Джефри Арчър
Четвъртата власт (42)

41.

Ню Йорк Стар

6 ноември 1991

Цоп!

— На първа линия е президентът на Съединените щати — съобщи Хедър. — На втора е господин Остин Пиърсън от Кливланд, Охайо. С кого желаете да ви свържа първо?

Таунсенд каза на секретарката кой разговор ще приеме, нервно вдигна слушалката и чу непознат глас.

— Добро утро, господин Пиърсън, много любезно, че се обаждате — рече той и напрегнато се заслуша.

— Да, господин Пиърсън — накрая отвърна Кийт. — Естествено. Напълно разбирам вашата позиция. Убеден съм, че при такива обстоятелства аз бих реагирал по същия начин. — Таунсенд внимателно проследи причините, поради които Пиърсън беше взел решението си.

— Разбирам дилемата, пред която сте поставен, и ви благодаря, че ми телефонирате лично. — Той замълча за миг. — Надявам се, че няма да съжалявате. Дочуване, господин Пиърсън. — Кийт затвори телефона и стисна главата си с ръце. Внезапно го изпълни странно спокойствие.

Когато чу вика, Хедър скочи от пишещата машина и се втурна в кабинета на Таунсенд. Завари го да подскача на един крак и да си тананика:

— Той прие! Той прие!

— Това означава ли, че най-после мога да ви поръчам нов смокинг?

— Дори пет, ако искаш — отвърна Кийт и я прегърна. — Но първо трябва да си получа кредитните карти.

Хедър се засмя и двамата заподскачаха из стаята. И не забелязаха появата на госпожа Бересфорд.

— Това да не е някаква култова практика, типична за отдалечените райони на Нова Зеландия? — попита Елизабет Бересфорд. — Или има по-просто обяснение, свързано с решение, взето от банкер в Средния запад?

Те спряха да подскачат и я погледнаха.

— Култова практика е — отвърна Таунсенд. — И вие сте нейният идол.

Елизабет Бересфорд се усмихна.

— Признателна съм ви — спокойно каза тя. — Хедър, мога ли да си кажа няколко думи с господин Таунсенд насаме?

— Разбира се — каза секретарката, усмихна се на Таунсенд и излезе.

Кийт прокара ръка през косата си, седна зад бюрото и се опита да възвърне самообладанието си.

— Сега ме изслушайте, господин Таунсенд, внимателно ме изслушайте — започна Елизабет. — Извадихте невероятен късмет. Бяхте на косъм да изгубите всичко.

— Знам — тихо отвърна Кийт.

— Искам да ми обещаете никога повече да не правите оферти. Никакви. Без първо да се посъветвате с банката — и под „банката“ имам предвид себе си.

— Заклевам ви се най-тържествено.

— Добре. Защото сега имате десет години, през които да консолидирате „Глобал“ и да я превърнете в една от най-консервативните и уважавани институции в медийния бизнес. Не забравяйте, че остава петият етап от първоначалното ни споразумение.

— Никога няма да го забравя — отвърна Таунсенд. — И ще съм ви вечно благодарен, Елизабет, не само за това, че спасихте компанията ми, но и живота ми.

— За мен беше удоволствие да ви помогна — каза госпожа Бересфорд, — но задачата ми няма да е приключена, докато дори кредиторите ви не започнат да смятат „Глобал“ за стабилна компания.

Той тържествено кимна. Елизабет отвори куфарчето си, извади няколко кредитни карти и му ги подаде.

— Благодаря ви.

По устните й се плъзна усмивка и тя му протегна ръка. Таунсенд я стисна.

— Надявам се, че скоро пак ще се срещнем — каза Кийт, докато я изпращаше до вратата.

— Дано грешите — отвърна Елизабет. — Втори път не бих желала да се подлагам на такова изпитание.

Когато излязоха в офиса на Хедър, финансистката се обърна към него. Таунсенд за миг си помисли дали да не я целуне по бузата, но се отказа и просто остана на прага, докато госпожа Бересфорд по същия официален начин се сбогуваше със секретарката му. После тя погледна Кийт, кимна и си тръгна.

— Каква жена — без да откъсва очи от затворената врата, рече той.

— Наистина е страхотна — замислено отвърна Хедър. — И дори ме научи на едно-две неща за вас.

Таунсенд тъкмо се канеше да попита какви, когато секретарката прибави:

— Да ви свържа ли с Белия дом?

— Да, незабавно. Съвсем забравих. Когато свърша, искам да се чуя с Кейт.

