Хелън Леър
Непокорната Джилиън (19)

Деветнадесета глава

Из дневника на Джилиън:

17 юни 1779 година

Свободното си време червенодрешковците са посветили на фалшивите американски пари, които раздават с щедра ръка по всякакъв повод. Благодарение на техните тайни усилия те вече не струват нищо. Нашите войници получаваха толкова, колкото да изпратят вкъщи на семействата си; сега нямат нищо.

Юнската вечер беше задушна и гореща. В началото на деня бе валяло и остров Манхатън беше обгърнат от тежка влажна пелена.

Клодия седеше с Франц на една маса в ъгъла и си вееше с листа с менюто. Това не помагаше много. Въпреки че всички врати и прозорци бяха отворени, горещината беше смазваща и неприятна.

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи за Том — каза тя на Франц. Погледна го и зелените й очи заблестяха като смарагди. — Ако не беше ти, той може би нямаше да оцелее.

— Бих искал само да можех да направя повече — тихо рече Франц, но думите й му доставиха голямо удоволствие.

Клодия остави листа с менюто, като че ли осъзна, че усилията й са само загуба на време. Ситни лъскави капчици пот покриваха лицето и сочните й, изпъкнали над корсажа гърди.

На Франц му се струваше, че кожата й блести като топла слонова кост. А косата й…

Забелязала настоятелния му поглед, Клодия го стрелна подигравателно.

— Нито една жена няма такава разкошна коса като твоята — сериозно каза той. — Направо е подлудяваща.

Клодия се размърда на стола си неловко, внезапно осъзнала неговата мъжка същност.

— Не знаех, че моята коса е по-различна от тази на останалите — отвърна тя, смутена от забележката му.

— Уверявам те, че няма друга подобна.

Франц се пресегна през масата и се опита да хване ръката й. Както винаги, Клодия се дръпна. Беше започнала да съзнава, че се страхува от този мъж и от чувствата, които той будеше у нея, чувства, които смяташе, че никога вече няма да изпита.

— Утре е неделя — продължи той, като че ли нищо не се бе случило. — Мога ли да те взема за една разходка в околностите?

— Нямам пропуск.

Франц се усмихна.

— Нямаш нужда от такъв, щом си с мен.

Клодия се поколеба. Разходка извън града. Един ден на отмора. Колко време бе минало, откакто бе вкусила от тези прости удоволствия за последен път?

— Ще дойда да те взема в десет — каза Франц, преди тя да успее да отговори. Той се изправи и протегна ръка да й помогне да стане.

Клодия не отвърна нищо. Беше й по-лесно в момента някой друг да взема решенията вместо нея.

* * *

На следващата сутрин Клодия подбра дрехите си с такова внимание, каквото отдавна не бе проявявала. Отхвърли няколко тоалета, преди да се спре на една светлозелена копринена рокля, която никога не бе носила. Беше с ниско деколте и ръкави до лактите и падаше меко около закръглените й бедра, тъй като Клодия не си бе сложила кринолин. Корсажът отпред се стесняваше и подчертаваше тънката й талия.

Клодия се погледна в огледалото и се намръщи. Роклята изглеждаше ужасно; тя също. Бързо започна да се съблича.

На вратата се почука и Клодия спря за малко. Тя чу гласа на Едуина и й каза да влезе.

— Мислех си, че може би ще искаш да вземеш назаем това — каза Едуина и й подаде бял дантелен шал. — Франц те чака…

— Тя изведнъж замълча, като видя Клодия да седи по бельо на края на леглото.

Клодия посочи роклята, която бе захвърлила на пода до леглото.

— Не стои добре. Изглеждам ужасно в нея.

Едуина остави шала и вдигна роклята.

— Клодия, прекрасна е. Ела, нека ти помогна.

— Не е подходяща за разходка — запротестира Клодия, но все пак се изправи.

— Чудесна е — успокои я Едуина.

Клодия се примири и й позволи да й помогне да я облече отново.

— Ела тук сега — настоя Едуина, когато свършиха. Взе шала и го подаде на Клодия. Това, че Клодия проявяваше интерес към нещо, па било то и избора на рокля за неделната разходка, сгряваше сърцето й.

Франц чакаше долу на стълбите. Като я видя да слиза, той се усмихна меко.

— Ако не те познавах добре, щях да кажа, че пред мен е някое небесно създание — прошепна й мъжът.

Франц придружи Клодия, която изведнъж се бе почувствала притеснена, до каретата си.

Въпреки че въздухът бе топъл, той беше значително по-сух от предишния ден. Приятен ветрец поддържаше температурата в нормални граници.

На около три мили от града Франц дръпна поводите и спря каретата.

