Хелън Леър
Непокорната Джилиън (15)

Петнадесета глава

Из дневника на Джилиън:

28 февруари 1779 година

Днес бе убит фермер от Лонг Айлънд. Той докара в града пълен фургон с дърва за продажба, но поиска такава висока цена, че вбесените хора се спуснаха срещу него и го убиха… Понякога ми се струва, че се води война между самите американци, а не между американци и британци. Ние сме отчайващо разделена нация. Изумена съм, че една трета от нас поддържат Короната, а друга една трета са неутрални. Как да победим при това положение?…

Джилиън нервно крачеше из стаята си. За миг се спря до прозореца, за да установи, че Кати вече е затворила капаците за през нощта.

Бяха изминали повече от три седмици от последната й среща с Филип. През това време той не бе направил опит да се срещне отново с нея. На два пъти тя едва не бе отишла до канцеларията му, но гордостта не й позволи да осъществи желанието си.

Дори и да бе преодоляла тази пречка, младото момиче не беше наясно какво ще му каже. Вътре в себе си бе като разпъната на кръст. Повтаряше си, че иска да се срещне с Филип само за да разбере има ли нови сведения във връзка с Томас. Но в тъмнината на нощта въображението й я измъчваше с подлудяващи спомени от следобеда, в който се бяха любили…

Ако баба й бе вкъщи, Филип сигурно щеше да се появи — ако не за друго, то поне за да говори с нея. Но Алис беше все още в Халифакс.

Джилиън се приближи до писалището и вдигна писмото на баба си, което бе пристигнало едва тази сутрин.

Въздъхна и пак го остави.

— Надявах се, че баба вече ще си дойде вкъщи — оплака се тя на Кати, — но както изглежда, ще стои там още няколко седмици.

Кати седеше на стола и кърпеше някакво дребно скъсване на една от фустите на Джилиън.

— Как е сестра й? — запита тя.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — въздъхна Джилиън. — Все още е на легло.

— При жени на нейната възраст костите трудно заздравяват — продължи равнодушно Кати. Вдигна фустата близо до лампата и огледа критично работата си.

— Тя настоява да отида в Халифакс и да стоя при нея, докато реши да се върне в Ню Йорк.

Този път Кати я погледна.

— Ще отидеш ли? — Изправи се и постави закърпената фуста в чекмеджето на скрина.

Джилиън поклати глава.

— Не мога да оставя Едуина в това състояние. — Ако не съществуваше проблемът със сестра й, досега да беше опаковала дрехите си и да бе заминала.

Джилиън поднови нервната си разходка из стаята: знаеше много добре, че ще трябва да отговори на писмото на баба си. Нямаше начин да не й съобщи за анулирането на годежа, а се колебаеше. Какви обяснения ще даде? Желанието й бе неочаквано изпълнено: Филип Мередит излезе от живота й завинаги. Но защо не подскачаше от радост, защо не бе щастлива? Защо я обзе това безпокойство, защо й отне способността да мисли ясно?

Изтормозена и обезсърчена, Джилиън грабна една от възглавниците и гневно я запрати към отсрещната стена на спалнята.

Кати търпеливо отиде и я вдигна от пода. През последните седмици Джилиън се държеше като диво животно, затворено в клетка. Сякаш не можеше да стои на едно място повече от няколко минути. Кати разбираше, че част от проблема беше арестът на господин Кармоди, но това не бе всичко. Младото момиче беше споделило за анулирания годеж, без да посочи причината. „Сигурно са се скарали за нещо“ — предположи Кати. Джилиън многократно бе изтъквала пред нея, че не желае да се омъжи за Филип Мередит и отначало Кати бе очаквала повишено настроение и буйна радост, но очакванията й не се оправдаха. „Джилиън се държи като влюбена жена“ — помисли си тя.

— Изглежда, промени отношението си към господин Мередит през последните няколко седмици? — подхвърли Кати хитро, като отнесе възглавницата на мястото й.

Младото момиче бързо се обърна, стреснато от въпроса.

— Не!

Забеляза самодоволната усмивчица на Кати и прехапа устни. Не е вярно! Само защото това нейно тяло я бе предало един-единствен път, нямаше причина да се предполага, че и умът й бе направил същото.

— Може би няма да е зле да се облечеш и да накараш Уилям да те закара до Картрайтови — подхвърли Кати.

— Защо да ходя там, за бога? — запита учудено Джилиън.

Кати завъртя очи към тавана.

— Забрави ли, че днес е сватбата на Мелани Картрайт? — От изражението й разбра, че наистина е забравила. — Ще има голям прием, ще присъстват куп важни хора! Мили боже, цяла седмица в града се говори само за това!