Докато той се връщаше в кабинета си, Елизабет стоеше в коридора и чакаше един от шестте асансьора. Бързаше за банката, за да разчисти бюрото си — през последния месец не бе прекарала нито един уикенд в дома си и беше обещала на мъжа си да се прибере навреме, за да гледа изпълнението на дъщеря им на училищното празненство. Докато натискаше бутона за първия етаж, в отсрещния край на коридора пристигна друг асансьор, ала тя вече не можеше да види човека, който изскочи от него и се затича към кабинета на Таунсенд.

Асансьорът спря на четирийсет и първия етаж. Влязоха трима млади мъже, които продължиха оживения си разговор, сякаш Елизабет я нямаше. Когато единият спомена името на Армстронг, тя внимателно се заслуша. Не можеше да повярва. На всеки следващ етаж се качваха нови хора и попълваха информацията й.

 

 

Задъханият Том се втурна в кабинета на Хедър и викна:

— Той тук ли е?

— Да, господин Спенсър. Току-що разговаря с президента. Влизайте.

Адвокатът погледна към кабинета и отвори вратата точно в момента, в който Кийт набираше някакъв номер на директния си телефон.

— Чу ли новината? — попита той.

— Да — каза Таунсенд. — Тъкмо звънях на Кейт, за да й съобщя, че Пиърсън се съгласи да удължи срока на заема.

— Радвам се да го чуя. Но това не е новина, това е история — рече Том и се стовари на стола, само преди минути освободен от Елизабет Бересфорд.

— Какво искаш да кажеш? Самият аз току-що научих.

В слушалката се чу глас:

— Кейт Таунсенд слуша. Ало?

— Не си ли чул за Армстронг?

— За Армстронг ли? Не. Какво е замислил сега? — без да обръща внимание на телефона, попита Таунсенд.

— Ало? — повтори Кейт. — Кой се обажда?

— Самоубил се е — отвърна Спенсър.

— Ти ли си, Кийт? — попита Кейт.

— Какво? — Таунсенд пусна слушалката върху вилката.

— Рибари открили трупа му край брега на Сардиния.

— Армстронг мъртъв? — Кийт погледна през прозореца и се замисли. После каза: — Да не повярва човек, че майка ми го надживя.

Том го изгледа неразбиращо.

— Просто не е в стила му. Винаги е вярвал, че ще надживее всичко и всички.

— Така или иначе, в Лондон цари истински хаос — каза адвокатът. — Изглежда, че безкрайният източник на средства на Армстронг е бил пенсионният фонд на компанията, който е използвал не само за да купува собствените си акции, но и за да плати на нюйоркските профсъюзи.

— Пенсионният фонд на компанията ли? — попита Таунсенд. — За какво говориш?

— Очевидно Армстронг е открил, че във фонда има повече пари от необходимото, затова е започнал да източва по няколко милиона, докато председателят не научил и не подал оставката си.

Кийт вдигна вътрешния телефон и натисна три цифри.

— Какво правиш? — попита Том.

— Шшт — допря показалец до устните си Таунсенд и когато му отговориха, попита: — Счетоводният отдел ли е?

— Да, господине — отвърна служител, който веднага позна австралийския акцент. — Аз съм Ханк Търнър, заместник главният счетоводител.

— Точно ти си човекът, който ми трябва, Ханк. Първо ми кажи, „Глобал“ има ли отделна сметка на пенсионния фонд?

— Да, разбира се, господине.

— И колко има в тази сметка?

И зачака отговора. Асансьорът на Елизабет Бересфорд вече беше стигнал обратно до деветия етаж, когато заместник главният счетоводител отвърна:

— В девет сутринта, господине, балансът на тази сметка беше седемстотин двайсет и три милиона долара.

— А каква сума изисква законът, за да изпълняваме задълженията си към пенсионния фонд?

— Малко над четиристотин милиона. Благодарение на добрата инвестиционна политика на нашия управител успяхме да изпреварим инфлацията.

— Значи имаме над триста милиона излишък, така ли?

— Точно така, господине, но законът изисква винаги да…

Таунсенд затвори, вдигна очи и видя ужасеното лице на адвоката си.

— Нали не мислиш да… — почна Том.

В същия момент госпожа Бересфорд влизаше при Хедър.

— Трябва спешно да видя господин Таунсенд — каза тя.

— Само не ми казвайте, че Пиърсън е променил решението си! — възкликна секретарката.

— Не, няма нищо общо с Пиърсън. Става въпрос за Ричард Армстронг.