Пейзажът беше изпъстрен с най-различни цветове; нарциси, боровинки и изящни момини сълзи заемаха достойно място сред орловите нокти и виещите се рози. Листата бяха изгубили нежния си зелен цвят, който бе заменен от богатите оттенъци на смарагдовозеленото, възвестяващо зрелостта.

Франц погледна стоящата до него Клодия.

— Искаш ли да се разходим?

Тя кимна и те бавно тръгнаха по една тясна пътечка.

Денят беше прекрасен. На синьото небе се виждаха само няколко прозрачни перести облака. Отляво река Хъдсън спокойно течеше, огрените й от слънцето води хвърляха ослепителни отблясъци.

Франц спря, опря в земята едното си коляно и загреба шепа пръст, като я остави да изтече през пръстите му.

— Почвата е богата. — Той се изправи и изтупа ръцете си. — Човек може добре да изкарва прехраната си от тази земя.

Клодия го погледна изненадано.

— Не каза ли, че баща ти е хлебар?

Франц отметна глава назад и се разсмя. Клодия си помисли, че смехът му е много приятен; сърдечен и заразителен, той почти я накара да се присъедини към него. Тя се усмихна.

— Да работиш с тесто не е кой знае колко по-различно от това да обработваш земята. И от двете се получават хубави неща за ядене. — Пръстът му докосна устните й леко като крило на пеперуда. — За първи път те виждам да се усмихваш — меко каза той. — Така изглеждаш по-красива.

Клодия изведнъж стана сериозна.

— Напоследък няма много поводи за усмивка — тихо отбеляза тя.

Тръгнаха отново. Франц беше сложил ръцете си на гърба и не направи опит да я докосне.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита той не след дълго.

Клодия обърна глава и го погледна бързо, неуверена какво имаше предвид той.

Бяха стигнали до леко възвишение, което гледаше към реката. Франц отиде до един широкостволест дъб. Свали куртката си и я постла на меката трева.

— Ела — тихо я подкани той, — нека поседнем за малко.

Клодия послушно седна, полата й се изду на вълни около нея като море от зелена коприна. Франц се отпусна на тревата, сви краката си и положи ръце на коленете си. Отскубна стръкче трева и разсеяно го завъртя.

Настъпи продължително мълчание. Франц не повтори въпроса си. Клодия се почуди дали е забравил какво я е питал.

Преглътна мъчително.

— Аз… бях омъжена — започна тя. Разказа му с несигурен глас за нощта на пожара, всъщност разказа му за всичко. През цялото време той не я погледна и това я улесни. Беше се втренчил оттатък реката, като че ли бе погълнат от гледката.

Най-после Клодия свърши. Тишината пулсираше, шумното чуруликане на птиците и жуженето на пчелите я подчертаваха по-силно.

— Обичаше ли го? Съпруга си? — попита Франц след известно време.

— Много — прошепна Клодия, като разглеждаше сключените си в скута ръце. Раните от изгарянията отдавна бяха заздравели, но белезите, оставени от тях, напомняха за случилото се.

— Никога не съм бил женен — каза той, продължавайки да се взира в реката. — Въпреки това знам какво е да загубиш някой, когото обичаш.

Клодия зачака, за момент си помисли, че Франц няма да продължи. Но после той заразказва нататък.

— Бях много млад, само на седемнадесет. Тя беше една година по-малка. Имахме намерение да се оженим. Пет седмици преди сватбата се разболя. Нищо сериозно, увери ни докторът. Но тя никога вече не стана от леглото.

Клодия въздъхна.

— Съжалявам. Не срещна ли друга?

Франц се обърна и я погледна.

— Не, до този момент — просто отвърна той.

Смутена, Клодия се изправи. Това беше невъзможно. Какво правеше тя тук?

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Франц стана и се приближи. Сложи ръце на раменете й и се взря в нея.

— Никой не може да върне миналото — тихо каза той. — Имаме само две възможности — да продължим напред или да останем там, където сме. Кое избираш?

Клодия се олюля и тялото й само взе решение. Усети топлите му и нежни устни върху своите. Отдавна не я бяха прегръщали силни мъжки ръце. Когато той я дръпна долу на меката, сладостно ухаеща трева, Клодия не се възпротиви. Почувства, че Франц развърза връзките на корсажа й и сложи ръката си върху неговата.

Той се дръпна и се вгледа в нея напрегнато.

— Ще престана, ако искаш.

Тихото му заявление я хвърли в недоумение. Клодия едва не се разсмя, истеричен изблик, който нямаше нищо общо с веселото настроение. Тя, която през последните две години бе спала с безброй мъже, без да я интересува никакво благоприличие, сега се стесняваше. Беше на двадесет и шест години и вече не бе младо момиче; и все пак изведнъж болезнено осъзна, че кожата на закръглените й гърди е набраздена. Бременността не бе оставила следи по корема й и сега той беше също толкова стегнат, колкото и преди. Но гърдите й… Какво щеше да си помисли Франц за тези несъвършенства?