Джилиън разстроено закрачи отново из стаята.

— Какво те кара да мислиш, че Филип ще бъде там? — „Господи! — помисли си тя. — Не само забравих за сватбата й, но не се сетих поне да й изпратя някакъв подарък!“

Кати сви рамене.

— Той е приятел на капитан Беникот, нали?

Джилиън се спря и погледна гневно младата си прислужница.

— Той е приятел на всички проклети британски офицери — промърмори тя.

— В такъв случай не мислиш ли, че трябва да отидеш? — продължи невъзмутимо Кати, без да обръща внимание на лошото настроение на господарката си.

— Поради каква причина?

— Ами… да се сдобрите.

— Каква дързост! Кое те кара да мислиш, че искам да се сдобря с него? — Обхвана с длани лактите си и погледна строго Кати. — Не мога да повярвам, че наистина каза това.

Незасегната от острия й тон, Кати се захили и търпеливо зачака. Познаваше Джилиън доста добре: не бе нужно много време хвърленото от нея семе да покълне и да даде плод.

„Всъщност — мислеше Джилиън — на последната среща с Филип бях ядосана и говорих, без да мисля.“ Той очевидно я излъга за внезапното си превръщане от тори в патриот, но тогава просто се бе опитвал да я успокои.

Друга мисъл я накара да пребледнее. Томас! Какво ще стане с Томас? Филип ще продължи ли с опитите си да му помогне или ще се откаже? „О, боже, не мога да допусна това да се случи. Ще го намеря, ще му се извиня, ще го моля, ако се наложи!“

— Права си, Кати. Побързай! Дай ми рокля и ми помогни да се облека.

— Коя рокля?

— Няма значение. Каквато и да е. — В бързината пръстите й се заплитаха в копчета и панделки.

Кати разтвори широко махагоновите врати на гардероба, огледа съдържанието му, после сви рамене и избра най-хубавата рокля според личния си вкус. „Сивата тафта ще отива чудесно на очите й“ — каза си тя. Полата бе напръскана с избродирани теменужки, деликатно очертани със сребърен конец и дребни мъниста.

Помогна на момичето да се облече, закопча добре прилепналия корсаж, като внимаваше да не намачка плохите, които се спускаха от раменете и се превръщаха в част от богато разкроената пола. Не забрави да подреди силно набрания шифон с цвят на слонова кост към всеки ръкав.

Отиде до тоалетката, избра перлена огърлица от кутията със скъпоценностите на Джилиън и я вдигна въпросително.

— О, не ме е грижа! — възкликна нетърпеливо младото момиче. — Моля те, побързай.

Кати закопча огърлицата на нежната й шия и се запъти към стойката за перуки, но Джилиън грабна пелерината си и се спусна към вратата.

— Перуката ти! — извика Кати, но младото момиче изтича от стаята, без да се обърне.

Слезе бързо по стълбите и извика на Уилям да приготви веднага каретата. През безкрайните минути на изчакване едва не се поддаде на изкушението да извърви краткото разстояние до дома на Мелани Картрайт, но разумно реши да не рискува да върви по улиците толкова късно вечерта.

Най-сетне Уилям докара каретата пред вратата и Джилиън едва не се препъна от бързане, докато се качваше в нея.

Каза на кочияша къде отива и се отпусна назад, като се помъчи да се успокои и да събере мислите си. Не си призна дори за миг, че нетърпението и вълнението й се дължат на вероятността да се срещне отново с Филип.

Как ли щеше да протече срещата им? Естествено отначало тя ще му се усмихне студено и ще се държи студено — но не прекалено: колкото да разбере, че няма намерение да пада в краката му.

Той, разбира се, ще я покани на танц. Тя любезно ще приеме поканата му.

А после?…

Когато завиха по улицата на Картрайтови, Джилиън примига изненадано: и двете й страни бяха заети от дълга редица карети.

„Мили боже! — помисли си тя. — Като че ли половината град се е събрал тук!“

Уилям спря каретата пред къщата и й помогна да слезе.

— Да ви чакам ли, госпожице Джилиън?

— Не. — Обърна се бързо. — Всъщност да. Ако нямам нужда от теб, ще ти съобщя.

Вътре гъмжеше от хора. Отдясно бе балната зала и от нея се носеше музика, която е мъка се преборваше с шума от разговорите на висок глас и смях. На пръв поглед като че ли всички се чувстваха добре и прекарваха чудесно.