— За Армстронг ли?

— Открили са трупа му в морето. Според първите получени съобщения се е самоубил.

— Боже! Влизайте, госпожо Бересфорд. В момента при него е Том Спенсър.

Том бе оставил вратата отворена и дори без да влиза, Елизабет можеше да чуе разгорещения спор. Когато се чуха думите „пенсионен фонд“, финансистката се закова на място и смаяно се заслуша в разговора между Таунсенд и неговия адвокат.

— Не, изслушай ме, Том — казваше Таунсенд. — Нямам намерение да нарушавам изискванията на закона.

— Надявам се, че ще оставиш на мен да преценя това — отвърна Спенсър.

— Да приемем, че по-късно днес върху акциите на „Армстронг Комюникейшънс“ бъде наложен запор.

— Основателно предположение — съгласи се Том.

— Следователно на този етап няма смисъл да ги купувам. В момента ни е известно само, че Армстронг е изчерпал пенсионния фонд, така че когато отново пуснат акциите на борсата, цената им със сигурност ще е адски ниска.

— Все още не виждам с какво ти помага това.

— Как с какво?! Също като някой древен кръстоносец, понесъл знамето на правдата, аз ще се появя на бял кон и ще спася компанията.

— И как ще го направиш?

— Просто като слея двете компании.

— Но те никога няма да се съгласят. На първо място, управителите на пенсионния фонд на „Ситизън“ не биха рискували да…

— Ще рискуват, щом установят, че излишъкът в нашия пенсионен фонд покрива загубите в техния. Това едновременно ще реши два проблема. Първо, няма да се наложи британското правителство да бърка в специалния си резервен фонд.

— И второ? — все още скептично попита Том.

— Второ, пенсионерите ще спят по-спокойно, ако знаят, че няма да прекарат остатъка от живота си в бедност.

— Но Комисията по монополите и корпоративните сливания няма да позволи да притежаваш двата най-големи таблоида във Великобритания.

— Възможно е — отвърна Таунсенд. — Но не могат да ми попречат да купя всички регионални издания на Армстронг — които по начало трябваше да са мои.

— Виж сега, те може и да се съгласят, но акционерите…

— На акционерите няма да им пука за четирийсетте и шест процента на Армстронг от акциите на „Ню Йорк Стар“.

— Малко е късно да мислиш за това — каза Спенсър. — Ти вече изгуби пълния контрол над вестника.

— Не още — възрази Кийт. — Ще подпиша окончателните документи чак другия понеделник.

— Ами „Ню Йорк Трибюн“? — попита Том. — Армстронг може да е мъртъв, но ти просто ще наследиш всичките му проблеми. Въпреки неговите твърдения вестникът продължава да губи над един милион седмично.

— Но положението ще се промени, ако направя онова, което Армстронг трябваше да направи още в самото начало — да спре вестника. По този начин ще имам монопол в града и никой няма да е състояние да го оспори.

— Но даже да се разбереш с британското правителство и Комисията по монополите и корпоративните сливания, какво те кара да смяташ, че бордът на „Армстронг Комюникейшънс“ ще се съгласи с плана ти?

— Защото не само ще възстановя загубите на пенсионния им фонд, но и ще им позволя да запазят контрола си върху „Ситизън“. И това няма да наруши закона, тъй като излишъкът в нашия фонд е предостатъчен, за да покрие липсите в техния.

— Все още смятам, че ще направят всичко възможно, за да ти попречат — каза Том.

— Не и когато „Глоуб“ всяка сутрин напомня на трийсет и петте хиляди бивши служители на „Ситизън“, че проблемът с пенсиите им има съвсем просто решение. След няколко дни ще започнат да демонстрират пред Армстронг Хаус с искане бордът да одобри сливането.

— Но само ако парламентът се съгласи. Лейбъристките депутати те мразят повече, отколкото мразеха Армстронг.

— Просто ще се погрижа тези депутати да получат купища писма от своите избиратели. Писма, които да им напомнят, че до изборите остават няколко месеца и че ако…

Кийт вдигна очи и видя застаналата на прага Елизабет Бересфорд. Гледаше го по същия начин както в деня, в който се бяха запознали.

— Господин Таунсенд — каза Елизабет, — преди по-малко от петнайсет минути двамата с вас сключихме споразумение и вие ми дадохте най-тържествена клетва. Или паметта ви изневерява?

Кийт се изчерви, после бавно се усмихна.

— Съжалявам, Елизабет — отвърна той. — Излъгах те.