Изненадана, Клодия се почуди защо се безпокои. Този мъж я привличаше — първият, откакто Чарлс умря — и тя не можеше повече да го отрича. Това нямаше да продължи дълго. Щеше да е глупаво да се заблуждава. Той беше наемник. Когато мисията му приключеше, щеше да си замине.

Бавно посегна към връзките и също толкова бавно ги развърза. Франц не направи никакъв опит да й помогне да се съблече.

Най-накрая Клодия застана пред него без дрехи, наклонила гордо глава, докато той й се любуваше. Беше разпуснала косата си и тя приличаше на абаносов водопад, който рязко контрастираше с бялата й кожа, придобила сега златист оттенък, огряна от топлите лъчи на слънцето.

— Мислех, че знам какво е красота — прошепна Франц и Клодия прочете в блестящите му очи, че той казваше истината. — Но виждам, че до този момент не съм я познавал.

Тя си мислеше, че отдавна вече не е способна да заплаче; но сега почувства как очите й се напълниха със сълзи.

— Много мило от твоя страна, че го казваш — разтреперано промълви Клодия. — Но аз знам, че не съм… — Инстинктивно покри гърдите си с ръка; и двете бяха набраздени и Клодия не виждаше в тях никаква красота.

Франц дълго я гледа замислено. После бавно започна да се съблича. Въпреки че не беше много по-висок от нея, тя забеляза, че фигурата му е съвършена; притежаваше мускулестото и стегнато тяло, присъщо на войниците. Меките златисти косми, покриващи гърдите му, преминаваха в тънка линия, която като златен поток продължаваше надолу по плоския му корем, а после се разширяваше в съвсем малко по-тъмен триъгълник.

Очарована, Клодия го гледаше открито, без да се срамува. Най-накрая очите й отново срещнаха неговите.

Франц мълчаливо се наведе напред, взе ръката й, която все още покриваше гърдите, и я постави отляво, точно под гръдния си кош. Изненадана, Клодия почувства твърдите очертания на белег, който по всяка вероятност бе от рана, нанесена му с щик. Учуди се, че не го бе забелязала; той беше назъбен и широк поне половин сантиметър.

— Всеки от нас си има своите бойни рани — прошепна Франц. Усмихна се и сърцето на Клодия подскочи. — Нека да оставим съвършенството на тези, които не могат да разпознаят истинската красота.

Франц зарови ръката си във великолепната й коса и я притегли към себе си. Клодия охотно и почти нетърпеливо се отпусна в прегръдката му.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му, усещайки очертанията на твърдите му мускули. Не беше забелязала, че раменете му са толкова широки. Клодия се почувства съвсем малка в обятията му и това й достави удоволствие.

Топли слънчеви лъчи падаха косо през листата и изпъстряха голите им тела със златисти точици светлина и лилави сенки, докато те се притискаха един към друг, опознавайки се, и се целуваха страстно и продължително.

Клодия беше забравила колко силно можеше да бъде усещането от целувката между двама души, които взаимно се привличаха. Бе обзета от нов прилив на чувство, което заплашваше да я погълне. Цялата сдържана страст, която не бе намерила отдушник през последните години, сега я завладя с непоносима сила. Кръвта, течаща по вените й, изглежда, се бе превърнала в огнена лава.

Силните ръце обгръщаха тялото й и предизвикваха у нея отдавна забравена страст. Когато ръката му се плъзна между краката й, тя изскимтя.

Устните му, притиснати о шията й, сега се придвижиха до ухото й.

— Търпение, liebchen — прошепна той.

Клодия не разбра значението на втората дума. Първата беше започнала да става все по-непостижима.

Чувствителните му пръсти усетиха напрежението в нея, но Франц не бързаше.

Клодия се задъха, когато устните му прокараха огнена следа по корема. Огънят, който възпламени всеки неин нерв, не можеше да бъде потушен.

Най-накрая тя го почувства в себе си и се вкопчи в неговото люлеещо се тяло, като че ли бе спасително въже.

Залялата я топлина освободи напрежението в нея и от устните й се откъсна силен, задъхан вик. Те дълго лежаха прегърнати.

Най-накрая Франц се отдръпна. Изправи се на лакът и я погледна.

— Изпитваш ли угризения? — тихо попита той.

Клодия седна. В тялото си усещаше топлина и пълнота. Дори и Чарлс, когото толкова много бе обичала, не бе предизвиквал у нея такава върховна наслада.

— Не — отговори тя с лека усмивка.

Клодия почисти косата си от тревата и останките от начупените листа. После я сви в кок на тила си.

Облече се и погледна Франц несигурно, все още невярваща, че това действително се бе случило. Сега сигурно, след като е бил с нея, той щеше да се върне към задълженията си и да забрави тази приятна случка. Все пак Франц беше наемник. Никое място или жена не можеха да задържат за дълго такъв мъж.