Джилиън погледна наляво и забеляза, че вратите, които разделяха предната гостна от залата за хранене, бяха широко разтворени. И в двете стаи бяха подредени дълги маси, покрити с искрящи от белота покривки, които едва се виждаха под безбройни подноси, отрупани с храна.

„Тук няма недостиг на храна и пиене“ — помисли си тя сухо, докато подаваше пелерината си на прислугата.

Влезе в балната зала и видя, че Мелани танцува със съпруга си. Капитан Беникот бе облечен в пълна парадна униформа, а Мелани изглеждаше лъчезарна в сватбената си рокля от бял атлаз. Гледаха се в очите така, като че ли бяха сами в стаята.

Филип не се виждаше никъде.

Някой докосна ръката й и Джилиън рязко се обърна. Отпусна се, когато разпозна полковник Харкрофт.

— Аах… — усмихна й се той с възхищение, като я огледа от главата до петите. — Винаги съм твърдял, че в Ню Йорк са събрани най-хубавите жени в колониите.

— Благодаря. Ъъъ… виждали ли сте господин Мередит тази вечер?

— Мередит? О, да. — Харкрофт се огледа. — Нямам представа къде е отишъл. Само преди няколко минути беше тук.

— Всичко е наред — побърза да го отпрати Джилиън. — Аз ще го намеря. Може би е в залата за хранене. — Отдалечи се, преди полковникът да я покани на танц.

Десет минути по-късно Джилиън стоеше нерешително във фоайето, Филип не се виждаше никъде. В този момент забеляза, че в стая в дъното на коридора край стълбата влезе слуга с поднос в ръка. След няколко минути слугата излезе без подноса.

Обхваната от любопитство, Джилиън тръгна по коридора. Слугата бе оставил вратата на стаята полуотворена и младото момиче надзърна предпазливо. Стаята бе мебелирана като кабинет, стените бяха облицовани с ламперия и украсени с картини.

Вътре имаше двама мъже: единият бе Филип, а другият — висш военен, когото не бе виждала досега. Когато възобновиха разговора си, тя се отдръпна настрана, за да не я видят.

— И по-рано имаше такъв опит — говореше Мередит, — но той се провали по най-жалък начин.

— Вярно е. Но този път, скъпи приятелю, няма опасност от провал.

Филип се изсмя скептично.

— Ако паметта не ме лъже, тогава успяхте да убиете само няколко кокошки. Откъде сте толкова сигурен, че сега ще успеете?

Говореше провлачено и Джилиън реши, че е толкова пиян, колкото и другият мъж в стаята.

— Томас Хики се провали поради невероятно лош късмет. И нещастникът плати за това с живота си.

Филип стана, пристъпи несигурно към масата, за да напълни отново чашата си, препъна се и за кратко време изчезна от погледа на Джилиън.

Тя предпазливо се отмести с още една стъпка настрана и се облегна на стената, смразена от ужас. Знаеше много добре кой беше Томас Хики: доверен член на личната охрана на Вашингтон, но тори по убеждения. Една вечер сложил отрова в чиния с грах, предназначена за генерала. Опитът за убийство наистина се провалил съвсем случайно — проява на добър или лош късмет в зависимост от коя страна се гледа. Поради някаква причина генералът отказал граха. Сутринта слугата го изхвърля на кокошките в задния двор и с ужас ги наблюдавал как умират една след друга.

— Фермерът от Потомак скоро ще има нов готвач. — Военният говореше толкова тихо, че Джилиън едва различаваше думите му. — Той е нашият човек.

— Надявам се, не смятате да изпратите някой от вашите хора — обади се Мередит. — Ще го открият веднага.

— О, не! — Събеседникът му бързо отхвърли това предположение. — Той е американец, верноподаник като вас. Имам сериозни основания да вярвам, че ще успее.

Мередит вдигна тост с широка усмивка.

— За победата!

Джилиън притисна разтреперана ръка към устата си. Британците планираха нов опит за убийство! Трябваше на всяка цена да предупреди генерал Вашингтон, преди да е станало твърде късно!…

Колкото до Филип Мередит…

Джилиън напусна дома на Картрайтови с мрачно стиснати устни и забърза към очакващата я карета. Край с този предател! Проклет да е! По дяволите лъжите му! И дявол да го вземе чувството, което бе събудил в нея…

Прибра се вкъщи само след няколко минути и бързо се преоблече в обикновена сива вълнена рокля. Справи се без помощта на Кати, която сигурно вече се бе оттеглила в стаята си на третия етаж.

