодия с пресекващ глас и се закашля. Гърлото й бе болезнено наранено от пушека и собствените й писъци.

Едуина се обърна към Кати.

— Върви в кухнята и кажи на Ела да стопли малко бульон, а ти приготви чаша чай с лъжица мед.

Сестрите зачакаха мълчаливо връщането на момичето. Клодия бе утихнала и лежеше неподвижно със затворени очи — може би спеше. Но от изражението й бе ясно, че и в съня си преживява кошмара на изминалата нощ…

— Постави таблата на нощното шкафче — нареди Едуина, когато Кати влезе в стаята. Извади допълнителна възглавница от шкафа в ъгъла, повдигна Клодия и внимателно я подпря на двете възглавници. Поднесе чаша чай към бледите й устни и я подкани:

— Опитай се да изпиеш малко — медът ще облекчи гърлото ти.

Клодия послушно отпи глътка, спомни си, че не е яла почти два дни.

Когато младата жена жадно изпи чая си, Едуина започна да я храни с лъжица — Клодия не можеше да държи лъжицата и паничката с бульона.

— Къде са близките ти? — запита Едуина, когато и бульонът свърши. — Имаш ли съпруг?

Клодия поклати глава.

— Съпругът ми бе убит на Бруклинските височини, а майка ми и синът ми загинаха в пожара. — Сега бе странно спокойна. Болката в ръцете й се засилваше — разкъсваща, пулсираща болка, която усещаше чак в лактите си. Младата жена я посрещаше стоически и почти с радост като справедливо наказание за провала й като майка, изкупление за това, че не можа да спаси бебето си…

— Защо беше в онази пресечка? — запита колебливо Джилиън. Страхуваше се да не предизвика нов истеричен припадък.

— Пожарът… Всичко стана толкова бързо… — Със запъване Клодия им разказа за жестоката смърт на сина си и на майка си. — Горещината бе непоносима — продължи тя. — Най-сетне се изправих на крака и се опитах да избягам от нея. Суматохата бе неописуема, шумът — ужасен. Някакъв войник ме хвана и започна да ме тегли след себе си. Отначало си помислих, че иска да ми помогне. Но когато се отдалечихме от пожара, той ме завлече в тази пресечка. Някъде по пътя към нас се присъединиха още двама войника. Хвърлиха ме на улицата и… и се сменяха… — Задавено ридание продра гърлото й.

— Тихо, тихо. — Едуина намокри парче плат, изцеди го и попи потта от челото на нещастната жена. — Стига. Отпусни се и се опитай да заспиш. Ще те наглеждам от време на време.

Трите жени излязоха на пръсти от стаята и слязоха на долния етаж. Когато стигнаха до задната врата, Джилиън се обърна към сестра си е почервеняло от гняв лице.

— Знаех, че тези червенодрешковци са отвратителни, но не знаех досега, че са толкова…

— Джилиън! Избухването ти няма да помогне на никого — прекъсна я остро Едуина и въздъхна. — Съгласна съм с теб, но необмислените ти думи могат да ни навлекат неприятности. — Постави успокоително ръка на слабото рамо на сестра си. Не се безпокой за Клодия. Преживяла е много, но е силна жена и изглежда здрава. Ще остане у нас, докато се и възстанови напълно.

— Какво ще каже Томас? — запита загрижено Джилиън.

Едуина я потупа по рамото.

— Томас е добър човек. Ще направи това, което е необходимо.

* * *

През следващите седмици Джилиън посещаваше Клодия поне веднъж на ден. Младата жена, макар и бавно, се възстановяваше физически. Но душата й като че ли бе смазана, а желанието й за живот бе като бледо, едва потрепващо пламъче… През първите дни то много често заплашваше да загасне напълно.