Подозренията й се потвърдиха малко по-късно, когато той се изправи и й помогна да стане — любезен, както винаги.

— Става късно — каза Франц. Видя, че тя потрепери и веждите му загрижено се свиха. — Студено ли ти е? — Понечи да свали куртката си.

— Не, не — увери го Клодия и весело се усмихна, като се мъчеше да потисне болката в сърцето си. — Имам си шал.

Забърза обратно към каретата, стараейки се да не се разплаче. „Глупаво“ — каза си Клодия. Глупаво беше да си позволи да се надява.

Пътуваха мълчаливо. Франц изглеждаше зает с мислите си, които сигурно бяха насочени към нещо друго, а не към нея, предположи тя.

И защо не? Защо трябваше да бъде другояче? Нищо не си бяха обещавали.

Това беше само едно приятно преживяване — както за нея, така и за него. Клодия се изправи, решена да запомни този слънчев и прекрасен следобед. Тъй като в живота й имаше много малко такива мигове, заслужаваше си те да бъдат ценени.

Когато Клодия слезе от каретата, усмивката й бе естествена. Тя нямаше угризения.

* * *

Франц продължи да размишлява, докато стигна квартирата си. Като младши офицер той имаше самостоятелна стая. Беше малка, тясна и мебелировката й се състоеше от походно легло, маса и стол. Само столът беше приличен, тъй като си го бе купил сам. Но макар и малка, стаята предлагаше известно уединение, което обикновеният войник нямаше.

Беше казал на Клодия, че се е присъединил към армията и това бе наистина така. За мъжете, които го правеха, животът беше сравнително лесен. Те обикновено бяха зачислявани като офицери. Но повечето от хесенските наемници постъпваха на служба не по своя воля, а по задължение и ако се противяха, биваха екзекутирани. Едно липсващо копче на куртката беше достатъчна причина, за да пребият жестоко някого с камшик и той да бъде изпратен в болницата.

Преди да дойде в колониите, Франц не знаеше, че съществува и друг начин на живот. Сега, след като това му стана известно, изгаряше от желание да стане част от него. Тази земя предлагаше нещо, което никога не бе познавал — свобода. И макар да беше дива и неорганизирана, тя все пак даваше надежда на хора като него.

Франц знаеше, че няма да бъде нито първият, нито последният войник, който ще измени на каузата. Беше виждал много войници да се появяват посред нощ, премалели от глад, обезверени, готови да се закълнат във вечна вярност пред Короната. Франц не ги обвиняваше. Човек постъпва така, както трябва да постъпи. А един мъж със семейство е по-податлив от другите. Децата не могат да се хранят с идеали.

Той беше взел решението си преди няколко седмици. Само едно нещо бе забавило изпълнението му — Клодия. От момента, в който я бе видял за първи път, Франц беше разбрал, че дори свободата нямаше да има смисъл без нея. Беше се влюбил в Клодия, преди още да бе разговарял с нея. От самото начало му беше известно, че тя приема английски офицери в стаята си. Сега си мислеше, че знае причината. Това й помагаше да понася нещата по-лесно. Но и така чувствата му щяха да останат непроменени. Той я обичаше. Нямаше какво повече да се каже.

Франц седна на стола и погледна втренчено през тесния прозорец без пердета. Първото, от което имаше нужда, бяха дрехи. Щеше да бъде безразсъдно да излезе от града в униформата си на хесенски наемник. Може би Клодия щеше да успее да му намери. Довечера ще поговори с нея за това. Трябваше внимателно да обмислят плановете си. И през ум не му беше минавало, че тя няма да дойде с него. „Ще се съгласи; трябва да се съгласи!“ Без Клодия животът му щеше да бъде безсмислен.

А пари? Имаше малко спестени — не много, но щяха да свършат работа.

Ако изчисленията му бяха точни, след четири нощи нямаше да има луна. Най-добре щеше да е да тръгнат тогава.

На вратата се почука силно и Франц скочи на крака. Бързо отвори и видя адютанта на командващия.

— Капитанът иска да ви види веднага — каза мъжът на немски.

Франц кимна и взе куртката си, като я закопча в движение.

Няколко минути по-късно той стоеше мирно пред началника си.

— Току-що получихме съобщение, че полкът при Добс Фери е привършил боеприпасите. Имали са няколко сблъсъка с проклетите бунтовници. Засега нищо сериозно, но положението може да се утежни. Вземи двадесет души и една каруца със снаряди и иди там. Остани, докато имат нужда от теб.

Франц се надяваше, че смущението не се е изписало на лицето му.

— Днес ли искате да тръгна? — едва чуто попита той.

— Искам да тръгнеш веднага — гръмко заповяда капитанът.