Грабна тъмносинята си пелерина, с която бе ходила у Картрайтови, изтича надолу по стълбите и излезе през задната врата. Щеше да има нужда от добър кон. Кобилата, която Уилям впрягаше в каретата, никога нямаше да се справи с толкова път. Но конят на Том бе подходящ за целта.

Двайсетина минути по-късно Джилиън събуди Едуина, разказа й подслушания разговор, каза й и къде отива.

Отначало Едуина гледаше слисано по-малката си сестра. Схващаше сериозността на положението, но се боеше за Джилиън.

— Джилиън — успя да прошепне тя накрая, — не е възможно да яздиш кон по Поуст Роуд посред нощ. Знаеш как го охраняват.

— Тогава ще вървя пеша — заяви твърдо младото момиче.

Едуина въздъхна нетърпеливо.

— Не се чуваш какво говориш. Как ще стигнеш пеша до Елизабеттаун? Много е далеч. А мислила ли си как ще пресечеш реката?

— По начина, по който и други я пресичат — отвърна рязко Джилиън. — Ще намеря някой да ме превози.

Едуина прехапа устни: разбра, че не може да разколебае сестра си и въздъхна примирено.

— Опитай се да стигнеш до фермата на Клейтънови. Сигурна съм, че когато разбере за какво става въпрос, Ейми ще ти заеме кон. — Отиде до шкаф с чекмеджета, извади малка кесия и я подаде на сестра си. — Вземи я, ще имаш нужда от пари.

Наближаваше полунощ, когато Джилиън потегли към фермата на Клейтънови, отдалечена на около пет километра от града. На два пъти се размина на косъм с патрулиращи войници: наложи й се да се скрие и да задържи дъх, докато отминат. Беше благодарна, че се бе вслушала в съвета на сестра си. Без кон бе лесно да потъне в тъмнината и да остане незабелязана. Дори когато дърветата около пътя се разредиха, храстите наблизо предлагаха достатъчно сигурна закрила: винаги можеше да се свие зад някой от тях. А ако в критичния момент наблизо нямаше храст, можеше да се просне по корем и да се превърне в още една купчинка пръст или ланшни листа.

Фермерската къща се намираше на около километър и половина настрана от пътя.

Останала без дъх, Джилиън спря, за да се огледа и отдъхне. В детството си често бе идвала тук — баща й и Кайли Клейтън се бяха сприятелили на кораба, с който бяха дошли в колониите. Тогава тук не е имало патрули или каквито и да било ограничения — имало е само свобода! Джилиън уморено се запита дали бъдещето ще им предложи същото чувство на свобода и неограничен простор…

Кръглата бледа луна хвърляше млечнобяло сияние над отклонението към фермата. То бе малко по-широко от обикновена пътека и Джилиън пристъпваше между редицата от дъбове и брястове, които се издигаха отстрани като неми часовои… Къщата бе потънала в тъмнина, както можеше да се очаква по това време на нощта: вероятно бе към три часа.

Внезапна болка в крака я накара бързо да се наведе: бе стъпила върху малко остро камъче. Седна и събу обувката си — кракът й бе само одраскан, но подметката се беше скъсала. Тези обувки не бяха предназначени за продължително вървене по неравен път.

Нямаше друг избор: надяна отново скъсаната обувка, събра сили и потегли.

Почука тихо на входната врата, но никой не отговори и тя заудря чукалото по-енергично. Най-сетне през прозореца до вратата забеляза трептяща светлинка на свещ.

— Кой е? — запита женски глас.

Джилиън отговори и зачака. Чу звук от освобождаване на резе.

— Господи, дете! — Ейми Клейтън разтвори широко вратата. — За бога, какво правиш тук по това време?

Джилиън й разказа накратко причината за среднощното си посещение.

Когато свърши, Ейми я изгледа продължително с тревожно смръщено чело. Бе на петдесет и седем години и посивялата й коса се спускаше по гърба й, стегната в дълга дебела плитка. Независимо от възрастта, фигурата й бе още стройна и стегната, но загрубелите й ръце носеха всички белези на изминалите в тежък труд години.

— Имаш ли подходящ кон? — Джилиън наруши нетърпеливо настъпилото мълчание.

Ейми се приближи до огнището, разпали замрелия огън и той хвърли танцуващи сенки по грубите дървени стени на голямата стая, която служеше едновременно за кухня, гостна и столова. Мебелировката беше непретенциозна, но удобна, а ръчно изработените възглавнички създаваха приятен уют.

— Да, конят е в конюшнята — отговори най-сетне Ейми, изправи гръб и я погледна с тревога. — Но не мисля, че точно ти трябва да отидеш там. Сама жена по пътищата… — Поклати глава.

— Знаеш, че трябва да отида — Джилиън се опита да говори спокойно и убедително. — В момента няма кой друг да го направи. — Набързо разказа на Ейми за Том. — Роб и господин Клейтън са в армията… — Махна безпомощно с ръка. — Сигурно разбираш, че това е много важно съобщение.

По-възрастната жена кимна уморено.

— Да, така е, но… — Прекъсна я дрезгава кашлица и миг по-късно вратата на спалнята се отвори. — Кайли, защо си станал?

— Какво има? — запита съпругът й. — Случило ли се е нещо?

— Не, не. — Тя се спусна към него, за да му помогне да седне на най-близкия стол и Джилиън едва сега забеляза, че той едва пристъпва.

— Ранен е в крака — обясни Ейми, когато настани съпруга си върху възглавничките на стола. — В началото мислехме, че ще остане без него, но слава богу, раната като че ли започна да зараства.

Кайли се отпусна на стола, погледна Джилиън и поиска да узнае какво търси тук по това време.

Младото момиче въздъхна и с едва прикрито нетърпение започна разказа си отначало… Скоро щеше да съмне и шансовете й да прекоси незабелязано реката при Ню Джърси щяха да бъдат равни на нула!

Загрубялото от живот на открито лице на Кайли почервеня от яд и той гневно удари по страничната облегалка на стола със стиснат юмрук.

— Способни са да направят подобно нещо — измърмори той. — Знаят, че не могат да спечелят тази война по честен начин и прибягват до мръснишки номера! — Вдигна глава и изгледа младото момиче. — Права си. Трябва да отидеш! — Махна нетърпеливо с ръка към жена си, която побърза да изрази несъгласието си. — Замълчи, Ейми! Неговият живот е по-важен от живота на всеки един от нас. Помогни на Джилиън. Дай й всичко, от което има нужда.

Напрежението на момента и избухването му като че ли го лиши от сила и той се отпусна изтощено на стола.

Сега, когато решението бе взето и нямаше повече място за колебание, Ейми се спусна да помага на Джилиън с присъщата си енергия и трезв ум.

— Тези дрехи не са подходящи, трябва да ги смениш — заяви тя и излезе от стаята. Върна се след няколко минути с чифт бели чорапи, жълтеникаво-кафяви бричове и поизтъркана риза от муселин. — На Роберт са, но отдавна са му малки. Не съм ги хвърлила, защото са сравнително здрави и смятах да ги използвам за юрган, когато намеря време.

— Как е Роб? — запита Джилиън. — Имаш ли новини от него?

Ейми кимна.

— Последното съобщение е хубаво: чувства се добре, здрав е. — Очите й се напълниха със сълзи и тя се обърна настрани. — Преоблечи се бързо, докато помогна на Кайли да си легне.

Джилиън изпълни нареждането й, без да губи повече време. Бричовете и ризата й прилегнаха учудващо добре. Но обувките й бяха в окаяно състояние…

Младото момиче все още ги оглеждаше безпомощно, когато Ейми се върна в стаята. Оказа се, че бе помислила и за това — веднага й подаде чифт ботуши.

— Предполагам, че ще ти бъдат големи. Натъпчи тези парцали отпред. — Кимна доволно, когато Джилиън последва съвета й, после донесе стара шапка, която сама постави върху главата на младото момиче. — Подпъхни косата си под нея — нареди тя. Замисли се за миг и добави: — Ще имаш нужда и от храна.

— О, не! — запротестира Джилиън. — Ти вече направи достатъчно за мен.

Ейми се изсмя сухо.

— Не очаквай войниците ни да те нахранят. Те нямат достатъчно храна за себе си. — Разтича се и й подаде малък вързоп. — Не е кой знае какво: малко хляб и сирене. По пътя ще намериш достатъчно вода. — Вдигна пелерината на Джилиън. — Тази пелерина ще се скъса веднага. Ще ти дам друга.

Най-сетне поведе Джилиън към конюшнята, където бързо оседла единия от двата коня.

— Знаеш ли къде се намира колибата на Джеб Стрънк? — запита я тя.

— Не.

Подаде й юздите.

— Стигаш до реката и завиваш на север. След около три-четири километра ще я видиш. Той има голяма плоска лодка и срещу малка сума ще те прекара заедно с коня на другия бряг на реката.

— Наш човек ли е? — запита Джилиън и се метна на коня.

— Не. Но не е и тори. — В гласа на възрастната жена се промъкна горчивина. — Джеб вярва и се кланя само на парите.